О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 50519
София, 12.10.2022 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД – Търговска колегия, състав на І т. о. в закрито заседание на пети октомври през две хиляди двадесет и втора година в състав:
Председател: Е. С.
Членове: Ирина Петрова
Десислава Добрева
като изслуша докладваното от съдията Петрова т. д. № 2427 по описа за 2021 год. за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационни жалби на ответниците Ж. П. Г. и на „В. Т. К. ООД, [населено място] против решение № 260132 от 07.05.2021г. по в. т.д.№ 78/2021г. на Апелативен съд П..
Касаторите обжалват въззивното решение в частта за отмяна на решението по т. д.№ 489/2018г. на ОС Пловдив в отхвърлителната част и уважаване на установителните искове, предявени от „Райфайзен банк (България)”ЕАД против „В. Т. К. ООД и Ж. Г., предявени по реда на чл.422 ГПК във вр. с чл.415,ал.1 ГПК за разликата над уважения размер от 10 000 евро до предявения в размер на 35 000 евро иск досежно погасителни вноски за главница, над уважения размер 3 751,68 евро до предявения размер от 3 758,56 евро - просрочена редовна лихва и над уважения размер 1 287,62 евро до предявения размер от 1 497,64 евро - просрочена наказателна лихва, дължими от ответниците като солидарни длъжници по договор за банков кредит от 14.04.2006г., анекс №1 от 24.08.2006г., анекс №2 от 27.03.2008г., анекс №3 от 25.08.2008г., анекс №4 от 28.12.2006г., анекс №5 от 30.06.2010г. и анекс №6 от 26.07.2010г., които са част от вземанията по заповедта от 21.05.2012г. за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 от ГПК и изпълнителния лист, издадени по ч. гр. д.№18609/2012г. по описа на Софийски районен съд.
Касаторите обжалват и въззивното решение в частта за потвърждаване на първоинстанционния акт за признаване за установено съществуването на парични вземания въз основа на същия договор за банков кредит и анекси в размер на 10 000 евро - просрочена главница по договора за кредит, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 12.04.2012г. до окончателното й изплащане; 3 751,68 евро - просрочена редовна лихва, начислена за периода от 27.12.2010г. до 25.03.2012г. вкл.; 1 287,62 евро - просрочена наказателна лихва, начислена за периода от 27.12.2010г. до 11.04.2012г., които вземания са част от вземанията по заповедта от 21.05.2012г. за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 от ГПК и изпълнителния лист, издадени по ч. гр. д.№18609/2012г. по описа на Софийски районен съд.
В касационната жалба на Г., подадена в срока по чл.283 ГПК, на 24.06.2021г. (препис от обжалваното решение е връчен на 25.05.2021г.) е посочено, че то се обжалва като „неправилно поради нарушение на материалния закон, което от своя страна е предпоставило и неговата необоснованост” с искане за отмяната му и отхвърлянето на исковете. В депозирана в изпълнение на указанията на администриращия въззивен съд за представяне на изложение по чл.284,ал.3,т.1 ГПК „нова” касационна жалба, носеща дата на изготвяне 09.08.2021г. са изложени допълнителни твърдения (за нередовност на исковата молба, но без изложени аргументи, твърдение, че въззивният съд не е обсъдил заявени твърдения на касатора, че вземането не е изискуемо в заявения размер от 35 000 евро и не е възникнало в предявения размер към момента на предявяване на иска, което по естеството си съставлява несъобразяване с разпоредбата на чл.75,ал.3 ЗЗД; че обжалваното решение е в противоречие с ТР №3/2017г. от 27.03.2019г. по тълкувателно дело № 3/2017г. на ОСГТК на ВКС).
В инкорпорираното в касационната жалба с дата на изготвяне 09.08.2021г. изложение по чл.284,ал.3,т.1 ГПК се иска се допускане на обжалването по съображения, че са „от значение за изхода на конкретния спор, както и от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото” без изложени допълнителни аргументи за наличието на тази предпоставка, по въпросите: „Смята ли се за изпълнено задължението за плащане на парична сума по сметка, когато е извършено чрез задължаване сметката на кредитополучателя и заверяване на буферна банкова сметка на кредитора; Погасява ли се задължението към кредитора получената в изпълнение парична сума чрез задължаване и заверяване на банкова сметка в случай на неосчетоводяването й в книгите на кредитора; Ако длъжникът на дата 10.08.2010г. е погасил всички падежирали анюитетни вноски с падеж 05.08.2010г., съгласувани в последния Анекс №6 по реда - първо лихва, после просрочена лихва, после преструктурирана главница и накрая редовна главница и това обстоятелство е отразено от кредитора в табличен вид на счетоводната справка по чл.366 ГПК, има ли пречка на дата 11.08.2010г. да посочи изпълнението на кои задължения погасява с прибраната сума от дата 30.12.2009г. и в този случай нормата на чл.76 ЗЗД става ли задължителна, имайки предвид, че длъжникът посочва как да се извърши прихващането?”
Постъпила е в срок и касационна жалба вх.№ 264479/30.06.2021г. с дата 30.06.2021г. от „В. Т. К. ООД с твърдения, че решението е неправилно, незаконосъобразно и недопустимо. Посочено е, че в нарушение на съдопроизводствените правила съдът е отказал да се произнесе по въззивната жалба; че действията на съда са в противоречие с установената съдебна практика по въпроса за разглеждане на жалба, уточнена в срока за изправяне на недостатъци; че съдът неправилно се е произнесъл по въпроса за дължимостта на процесния кредит като не е взел предвид съществуваща разлика между предмета на заявлението и предявения установителен иск. Искането е за отмяна на решението. При изпълнение на дадените от въззивния съд указания за представяне на изложение по чл.284,ал.3,т.1 ГПК този касатор също е депозирал „нова” касационна жалба вх.№ 264936 от 25.08.2021г. (въззивното решение му е връчено на 25.05.2021г.), съдържаща подробни съображения за очевидна неправилност, необоснованост, нарушение на процесуалноправни и материалноправни норми и постановено в противоречие със съдебната практика.
В депозираното изложение на основанията за допускане на обжалването е изложено твърдение, че въззивният съд е отказал да се произнесе по оплакване, свързано с неправилно приложение на императивна материалноправна норма - в противоречие с постановките на решение № 216 по гр. д.№ 2008/2014г. на І г. о. на ВКС. Посочва се, че въззивната жалба съдържа оплакване, че в нарушение на закона първоинстанционният съд не е назначил експертиза, а въззивната инстанция е приела, че в бланкетната жалба липсва оплакване за неправилно приложение на закона. Поддържа се, че отказът да се произнесе по оплакването за неправилно приложение на закона е в противоречие с решение № 300 по гр. д.№ 1366/2011г. на ІV г. о. на ВКС. Касаторът възразява, че с отказа си да назначи поисканата експертиза САС е постановил съдебен акт в разрез и в нарушение на т.3 на ТР №1/2013г. на ОСГТК на ВКС.
Като въпрос „от значение за точното прилагане на закона и развитие на правото” се иска допускане на обжалването по въпроса: „При направено уточнение в бланкетна жалба, въззивният съд длъжен ли е да разгледа това оплакване, свързано с неправилно приложение на материалния закон ако не е посечен конкретно кой закон се нарушава като номер на разпоредба и нормативен акт, но от съдържанието на уточнението, нарушената правна норма може да бъде изведена?” Наведен е и довод, че необсъждането на своевременно заявени релевантни твърдения и неправилно интерпретиране на вида счетоводен документ, за който се твърди да удостоверява погасяване, е особено тежък порок на решението, също водещ до очевидна неправилност поради нарушение на правилата на гражданския процес - състезателно начало и равенство на страните. Твърди се, че при представени от дружеството първични счетоводни документи, въз основа на които е осчетоводено погасяване на кредита, въззивният съд е приел, че „липсват и първични счетоводни документи, които да са представени от кредитополучателя, подкрепящи твърдението му за пълно погасяване на кредита”. Според касатора, „с оглед на факта, че първични документи има, обсъдени от експертизата и от съда, този извод е очевидно неправилен”.
