О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 50646

гр. София, 28.11.2022г.

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Р. Б. Търговска колегия, ІІ отделение, в закрито заседание на шестнадесети ноември, две хиляди и двадесет и втора година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Т. В.

ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЯ ХОРОЗОВА

ИВАНКА АНГЕЛОВА

като разгледа докладваното от съдия Ангелова т. д. № 579/2022 год., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по съвместна касационна жалба на И. Г. И., Й. Т. И., Г. И. Г., Р. В. Г., И. И. Г., И. И. Г., със съгласието на своя баща и законен представител И. И. Г., чрез процесуален представител, против Решение № 186 от 13.12.2021г. по в. т.д. № 353/21г. на Апелативен съд – Варна, с което е потвърдено Решение №260042/23.03.2021г. по гр. д. № 245/2020г. на Окръжен съд – Силистра. С първоинстанционното решение са обявени за недействителни по отношение на „Райфайзенбанк /България/“ЕАД следните сделки: Договор за покупко-продажба от 12.05.2014г., обективиран в нотариален акт № 57, по силата на който И. Г. И. и съпругата му Й. Т. И. продават на Г. И. Г. описаните в него недвижими имоти, и Договор за покупко-продажба от 18.02.2016г., сключен в нотариална форма с нотариален акт за покупко-продажба на недвижими имоти № 72, по силата на който Г. И. Г. и Р. В. Г. продават на И. И. Г. и И. И. Г., чрез своя баща и законен представител И. И. Г., същите недвижими имоти.

В касационната жалба се поддържат оплаквания за наличието на всички касационни основания по чл.281,т.3 ГПК – материална и процесуална незаконосъбразност, както и необоснованост на решението, с искане за касирането му. Сочи се необоснованост на изводите на въззивния съд за доказаност на предпоставките на чл.135 ЗЗД.

Допускането на касационното обжалване обосновават с наличието на основания по чл.280, ал.1, т.1 и ал.2 ГПК. В изложението по чл.284, ал.3,т.1 ГПК формулират следните въпроси:

1.За правната квалификация на иска и как следва да бъде поставена тя – на база твърденията в исковата молба или така, че същата да бъде правилна с оглед възможността искът да бъде уважен.

Допълнителният селективен критерий е обоснован с Решение № 207 от 13.12.2013г. по т. д. № 771/2011г., І т. о. и Решение № 45 от 20.04.2010г. по т. д. № 516/2009г.,ІІ т. о.

2. За приложението на презумпцията по чл.135, ал.2 ЗЗД и допустимостта на нейното разширително тълкуване.

Сочи, че обжалваното решение противоречи на Решение № 13 от 19.02.2015г. по т. д. № 4605/2014г. , ВКС, ІV г. о.

В срока по чл.287, ал.1 ГПК е депозиран отговор от ответника по касация „Райфайзенбанк /България/“ЕАД, който изразява становище за недопускане на обжалваното решене до касационен контрол и за неоснователност на касационната жалба.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, ІІ отделение, след като обсъди становищата на страните и данните по делото, приема следното:

Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.

За да потвърди обжалваното решение, с което е уважен предявеният иск по чл.135 ЗЗД, въззивният съд първо е приел за безспорно установена по делото материалната легитимация на ищцовата банка в качеството й на кредитор на ответниците Й. Т. И. и И. Г. И., лично и в качеството му на ЕТ “Б. Б. – И. И.“, въз основа на отпуснат кредит на „Б. Б. ООД по Договор за револвиращ банков кредит от 07.07.2008г. в размер на 300 000 лв., по който първите двама ответници се явяват солидарно задължени с кредитополучателя „Б. Б. ООД. За доказана е приета и втората предпоставка на иска – увреждане на кредитора чрез атакуваните разпоредителни сделки. Позовавайки се на разпоредбата на чл.133 ЗЗД, за неоснователно е намерено поддържаното и във въззивната жалба възражение на ответниците за липса на увреждане, тъй като кредитът е обезпечен чрез учредена ипотека върху имоти, собственост на кредитополучателя в размер на 260.16% от отпуснатата сума. Изхождайки от трайната и непротиворечива съдебна практика, решаващият съд е посочил, че всяко разпореждане с имущество на длъжника или обременяването му с тежести уврежда неговите кредитори, без значение от останалото имущество и неговото обезпечение, тъй като ги лишава от правото им да изберат върху кой актив на длъжника да насочат принудителното изпълнение за удовлетворяване на вземанията си. По съображения, че първите двама ответници са прехвърлили имуществото си след възникване вземанията на банката, съставът на апелативния съд е приел за установено знание за увреждането й с процесното разпореждане. За необходимостта от установяване знание за увреждането и по отношение на приобретателя по първата сделка Г. И. Г. решаващият съд е посочил, че последният не се е намирал в родствени отношения с прехвърлителите по възмездната сделка, което изисква установяване на знание за увреждането, поради неприложимост спрямо него на презумпцията по чл.135, ал.2 ЗЗД. В случая е съобразено наличието на последваща транслативна сделка със същите имоти през 2016г., обусловило приложение на разрешенията, дадени в ТР № 2 от 09.07.2019г. по тълк. дело № 2/2017г. на ОСГТК, съгласно които „ В случаите, в които кредиторът е поискал обявяване за недействителни на цялата поредица от увреждащи го действия или сделки, следва да се направи преценка за наличие на знание за увреждането от страна на последния приобретател, като бъдат отчетени и съществуващите връзки между отделните сделки. По този начин цялата поредица от сделки следва да бъде обявена за относително недействителна по отношение на кредитора, ако са налице предпоставките за уважаване на иска по отношение на последния приобретател“. След съобразяване с обстоятелство, че приобретатели по втората сделка са съответно син и внук на първия прехвърлител И. И., както и необорването на презумпцията за знание за увреждането на кредитора – нито чрез формалното й оспорване в отговора на исковата молба, нито чрез свидетелските показания, е направен решаващият извод, че последните приобретатели на имотите – И. Г. и И. Г. са били недобросъвестни. Изхождайки от постановките на посоченото тълкувателно решение, въззивният съд е посочил, че знанието за увреждане на кредитора от междинните приобретатели е без правно значение, с което е обоснован извод за установеност и на третия елемент от ФС на иска по чл.135 ЗЗД.

