7О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 50886

гр. София, 30.11.2022 г.

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на девети ноември през две хиляди двадесет и втора година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИО ПЪРВАНОВ

ЧЛЕНОВЕ: МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА

НИКОЛАЙ ИВАНОВ

като разгледа докладваното от съдията Н. И. гражданско дело № 1248 по описа на Върховния касационен съд за 2022 година, за да се произнесе, взе предвид следното:

Производство по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Д. В. Г., чрез пълномощник адв. Г. Х. от САК, срещу решение № 1244/26.11.2021 г. постановено по възз. гр. д. № 2381/2021 г. по описа на Апелативен съд – София. Решението е обжалвано в частта му, с която е отменено частично решение № 261467/05.03.2021 г., постановено по гр. д. № 71/2018 г. на Софийски градски съд и в отменената част е постановено друго, с което е отхвърлен предявения от същата страна против Прокуратурата на Р. Б. иск с правно основание чл. 2 ал.1 т.3 от ЗОДОВ за заплащане на обезщетение за причинени неимуществени вреди от незаконното й обвинение в извършване на престъпление по чл. 210, ал. 1, т. 3 вр. чл. 209, ал. 1 НК, за разликата над сумата от 5000 лв. до присъдената сума от 30000 лв., и в частта му, с която е потвърдено същото решение в частта му, с която са отхвърлени исковете на Г. за присъждане на обезщетение за претърпени имуществени вреди вследствие образувано наказателно производство, след оправдаването на ищцата по повдигнатото й обвинение с влязла в сила присъда за сумите: 90 000 лв. - пропуснати ползи поради неполучаване на възнаграждения за работа по специалността за времето от 03.01.2013 г. до завеждане на делото, и 18 406 лв. - разликата между сумата, за която е продадено на публичен търг единственото й жилище и неговата действителна пазарна стойност към датата на продажбата.

Касационната жалба е подадена в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване решение на въззивния съд и е процесуално допустима. В нея се поддържат оплаквания и съображения за неправилност на обжалваното решение, поради нарушение на материалния закон и за необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК.

В писменото изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК от страна на касатора, като правни въпроси – общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са изведени следните въпроси: 1. Как се прилага критерия за справедливост по смисъла на чл.52 ЗЗД при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди?; 2. Налице ли е причинно-следствена връзка между претърпените от ищцата неимуществени вреди и незаконното обвинение и докъде се простира логиката на причинно-следствената връзка между претърпени неимуществени вреди и незаконното обвинение в конкретния случай?; 3. Налице ли е причинно-следствена връзка между понесените от ищцата имуществени вреди по исковете по чл.2. ал.1. т.3 от ЗОДОВ и незаконното обвинение в конкретния случай? и 4. Следва ли да намери приложение чл.111 ЗЗД по отношение претенции за компенсаторни лихви по искове за обезщетения за неимуществени и имуществени вреди, предявени по реда на чл.2, ал.1, т.3 от ЗОДОВ?. По отношение на първия въпрос, се сочи наличие на основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Поддържа се, че въззивното решение е постановено в противоречие практиката на ВКС: ППВС № 4/23.12.1968 г. , ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС, както и във формираната по реда на чл. 290 от ГПК практика на ВКС по приложението на чл.52 от ЗЗД. По отношение на останалите три въпроса се сочи основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, по който се навеждат доводи, че е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото.

Ответникът по жалбата Прокуратурата на Р. Б. не е депозирал отговор на касационната жалба.

Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, като направи преценка за наличие на предпоставките на чл.280 ал.1 ГПК, приема следното:

