Р Е Ш Е Н И Е

№ 50094

София, 21.10.2022 год.

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

Върховният касационен съд на Р. Б. Второ гражданско отделение, в публично съдебно заседание на единадесети октомври през две хиляди двадесет и втора година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАМЕЛИЯ МАРИНОВА

ЧЛЕНОВЕ: ВЕСЕЛКА МАРЕВА

Е. Д.

при секретаря Д. Т. като изслуша докладваното от съдия К. М. гр. д. № 4321 по описа за 2021 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 290 – чл. 293 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Е. М. А., чрез пълномощника й адвокат Т. Т., против решение № 260238 от 7.07.2021 г., постановено по гр. д. № 43 по описа за 2021 г. на Софийски окръжен съд, с което е отменено решение № 260188 от 12.10.2020 г. по гр. д. № 688/2018 г. на Районен съд – Костинброд и вместо него е постановено друго за отхвърляне на предявения от Е. М. А. против Д. С. Х. ревандикационен иск на основание наследствено правоприемство от М. А. Л. по отношение на дворно място с площ от 600 кв. м. в землището на [населено място], местността „Л.“, представляващо парцел № * по парцеларния план местността, която част е изобразена графично като четириъгълник, защрихован в син цвят на скицата, приложение № 1 към заключението на вещото лице Л. М. с вх. № 277/22.01.2020 г., която е приподписана от съда и е неразделна част от решението, като решението е постановено при участие на О. К. като трето лице-помагач на Д. С. Х..

Д. С. Х. чрез пълномощника си адвокат М. Ц. оспорва основателността на касационната жалба и претендира възстановяване на направените разноски.

О. К. не е изразила становище по касационната жалба.

С определение № 119 от 28.03.2022 г., постановено по настоящото дело, е допуснато касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК с цел преценка дали не е очевидно неправилен изводът на съда, че владението на ответницата е било явно, като същата е демонстрирала по отношение на собственика и третите лица своето субективно отношение към вещта – намерението да я свои, с оглед приетото от съда предназначение на имота – овощна градина, осъществяване на фактически действия и от двете страни до 2017 г., когато е бил осъществен контакт между тях – разговор по телефона след като ищцата разбила катинара на ответницата и го сменила с нов, а ответницата подала сигнал в полицията. В определението е посочено, че преценката дали този извод е очевидно неправилен следва да се извърши с оглед приетата и от въззивния съд характеристика на владението, годно да породи последиците на придобивната давност, да е явно, т. е. всеки заинтересован, включително и собственикът да може да установи, че конкретно трето лице е завладяло имота..

Данните по делото са следните:

Въззивният съд е приел за установена следната фактическа обстановка: ищцата е наследник по закон на М. А. Л., починал на 11.05.1999 г., който е придобил процесния имот в землището на [населено място], местност „Л.“ на основание § 4б ПЗР на ЗСПЗЗ, за което е издаден констативен нотариален акт за собственост № 130, том І, дело № 131/1992 г. Ответницата е придобила въз основа на договор за продажба чрез търг на общински недвижим имот от 11.12.2008 г., сключен с О. К. поземлен имот в землището на [населено място] № *, кад. район 101, м. „К.“ с площ от 2 624 кв. м. За удостоверяване правото на собственост върху имота продавачът О. К. се е позовал на акт № 313 за частна общинска собственост, съставен на 13.03.2008 г. на основание § 42 ПЗР на ЗИД на ЗОС, вр. решение № 467/12.05.2006 г. на Общински съвет – гр. Костинброд. Експертното заключение установява, че закупеният от ответницата имот включва и имота на ищцата, като застъпването е онагледено на комбинирана скица-приложение № 1.

Съдът е счел, че показанията на свидетелите И. А., М. И. и С. Х. (кредитирани при условията на чл. 172 ГПК като правдиви и безпротиворечиви) и на З. К., установяват, че процесният имот с площ от около 600 кв. м. е бил ползван като овощна градина от бащата на ищцата от края на седемдесетте години (1978 – 1979 г.) до смъртта му, а след това ищцата, негова дъщеря, продължила ползването на земята, но през 2009 г. установила, че в имота била изградена тоалетна. Тогава ищцата оставила бележка със своя телефонен номер. През 2010 г. след закупуване на ПИ № *, кад. район 101, м. „К..“, с площ от 2 624 кв. м., ответницата го трасирала на две нива и направила ограда от три страни, като засадила имота с домати, картофи, малини, ягоди и ежегодно събирала плодовете. По-късно, през 2017 г., ищцата установила, че катинарът на портата към мястото е сменен (а свидетелят А. опитал да го счупи) и го подменила с нов. По този повод ответницата Х. подала жалба до полицията. Проведен бил разговор по телефона между страните и ищцата заявила, че тя е собственик на имота.

Тази фактическа обстановка не е оспорена от страните пред касационната инстанция.

При така възприетите факти въззивният съд е формирал извод, че праводателят на ищцата е придобил собствеността на процесния имот, а община Костинброд не е била собственик на същия, съответно ответницата не е придобила собствеността въз основа на договора от 11.12.2008 г., с оглед на което е разгледал заявеното от Д. Х. възражение за придобивна давност.

Окръжният съд е посочил, че за да е основание за придобиване собствеността на недвижим имот, владението следва да бъде постоянно, непрекъснато, несъмнително, явно и спокойно. Спокойно е владението, което не е установено, респ. оспорвано с насилие, а прекъсване на владението е налице само в хипотезите на чл. 116 ЗЗД – признаване правата на собственика, с предявяване на иск или възражение и с предприемане на действия за принудително изпълнение, като други действия, извън ограничително посочените, не могат да прекъснат течението на започналата придобивна давност. В случая от установяване на фактическата власт в края на 2008 г. от страна на ответницата до края на 2013 г. владението й не е било обезпокоено. В този период ищцата не е предприела действия, довели до смущаване на владението, съставляващи противопоставяне от страна на титуляра на правото на собственост на осъществяваното от ответника владение и засягащи упражняваното от него фактическо господство над вещта. Ищцата не доказа да е извършила действия, които могат да бъдат квалифицирани като пречене или осуетяване на владението, за да превърнат спокойното, установено и поддържано без насилие, владение в обезпокоявано, и да прекъснат започналата да тече придобивна давност. С извършването на фактическите действия по поддържка на дворното място, ограждането му, засяването му с култури, изграждането на външна тоалетна, в продължителен период от време ответницата Х. е демонстрирала по отношение на собственика и третите лица своето субективно отношение към вещта – намерението да я свои, т. е. да упражнява фактическа власт върху нея като собственик. Следователно, налице са двата конститутивни признака на владението, при проявлението на които и след изтичане на 5-годишен срок от началото на своенето на вещта е възникнало субективното право лицето, което е владяло имота, да придобие правото на собственост върху него на оригинерно правно основание – придобивна давност. Осъществяването на посоченото придобивно основание е довело до изгубване от ищцата на правото й на собственост (чл. 99 ЗС) и предявеният от нея иск за ревандикация като неоснователен.

Изводът на въззивният съд, че до 2017 г. Д. С. Х. е осъществявала явно владение е очевидно неправилен. Правната теория и съдебната практика разясняват, че владението е явно когато се упражнява по начин, разкриващ ясно намеренията на владелеца да държи вещта като своя и позволяващ на всеки заинтересуван да научи за упражняваната фактическа власт. Следователно владението се квалифицира като явно когато се осъществява чрез действия, които могат да станат достояние на трети лица, включително собственика или предишния владелец, възприемането на които биха им позволили да защитят правата си с предвидените в закона способи – предявяване на иск за собственост от собственика на имота или иск за защита на владението от предходния владелец. Изложеното следва от правния принцип, че давност не тече срещу този, който не може да се защити. Следователно, за да е годно да породи последиците на придобивната давност, владението следва да се осъществява по начин, който да позволи на третите заинтересовани лица не само да възприемат, че върху имота се осъществяват владелчески действия, но и да узнаят кое е конкретното лице, което владее имота.

В настоящия случай Д. Х. е установила фактическа власт на правно основание по смисъла на чл. 70, ал. 1 ЗС и се явява добросъвестен владелец. Осъществяваното от нея владение до 2017 г. обаче не може да бъде квалифицирано като явно. Същото е осъществявано върху земеделски имот, ползван за отглеждане на растителни култури. Ищцата като собственик на имота е могла и е узнала за извършваните действия в имота й (в мястото била направена тоалетна), но не и кой извършва тези действия – въпреки, че още през 2009 г. ищцата оставила на новоизградената тоалетна бележка със своя телефонен номер, страните влезли в контакт едва през 2017 г., когато по повод сменен катинар ответницата подала жалба в прокуратурата и се обадила на телефон, записан на оставена бележка. Следователно едва през 2017 г. владението на ответницата е станало явно, тъй като едва тогава ищцата е разбрала кое лице владее имота й и е била във възможност да защити правата си. Заради това и давностният срок по чл. 79, ал. 2 ЗС е започнал да тече през 2017 г., когато владението на Д. Х. вече е било явно и не е изтекъл към момента на предявяване на иска на 31.07.2018 г.

Въззивното решение е постановено при неправилно приложение на материалния закон и следва да бъде отменено. Доколкото не се налага извършване на нови съдопроизводствени действия и спорът пред касационната инстанция е само относно възражението за придобивна давност, то следва да се постанови решение по същество, с което предявения ревандикационен иск бъде уважен.

На основание чл. 78, ал. 1 ГПК Д. Х. следва да възстанови направените от Е. А. разноски по делото в размер на 2220 лв.

По изложените съображения, Върховният касационен съд, Второ гражданско отделение

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ решение № 260238 от 7.07.2021 г., постановено по гр. д. № 43 по описа за 2021 г. на Софийски окръжен съд и вместо него ПОСТАНОВЯВА:

ПРИЗНАВА ЗЗД УСТАНОВЕНО, на основание чл. 108 ЗС, по отношение на Д. С. Х., ЕГН [ЕГН], [населено място],[жк], [жилищен адрес] че Е. М. А., ЕГН [ЕГН], [населено място],[жк][жилищен адрес]0, съдебен адрес: [населено място], [улица], адвокат Т. Т. е собственик на поземлен имот, представляващ дворно място с площ от 600 кв. м. в землището на [населено място], местността „Л.“, представляващо парцел № * по парцеларния план местността, при съседи по нотариален акт: улица, парцел № *, парцел № * и държавен парцел,, съставляващ реална част от поземлен имот № *, кадастрален район 101, местност „К.“, землището на [населено място] която част е изобразена графично като четириъгълник, защрихован в син цвят на скицата, приложение № 1 към заключението на вещото лице Л. М. с вх. № 277/22.01.2020 г., която е приподписана от съда и е неразделна част от решението и ОСЪЖДА Д. С. Х., ЕГН [ЕГН], [населено място],[жк], [жилищен адрес] да предаде на Е. М. А., ЕГН [ЕГН], [населено място],[жк][жилищен адрес]0, съдебен адрес: [населено място], [улица], адвокат Т. Т. владението на описания имот.

ОСЪЖДА Д. С. Х., ЕГН [ЕГН], [населено място],[жк], [жилищен адрес] да заплати на Е. М. А., ЕГН [ЕГН], [населено място],[жк][жилищен адрес]0, съдебен адрес: [населено място], [улица], адвокат Т. Т. разноски по делото в размер на 2220 лв.

Решението е постановено при участие на О. К. като трето лице-помагач на Д. С. Х..

Решението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: