Р Е Ш Е Н И Е

№ 98

Гр. София,14.07.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Р. Б. трето гр. отделение, в открито заседание на 25.05.2022 г., в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ИВАНОВА

ЧЛЕНОВЕ: ЖИВА ДЕКОВА

ТАНЯ ОРЕШАРОВА

при участието на секретаря В. И.

като разгледа докладваното от съдия Иванова гр. д. №2954/21 г.,

за да се произнесе, намира следното:

Производството е по чл.290 ГПК.

ВКС разглежда касационната жалба на М. Г. срещу въззивното решение на Софийски градски съд по гр. д. №1570/21 г. С въззивното решение по насрещния иск на „ММ Лимитед” ЕООД, [населено място] срещу касатора е признато за установено, че между страните не е съществувало тр. правоотношение за периода 30.09.14 – 29.11.19 г. и са отхвърлени първоначалните искове на касатора срещу „ММЛимитед” ЕООД по чл.344, ал.1,т.1-3 КТ, с които е оспорена законността на дисциплинарното уволнение на ищеца, извършено с връчена му на 29.11.19 г. заповед на управителя на ответното дружество за нарушение по чл.190, ал.1,т.2 КТ, както и предявените като частични искове по чл.128, т.2 КТ, за неизплатено трудово възнаграждение и чл.86 ЗЗД, за мораторна лихва върху последното.

Обжалването е допуснато на осн. чл.280, ал.1,т.1 ГПК по правните въпроси от предмета на спора: Има ли давностен срок за прогласяване недействителност на трудовия договор по реда на чл.74, ал.4 КТ? и Длъжен ли е въззивният съд да извърши самостоятелна преценка на всички събрани по делото доказателства заедно и поотделно, както и да се произнесе по спорния предмет, отговаряйки на всички доводи и възражения на страните?, поради твърдяното противоречие с практиката на ВКС - съответно решение по гр. д. №2584/14 г. на ВКС, четвърто г. о. и решения по гр. д. №2926/16 г. на четвърто г. о., по гр. д. №6692/14 г. на четвърто г. о., по гр. д. №1776/16 г. на четвърто г. о. и други.

В касационната жалба се правят и в съдебно заседание се поддържат оплаквания за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост, иска се отмяната му и постановяване на ново решение за уважаване на първоначалните искове.

Ответникът по жалба ММ „Лимитед” ЕООД, [населено място] я оспорва като неоснователна и моли да бъде оставена без уважение по подробно изложени в писмени бележки и в съдебно заседание съображения.

ВКС на РБ, като разгледа жалбата, намира следното:

По въпросите, по които е допуснато обжалването:

В цитираното при допускане на обжалването р. по гр. д. №2584/14 г. на четвърто г. о. на ВКС по първия от въпросите е прието: „Недействителността на трудовия договор се характеризира с редица особености спрямо недействителността на договорите по ЗЗД. Трудовите договори не се делят на нищожни или унищожаеми – две категории, които водят до различни правни последици при облигационните сделки. Нищожният договор на общо основание не съществува за правния мир, нищожността може да бъде релевирана без срок, било чрез иск, било чрез позоваване на съществуващия порок, по принцип може да се противопостави на трети лица; унищожаването на договорите се извършва с предявяване на иск от страната, в чийто интерес законът го допуска или от нейните правоприемници, искът се погасява с тригодишна давност, а решението има обратно действие; само ответникът по иск за изпълнение на унищожаем договор може да поиска унищожаване чрез възражение и след като давността е изтекла. Кодексът на труда борави само с понятието недействителност, като страните не могат да се позовават на недействителност на трудовия договор или на отделни негови клаузи, докато тя не бъде обявена от съд и решението за обявяването й не бъде връчено на страните; недействителността не се обявява, ако недостатъкът на трудовия договор отпадне или бъде отстранен, като работодателят не може да се позове на недостатък, който може да се отстрани; дори когато трудовият договор бъде обявен за недействителен, ако работникът или служителят е действал добросъвестно, отношенията между страните по договора до момента на обявяване на неговата недействителност се уреждат като при действителен трудов договор. Тази специална уредба е свързана с особения характер на трудовите правоотношения, обхващащи правото на труд, на трудово възнаграждение, което от своя страна е свързано с осигуряване на средства за живот, а също така и с оглед влиянието на трудовите правоотношения върху социалноосигурителните и пенсионноосигурителните права на работника и/или служителя.

В заключение, невъзможно е недействителността на трудовия договор да се приравни автоматично на нищожност/унищожаемост на договорите според уредбата по ЗЗД. Особеностите на трудовото правоотношение обуславят и извод, че не е в обществен интерес да съществува възможност недействителността на трудов договор, или отделна негова клауза, да бъде релевирана по всяко време. Ето защо, следва да се приеме, че законодателят е предвидил, че и исковете по чл. 74 КТ, както всички други искове по трудови спорове, се погасяват по давност, както и че давностният срок е уреденият в чл. 358, ал. 1, т. 3 КТ.

Относно началния момент, от който започва да тече погасителната давност за предявяване на искове по трудови спорове, е създадена специална уредба – чл. 358, ал. 2 КТ. Искът по чл. 74 КТ попада в хипотезата на чл. 358, ал. 2, т. 2 КТ - давностният срок за предявяването му тече от деня, в който правото, предмет на иска, е могло да бъде упражнено, а това е денят, в който страната, позоваваща се на недействителността на трудовия договор, е в известност за съответния порок, обуславящ недействителността.”

С решение № 1129/23.5.1995 г. по гр. д. № 1214/1994 г. на ВС, III г. о., също е прието, че Обявяването на недействителността на трудовите договори се извършва от съдилищата по реда на членове 357 - 363 от Кодекса на труда. То може да стане както в самостоятелен исков трудов спор, инцидентно в рамките на висящ исков процес, включително и чрез възражение в трудов спор за незаконно уволнение, за трудово възнаграждение, трудово обезщетение, както и служебно от съда в рамките на разглеждан трудов спор, без да е сезиран от страните, когато констатира недействителност на трудовия договор. Тези посочени в чл. 74, ал. 1 и ал. 2 от Кодекса на труда възможности произтичат от характера на основанията за недействителност на трудовия договор, които основания предполагат тежки пороци на трудовия договор при неговото сключване или в съдържанието му, засягащи страните по трудовия договор. Тази практика в преобладаващата й част, без служебната констатация на недействителността на тр. договор от съда, е възприета и в по-новата практика на ВКС по чл.290 ГПК – напр. р. по гр. д. №869/09 г. на четвърто г. о.

По втория от поставените въпроси с р. по гр. д. №. №2926/16 г. на четвърто г. о., по гр. д. №6692/14 г. на четвърто г. о. и по гр. д. №1776/16 г. на четвърто г. о. е прието, че задължението на съда да обсъди всички събрани по делото доказателства произтича пряко от разпоредбата на чл.121, ал.2 на Конституцията на Република България, съответно чл.5, чл.143, чл.154, чл.235 и чл.236 ГПК. Съгласно чл.12 и чл.235, ал.2 ГПК съдът е длъжен да прецени всички доказателства по делото и доводите на страните по свое вътрешно убеждение и в рамките на твърдяните фактически обстоятелства, като всяка от страните носи тежестта на доказване на фактите, от които черпи изгодни за себе си последици. . Съдът преценява дали даден факт се е осъществил или не въз основа на преценка на доводите на страните и на събраните по делото доказателства отнасящи се до този факт. В случай че съдът направи извода си за съществуването или не на факта, без да обсъди събраните по делото доказателства или част от тях, задължението му по чл. 12 от ГПК няма да бъде изпълнено. Затова по силата на чл. 12 от ГПК при извършването на преценката дали даден факт се е осъществил съдът е задължен да обсъди всички събрани по делото доказателства за този факт. При това доказателствата трябва да бъдат обсъдени не всяко само за себе си, а в тяхната съвкупност и взаимовръзка, при спазване на логическите, опитните и научните правила. Въззивният съд и при действието на ГПК от 2007 г. е съд по съществото на спора, а съгласно чл. 12 ГПК формира вътрешното си убеждение по правнорелевантните факти въз основа на относимите и допустими доказателства, които са събрани по предвидения от ГПК ред, което включва както първата, така и втора инстанция, включително и случаите на повторно разглеждане на делото в съответния по степен съд. Само след цялостната преценка на доказателствения материал – поотделно и в съвкупност, съдът като приложи и последиците на тежестта на доказване в гражданския процес, може да посочи кои факти намира за установени и кои за недоказани.

Тази практика се споделя напълно от настоящия състав на ВКС.