В съответствие с указанията в цитираното тълкувателно решение, въззивният съд е обсъдил процесните сделки в тяхната взаимна обвързаност и е констатирал, че между ответниците И. И. и Г. Г. са налице партньорски взаимоотношения, подробно обсъдени, в подкрепа на твърденията в исковата молба за наличие на обвързаности между тях, характеризиращи се с взаимно доверие и близост в значително по-голяма степен от обичайното бизнес партньорство. Обърнато е внимание също така и на факта, че и в двата нотариални акта – от 2014г. и от 2016г. е вписана една и съща цена на имотите – 9 900 лв., която е близо три пъти по-ниска от данъчната им оценка. Обобщено е, че с поредицата от сделки първите ответници са целели имотите да се запазят в тяхна собственост и да не могат да послужат за погасяване на задължението им към банката, т. е., като краен резултат имат увреждащ кредитора ефект.

Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.

Първият въпрос не удовлетворява общата предпоставка по чл.280,ал.1 ГПК, тъй като, освен че е общо зададен, срещу приетата от решаващия съд правна квалификация на предявения иск като такъв по чл.135 ЗЗД не се съдържат касационни доводи в подадената жалба, включително и в изложението по чл. чл.284, ал.3,т.1 ГПК. Предметният обхват на селективното производство по чл.288 ГПК и поставените с изложението по чл.284, ал.3,т.1 ГПК материалноправни и/или процесуалноправни въпроси трябва да съответстват на въведените в жалбата касационни доводи, с които Върховният касационен съд е ограничен при проверка правилността на въззивното решение, съгласно чл.290, ал.2 ГПК. При формулиране на правен въпрос по чл.280 ГПК, който не кореспондира на въведените касационни доводи, въззивното решение не следва да се допуска до касация, тъй като с решението по чл.290 ГПК не би могъл да се разреши правен въпрос, с който съдът не е бил сезиран с подадената касационна жалба.

Вторият въпрос е също общо формулиран, но доколкото приложението на презумпцията за знание по чл.135, ал.2 ЗЗД е от значение за изхода на спора по разглеждания иск в случаите, при които страните по увреждащата сделка са от посочения в разпоредбата роднински кръг, какъвто е настоящият случай, следва да се приеме за обуславящ. В тази връзка първо следва да се направи уточнението, че въззивният съд не е тълкувал разширително законовата презумпция за знание, тъй като в качеството им на син и внук на длъжниците, последните приобретатели са сред изрично посочените лица в разпоредбата на чл.135, ал.2 ЗЗД. Следователно, втората част на въпроса не съответства на данните по делото. Като цяло, въпросът обективира несъгласието на касаторите с извода на въззивния съд за недоказаност на оборването на презумпцията за знание за увреждането в две насоки: по причина, че процесните сделки сами по себе си не са увреждащи, както и неустановяване известяването на последните приобретатели за дълга на първите ответници. Тези възражения обаче са релевантни към правилността на изведените от съда изводи, направени след съобразяване с разпоредбата на чл.133 ЗЗД и след установяване на факта на необорване на презумпцията за знание за увреждането по смисъла на чл.135, ал.2 ЗЗД. Според указанията в Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, правилността на решението се проверява в производството по чл.290 ГПК в случай на допуснато касационно обжалване и не е предмет на производството по чл.288 ГПК, в което касационните жалби се селектират в зависимост от специфичните за достъпа до касация основания по чл.280, ал.1, т.1 - т.3 ГПК.

Не се доказва и допълнителното основание за допускане на касационното обжалване по втория въпрос. С решението, на което касаторите се позовават, е прието, че приложението на презумпцията по чл. 135, ал. 2 ЗЗД не може да бъде разширено до хипотезата на § 1 ДР ТЗ, когато търговските дружества са свързани лица, поради което е ирелевантна практика.

Не е налице и самостоятелният селективен критерий на чл.280, ал.2 ГПК, който е посочен бланкетно, включително и без конкретизиране на коя от хипотезите на текста касаторът се позовава.

При този изход на спора, касаторите следва да бъдат осъдени да заплатят на ответника по касация юрисконсултско възнаграждение в размер на 200 лв., на основание чл.78, ал.8 ГПК.

Поради изложените съображения, касационното обжалване не следва да бъде допуснато.

Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл.288 ГПК

О П Р Е Д Е Л И :

НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на Решение № 186 от 13.12.2021г. по в. т.д. № 353/21г. на Апелативен съд – Варна.

ОСЪЖДА И. Г. И. с ЕГН [ЕГН], Й. Т. И. с ЕГН [ЕГН], Г. И. Г. с ЕГН [ЕГН], Р. В. Г. с ЕГН [ЕГН], И. И. Г. с ЕГН [ЕГН] и И. И. Г. с ЕГН [ЕГН], със съгласието на своя баща и законен представител И. И. Г. да заплатят на „Райфайзенбанк /България/“ ЕАД, ЕИК[ЕИК] разноски за касационното производство в размер на 200 лв., на основание чл.78, ал.8 ГПК.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.