5О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 50756
гр. София, 20.10.2022 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на дванадесети октомври през две хиляди двадесет и втора година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИО ПЪРВАНОВ
ЧЛЕНОВЕ: МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА
НИКОЛАЙ ИВАНОВ
като разгледа докладваното от съдията Н. И. гражданско дело № 845 по описа на Върховния касационен съд за 2022 година, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена от К. С. Б.- И., чрез адв. Г. В. от САК, против въззивно решение № 117/14.12.2021 г, постановено по в. гр. д. № 674/2021 г. по описа на Софийски окръжен съд в частта му, с което е потвърдено решение № 157 от 08.12.2020г. по гр. д.№ 687/2019г. на Районен съд - Е. П. коригирано на осн. чл. 247 ГПК с решение № 139/23.09.2021 г. на Районен съд - Е. П. по гр. д.№ 687/2019 г., в частта му в която са отхвърлени предявените от същата страна против „М. Б. ЕООД [населено място]: иск с правно основание чл.200 КТ за обезщетение на неимуществени вреди, изразяващи се в болки и страдания, вследствие претърпяна от К. С. Б.- И. трудова злополука на 21.12.2018 г., в горницата над уважения размер от 16000 лв. до предявения размер от 80000 лв. и иск с правно основание чл.86 ЗЗД за лихви за периода от 21.12.2018 г. до 20.08.2019 г. за разликата над 1080 лв. до размера 5288,88 лв.
В касационната жалба се релевират оплаквания за неправилност на обжалваното решение, поради нарушение на материалния и процесуалния закон – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК.
В писменото изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК от страна на касатора, като правни въпроси – общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са изведени следните въпроси: 1. Неправилно ли е поради съществено процесуално нарушение въззивното съдебно решение поради липса на мотиви?; 2. При определяне на размера на обезщетението по чл. 200 от КТ следва ли да се вземе предвид факта, че работодателят не е допринесъл с поведението си за настъпване на злополуката?; 3. Кои са критериите по чл.52 от ЗЗД, които съдът следва да вземе предвид при определяне на размера на обезщетението по чл.200 от КТ?; и 4. Следва ли справедливият размер на обезщетението да бъде определен след обсъждане на критериите по чл.52 от ЗЗД в цялост и след съвкупната им преценка? По оставените въпроси се сочи наличие на основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Поддържа се, че по първия въпрос въззивното решение е постановено в противоречие практиката на ВКС: Решение № 27/22.04.2019 г. по гр. д. № 1321/2018 г. на ВКС, IV Г.О. и Решение № 134/30.12.2013 г. по т. д. № 34/2013 г. на ВКС, II Т.О. По отношение на въпроси от втори да четвърти се сочи противоречие с: Решение № 1353/29.06.2021 г. по т. д. № 1353/2020 г. на ВКС, II Т.О.; Решение № 60092/08.07.2021 г. по т. д. № 1072/2020 г. на ВКС, II Т.О.; Решение № 4/08.03.2021 г. по т. д. № 2940/2019 г. на ВКС, II Т.О.; Решение № 276/12.12.2018 г. по т. д. № 2346/2017 г., на ВКС, II Т.О. По втори въпрос се сочи и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК ответника по жалбата „М. Б. ЕООД [населено място] е подал писмен отговор, в който изразява становище за неоснователност на жалбата.
В писмен отговор третото лице помагач на ответника ЗАД“А. Б. АД също изразява становище за неоснователност на жалбата.
Върховният касационен съд, състав на състав на Трето гражданско отделение, за да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, взе предвид следното:
Касационната жалба е подадена от надлежна страна, в срока по чл. 283 ГПК, срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване с оглед предмета на иска и е процесуално допустима.
За да счете, че сумата от 16 000 лв. е достатъчна за овъзмезди ищцата за претърпените от нея неимуществени вреди, изразяващи се в болки и страдания вследствие претърпяна от нея трудова злополука на 21.12.2018 г., въззивният съд е посочил, че тя и ответното дружество към посочената дата са били в трудово правоотношение, че на посочената дата ищцата е претърпяла трудова злополука в своя жилищен квартал на път за работа, и че е получила обезщетение за имуществените вреди. След анализ на писмените, и гласни доказателства, и с оглед на заключението на съдебно - медицинската експертиза е приел, че ищцата е претърпяла неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица от настъпилата трудова злополука. Прието е, че счупването на шийката на лявата бедрена кост с възстановителен период от година и два месеца, интензивните болки непосредствено след травмата, при двете оперативни интервенции и в началото на рехабилитацията, както и битовите и психологически и неудобства са доказани по несъмнен начин от медицинската експертиза и свидетелските показания. Приет е за доказан и факта, че ищцата е напуснала работа в ответното дружество поради болки в крака. Отчетена е констатацията в заключението на вещото лице за бъдещи болки и дискомфорт при извършване на тежък физически труд и лоши метеорологични условия. Направен е извод за липса на съпричиняване от пострадалата, като е посочено, че отговорността на работодателя за обезщетение при безспорна трудова злополука на път за работното място е практически безусловна. В мотивите си въззивния съд е посочил, че критерий за справедливост на обезщетението по смисъла, вложен в чл.52 ЗЗД, е и специфичното поведение на делинквента, в случая работодателя, и ако злополуката няма връзка с поведението на работодателя, то не би било справедливо той да носи прекомерно тежка отговорност.
Допускането на касационното обжалване предпоставя произнасяне на въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешаването на който е обусловило правните му изводи, постановени в основата на обжалвания съдебен акт. По отношение на този въпрос трябва да е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1 ГПК – да е решен в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на ВКС, да е решен в противоречие с актовете на КС на РБ или на Съда на ЕС, или да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.
Атакуваното въззивно решение е валидно и допустимо.
Не е налице основание за допускане на касационно обжалване по поставените въпроси. По отношение на първия въпрос: Налице е бланкетно позоваване на липса на мотиви. Мотиви са налице. Въззивният съд не е отрекъл задължението си да обсъди обстоятелствата, на които се основава претенцията, вкл. възраженията на ответника, взел е предвид всички релевантни факти и обстоятелства и ги е изложил при обосноваване на изводите си във връзка с присъдения размер на обезщетението. Т.е. налице са решаващи мотиви в резултат на преценка на събрания доказателствен материал. Несъгласието на касатора с изложените от съда мотиви не е основание за допускане на касационно обжалване, в производството по чл.288 ГПК. Необосноваността и незаконосъобразността, като пороци на въззивното решение са основание за обжалването му съгласно чл.281 т.3 ГПК и биха могли да бъде обсъждани едва при разглеждане на касационната жалба по същество след допускането й до касация предвид критериите на чл.280 ал.1 ГПК.
Въпроси от втори до четвърти се свеждат до обобщения от съда въпрос относно определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди по чл.200 КТ, претърпени от пострадалото при трудова злополука лице, и как се прилага обществения критерий за справедливост по смисъла на чл.52 ЗЗД. В чл. 200 от Кодекса на труда се съдържа специална по отношение на чл. 49 ЗЗД отговорност. За вреди, следствие на трудова злополука или професионална болест, работодателят е обективно отговорен и в негова тежест е рискът от настъпването им. Той отговаря независимо от това, дали негов орган или друг негов работник или служител има вина за настъпването на вредите (чл. 200, ал. 1 КТ). В последния случай работодателят ще има право на регресен иск по чл. 202 KT. За възникването на тази отговорност има значение единствено вината на пострадалия, който е допринесъл, поради груба небрежност или е причинил умишлено увреждането си. В такъв случай отговорността на работодателя се намалява, съответно изключва (чл. 201 КТ).
Обезщетението за неимуществени вреди се определя глобално по справедливост арг. от чл.52 ЗЗД. В т.ІІ от Постановление № 4 от 23.12.1968 г. на Пленума на ВС са определени критериите за понятието справедливост. Постановено е, че то не е абстрактно, свързано е с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението, а в мотивите към решенията на съдилищата трябва да се посочат както релевантните конкретни обстоятелства, така и значението им за присъдения размер. В случая въззивният съд при определянето му е съобразил вида и характера на полученото увреждане, периода на възстановяване -година и два месеца, извършените две оперативни интервенции, периода на рехабилитация, интензитета на търпените болки и страдания, доказаните по несъмнен начин битови и психологически и неудобства, обстоятелството, че болките в крака, в следствие на травмата са принудили ищцата да напусне работа, както и че същата и за в бъдеще ще търпи болки, и ще чувства дискомфорт при извършване на тежък физически труд и при лоши метеорологични условия. Справедливото обезщетяване, което изисква чл.52 ЗЗД, означава съдът да определи точен еквивалент на болките и страданията на пострадалото лице във всеки отделен случай конкретно, а не по общи критерии – пострадалото лице следва, както изисква закона, да бъде обезщетено в пълен и справедлив размер, и той е различен за всеки отделен случай. Такава преценка е направил и съдът в обжалваното решение, като е съобразил сочените критерии и правните му изводи не противоречат на възприетото в задължителната практика на ВКС. Неправилно приетото от въззивния съд, че поведението на работодателя е критерий при определяне на обезщетението, в случая не е обусловило извод, за намаляване на точния еквивалент на болките и страданията на пострадалото лице, респ. не е довело до присъждане на обезщетение в размер, което да не е в състояние да компенсира в пълен размер претърпените от ищцата неимуществени вреди.
Поддържаното по отношение на втория въпрос основание по чл. 280 ал.1 т.3 ГПК, не е налице. Правния въпрос разрешен в обжалваното въззивно решение е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Настоящият случай не е такъв, тъй като е налице създадена задължителна и трайно установена съдебна практика по приложението на чл.200 КТ и чл. 52 ЗЗД.
По изложените съображения настоящият състав намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на III г. о.
ОПРЕДЕЛИ :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 117/14.12.2021 г, постановено по в. гр. д. № 674/2021 г. по описа на Софийски окръжен съд в обжалваната му част.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.