За да счете, че сумата от 5000 лв. е достатъчна да овъзмезди ищцата за моралните вреди, претърпени от незаконно упражнената спрямо нея процесуална принуда, въззивният съд е посочил, че наказателното производство включващо досъдебна фаза и съдебна фаза на една инстанция е продължило четири години, като тази продължителност не надвишава критериите на чл.6 от ЕКЗПЧОС (в сила за България от 07.09.1992 г.), тълкуван в светлината на практиката на Е. С. по правата на човека, като се вземе предвид усложнената фактическа обстановка поради наличието на множество клиенти на банката, за които са твърди да са пострадали от действията на Г.. Прието е, че ищцата е била привлечена като обвиняем с постановление за привличане на обвиняем и вземане на мярка за неотклонение от 15.03.2010 г. и началният момент на периода, през който е търпяла вреди във връзка с наказателното преследване е именно тази дата. Посочено е, че дори и да се приеме, че още когато е разпитвана като свидетел на 07.01.2009 г. и на 21.01.2009 г. , същата е започнала да търпи вреди във връзка с наказателното дело, неоснователно е твърдението, че началният момент на тези вреди е през 2008 г. За краен момент е приета датата на влизане в сила на оправдателната първоинстанционна присъда- 03.01.2013 г. Посочено е, че повдигнатото на ищцата обвинение е за извършено престъпление по чл. 210, ал. 1, т. 3 вр. чл. 209, ал. 1 НК за измама, извършена от длъжностно лице по общи банкови операции в кръга на неговата длъжност, за което се предвижда наказание лишаване от свобода от една до осем години, което предполага по-интензивни вреди. Посочено е, че на Г. е била определена мярка за неотклонение подписка. След анализ на писмените и гласни доказателства въззивният съд е приел, че ищцата е претърпяла неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица от незаконното обвинение и подлежат на обезщетяване от ответника Прокуратура на РБ, на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ. Прието е, че през време на наказателното производство тя е търпяла безпокойство, нервно напрежение и страх от бъдещия изход на делото, притеснение пред семейство и приятели, ограничила е социалните си контакти, но че тези чувства и преживявания не надвишават по интензитет обичайните при наличие на обвиняване в престъпление. Не се доказало нарушаване на семейните отношения. Отчетена е липсата на тежка мярка за неотклонение, липсата на медийно отразяване по случая /въпреки твърденията на ищцата за „особен обществен резонанс“/, липсата на здравословни проблеми във връзка с процеса /прието е за недоказано твърдението, че в резултат на наказателното дело, физическото и психическото здраве на ищцата са били увредени и се е наложило лечение - липсвали медицински документи за наложилото се лечение и за установяване на връзката между заболявания и наказателен процес/. Посочено е, че осъждането само по себе си също има ефекта на овъзмездяване. Прието е за основателно възражението на ответника за изтекла погасителна давност на лихвата, като е посочено, че обезщетението се дължи от 03.01.2015 г., три години преди датата на завеждане на иска, а не, както е прието първоинстанционния съд – от 03.01.2013 г. /деня на влизане на оправдателната присъда в сила/.

За да отхвърли претенциите за имуществените вреди, въззивният съд е приел, че между повдигнатото обвинение и оставането без работа на ищцата за посочения в ИМ период, няма причинна връзка. По иска за пропуснати ползи поради неполучаване на възнаграждения за работа по специалността за времето от 03.01.2013 г. до предявяване на иска: Прието е, че заповедта за уволнение от 12.05.2008 г. е издадена преди датата на постановлението за привличане на обвиняем и вземане на мярка за неотклонение и дори преди разпита на ищцата като свидетел на 07.01.2009 г., че уволнението е отменено на формално основание, без съдът да се произнася по нарушенията на трудовата и ищцата е възстановена на работа по силата на съдебното решение. Въпросът дали работодателят е изпълнил задължението си да я възстанови на работа, не можел да се вмени в отговорност на Прокуратурата. Прието е и за недоказано, че ищцата е полагала усилия да си намери работа, и че дори да беше доказала, че е кандидатствала за работа в банки или други платежни институции, след оправдателната присъда, незапочването на работа по специалността, би могло да се дължи на множество фактори, за които Прокуратурата не носи отговорност.

По иска за обезщетение за вреди обосновани с разликата в цената на имот на ищцата и съпругът й, продаден на търг от съдебен изпълнител по изпълнително дело, образувано във връзка с издаден изпълнителен лист в полза на Банка ДСК ЕАД и пазарната му стойност, въззивният съд е посочил, че ищцата е само ипотекарен длъжник, а главни длъжници са други лица – вероятно нейният съпруг и родителите й. Приета е за недоказана връзката между неплащането на задълженията по договора за кредит /от други лица, а не от ищцата/ и обявяването му за предсрочно изискуем, и наказателното производство срещу ищцата. Посочено е също, че договорът за ипотечен кредит е от 05.08.2008 г., т. е. е сключен след уволнението на ищцата, когато тя вече е била лишена от трудовото си възнаграждение.

При тези решаващи изводи на въззивната инстанция, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение намира, че не са налице поддържаните от касатора предпоставки за допускане на касационното обжалване.

Първият и вторият от поставените въпроси обуславя решението по делото, но въззивният съд е съобразил установената съдебна практика, че размерът на дължимото обезщетение за неимуществени вреди според законовия критерий за справедливост се определя съобразно вида и тежестта на увреждания и продължителността и интензитета на претърпените душевни болки и други страдания и неудобства. Съдът е съобразил и процесуалните си задължения, че в мотивите на решението следва да обсъди всички доказателства относно правно релевантните факти, като посочи кои факти намира за установени и кои намира за недоказани.

При определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, обстоятелствата, които обичайно следва да се съобразят са данните за личността на увредения, начина му на живот, социалната среда, контактите, личния и социалния му живот, положението му в обществото, работата му, а когато незаконното обвинение е за умишлено престъпление в област, в която е професионалната реализация на обвиняемия, следва да се прецени как наказателното преследване се е отразило върху възможностите му за професионални изяви и развитие в служебен план, върху изградения авторитет и репутация. Справедливостта, като критерий за определяне паричния еквивалент на моралните вреди, включва винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател. Поради това, размерът на дължимото обезщетение за неимуществени вреди съгласно законовия критерий за справедливост се определя според вида и тежестта на причинените телесни и психични увреждания и продължителността и интензитета на претърпените физически и душевни болки и други страдания и неудобства. Унифициране при определяне размерите на обезщетенията за неимуществени вреди в различните случаи е невъзможна, от значение е създадения от съдебната практика ориентир, относим към подобни случаи, икономическите показатели, стандарта на живот към датата на увреждането, както и обстоятелството, че размерът на обезщетението не следва да бъде източник на обогатяване за пострадалия. В този смисъл, справедливостта се извежда от преценката на конкретните обстоятелства, които носят обективни характеристики, като следва да се анализират и оценят всички относими обстоятелства и правнорелевантни факти.

Въззивният съд не се е отклонил от тези правни разрешения. Изложил е подробни и ясни мотиви относно наличието на всички елементи от фактическия състав на специалния деликт по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ. Обсъдил е и е анализирал кои претендирани от ищеца неимуществени вреди са произтекли от незаконното обвинение /т. е. прието е наличие на причинна връзка с незаконно упражнената процесуална принуда/ и в какъв размер е справедливо да се обезщетят; както и по отношение на кои от тях такава връзка не се установява и поради това не подлежат на обезщетяване. Обжалваното решение съответства на приетото в задължителната съдебна практика - ППВС № 4/1968 г., т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК, т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК, и константната практика на ВКС, обективирана в решения, постановени по реда на чл. 290 ГПК. Поради това, соченото основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т.3 ГПК не се установява.

По отношение на трети въпрос не е налице поддържаното допълнително основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Според указанията на т.4 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК предполага произнасянето на ВКС по разрешения в обжалвания акт правен въпрос да допринася за промяна на неправилна съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия или за създаване на съдебна практика по прилагането на непълни, неясни или противоречиви закони. В настоящия случай отговорът на въпроса е обусловен от фактите по делото. Поради това не може да се приеме, че той е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Същия е от значение единствено за правилността на обжалваното решение, която може да бъде проверявана само след допускане на касационното обжалване. Според т.11 от ТР № 3/22.04.2004 г. държавата отговаря за тези вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането /чл.4 ЗОДОВ/. Обезщетението за имуществени вреди се дължи при наличие на причинна връзка между незаконното обвинение за извършено престъпление и претърпените вреди. Наличието на тава връзка е в доказателствена тежест на ищеца, който следва да я установи при условията на пълно и главно доказване. Доколкото наличието на причинно - следствена връзка е елемент от фактическите състави, с които законът свързва отговорността на държавата по ЗОДОВ, когато такава връзка не е установена или не е установена за част от претендираните вреди, обезщетение за тях не се присъжда. Пропуснатата полза също подлежи на обезщетяване, при наличие на причинна връзка между незаконното обвинение за извършено престъпление и претърпените вреди, като приход за имуществото на пострадалия, който не се е осъществил заради непозволеното увреждане. Приходът не трябва да е случайна, а закономерна последица от установените по делото обстоятелства. Не се дължи обаче обезщетение за бъдещи вреди, чието настъпване е несигурно и зависи от множество други обстоятелства /решение № 73/2017 г. по гр. д №[ЕИК] г. на ВКС, ІІІ г. о./. Той трябва да е обективно, а не само субективно очакван като увеличение на имуществото и получаването му при нормални обстоятелства да е било осуетено от незаконните действия на органите по чл. 2 ЗОДОВ. Това означава осъществяването на прихода да е реално и сигурно /решение № 156/29.11.2010 г. по т. д. №142/2010г./, като свързано с конкретните обстоятелства. Пропуснатата полза е елемент от фактическия състав, пораждащ правото на обезщетение. Поради това и при липса на изрично установена в закона презумпция за настъпването й, пропуснатата полза не се предполага, а следва да бъде доказана в процеса. Тъй като пропуснатата полза представлява реална, а не хипотетична вреда, това предположение винаги трябва да се изгражда на доказана възможност за сигурно увеличаване на имуществото и не може да почива на общо логическо допускане за закономерно настъпване на увеличаването. Когато пропусната полза се основава на очаквано получаване на възнаграждение по договор, от значение са причините за несключването на такъв или неизпълнението му, и дали същото е било осуетено от незаконните действия и актове на органите по чл. 2 ЗОДОВ. Сигурност при установяването на пропусната полза ще има, ако от обстоятелствата преди тази намеса не следва извод за друга пречка пред изпълнението, предвид поведението на страните по договора, волята им, нормалното развитие на договорните отношения и добросъвестността. Въззивният съд е съобразил решението си с практиката на ВКС. Обсъдил е събраните по делото доказателства за релевантните по спора обстоятелства и е изложил подробни съображения в подкрепа на установените факти и направения извод за липса причинна връзка между неоснователно воденото срещу ищцата наказателно производство и незапочването на работа „по специалността“, след оправдателната й присъда. Изложени са подробни мотиви и за липсата на причинна връзка между незаконното обвинение на ищцата и изнесения на публична продан недвижим имот, поради неизпълнение по договор за кредит сключен с банка /няколко месеца след уволнението на ищцата/, по който главни длъжници са трети лица различни от ищцата /последната е само ипотекарен длъжник/ и недоказана връзката между неплащането на задълженията от тяхна страна и наказателното производство срещу ищцата.

Поставеният в изложението на касатора четвърти въпрос, също е обусловил решаващите изводи на въззивния съд и е релевантен, т. е. осъществява общо основание, но не и поддържаното допълнително такова. По въпроса относно давността за погасяване вземането за лихва върху обезщетението за неимуществени вреди, е даден отговор в решение № 230/19.12.2014 г. по гр. д.№ 1425/2014 г. на ІII г. о., според който съгласно чл. 111, б.”в” ЗЗД давността за погасяване на вземането за лихви е тригодишна. Няма основание да се приеме, че по отношение на вземането за лихва върху обезщетението за неимуществени вреди е приложима общата петгодишна давност по чл. 110 ЗЗД, която касае главницата. Съгласно чл. 52 ЗЗД обезщетението за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост, като при неизпълнение на паричното задължение, длъжникът дължи обезщетение в размер на законната лихва от деня на забавата /чл. 86, ал.1, изр.1-во ЗЗД/. Става въпрос за вземания от различен характер като предмет на обезщетението по чл. 52 ЗЗД е обезвредата на неимуществените вреди, които пострадалият от деликта е претърпял, а предмет на обезщетителната лихва са вредите, които същият е претърпял от забавата в обезщетяването на неимуществените вреди. Въззивното решение, с оглед направеното от ответника позоваване на изтекла погасителна давност, е постановено в съответствие с даденото разрешение.

Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 1244/26.11.2021 г. постановено по възз. гр. д. № 2381/2021 г. по описа на Апелативен съд – София, в обжалваната му част.

Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.