По същество на касационната жалба:

За да постанови решението си по първоначалните искове по чл.344, ал.1,т.1-3 КТ, чл.128 КТ и чл.86 ЗЗД и насрещния иск по чл.357, вр. с чл.74, ал.1 КТ въззивният съд е приел, че насрещният иск е обуславящ за първоначалните. На осн. чл.62, ал.1 КТ и трайната съдебна практика, за съществуването на трудово правоотношение е необходимо да е сключен трудов договор в писмена форма, която е за действителност. Ако съществуването на тр. договор не е установено с писмени доказателства, съдържащи уговорки за съществените му условия, не може да се приеме, че има такъв договор. Представеният от ищеца тр. договор не е подписан от страните, от което следва, че не е сключен и не е възникнало трудово правоотношение между тях. По делото липсват документи за кандидатстване, молба за постъпване на работа и каквато и да е друга кореспонденция, разменена между страните преди сключване на тр. договор; няма каквато и да е индиция, че страните са се стремили към подписване на тр. договор с цел възникване на индивидуално тр. правоотношение между тях. Не е установено и постоянно, систематично, ежедневно изпълнение на трудови задължения от ищеца в офиса на ответника, който е собственост на дъщерята на ищеца и той е имал достъп до него. За твърдяния 5 годишен период на съществуване на трудовия договор, ищецът е подписал само два документа/ единият от които е приемо – предавателен протокол/, макар заеманата длъжност „изпълнителен директор” да предполага приемане и подписване на входящата и изходяща кореспонденция на дружеството. Заплащаните от работодателя за периода осигуровки и болнични на ищеца и изплатеното му тр. възнаграждение за 5 месеца на 2017 г., на обща стойност 10340 лв., не доказват наличието на трудово правоотношение с присъщите му трайност и повторяемост на изпълнението на насрещните задължения на страните.

Тр. договор е с продължително изпълнение, по него работникът и служителят се задължава да престира работна сила и да спазва установената трудова дисциплина / вкл. определеното работно време/, срещу което работодателят се задължава да му заплаща трудово възнаграждение. От събраните по делото доказателства, според въззивния съд се установява, че служителят - ищец не е престирал трайно работната си сила на ответника. Отношенията им са имали по-скоро спорадичен и случаен характер, което сочи, че между тях е имало друго, нетрудово правоотношение. Ищецът е бил наясно с действителното договорно правоотношение и с опорочаващите тр. договор факти, поради което не може да се приеме, че е действал добросъвестно по смисъла и с последиците по чл.75, ал.1 КТ.

С оглед на изложеното, според въззивния съд, насрещният установителен иск за несъществуване на трудово правоотношение между страните за посочения период е основателен и следва да се уважи. Неоснователно е възражението на ответника по насрещния иск за погасяването му по давност, защото установителните искове не се погасяват по давност. Исковете по чл.344, ал.1,т.1-3 КТ са неоснователни, тъй като въобще не е съществувало трудово правоотношение, което да е прекратено незаконно според твърденията на ищеца. Такива са и исковете по чл.128 КТ е чл.86 ЗЗД.

ВКС намира част от тези изводи за незаконосъобразни. Според този състав на ВКС установителният иск за недействителност/несъществуване/ на тр. договор, който се разглежда по реда на чл.357-363 КТ, съгл. чл.74, ал.2 КТ, се погасява с общата за трудовите спорове 3 годишна давност по чл.358, ал.1,т.3 КТ, която на осн. чл.358, ал.2, т.2 КТ тече от деня, в който страната, позоваваща се на недействителността е узнала за обуславящия я порок. В случая давността тече от 30.09.14 г., когато ответникът е изпратил уведомлението за тр. договор на ищеца до НАП, а насрещният иск е предявен след изтичане на тригодишния давностен срок. Възражението на ответника по насрещния иск за изтекла давност за предявяване на иска е основателно – искът следва да бъде отхвърлен като погасен по давност, а позоваването на недействителност на тр. договор от страна на ответника по първоначалните искове следва да се разгледа като възражение срещу основателността им в спора за законност на уволнението. Възражението за недействителност на тр. договор и недобросъвестност на служителя се съдържа в т.1.1 от отговора на исковата молба и не е обвързано с давностен срок, съгл. цитираната по –горе практика на ВКС. В тази връзка, в р. по гр. д. №525/10 г. на четвърто г. о. на ВКС е прието, че страните могат да се позовават на недействителността на трудов договор и на последиците й и те се прилагат в отношенията им след като съдът е обявил недействителността по предвидения за това ред в КТ - с диспозитива на решението или в мотивите, когато недействителността е предявена с възражение, при зачитане на обусловеното от нея право, когато е предявено с възражение от страните.

Съставът на ВКС споделя изводите на въззивния съд за недействителността на трудовия договор и несъществуването на тр. правоотношение в случая поради неспазената писмена форма за действителност – чл.62, ал.1 КТ и реално установените отношения на страните, сочещи на друг вид договор и обосноваващи твърдяната от ответника недобросъвестност на служителя – ищец. В този см. е и трайната практика на ВКС, напр. р. по гр. д. №1024/09 г. на четвърто г. о., в което е посочено: „По силата на чл. 62, ал. 1 от КТ трудовият договор се сключва в писмена форма, която е условие за валидността му, и със задължително съдържание в него за обстоятелствата по чл. 66, ал. 1 от КТ. Т.е. за да е налице такъв договор, той трябва да е обективиран в документ, отразяващ съвпадащите волеизявления /уговорки/ на страните по него, което се удостоверява с подписването му от всяка от тях. С оглед на това трудово правоотношение не може да бъде установявано с други гласни и/или писмени доказателства, включително /още по-малко/ изхождащи от някоя от страните, сочещи по косвен начин за съществуването му.” Затова не може да се възприеме доводът на ищеца, че в случая тр. договор е обективиран в два акта – представения от него тр. договор и отразяването на този договор и на трудовия стаж в трудовата му книжка от страна на ответника. Не се твърди, последното да е подписано от законния представител на ответника/ на печата е посочен гл. счетоводител/ и не може да се приеме за обвързващо последния волеизявление за сключване на тр. договор с ищеца. Въведената от закона писмена форма за действителност на трудовия договор изключва възможността страните да изразят волята си по друг начин, напр. с конклудентни действия. В този смисъл за съществуването му са без значение косвените прояви, в случая свързани с изпълнението на договора - регистрацията на тр. договор в НАП, допускането до възложената работа и др. /р. № 1393/11.07.1994 г. по гр. д. № 1393/93 г. на III г. о. и р. по гр. д. №595/11 г. на трето г. о. на ВКС/.

При основателност на възражението на ответника по първоначалните искове за недействителност на трудовия договор, искът по чл.344, ал.1,т.1 КТ е основателен, защото само валидно сключен тр. договор може да се прекрати, вкл. и с дисциплинарно уволнение, както е посочил и ответникът по иска в отговор на исковата молба от 21.02.20 г. В този смисъл са р. по гр. д. №912/2000 г. на трето г. о., р. по гр. д. №1781/05 г. на четвърто г. о. на ВКС и ТР №4/1.02.21 г. ОСГК.

При установената недействителност на трудовия договор, на който се позовава и представя ищецът и констатираната негова недобросъвестност, акцесорните искове по чл.344, ал.1,т.2 и 3 и чл.128 КТ са неоснователни – липсва тр. правоотношение за определена длъжност, на която ищецът да бъде възстановен, той не е останал без работа поради незаконното уволнение и не му се дължи трудово възнаграждение за времето, през което между страните не е съществувало трудово правоотношение / в този см. са р. по гр. д. №1743/10 г. на трето г. о. и р. по гр. д. №1199/99 г. на трето г. о. на ВКС/.

Въззивното решение по насрещния установителен иск и по иска с пр. осн. чл.344, ал.1,т.1 КТ е неправилно – незаконосъобразно и необосновано, следва да се отмени и вместо него да се постанови ново, с което установителният иск да се отхвърли като погасен по давност, а искът за отмяна на уволнението – да се уважи. В останалата му част, с която са отхвърлени исковете по чл.344, ал.1,т.2 и 3 КТ и частичните искове по чл.128 КТ и по чл.86 ЗЗД, въззивното решение е правилно и следва да бъде оставено в сила.

Поради изложеното и на осн. чл.293 ГПК ВКС на РБ, трето г. о.

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ въззивното решение на Градски съд София по гр. д. №1570/21 г. от 20.04.20 г. в частта по насрещния установителен иск и по първоначалния иск с пр. осн. чл.344, ал.1,т.1 КТ и вместо него ПОСТАНОВЯВА:

ОТХВЪРЛЯ насрещния иск на ММ”Лимитед” ЕООД [населено място] за установяване, че между дружеството и М. М. Г. не съществува трудово правоотношение за периода 30.09.14 -29.11.19 г., като погасен по давност.

ПРИЗНАВА ЗЗД НЕЗАКОННО и ОТМЕНЯ на осн. чл.344, ал.1,т.1 КТ дисциплинарното уволнение на М. М. Г., наложено със заповед №ОАО7043 от 14.10.19 г. на управителя на ММ „Лимитед” ЕООД, ГР. София, връчена на 29.11.19 г.

ОСТАВЯ В СИЛА въззивното решение на Градски съд София по гр. д. №1570/21 г. от 20.04.20 г. в останалата му част.

Решението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: