РЕШЕНИЕ

№ 502

гр. София, 19.11.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 2-РО НАКАЗАТЕЛНО

ОТДЕЛЕНИЕ, в публично заседание на тридесет и първи октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател:Петя Шишкова

Членове:Петя Колева

Весислава Иванова

при участието на секретаря Илияна Т. Рангелова

в присъствието на прокурора М. Гр. Колев

като разгледа докладваното от В. И. К. наказателно дело от общ характер № 20258002200783 по описа за 2025 година Производството е по реда на глава ХХІІІ НПК.

Инициирано е с касационна жалба на защитника на подсъдимия С. К. С. срещу Решение № 59 от 7 май 2025 г., постановено по в. н.о. х.д. № 11/25 г. по описа на Апелативен съд – В. Т. с което е потвърдена присъда (без номер) от 23 октомври 2024 г., постановена по н. о.х. д. № 490/24 г. по описа на Окръжен съд – Русе.

С касационната жалба са наведени касационните основания по чл. 348, ал. 1 т. 1 и т. 3 НПК и се обжалва единствено наказателноосъдителната част на съдебния акт. Оплакването за нарушение на материалния закон е развито чрез твърдение за неправилна квалификация на деянието като такова по чл. 115, вр. чл. 18, ал. 1 НК. Според тезата на защитата подсъдимият следвало да отговоря за причиняване на телесна повреда, но не и за опит за убийство. Като подкрепящо съображение е отбелязано, че деецът разполагал с обективна възможност да умъртви пострадалата, но сам преустановил нанасянето на ударите, които освен това не били насочени в жизненоважни области на тялото й. В същата насока е заявено и несъгласие с правния извод на съда за довършеността на опита.

Изтъкнато е още, че подсъдимият не е действал с намерение да убие пострадалата, в който смисъл не бил налице елемент от субективната страна на престъпния състав по чл. 115 НК. Твърдяната явна несправедливост на наложеното наказание е аргументирана със съждения за подценяване на установените смекчаващи обстоятелства и неправилно третиране на непълноценното психическо състояние на пострадалата, необгрижена от държавата и от близки, като отегчаващо обстоятелство.

Отправената към върховната инстанция основна претенция е за прилагане на закон за по-леко наказуемо престъпление – по чл. 128 НК, и за определяне на наказание в размер, позволяващ и преценката за приложението на чл. 66, ал. 1 НК. В условията на алтернативност се иска намаляване на наложеното наказание.

Не са постъпили възражения срещу касационната жалба.

В речта си пред настоящата инстанция адвокат А. С. поддържа изцяло касационната жалба по изтъкнатите в нея съображения.

Подсъдимият се присъединява към изразената от защитника му позиция, като допълва, че съжалява за постъпката си и не е искал да причини смърт.

Прокурорът от Върховната прокуратура изразява становище за неоснователност на жалбата. На свой ред намира, че материалният закон е бил нарушен, но не в изложената от защитника насока, а в обратната – следвало е да бъде повдигнато обвинение по по-тежко квалифициращ деянието признак. Представителят на държавното обвинение изразява несъгласие с тезата на защитата за нанасяне на удари в области, които не били жизненоважни, както и с тази за отсъствие на умисъл за умъртвяване на жертвата. Не намира каквито и да е основания за смекчаване на наложеното наказание и отбелязва, че подсъдимият е бил наясно със социалната и менталната уязвимост на пострадалата, поради което състоянието й правилно е прието за отегчаващо отговорността му обстоятелство.

Прокурорът пледира за оставяне в сила на въззивното решение.

Частният обвинител и граждански ищец М. С. Д. не е намерена на нито един от посочените от нея два адреса, за които има данни, че не обитава. С нея не е осъществен контакт и чрез предоставения мобилен номер, отговарящ при позвъняване със съобщение, че номерът е грешен или непълен.

В предоставената му последна дума подсъдимият С. С. моли да получи „присъда само за боя“, защото не е искал да причини смърт.

След като прецени заявените касационни основания и изложените доводи, и становищата на страните, Върховният касационен съд прие следното: Жалбата е допустима като депозирана от процесуалнолегитимирана страна, в рамките на предвидения 15 – дневен срок от съответното съобщение за решението и срещу акт, подлежащ на касационен контрол.

По довода за нарушение на материалния закон

Въззивният съд е отчел, че пред първостепенния съдебното следствие е било проведено по диференцираната процедура в нейната разновидност по чл. 371, т. 2 НПК – подсъдимият е признал фактите, съгласявайки се да не се събират доказателства за тях, а съдът е обявил, че ще ползва самопризнанието без да събира доказателства за изложените в обвинителния акт факти.

Подсъдимият е признат за виновен в това, че на 14 декември 2023 г., в гр. Р. направил опит умишлено да умъртви М. С. Д., като деянието останало недовършено по независещи от дееца причини, поради което и на основание чл. 115, вр. чл. 18, ал. 1, вр. чл. 58, б. „а“, вр. чл. 55, ал. 1, т. 1 НК – осъден на лишаване от свобода за срок от осем години, търпимо при първоначален строг режим. С присъдата е уважен предявеният от частния обвинител и гражданския ищец иск и подсъдимият е осъден да заплати на М. Д. 20 000 лева като обезщетение за причинените й неимуществени вреди.

Споделяйки фактическите и правните изводи на първата инстанция изцяло, въззивната е приела, че материалният закон е приложен правилно, за което е изложила юридически издържани и по същество верни мотиви като е обсъдила обстойно наведеното и пред нея възражение, че стореното от подсъдимия следвало да се квалифицира като причиняване на тежка телесна повреда, а не като опит за убийство.

Преди всичко следва да се отбележи, че поддържаната от защитата теза е сериозно дистанцирана от естеството на диференцираната процедура, по която е протекло делото. Направеното в нея самопризнание на подсъдимия се простира върху всички съставомерни факти, изнесени в обстоятелствената част на обвинителния акт – както върху тези, отнасящи се към обективната страна на престъплението, така и върху включените в субективната му страна. Затова и при наличие на противоречиви доказателства, пораждащи необходимост от тяхната проверка, или при липсата на доказателства в подкрепа на самопризнанието (досежно всички съставомерни обективни и субективни елементи), съдът не може да проведе съкратено съдебно следствие по чл. 371, т. 2 НПК (в този смисъл са и задължителните за съдилищата указания, отправени с ТР № 1/2009 г. на ОСНК на ВКС – т. 4). В случая не се твърди, че съдилищата са допуснали грешка, приемайки за безпроблемно протичането на производството по реда на съкратеното съдебно следствие. А оттук следва, че не се оспорва валидността на направеното самопризнание и извода за неговата подкрепеност от доказателствата по делото. Щом това е така, то не би следвало да се поставя под съмнение, че подсъдимият е признал изложените в обстоятелствената част на обвинителния акт конкретни обстоятелства, при които е започнал и продължил да удря с тръба пострадалата, мястото на нанасянето на ударите в главата и тялото, причинените в резултат увреждания, смъртоносния характер на част от тях в случай на неоказана навреме медицинска помощ и последващото изоставяне на жертвата в безпомощно състояние пред вратата на дома му, както и това, че е целял настъпването именно на смъртта й. Последното фактическо обстоятелство се отнася именно до субективната страна на деянието.

Вярно е, че съдът, разбира се, може да постанови оправдателна присъда в случаите на чл. 372, ал. 4 НПК, но не и на основание недоказаност на някой от съставомерните елементи, а на други основания. Например - ако описаното в обвинителния акт не осъществява признаци на престъпление, а съдията-докладчик е пропуснал да процедира по реда на чл. 250, т. 2 НПК; ако деянието е малозначително по смисъла на чл. 9, ал. 2 НК; ако са налице хипотези на наказателна неотговорност и погасителна давност и пр. От съществено значение е, че изброените не влизат в колизия с допустимата защита на подсъдимия, която в този случай е ограничена в рамките на признатите фактически положения. Събирането на доказателства за факти, които са несъвместими (по съдържание) с изнесените в обстоятелствената част на обвинителния акт съставомерни такива, е недопустимо в процедурата по чл. 371, т. 2 НПК (т. 8.1 от ТР № 1/2009 г. на ОСНК на ВКС). Независимо и паралелно с изложеното дотук, в разглеждания случай приетите за установени факти са субсумирани правилно под възприетата от съдилищата правна квалификация. Несъмнено е, че умисълът е релевантен за преценката дали се касае за причиняване на тежка телесна повреда или за опит за убийство. За умисъла на дееца се отсъжда не по собствените му декларации дали е целял или не настъпването на смъртта, а по обективните характеристики на поведението му, изпълващо деянието. Заключението, че стореното е умишлен опит за убийство, а не целяна телесна повреда, е изведено на базата на реални данни, в които са обективирани интелектуалните представи и волевата насоченост на дееца. Отказвайки се от провеждането на състезателен процес и признавайки изнесените в обстоятелствената част на обвинителния акт факти, подсъдимият не може да ги оспорва. А видно от тях той е нанесъл силни удари с метална тръба от водопроводна инсталация в областта на главата, гърдите, гърба и крайниците на жертвата, като продължил да я удря и след като тя паднала на земята и въпреки молбите й да престане. В резултат счупил черепа й, двете лопатъчни кости, третото ребро вляво, четвърти поясен прешлен вдясно, главичката на лявата лъчева кост и причинил разкъсно-контузни рани по главата, множество кръвонасядания по главата и цялото тяло. От ударите в торса пострадалата получила вътрешен кръвоизлив в коремната кухина, а слезката й била разкъсана, което наложило и последващото й отстраняване. Без провеждане на спешна оперативна животоспасяваща интервенция смъртта на пострадалата е била неизбежна. Така обективираното от подсъдимия поведение разкрива пряката насоченост на внезапния му пряк алтернативен умисъл, защото в интелектуалните му представи са били включени всички сочени обстоятелства – че използва с голяма сила за нанасяне на ударите предмет, годен да причини не само телесни увреждания, но и смърт; че ударите са насочени в такива части на тялото, в които функционират жизненоважни органи, чието засягане е от естество да причини и смъртоносни увреждания. От волева страна той е искал настъпването, на който и да е от двата резултата, поради което следва да отговаря за опит за по-тежкия, който не е настъпил по независещи от дееца причини, а не за реално причинения (Постановление № 2 от 16.12.1957 г., Пленум на ВС и трайно установената в същата насока съдебна практика). Изтъкнатото от защитата, че подсъдимият се отказал да нанася повече удари не е екскулпиращо обстоятелство, защото част от причинените наранявания са били смъртоносни, а предотвратяването на леталния изход е благодарение единствено на бързо оказаната висококвалифицирана медицинска помощ. Именно затова опитът правилно е дефиниран като довършен, защото изпълнителното деяние е реализирано, но не са настъпили общественоопасните последици. Смъртта е предотвратена заради успешната висококвалифицирана хирургическа помощ. При това за последното заслугата не е била на подсъдимия, а на други лица, подали сигнал за спешна помощ.

По оплакването за явна несправедливост на наложеното наказание Касационният съдебен състав намира за напълно справедлива наложената на подсъдимия санкция и смята, че доводите за обратното са неоснователни. Двете инстанции са отчели всички значими обстоятелства за определяне на наказанието, приемайки по същество наличието на основания за санкционирането на дееца при условията на чл. 58а, ал. 4, вр. чл. 55, ал. 1, т. 1 НК като по-благоприятно разрешение в сравнение с това по реда на чл. 58а, ал. 1 НК. Тук е удачно отбелязването, че този подход не е бил реализиран с дължимата юридическа прецизност, доколкото от формулировката, ползвана от първата инстанция изглежда, че вниманието й е било концентрирано върху самостоятелното приложение на чл. 58, б. „а“ НК и при дистанциране от приложимите в случая специални правила на чл. 58а НК. Въззивната инстанция е внесла известна корекция, приемайки в крайна сметка, че доколкото определеното по реда на чл. 58а, ал. 1 НК не би било в минимума, а в близък до средния размер, то и редукцията му с една трета би била по - неблагоприятно за дееца разрешение в сравнение с приложението на чл. 55 НК, което е намерено за приложимо в случая. Коментираната неиздържаност не обуславя намесата на тази инстанция, защото като краен резултат решението е правилно заради справедливостта на наложеното наказание. В кръга на смекчаващите обстоятелства с основание са включени чистото съдебно минало на подсъдимия и добрите му характеристични данни, полагания от него общественополезен труд, изразеното искрено съжаление, оказаното съдействие във всеки момент от развитието на производството, а втората инстанция е добавила и самопризнанието в досъдебното производство. Като отегчаващи обстоятелства са третирани множеството увреждания, причинени на пострадалата, изоставянето й в безпомощно състояние, а от втората инстанция – и уязвимото положение на жертвата, обусловено от психическите й проблеми и безпризорния начин на живот. Като е отчетено, че деянието представлява опит, както и че смекчаващите обстоятелства имат превес, рационално е определено наказание под предвидения в закона минимум и при съобразяване на обстоятелството, че процедирането по реда на чл. 58а, ал. 1 НК не би било по-благоприятно, доколкото не е прието наличието на основания за определяне на наказанието в предвидения негов специален минимум.

Видно е, че нито едно от релевантните за определяне на санкцията обстоятелства не е било игнорирано, а значението на горепосочените не е било подценено или надценено.

Това определя като неоснователна претенцията на защитата за смекчаване на наказанието.

Всички изброени в касационната жалба обстоятелства са били съобразени от съдилищата, а втората с основание е констатирала, че уязвимото състояние на пострадалата също е фактор, обективно утежняващ отговорността на подсъдимия. Извън съмнение е, че не подсъдимият носи отговорност за липсата на дължимите спрямо пострадалата грижи, но той не е и упрекнат в нещо подобно. Както с основание изтъква прокурорът в тази инстанция, укорът е в насока на това, че извършителят е бил наясно със състоянието на пострадалата (заради познанството си с нея). Именно това му познание за уязвимостта на жертвата завишава тежестта на посегателството.

Съобразно константната практика на върховната инстанция, за явна несправедливост на санкцията иде реч, когато размерът й очевидно не съответства на обществената опасност на деянието и дееца и на смекчаващите и отегчаващи отговорността обстоятелства. Драстичното несъответствие следва да намира отчетлив израз в ясно изразена диспропорция между размера на определеното наказание и данните за степента на обществената опасност на деянието и дееца и смекчаващите и отегчаващите обстоятелства.

Тоест – да е извън съмнение, че размерът на наказанието е напълно неоправдан и то е драстично занижено или завишено. Разглежданата хипотеза не се определя като такава.

Наложеното наказание е израз на напълно адекватна и в този смисъл - справедлива държавна принуда съобразно личността на подсъдимия и степента на обществена опасност на извършеното от него.

В обобщение на всички изложени съображения и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 НПК Върховният касационен съд, второ наказателно отделение.

РЕШИ:

ОСТАВЯ В СИЛА Решение № 59 от 7 май 2025 г., постановено по в. н.о. х.д. № 11/25 г. по описа на Апелативен съд – В. Т.

Решението не подлежи на обжалване и протестиране.