Като въпрос „за развитие на правото” е поставен (с аргумента, че в конкретния случай сумите, за които дружеството твърди да са погасени, са прехвърляни в така наречена отчетна, заемна буферна сметка на банката или директно дебитирани от нея и доколкото апелативният съд не ги е признал за погасяване на кредита) е поставен: „Какъв е характерът на подобни едностранни задължавания на сметката на кредитополучателя от страна на банката и кредитор и само и единствено по усмотрение на банката ли е правилно те да бъдат осчетоводявани у двете страни, кое е относимото и съответно на закона и може ли да се доказва дължимост на кредит само на база еквивалентно осчетоводяване при заинтересованата банка?.Твърди се, че решението на апелативния съд за непризнаване на начина на погасяване е постановено в противоречие с ТР №3/2017г. на ОСГТК на ВКС относно реда за погасяване по чл.76,ал.1 ЗЗД. В тази връзка „като от значение за развитие на правото” е поставен въпрос „Дали подобно на предсрочната изискуемост, не би могло да се заяви в процеса - както е направено по делото и преди това чрез осчетоводяване – кои задължения счита за погасени чрез събраните от банката суми?”.
Като от „значение за развитието на правото” са поставени и въпросите „Кога се смята за изпълнено задължението за заплащане на парична сума по сметка, ако сметката е задължена на дата 30.12.2009г. и 10.08.2010г.? Кога се смята задължението за изпълнено: когато сметката е задължена или на датата, посочена по реда на чл.76,ал.1 ЗЗД”.
Заявен е и довод за нередовност на исковата молба поради противоречие между обстоятелствена част и петитум, „тъй като сумата 625 евро, прибрана със задължаване на сметката на кредитополучателя на 27.12.2012г. не е отразена като погасена в счетоводните книги в табличния вид на сметката по чл.366 ГПК, като самата банка твърди да е платена. В този смисъл липсва идентичност на основанието за дължимост на сумата 35 000евро, твърдяна в заповедното производство и противоречивите и объркани твърдения в исковата молба”. При довода си за нередовност на исковата молба касаторът се позовава на противоречие на обжалваното решение с т.4 на ТР №1/2001г. на ОСГК на ВКС.
В писмен отговор насрещната страна „Райфайзен (България)”ЕАД оспорва наличието на предпоставките за допускане на касационното обжалване и основателността на касационната жалба.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:
Въззивната инстанция е била сезирана с жалби на двете насрещни страни по спора (ответникът Г. се е присъединил към въззивната жалба, подадена от „В. Т. К. ).
Констатирала е, че подадената от дружеството и депозирана в срок въззивна жалба вх.№13272/28.05.2020г. е бланкетна - съдържа единствено изявлението „Моля да отмените посоченото решение като неправилно и незаконосъобразно в частта, с която са уважени исковете против дружеството“; че тя е била оставена без движение, с указания за представяне на преписи за другата страна и внасяне на държавна такса за въззивно обжалване; че тези указания за били изпълнени в срок с молба вх.№17554/26.06.2020г., но в нея са изложени и нови конкретни оплаквания, доводи и възражения за неправилността на обжалваното първоинстанционно решение.
По повод на тази констатация съставът на апелативния съд е мотивирал, че подадена бланкетна жалба не е нередовна по смисъла на чл.260 и чл.261 ГПК, а когато тя е оставена без движение по причина, визирана в закона /чл.262,ал.1 ГПК/, въведеното с уточнението основание за въззивно обжалване, ако е след изтичане на срока по чл.259 ал.1 от ГПК, но при спазен срок за отстраняване недостатъците по жалбата, не обвързва въззивния съд, доколкото според разпоредбата на чл.269 изр. 2-ро от ГПК, въззивната проверка е ограничена от посоченото в жалбата. Същите съображения въззивната инстанция е изложила в и определението си от подготвително заседание по повод съдържащите се в същата молба доказателствени искания за назначаване на експертиза, приемайки, че са преклудирани, като незаявени в подадена в срок въззивна жалба.
Апелативният съд е изложил съображения, че в молбата-уточнение към въззивна жалба с вх.№17554/26.06.2020г., не се съдържат оплаквания за нищожност, недопустимост и неправилност на решението поради неправилно приложение на императивна правна норма. Посочено е, че след извършена служебна проверка, преценката е, че първоинстанционното решение е валидно, в обжалваната му част е допустимо, че в обжалваната част за уважаване на установителния иск, решението не е постановено при неправилно приложение на императивна правна норма. Посочила е, че идентични са процесуалните последици по отношение на присъединилия се жалбоподател Г., доколкото присъединяването по реда на чл.265 ал.1 от ГПК е осъществено по отношение на депозираната в срок, но бланкетна въззивна жалба.
Независимо от констатациите, че жалбата, с която е редовно сезирана, не съдържа никакви конкретни указания, доводи и оплаквания за порочността на обжалваното решение, въззивната инстанция е обсъдила фактите, че е налице обективният елемент на предсрочната изискуемост на задълженията, произтичащи от договора за банков кредит към момента на развилото се заповедно производство. Обсъдени са и са счетени за неоснователни и възраженията на ответниците, че кредитът е изцяло погасен с едностранно задължаване от страна на ищеца на дата 30.12.2009г. на същата разплащателна сметка, по която сумата по кредита е преведена, като банката е усвоявала от сметките на дружеството - кредитополучател суми, покриващи в пълна степен претендирания от банката дълг. Обосновала е, че при правилно приложение на разпоредбата на чл.202 от ГПК първоинстанционният съд се е позовал на основното и допълнително заключение на съдебно-счетоводната експертиза - към датата на подаване на заявлението по чл.417 от ГПК - 12.04.2012г., която е установила, че от усвоената главница по кредита от 90 000 евро, са били погасени 55 000 евро, а непогасеният към този момент остатък от главницата е в размер на 35 000 евро. Към 01.03.2012г., когато банката е изготвила писма за предсрочна изискуемост, са били просрочени 15 вноски по главницата на кредита, всяка от по 625 евро, като падежът на първата просрочена вноска е 27.12.2010г., а на последната - 27.02.2012г; към тази дата са спрели всички плащания по кредита. Обсъдено е, че към датата 12.04.2012г., на която е подадено заявлението по чл.417 от ГПК, общият размер на задълженията по договора за кредит е 40 256,20 евро и 145лв., по пера, съвпадащи със задълженията, отразени в заповедта за изпълнение на парично задължение.
По основното поддържано възражение на ответниците, че отпуснатият по договора кредит е погасен изцяло, основано на твърдения, че от сметките на кредитополучателя в банката-ищец, са усвоявани суми, покриващи по размер в пълна степен претендирания от банката дълг - че по сметка на банката е постъпила сумата от 62 496 евро и сумата от 66 400лв., платена от трето лице в полза на ответното дружество, чрез които суми задълженията по процесния договор са изцяло покрити, е даден отговор, основан на заключението от допълнителната съдебно - счетоводна експертиза. При кредитирането му е възприето, че на 11.08.2010г. в счетоводството на ответното дружество по сметката, по която е отчитана главницата по процесния кредит, е осчетоводено погасяване на дълга по кредита в размер на 31 875 евро, представляващи 51 вноски по 625 евро. Сумата е осчетоводена на основание „прехвърлени средства по буфер“ на стойност 47 372.43 евро по отчет 39/0.12.2009г., като съгласно счетоводството на ответното дружество, с тази сума са погасени вноски по два договора за кредит, единият от които - процесния договор и към него е отнесена част от посочената сума до размера от 31 875 евро. Въззивната инстанция е акцентирала, че еквивалентно счетоводно отразяване досежно процесния кредит не е отразено и отсъства в счетоводството на банката, обсъждайки установените от експерта факти, че кредитът е погасяван през три сметки: разплащателна сметка на „В. Т. К. ООД в евро в периода 19.04.2006г. - 25.01.2011г.; разчетна сметка на банката в евро, в която са отразени погашения на дати 15.05.2008г., 26.11.2008г., 30.12.2009г. и 04.01.2010г. и разчетна сметка на банката в евро, съгласно която е отразено погашение на 30.09.2010г. Обсъдено е, че по делото са налице множество доказателства, от които е видно, че между страните са съществували и правоотношения, произтичащи и от други договори за банков кредит, като според непротиворечивите твърдения на страните, обслужването на всички тях е извършвано през идентични сметки. Формиран е извод, че счетоводното отразяване само в дружеството - кредитополучател на пълно погасяване на кредита не съставлява доказателство за действително осъществено такова. Мотивирано е, че счетоводните търговски регистри са вторични счетоводни документи, съставени на база първични такива, като в случая, освен че липсва счетоводно отразяване на пълно погасяване на кредита при кредитодателя, липсват и първични счетоводни документи, които да са представени от кредитополучателя, подкрепящи твърдението му за пълно погасяване на кредита. Като допълнителен аргумент е изложен, че независимо че в счетоводството на „В. Т. К. е осчетоводено пълно погасяване на кредита към дата 11.08.2010г., то съгласно посочените по-горе констатации от заключението на ССЕ, суми за погашение на процесния кредит са постъпвали и след тази дата /30.09.2010г./. Като допълнително съображение са посочени и неидентичните твърдения на ответниците относно момента и начина на погасяване на кредита - на дата 30.12.2009г., с едностранно задължаване от страна на ищеца; със постъпване на сумата от 62 496 евро и сумата от 66 400лв., платена от трето лице в полза на ответното дружество, а счетоводно в дружеството погасяване на кредита е отразено на дата 11.08.2010г. По тези съображения решението за уважаване на иска е потвърдено.
По жалбата на ищеца е констатирано, че за да отхвърли частично установителните искове, първоинстанционният съд е приел, че волеизявлението на банката - кредитор за предсрочна изискуемост на кредита не е надлежно достигнало до кредитополучателя и солидарния длъжник, поради което при ненастъпила предсрочна изискуемост на остатъка от кредита, са изискуеми само вземанията, представляващи вноски по кредита и други акцесорни вземания /неустойки, лихви/, които са с настъпил падеж към датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение и са включени в представеното извлечение от счетоводните книги на банката. Съставът на апелативния съд е споделил извода, че действително към датата 12.04.2012г. - когато е подадено заявлението за издаване на заповед за изпълнение не е била настъпила твърдяната от банката предсрочна изискуемост на кредитното задължение, но е приел, че отнемането на преимуществото на срока е осъществено в хода на въззивното производство - от една страна изявлението на банката на кредита за предсрочно изискуем е инкорпорирано в исковата молба в отделен документ, връчен на ответниците, така и поради настъпването на изискуемостта на целия кредит, на падежа на цялото задължение, на крайния срок за издължаването му, който факт на основание чл.235,ал.3 ГПК следва да бъде съобразен. По тези съображения жалбата на ищеца е счетена за основателна, което е обусловило отмяната на първоинстанционното решение в отхвърлителната част и уважаването на установителните искове за разликата до предявения размер.
При дължимата служебна проверка (съгласно ТР №1 от 19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС), настоящият състав счита, че отсъства основание за извод въззивното решение да е недопустимо, включително и на поддържаното от касатора „В. Т. К. ООД основание - нередовност на исковата молба поради противоречие между обстоятелствена част и петитум. Дори кредитодателят-ищец да не е отразил в табличния вид на сметката по чл.366 ГПК като погасена сума, която сам твърди да е платена, това не обуславя нередовност на исковата молба. Такова несъответствие е относимо към основателността иска - действителният размер на задължението на кредитополучателите и не води до „отсъствие на идентичност на основанието за дължимост на сумата 35 000 евро, твърдяна в заповедното производство и в исковата молба”. Сумите, за които е издадена заповедта за изпълнение и тези, предмет на установителния иск, предявен по реда на чл.422 ГПК, са идентични. Отсъства и твърдяната от дружеството-касатор „разлика между предмета на заявлението и предявения установителен иск”. Основанието на предявения по реда на чл.422 ГПК установителен иск е договорът за банков кредит, анексите към него и неизпълнението на задълженията на кредитополучателя - чл.79,ал.1 ЗЗД във вр. с чл.430,ал.1 и ал.2 ТЗ. Справката по чл.366 ГПК не е основанието на претендираните от банката вземания. При отсъствие на нередовност на исковата молба за въззивната инстанция не възниква задължение за оставянето й без движение, поради което отсъства твърдяното от касатора неизпълнение на правомощията на съда по т.4 от на ТР №1/ 17.07. 2001г. на ОСГК на ВКС
Неоснователността на искането за допускане на касационното обжалване и по двете касационни жалби на ответниците произтича от следното:
Съгласно трайноустановената съдебна практика (решението по гр. д.№ 759/2009г. на ІV г. о., решението по гр. д.№ 1728/2009г. на ІІІ г. о.), за да е в състояние да извърши проверка на правилността на първоинстанционното решение, следва допуснатият порок - неправилност да бъде въведен от въззивника; ако такъв порок не е посочен, ефектът на първоинстанционното решение се запазва. Ако жалбата не съдържа конкретно указание за порочността на първоинстанционното решение, жалбата е допустима, но при разглеждането й въззивната инстанция не може да формира собствени изводи по съществото на спора и за правилността на първоинстанционното решение, а следва да го потвърди.
В решението по т. д.№ 2312/2015г. на І т. о. на ВКС е изведено, че по подадена бланкова жалба, в която не са посочени конкретни пороци на първоинстанционното решение и при отсъствие на допуснати от първостепенния съд нарушения на императивна материалноправна норма, е недопустимо извършване на цялостна проверка на правилността на обжалваното решение.
В решението по т. д.№ 408/2015г. на ІІ т. о. на ВКС също като отговор на правните въпроси, по които е допуснато касационното обжалване, е изведен: С оглед правомощията на въззивната инстанция, очертани в т.1 на ТР №1/2013г. ОСГТК на ВКС, при подадена бланкетна въззивна жалба въззивната инстанция следва да се произнесе само по валидността и допустимостта на първоинстанционното решение и по правилното или неправилното приложение на императивните материалноправни норми. Въззивникът може да допълва подадената бланкетна жалба с всякакви доводи за неправилност на първоинстанционното решение до изтичане на срока по чл. 259, ал. 1 ГПК за обжалване на първоинстанционния съдебен акт. По отношение на направените след изтичане на срока за обжалване допълнителни доводи за порочност на решението въззивният съд е длъжен да се произнесе, ако същите се отнасят до валидността и допустимостта на обжалвания съдебен акт, както и до неговата неправилност поради неправилно приложение на императивна правна норма. Когато съдът е дал на страната указания за уточняване на основанията за въззивно обжалване и страната е направила това в предоставения й от съда срок, но след изтичане на срока за въззивно обжалване по чл. 259, ал. 1 ГПК, направените уточнения обвързват съда, доколкото съдържат оплаквания за нищожност, недопустимост и неправилност поради неправилно приложение на императивна правна норма. С изтичане на срока за обжалване се преклудира правото на въззивника да релевира други пороци на решението, обуславящи неговата неправилност, с изключение на тези, отнасящи се до приложението на императивни материалноправни норми.
Тези съображения, които настоящият състав изцяло споделя и при констатацията, че въззивната инстанция подробно е анализирала, че първоинстанционното решение е валидно, допустимо, постановено при спазване на императивни материалноправни норми, обуславят извод, че въведените от касаторите въпроси, които не касаят приложение на императивни материалноправни норми, не могат да обусловят допускане на касационното обжалване, след като въззивната инстанция изобщо не е дължала произнасяне по тях.
Самостоятелно основание за недопускане касационното обжалване по посочените от касатора Г. въпроси са обстоятелствата за ненадлежно въведена допълнителна предпоставка по чл.280,ал.1,т.3 ГПК. Касаторът е задължен да обоснове наличието на приложното й поле. Това задължение не е изпълнено чрез формалното възпроизвеждане на текста - „от значение на точното прилагане на закона и за развитието на правото”. Съобразно разясненията по т. 4 от ТР № 1/2009 на ОСГТК на ВКС касаторът следва да обоснове една от посочените форми на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Не се твърди по поставения въпрос да е налице неправилна (създадена поради неточно тълкуване) съдебна практика, която следва да бъде изоставена. Не се поддържа също да са настъпили изменения в правната уредба или обществените условия, които да налагат осъвременяване на съществуваща практика. Не твърди и липса на практика на касационната инстанция (което се свързва с третата форма на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК), нито се обосновава наличие и на останалите елементи на тази форма – да е налице непълнота, неяснота или противоречивост на правната уредба, която именно да налага създаването на съдебна практика. Аргументи в тази насока не са изложени, което е достатъчно основание да не се допусне касационно обжалване.
Самостоятелно основание за недопускане на касационното обжалване по тази жалба е и обстоятелството, че инстанциите по същество изобщо не са били сезирани с въпроса за приложението на чл.76 ЗЗД, а въпрос, който не е въведен в предмета на спора и по който инстанциите не са се произнасяли няма как да е обуславящ изхода му - т. е. не притежава съществена характеристика на общото основание, съобразно критериите, очертани в т.1 на ТР №1 от 19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС.
Паралелно с изложеното последният въпрос от изложението на касатора не е правен, а изцяло фактологично обусловен.
Отговор на поставените от касатора „В. Т. К. ООД по отношение задълженията на въззивния съд да се произнесе по невъведени в преклузивните срокове за обжалване на решението доводи, възражения и оплаквания, както и отказа за допускане на експертиза пред въззивната инстанция се съдържа в посочените по горе решения на ВКС, постановени по реда на чл.290 ГПК, с които въззивният акт на Апелативен съд П. е изцяло съобразен. Несъстоятелно е позоваването от дружеството касатор на решението по гр. д.№ 2008/2014г. на І г. о. на ВКС, с което е потвърдено посоченото принципно становище, последователно застъпвано в практиката на ВКС (до изтичане на срока по чл.259, ал.1 ГПК за обжалване на първоинстанционното решение подадената от страната бланкетна жалба може да бъде допълвана с всякакви доводи за неговата неправилност и по тях съдът дължи произнасяне. По допълнения, които са направени след изтичане на срока за въззивно обжалване, второинстанционният съд е длъжен да се произнесе само ако те касаят валидността и допустимостта на първоинстанционното решение, както и неговата неправилност поради неправилно приложение на императивна материалноправна норма. Когато въззивната жалба е оставена без движение на някакво друго основание, а не защото е бланкетна, подаденото уточнение на основанията за въззивно обжалване, ако е след изтичане на срока по чл.259, ал.1 ГПК, но преди изтичане на срока за отстраняване недостатъците на жалбата, обвързва съда само доколкото съдържа оплаквания за нищожност, недопустимост и неправилност поради неправилно приложение на императивна правна норма. Следва да се има предвид и тълкуването на чл.269 ГПК, направено с т.1 на ТР №1/09.12.2013г. по тълк. д.№1/2013г. на ОСГТК на ВКС, според което при проверката на правилността на първоинстанционното решение въззивният съд може да приложи императивна материалноправна норма, дори ако нейното нарушение не е въведено като основание за обжалване).
Въведеният от касатора аргумент, с който той се позовава на противоречие на обжалваното решение с цитирания акт на ВКС е и несъстоятелен, тъй като дружеството въвежда довода, че първата инстанция не е назначила повторна експертиза, а въззивната инстанция е отказала допускането й - т. е. касаторът основава тезата си не на нарушение на императивна материалноправна норма, а на конкретно допуснато процесуално нарушение, което не е релевирано и ясно очертано в подадената бланкетна въззивна жалба.
Неотносимо е позоваването на касатора „В. Т. К. на противоречие на обжалвания акт с решението по гр. д.№ 1366/2011г. на ІVг. о. на ВКС, а и то не е обвързано с релевантен правен въпрос, а е относимо и заявено към съставляващото касационно оплакване, че въззивната инстанция е отказала да се произнесе по оплакване за неправилно приложение на закона.
Няма как да е очевидно неправилно въззивно решение след като по изложените по-горе съображения инстанцията не е била длъжна да извършва цялостна проверка на обжалваното първоинстанционно решение, а и доводът, подведен под твърдение за „очевидна неправилност” касае единствено правилността на решението и е предпоставен от отречения във въззивния акт факт за представени от дружеството първични счетоводни документи, въз основа на които е осчетоводено погасяване на кредита. Установяването дали такива първични счетоводни документи са представени е невъзможно при прочита на мотивите на въззивното решение, а изисква детайлна проверка и преценка на материалите по делото, поради което не попада във фактическия състав на „очевидната неправилност”, която следва да е видима, да може да бъде констатирана от мотивите към съдебния акт. Наличието на такъв порок на въззивния акт предпоставя възможност той да може да бъде установен при прочита на мотивите, без преценка и анализ на доказателствата и материалите по делото - хипотеза, която в случая не е налице.
Самостоятелно основание за недопускане на факултативния касационен контрол по поставените от този касатор въпроси е отсъствието на надлежно въведена (аналогично на изложението на другия касатор) допълнителна предпоставка, с уточнението, че „В. Т. К. не само че не обосновава наличието, но и неточно и в разрез с процесуалноправната норма, интерпретира разпоредбата на чл.280,ал.1,т.3 ГПК като съдържаща две самостоятелни допълнителни предпоставки - „от значение за точното прилагане на закона” и „от значение за развитието на правото”. Както е посочено в т.4 на ТР №1 от 19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС точното прилагане на закона и развитието на правото по смисъла на чл.280,ал.1,т.3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване. Както се посочи, трайноустановената съдебна практика е, че то не само следва да бъде коректно посочено, но и надлежно обосновано, което в изложението на този касатор не е сторено.
Касаторите следва да заплатят общо на насрещната страна поисканото в депозирания общ отговор на касационните им жалби юрисконсултско възнаграждение в размер на 150 лв.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, ТК, състав на І т. о.
О П Р Е Д Е Л И :
Не допуска касационно обжалване на решение № 260132 от 07.05.2021г. по в. т.д.№ 78/2021г. на Апелативен съд П..
Осъжда Ж. П. Г. и „В. Т. К. ООД, [населено място] общо да заплатят на „Райфайзен банк (България)”ЕАД сумата 150 лв. разноски за производството.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: