Върховният административен съд на Р. Б. - Първо отделение, в съдебно заседание на седемнадесети март две хиляди двадесет и пета година в състав: Председател: Б. Ц. Членове: Р. Л. К. С. при секретар М. Н. и с участието на прокурора М. А. изслуша докладваното от съдията Р. Л. по административно дело № 1972/2025 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК), във вр. с чл. 160, ал. 7, изр. първо от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс (ДОПК).

Образувано е по касационна жалба, подадена от директора на Д. О. и данъчно-осигурителна практика (Д ОДОП София) при Централното управление на Националната агенция за приходите (ЦУ на НАП), чрез упълномощения главен юрисконсулт П. Т., срещу Решение № 24153 от 20.11.2024 г., постановено по адм. д. № 4655 по описа на Административен съд София - град (АССГ) за 2024 г. С обжалваното съдебно решение, по жалба на Добро 28 ЕООД, е отменен Ревизионен акт № Р-22221523004627-091-001 от 10.01.2024 г. (РА), издаден от органи по приходите при Териториалната дирекция на Националната агенция за приходите (ТД на НАП) - София, в потвърдената РА част с Решение № 395 от 27.03.2024 г., издадено от директора на Д. О. и данъчно осигурителна практика (Д ОДОП) - София, с който е отказано на настоящия ответник по касация право на приспадане на данъчен кредит в размер на 8924, 85 лв. и са начислени лихви за забава в размер на 816,66 лв., на основание чл. 70, ал. 1, т. 4 от Закона за данък върху добавената стойност (ЗДДС).

В касационната жалба се поддържа становище, че обжалваното съдебно решение е неправилно, като постановено при наличието на всички касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Съдът не съобразил, че сборът от лизинговите вноски на автомобила е практически идентичен на пазарната му стойност, за която касационният жалбоподател се позовава на данни от интернет сайт. Не взел предвид и това, че на наемателя са прехвърлени рисковете и изгодите от собствеността на лекия автомобил, а в края на периода на договора собствеността на автомобила се прехвърля на лизингополучателя. Твърди, че процесната сделка следва да се приравни на придобиване/доставка на дълготраен материален актив (ДМА), поради което са налице ограниченията на чл. 70, ал. 1, т. 4 ЗДДС. Позовава се на решение на Съда на Европейския съюз (СЕС) по дело С-118/11 г., т. 40, от което черпи аргументи за тезата си, че в случая е налице доставка на стока по чл. 6, ал. 2, т. 3 ЗДДС. В допълнение излага и съображения, че ответникът по касация не представил категорични доказателства за използване на автомобила в икономическата дейност на дружеството, а представените пътни листове не доказвали това. Предвид изложеното в касационната жалба се моли отмяната на обжалваното съдебно решение. Претендира се присъждането на юрисконсултско възнаграждение за двете съдебни инстанции.

В съдебното заседание пред настоящия съд касационният жалбоподател се представлява от упълномощен юрисконсулт, който от негово име поддържа касационната жалба. По същество моли уважаването й. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение по представен списък на разноските.

О. Д. 28 ЕООД оспорва касационната жалба в представен по делото писмен отговор, чрез адв. А. Г. и в съдебно заседание, представляван от упълномощения адвокат. Обръща внимание, че в случая е необходимо постигането на допълнително съгласие относно цената на придобиване, която цена е допълнителна и е извън цената на автомобила. Наред с това не е доказано, че сборът на дължимите вноски по договора, с изключение на лихвите, е равен на пазарната цена на автомобила. Пазарна цена не е определяна и лихви не са изчислявани. Доказано било и използването на автомобила в икономическата дейност на дружеството. Моли се оставяне в сила на обжалваното съдебно решение и присъждане на сторените разноски в касационното производство съобразно списък на разноските и доказателства за извършването им.

Представителят на Върховната касационна прокуратура дава писмено заключение за неоснователност на касационната жалба, което поддържа и в съдебното заседание пред настоящия съд. Предлага оставяне в сила на обжалваното съдебно решение.

Върховният административен съд, състав на първо отделение, като взе предвид становищата на страните и извърши проверка на обжалваното съдебно решение на релевираните касационни основания съгласно разпоредбата на чл. 218, ал. 1 АПК и след служебна проверка за валидността, допустимостта и съответствието му с материалния закон по реда на чл. 218, ал. 2 АПК, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима като подадена срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, от надлежна страна, за която обжалваното съдебно решение е неблагоприятно и в срока по чл. 211, ал. 1 АПК, предвид което следва да бъде разгледана досежно нейната основателност.

Разгледана по същество, касационната жалба е неоснователна.

Въз основа на установеното по делото от фактическа страна, първоинстанционният съд приел, че спорният РА е издаден от компетентен орган, в кръга на определените му в закона правомощия, но в нарушение на материалния закон. За този извод се позовал на установеното в хода на спорното ревизионно производство, че Добро 28 ЕООД ползва по договори за наем с чуждестранно юридическо лице два леки автомобила, за които е декларирало, че ще бъдат ползвани за дейността на дружеството - единият автомобил ползван от управителя на дружеството, а другият преотдаден под наем. Съдът установил, че с издадения РА по отношение на втория автомобил било прието, че са налице облагаеми доставки, а по отношение на процесния - че същият не се ползва във връзка с дейността на дружеството, като въз основа на анализ на договора за наем с чуждестранното юридическо лице и предвидената в него възможност за последваща покупка на автомобила бил формиран извод за доставка на стока по смисъла на чл. 6, ал. 2, т. 3 ЗДДС.

Първоинстанционният съд направил извод, че е налице вътрешно противоречие в мотивите на спорния РА. Приел за безспорно, че Добро 28 ЕООД е сключило два идентични договора за наем - на 23.02.2023 г. и на 03.05.2023 г., като и в двата договора е предвидена възможност за евентуално бъдещо закупуване на автомобила. Изложил съображения, че не е налице хипотезата на чл. 6, ал. 2, т. 3 ЗДДС, поради което приел, че неправилно е отказано право на данъчен кредит на основание 70, ал. 1, т. 4 ЗДДС. Взел предвид разпоредбата на чл. 6, ал. 2, т. 3 ЗДДС, но мотивирал становище, че в конкретния случай не е налице договор за лизинг, а за наем като предвидената в договора опция за прехвърляне на собствеността е срещу цена, която допълнително ще бъде договаряна. По тези причини счел, че не може да бъде посочено каква ще бъде цената на автомобила и дали същата е идентична с пазарната цена на стоката. Обърнал внимание и на това, че от страна на приходната администрация е изследван единствено сайтът на производителя, поради което не може да се приеме, че е налице определяне на пазарната цена на автомобила. Като неоснователни съдът преценил и съображенията, че автомобилът не се използва за дейността на дружеството. Взел предвид справката от АПИ, на която се позовават ревизиращите органи. Кредитирал представеното по делото Решение рег. № РД-ОИ-39 от 15.04.2024 г. на председателя на УС на АПИ, от което се установява, че покритието на камерите на националното тол управление обхваща почти всички магистрали и пътища от първи клас, а в случаите, когато се подава информация към НАП, не се посочват периодите, в които не са функционирали определени устройства. В тази връзка счел, че приобщената по делото информация от АПИ не е изчерпателна. Наред с това взел предвид, че органите по приходите се позовават само на два случая на несъвпадение, което според съда не доказва, че автомобилът не се ползва за дейността на дружеството. В тази връзка се позовал на представените още в хода на ревизията пътни листове относно процесния автомобил и съобразил, че движението по републиканската пътна мрежа е констатирано и със справката представена от АПИ. Позовал се и на представените в съдебно заседание фактури и извлечения от сметка, неоспорени от процесуалния представител на ответника в съдебното производство в АССГ, за отдаването на процесния автомобил под наем, поради което направил извод, че не може да се приеме, че същият не се използва за икономическата дейност на дружеството. По тези мотиви съдът отменил РА.

Решението е валидно, допустимо и правилно по следните съображения:

Неоснователни са оплакванията на касационния жалбоподател, че в казуса е налице доставка на стока (ДМА) по смисъла на чл. 6, ал. 2, т. 3 ЗДДС и в този смисъл направената в обратен смисъл преценка от първоинстанционния съд била неправилна. За да е налице хипотезата, поддържана от приходната администрация, в която не възниква право на данъчен кредит за начисления от доставчика ДДС съгласно чл. 70, ал. 1, т. 4 ЗДДС, следва в договора да е обективирана уговорка/ опция за прехвърляне на правото на собственост и сборът от вноските, с изключение на лихвата, да е идентичен на пазарната стойност на автомобила към датата на предоставянето. Казусът е различен.

По предписанието на чл. 6, ал. 2, т. 3 ЗДДС за доставка на стока за целите на този закон се смята и фактическото предоставяне на стока по договор за лизинг, в който изрично е предвидено прехвърляне на правото на собственост върху стоката; тази разпоредба се прилага и когато в договора за лизинг е уговорена само опция за прехвърляне на собствеността върху стоката и сборът от дължимите вноски по договора за лизинг, с изключение на лихвата по чл. 46, ал. 1, т. 1, е идентичен с пазарната цена на стоката към датата на предоставянето.

В случая първата хипотеза на посочената разпоредба не е налице. Действително между страните е уговорена опция за прехвърляне на правото на собственост, но при поставен от договарящите страни модалитет постигане на допълнително съгласие относно това (вкл. цената и плащането на допълнителна такава), тоест не е налице изрично предвидено прехвърляне на правото на собственост върху стоката по смисъла на закона. Свидетелство за това е ясната уговорката по договора съгласно неговия чл. 9, която има следния смисъл: При условие, че наемателят желае да закупи моторното превозно средство предмет на настоящия договор, след срока на изтичането му, то покупно продажната цена ще бъде договорена в допълнително споразумение между страните. При това е налице и уговорка за лимит на пробега при връщане на автомобила. Наред с това, в писмените обяснения дружеството отрича намерение за придобиване на автомобила след изтичане на срока на договора за наем.

Не е налице обаче и втората хипотеза на цитираната по-горе разпоредба, тъй като не се установява проявлението на двете кумулативно предвидени в нея условия уговорена опция за прехвърляне на правото на собственост и сборът от дължимите вноски по договора за лизинг, с изключение на лихвата, да е идентичен с пазарната цена на стоката към датата на предоставянето. Относно сбъдване на второто условие приходната администрация се е позовала на информация от интернет сайт на производителя на автомобила, което не е било достатъчно. При това, видно е ревизионния доклад и от решението на директора на Д ОДОП - София при ЦУ на НАП, че изводите в тази насока са в сферата на вероятностите (... като с включване на допълнително оборудване цената на автомобила може да достигне посочената в договора.), като не е конкретизирано нито допълнителното оборудване, нито моментът, към който се твърди, че е налице този идентитет. Вместо този неправилен подход дължимо е било ангажирането на специални знания от страна на приходната администрация още в хода на административното производство чрез назначаването на оценителна експертиза. При липсата на такова дължимо установяване, необоснован и в нарушение на закона е изводът, направен в ревизионния доклад, в РА и в решението на решаващия орган, че сборът от дължимите вноски по договора, с изключение на лихвата, е идентичен с пазарната цена на стоката към датата на предоставянето. Впрочем, не са налице никакви данни да е изчислявана и лихва. При тези съображения разрешението, дадено в т. 40 от Решение на СЕС по дело С-118/11 г. е неприложимо. Неприложимо е и ограничението на правото на приспадане по чл. 70, ал. 1, т. 4 ЗДДС. По тези причини недължимо е обсъждането на съображенията, изтъкнати в касационната жалба по въпроса относно това чии са рисковете и изгодите от собствеността на автомобила. По същество правилен е изводът на съда, че по договора не е осъществена доставка на стока по смисъла на чл. 14, пар. 1 от Директива 2006/112/ЕО и чл. 6, ал. 2, т. 3, предл. 2 ЗДДС, а на услуга.

Доводите в касационната жалба не се различават от тези, които приходната администрация е имала като защитна теза в първоинстанционното производство пред АССГ, а и от съображенията на директора на Д ОДОП - София при ЦУ на НАП, изложени в решението, с което РА в обжалваната пред него част е бил потвърден относно установения резултат по ЗДДС за данъчни периоди м. 02, 03 и 05.2023 г. Първоинстанционният съд им е дал подробен и изчерпателен отговор, съответен на националната приложима правна регламентация, приложимите разпоредби от правото на Европейския съюз и относима практика на СЕС. По тази причина и предвид липсата на допълнително релевирани доводи в тази връзка, различни от тези, които настоящият касационен жалбоподател е изтъкнал до този етап на производството, с настоящия съдебен акт, на основание чл. 221, ал. 2, изр. второ АПК, във вр. с пар. 2 ДР ДОПК, се прави препращане към мотивите по този въпрос, изложени от първоинстанционния съд.

Споделими са и останалите съображения, изтъкнати от първоинстанционния съд, с които мотивира становището, че процесният електрически автомобил е използван в икономическата дейност на Добро 28 ЕООД. Впрочем, в касационната жалба не се правят оплаквания срещу изводите на съда, до които е достигнал на основание предоставената от АПИ информация. Тези изводи са правилни и обосновано на доказателствата и на отговора, който председателят на УС на АПИ е дал в посоченото в акта негово решение, съдът е направил фактическите си и правни изводи на основание представените пътни листове в противовес на тезата, развита в ревизионния доклад (стр. 12/18, предпоследен абзац). Тези изводи са съответни на приобщените още в хода на ревизионното производство доказателства за използването на автомобила във връзка с извършвания от дружеството строеж и обясненията на управителя на дружеството, че автомобилът се използва за целите на търговската дейност на Добро 28 ЕООД за контакт с доставчици и във връзка с подобренията, които се използват в имоти на дружеството. При това от съществено значение е и липсата на констатации и твърдения в ревизионния доклад и в РА, както на представени доказателства от страна на приходната администрация, че той се използва за задоволяване личните нужди на управителя на дружеството или на други лица. Безспорният факт, че Добро 28 ЕООД има сключен договор за управление на обекта, на който извършва СМР и договор за строителен надзор, не противостои на тезата на дружеството за използване на автомобила за икономическата му дейност съобразно посоченото в обяснението, дадено от неговия управител. Прието е в решението по чл. 152 ДОПК, че не са представени категорични доказателства за използването на автомобила в тази дейност и за извършването на последващи облагаеми доставки. Последното основание обаче не се поддържа в касационната жалба. При това положение, отделно от всичко изложено, немислима е тезата, че автомобилът не се използва за икономическата дейност на дружеството, щом в касационната жалба не се поддържа, че не се използва за последващи облагаеми доставки.

Предвид всички изложено по-горе, касационното оспорване, предявено от директора на Д ОДОП - София при ЦУ на НАП е неоснователно, а обжалваното съдебно решение е правилно. Ето защо, то следва да бъде оставено в сила като валидно и допустимо.

С оглед изхода на спора пред настоящата инстанция, направеното искане от процесуалния представител на ответника по касация за присъждане на сторените разноски в касационното производство е основателно. Ето защо, НАП следва да бъде осъдена да заплати на Добро 28 ЕООД сторените разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 1530,00 лв. съобразно представените доказателства за това.

Предвид гореизложеното и на основание чл. 221, ал. 2, изр. първо, предл. първо АПК, Върховният административен съд, състав на първо отделение

РЕШИ:

ОСТАВЯ В СИЛА Решение № 24153 от 20.11.2024 г., постановено по адм. д. № 4655 по описа на Административен съд София - град за 2024 г.

ОСЪЖДА Националната агенция за приходите да заплати на Добро 28 ЕООД, с ЕИК 206931242 сума в размер на 1530,00 (хиляда петстотин и тридесет) лв. за сторените разноски за адвокатско възнаграждение в касационното производство.

Решението не подлежи на обжалване.

Вярно с оригинала,

Председател:

/п/ БИСЕР ЦВЕТКОВ

секретар:

Членове:

/п/ РУМЯНА ЛИЛОВА

/п/ КАМЕЛИЯ СТОЯНОВА