Р Е Ш Е Н И Е

№ 50164

София, 21 октомври 2022 година

В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Р. Б. Трето гражданско отделение, в съдебно заседание на двадесет и осми септември две хиляди двадесет и втора година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ИВАНОВА

ЧЛЕНОВЕ: ДАНИЕЛА СТОЯНОВА

ТАНЯ ОРЕШАРОВА

при участието на секретаря ВАЛЕНТИНА ИЛИЕВА

и в присъствието на прокурора

изслуша докладваното от съдията ДАНИЕЛА СТОЯНОВА

гр. дело № 802/2020година

Производството е с правно основание чл. 290 от ГПК.

Касационно обжалване е допуснато с определение № 382 от 10.05.2022 г. по касационната жалба на П. Г. Т., чрез адв. М. П., против въззивно решение № ІV-94 от 03.09.2019 г. по в. гр. д. № 975/2019 г. на Окръжен съд – Бургас в частта, с която е потвърдено решение № 1189/20.05.2019 г., постановено по гр. д. № 3446/2015 г. по описа на Районен съд – Бургас, за отхвърляне на предявените от касатора против Военно формирование 32890 – гр. Бургас искове за заплащане на обезщетение като за извънреден труд, представляващ фактически отработеното над месечната продължителност служебно време, вследствие на неизползвани почивки за носени дежурства, за горницата над уважения размер от 420,60 лева до пълния предявен размер от 9 594,96 лева, за периода от 01.10.2002 г. до 31.03.2012 г., като погасен поради изтекла погасителна давност; за заплащане на мораторна лихва за горницата над уважения размер от 94,31 лева до пълния предявен размер от 10 568,97 лева; за заплащане на законна лихва върху отхвърлената част от главницата; както и в частта, с която ищецът е осъден да заплати на ответника сторените от него пред първата инстанция съдебно-деловодни разноски в размер на 1 238,17 лева.

Въззивното решение в останалата му част не е обжалвано и е влязло в сила.

Касационното обжалване е допуснато по следните въпроси, обобщени и уточнени от съда, за които е преценено, че е възможно да са разрешени в противоречие с установената с ТР по т. д. № 6/2017 г. на ОСГК на ВКС задължителна съдебна практика: След като военнослужещ, давайки 24-часови дежурства работи в условията на удължено работно време, няма право на парична компенсация докато е на военна служба /само на почивка/, допустимо ли е – право, което до прекратяване на служебното правоотношение не е възникнало, да се погасява по давност? Откога следва да се присъжда лихва за забава - от месеца, следващ полагането на дежурството или от момента на неговата изискуемост, който е прекратяването на служебното правоотношение? При непълнота на специалния закон /ЗОВСРБ/ относно удълженото служебно време, кой е приложимия закон, чл. 136а КТ или ЗДС, уреждащ престирането на труда на държавните служители, каквито са военнослужещите по чл. 133 ЗОВСРБ?

В проведеното открито съдебно заседание, страните не се явяват и не се представляват.

Върховен касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, след преценка на изразените становища, ангажираните по делото доказателства и съобразно закона, намира следното:

На въпросите, във връзка с които е допуснато касационно обжалване, е даден отговор с ТР по т. д. № 6/2017 г. на ОСГК на ВКС. С него е прието, че когато военнослужещ полага труд през време, превишаващо нормативно определената продължителност при даване на двадесет и четири часови дежурства, е налице удължаване на служебното работно време. Удължаването е допустимо само като временна мярка и се компенсира с намаляването през други работни дни. Доколкото в специалният закон не е налице изрича уредба по този въпрос, приложима е нормата на чл. 136а, ал. 5 КТ. Целта на компенсацията е съхраняване на живота, здравето и работоспособността на военнослужещия и обезпечаване на пълноценното изпълнение на трудовите задължения. При липса на компенсация с почивка, възможност за парична компенсация, докато трае служебното правоотношение, не съществува. Възможност за получаване на парична компенсация, която по своя характер е обезщетение за неизползвана почивка, възниква при прекратяване на правоотношението. Заплащането е като за извънреден труд. Работодателят изпада в забава след покана, отправена по реда на чл. 84, ал. 2 ЗЗД. Погасителната давност за вземането тече от прекратяване на служебното правоотношение. В мотивите към тълкувателното решение е разяснено изрично и това, че следва да се прави разграничение между двете различни хипотези: 1) хипотезата, която е предмет на тълкувателното дело и за която се отнася горното разрешение, обективирано в диспозитива на тълкувателното решение, а именно – положен труд повече от нормативно определения при даване на 24-часови дежурства от военнослужещия (т. е. работа при нормална продължителност на служебното време, което е надхвърлено с удължаването му), който не е компенсиран с почивка съгласно чл. 194, ал. 5 от ЗОВСРБ и чл. 136а, ал. 4 от КТ; и 2) хипотезата на полагане на извънреден труд, чието заплащане е уредено в чл. 194, ал. 3 и ал. 4 и чл. 196 от ЗОВСРБ и в Нар. № Н-18/19.12.2012 г. на министъра на отбраната. Разяснено е също, че във втората хипотеза (полагане на извънреден труд) заплащането се дължи като при всяко възнаграждение за труд – през месеца, следващ изтичането на периода за сумирано изчисляване на работното време (от едномесечен до шестмесечен), за който е положен; тогава настъпва падежът на вземането и военнослужещият може да го предяви съдебно в рамките на давностния срок по чл. 358, ал. 1, т. 3, във вр. с ал. 2, т. 2, изр. 2 от КТ.

В конкретният случай е установено, че П. Г. Т. е бил в служебно правоотношение, като военнослужещ, за периода 01.10.1989г. - 29.10.2014г., когато договорът му е прекратен. На 27.05.2015г. той е предявил иск за заплащане на неизплатено обезщетение при прекратяване на служебното правоотношение в размер на 9594,97 лв., отработеното и некомпенсирано с почивки удължено служебно време над нормативно определеното за периода от 1.10.2002г. до 30.11.2014г. в размер на 2 908 часа, ведно с иск за присъждане на мораторна лихва в размер 10568,97лв. за времето от 01.11.2002г. до предявяване на иска, ведно със законната лихва от предявяване на иска до окончателното изплащане.

С първоинстанционното решение искът за главницата, квалифициран като такъв за възнаграждение за положен извънреден труд, е уважен до размер 390,51лв. и за част от исковия период от 01.04.2012г. до 30.11.2014г. , като в останалата част над уважения размер до претендирания такъв от 9594,96лв. и за периода от 1.10.2002г. до 31.03.2012г. е отхвърлен като погасен по давност. Частично е уважен и искът за мораторна лихва до размер 83,88лв., начислена върху всяко от месечните възнаграждения за времето от 01.04.2012г. до 30.11.2014г., считано от съответния падеж до завеждането на иска; присъдена е и законната лихва върху главницата 390,51лв. от завеждане на иска до окончателното изплащане. Искът за мораторна лихва над уважения размер до претендираният такъв от 10568,97лв., начислена върху възнагражденията за положен извънреден труд за периода 1.10.2002г. до 31.03.2012г., начиная от съответния падеж до 26.05.2015г., е отхвърлен като неоснователен. Отхвърлено е искането за присъждане на законна лихва върху отхвърлената част от главницата.

Това решение в осъдителната му част е влязло в сила.

Предмет на въззивната проверка е било само решението в отхвърлителната му част.

Въззивният съд след частична отмяна е присъдил още 30,09лв. главница до общ размер 420,60 лева, приемайки за установено полагането на още 8 часа труд над нормативно установеното време за месец ноември 2011г., както и допълнително още 10,43лв. /до общ размер 94,31 лева / мораторна лихва за забава върху главницата от 30,09лв., ведно със законната лихва върху същата от завеждането на иска до окончателното изплащане. С решението си е потвърдил останалата обжалвана част от първоинстанционния акт. Счел е, че първата инстанция погрешно е приела, че се претендира възнаграждение за извънреден труд, като съответно е дала и неправилна правна квалификация на предявения иск. Обосновал е извод, че първоинстанционното решение не е недопустимо и не подлежи на обезсилване, тъй като съдът се е произнесъл в рамките на заявените в исковата молба фактически твърдения и заявен петитум. Въззивният състав е счел, че правната квалификация на иска за обезщетение/възнаграждение за превишението на месечната продължителност на служебното време в рамките на удълженото служебно време в периода от 1.10.2002 г. до 30.11.2014 г., вследствие некомпенсирани с почивки дежурства, е по чл. 136а, ал. 5 КТ във връзка с чл. 203, ал. 2 ЗОВС (отм.) – за периода до 12.05.2009 г. и във вр. чл. 194, ал. 2 ЗОВС – за периода от 12.09.2009 г. до 30.11.2014 г. Съдът е анализирал разпоредбите на отменения и действащия закон, както и вътрешно-ведомствените нормативни и административни актове, на които се позовават страните, и е стигнал до заключението, че превишението на служебното време над установеното, но в рамките на максимално допустимото, е следвало да се компенсира с почивка, а при липса на възможност за такава компенсация – да се изплати обезщетение към датата на прекратяване на правоотношението, в размерите на възнаграждение за извънреден труд. Посочил е, че в случая не се касае до същински извънреден труд по смисъла на специалния закон, а до приравнен на него труд, чието възмездяване се дължи „като извънреден труд“ в случай на прекратяване на правоотношението преди компенсирането му с почивка – чл. 136а, ал. 5 КТ.

Във връзка със спорния по делото въпрос за началния момент, от който започва да тече давностният срок за погасяване на ищцовата претенция, въззивният състав се е позовал на практика на ВКС, съгласно която при полагане на труд от кадровите военнослужещи над нормалната, но в границите на увеличената продължителност на служебното време, се дължи компенсация чрез осигуряване ползването на намалено работно време в рамките на общата продължителност на служебното време за съответния месец, като задължението на работодателя да осигури компенсация е изискуемо от месеца, следващ месеца, през който е следвало тя да бъде извършена. Ако работодателят не компенсира положения труд с увеличена продължителност в четиримесечен срок, съгласно нормата на чл. 136а КТ, която поради непълнота в закона намира приложение и за служебни правоотношения, за военнослужещия възниква правото сам да определи времето на компенсацията, което право се погасява с тригодишна давност. При прекратяване на договора на военнослужещия, ако компенсиране не е извършено, правото се трансформира във вземане за заплащане на труда, положен в удълженото работно време като извънреден, като вземането възниква от прекратяването на договора. При направено възражение за изтекла погасителна давност трансформация ще настъпи само за непогасеното по давност преобразуващо право да се извърши компенсация.

Имайки пред вид отговора на правните въпроси и уеднаквената съдебна практика с постановеното ТР по т. д. № 6/2017г. на ОСГК на ВКС, настоящият съдебен състав намира постановеният въззивен акт за неправилен. По въпросите, допуснати до касационно обжалване, въззивният съд се е произнесъл в противоречие с даденото официално тълкуване, което обуславя извод за неточно приложение на материалния закон.

Неоснователно е възражението на касатора, че съдът служебно е приложил давността, защото ответникът в срок е направил подобно възражение. Изводите му обаче за това от кога започва да тече давностният срок за вземането на ищеца, са неправилни.

Както вече беше посочено, вземането на военнослужещия, положил труд повече от нормативно определения при даване на 24-часови дежурства, некомпенсиран с почивка, е вземане за обезщетение за неизползвана почивка, а не е възнаграждение за извънреден труд, както правилно е приел въззивният съд. /Само начинът на изчисляване на това обезщетение е като при заплащане на извънреден труд. / Нормативно установеното работно време, съгласно чл. 194 ЗОВСРБ е от 8 часа дневно и 40 часа седмично, при петдневна работна седмица, като общата му продължителност в денонощие не може да надвишава с повече от Ѕ нормалната дневна продължителност на служебното време. Максималната продължителност на дежурствата на военнослужещите не може да надвишава 24 часа за деня и 168 часа за месец.

Страните не са въвели в предмета на въззивното обжалване приетата от първостепенния съд фактическа обстановка, която следва да се приеме за установена: по време на кадровата си служба П. Г. Т. е давал дежурства над нормативно определения за военнослужещи, общо в размер на 2908 часа за исковия период. Те не са компенсирани с почивки. Сумата за заплащането на така отработените часове, изчислени като за извънреден труд, е в размер на 9594,96лв. Служебното правоотношение е прекратено на 29.10.2014г.

При така установеното, след 29.10.2014 г. Т. не може да бъде компенсиран с почивки, поради което следва така отработеното време да му бъде заплатено като извънреден труд. Изискуемостта на вземането настъпва от 29.10.2014г., а исковата молба е подадена на 27.05.2015г., поради което и възражението на ответника за погасяване по давност на вземането, е неоснователно. Сумата от 420,60 лева е призната в полза на ищеца и с влязло в сила въззивно решение в тази част, ответникът е осъден да му я заплати. Следователно, дължимият остатък, за който настоящият състав следва да се произнесе, като съответно уважи, е за разликата над 420,60 лв. до 9594,96лв.

Работодателят е изпаднал в забава от поканата да плати главницата, което е станало с подаване на исковата молба. От този момент дължи обезщетение за забава в размер на законната лихва, до окончателното издължаване, на осн. чл. 86, ал. 1 ЗЗД. За времето преди подаване на исковата молба искът по чл. 86, ал. 1 ЗЗД се явява неоснователен и следва да се отхвърли.

Като краен резултат, въззивното решение по главния иск следва да бъде отменено в частта, с която исковете са отхвърлени за сумата над 420,60 лв. до 9594,96лв. – главница и захонна лихва върху нея след датата на подаване на исковата молба – 27.05.2015г. до окончателното издължаване.

Въззивното решение в частта му, в която е отхвърлен предявеният от ищеца срещу Военно формирование 32890 – Бургас иск за обезщетение за забавено плащане на главницата, е правилно и следва да се потвърди. Според отговора на въпроса, по който касационното обжалване е допуснато, вземането на военнослужещия за обезщетение като за извънреден труд за некомпенсирано с почивки превишаване на нормативно установеното служебно време, е безсрочно. То е изискуемо от момента на прекратяване на служебното правоотношение, но тъй като срок за изпълнение няма, преди отправяне на покана от кредитора, длъжникът не изпада в забава. Съответно на кредитора не се дължи и обезщетение за забавено изпълнение. Преди подаване на исковата молба ищецът не е канил ответника да плати задължението, поради което няма право на обезщетение за забава.

Възражението на ищеца за прекомерност на присъденото юрисконсултско възнаграждение на ответника за първата инстанция в размер 439,41лв. е неоснователно с оглед сложността на делото. То се отличава с правна сложност и наличие на противоречива съдебна практика, което наложи уеднаквяваното и с Тълкувателно решение по обуславящия спорен правен въпрос. За въззивна и касационна инстанциця в полза на ответника се следват по 150лв. за юрисконсултско възнаграждение. Същият е сторил пред първата инстанция и разноски за вещи лица в размер 798,76лв. В полза на ответника с оглед отхвърления размер на исковете и прекратената част на производството се следват разноски за трите съдебни инстанции в общ размер 806,24лв.

Съобразно изхода на спора за трите съдебни инстанции на ищеца трябва да се присъдят деловодни разноски съобразно уважената част от иска в общ размер на 2712,33 лв. Ответникът по касационната жалба трябва да бъде осъден да заплати в полза на съдебната власт дължимите държавни такси, на осн. чл. 78, ал. 6 ГПК, както следва – 806,56 лв. по сметка на Бургаския районен съд, 403,28 лв. по сметка на Бургаския окръжен съд и 433,28 лв. по сметка на ВКС.

Мотивиран от изложеното, Върховен касационен съд, състав на Трето гражданско отделение

РЕШИ:

ОТМЕНЯ въззивно решение № ІV-94 от 03.09.2019 г. по в. гр. д. № 975/2019 г. на Окръжен съд – Бургас в частта, с която е отхвърлен главният иск за разликата над 420,60 лв. до 9594,96лв., както и обезщетението за забава в размер на законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на исковата молба – 27.05.2015г. до окончателното издължаване, както и изцяло относно съдебноделоводните разноски,

и вместо това ПОСТАНОВИ:

ОСЪЖДА Военно формирование 32890-Бургас към Министерството на отбраната на РБ да заплати на П. Г. Т. сумата в размер над 420,60 лв. до 9594,96лв.- възнаграждение за некомпенсирано с почивки, отработено над нормативно определената месечна продължителност служебно време, за периода 01.10.2002 г. до 31.03.2012 г., както и обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на исковата молба – 27.05.2015г. до окончателното издължаване.

ПОТВЪРЖДАВА въззивно решение № ІV-94 от 03.09.2019 г. по в. гр. д. № 975/2019 г. на Окръжен съд – Бургас, в частта по чл. 86, ал. 1 ЗЗД, с която е отхвърлен искът на П. Г. Т. против Военно формирование 32890-Бургас към Министерството на отбраната на РБ, за разликата над 94,31 лева до пълния предявен размер от 10 568,97 лева – натрупано мораторно обезщетение върху главницата за периода от 1.10.2002г. до 31.03.2014г., начиная от съответния падеж до 26.05.2015г.

ОСЪЖДА Военно формирование 32890-Бургас към Министерството на отбраната на РБ да заплати на П. Г. Т. сумата в размер на 2712,33 лв., представляващи разноски по чл. 78, ал. 1 ГПК, направени по делото във всички инстанции.

ОСЪЖДА П. Г. Т. да заплати на Военно формирование 32890-Бургас към Министерството на отбраната сумата в размер на 806,24лв., представляващи разноски по чл. 78, ал. 3 и ал. 4 ГПК, направени по делото пред трите инстанции.

ОСЪЖДА Военно формирование 32890-Бургас към Министерството на отбраната на РБ да заплати в полза на съдебната власт дължимите държавни такси, на осн. чл. 78, ал. 6 ГПК, както следва – 806,56 лв. по сметка на Бургаския районен съд, 403,28 лв. по сметка на Бургаския окръжен съд и 433,28 лв. по сметка на ВКС.

Решението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: