Върховният административен съд на Р. Б. - Осмо отделение, в съдебно заседание на двадесет и девети май две хиляди и двадесет и трета година в състав: Председател: Д. П. Членове: ВАСИЛКА ШАЛ. Т. при секретар Й. Й. и с участието на прокурора В. Й. изслуша докладваното от съдията В. Ш. по административно дело № 10647 / 2022 г.
Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК) във вр. с чл. 160, ал. 7 от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс (ДОПК).
Образувано е по касационна жалба на В. Р., с [ЕГН], с адрес гр. София, район „Възраждане“, [улица], подадена чрез пълномощника адв. Е. Т., срещу Решение № 163/13.06.2022 г., постановено по адм. дело № 315/2021 г. по описа на Административен съд – Смолян, в частта, с която е отхвърлена жалбата на лицето против Акт за установяване на задължения по чл. 107, ал. 3 от ДОПК № 2021-49-1/01.11.2021 г., издаден от органи по приходите, потвърден с Решение № 94/00-2183-001/29.11.2021 г. на Началник отдел „Местни данъци и такси“ при О. Ч.
В касационната жалба се съдържат доводи за неправилност на оспорваното решение поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Счита, че при издаване на акта са допуснати нарушения на административнопроизводствените правила, като органът не е изяснил фактическата обстановка и не е изложил мотиви относно установените задължения за ТБО и ДНИ, което е пренебрегнато от решаващата съдебна инстанция. В подробно изложение аргументира необлагаемост на процесните имоти, тъй като същите са незастроени и представляват иглолистни гори, което е игнорирано от съда. Сочи, че по отношение на имотите не е извършвано промяна в начина на трайно ползване и липсва одобрен ПУП. Доколкото не се дължи ДНИ, касаторът счита, че не е следвало да бъдат определяни и задължения за ТБО. Моли за отмяна на първоинстанционното решение и за постановяване на друго – по съществото на спора, с което АУЗ да бъде отменен, а в условията на евентуалност иска да бъде прогласена неговата нищожност. Претендира присъждане на разноски за две съдебни инстанции.
От същата страна е постъпила и частна жалба против Определение № 393/24.08.2022 г., постановено по адм. дело № 315/2021 г. по описа на Административен съд – Смолян, с което е допълнено Решение № 163/13.06.2022 г. по реда на чл. 248 от ГПК и В. Р. е осъден за заплати в полза на О. Ч. разноски по делото в размер на 905,24 лв. В частната жалба се сочи, че определението е неправилно, като съдът не е съобразил, че е следвало да присъди и разноски съобразно уважената част от жалбата в полза на лицето. Моли за отмяна на съдебния акт и допълване на първоинстанционното решение в частта за разноските.
Ответникът – Началник отдел „Местни данъци и такси“ при О. Ч. чрез пълномощника адв. Н. С., в подаден писмен отговор, оспорва основателността на касационната жалба и моли за оставяне в сила на оспорваното решение. Претендира присъждане на разноски за касационната инстанция.
Прокурорът от Върховна административна прокуратура дава мотивирано заключение за допустимост и основателност и на касационната, и на частната жалби.
Върховният административен съд, състав на Осмо отделение, преценявайки допустимостта на касационната и частната жалби и правилността на обжалваното решение и определение на посочените касационни основания, както и след служебна проверка по чл. 218, ал. 2 от АПК, приема за установено следното:
И двете жалби са подадени от надлежна страна по делото, в срок, срещу подлежащи на обжалване актове, поради което са процесуално допустими. За да се произнесе по тяхната основателност, настоящият тричленен състав съобрази следното:
Предмет на съдебен контрол за законосъобразност в производството пред Административен съд – Смолян е бил Акт за установяване на задължения по чл. 107, ал. 3 от ДОПК № 2021-49-1/01.11.2021 г., издаден от органи по приходите, потвърден с Решение № 94/00-2183-001/29.11.2021 г. на Началник отдел „Местни данъци и такси“ при О. Ч. с който по отношение на В. Р. са установени задължения за данъчните периоди 2016 г., 2017 г., 2018 г., 2019 г., 2020 г. и 2021 г. в общ размер на 4 486,49 лв., от които за ДНИ – 2 621,37 лв. главница и 675, 09 лихви, както и за ТБО – 957,32 лв. главница и 232,71 лв. лихви. От фактическа страна, съдът е установил следното:
С Решение № 2448/30.11.2000 г. на Общинска служба по земеделие и гори – гр. Чепеларе (л. 42 – 47) на наследници на Т. Ч., сред които и В. Р., е възстановено правото на собственост на идеални части от гори и земи от горския фонд. С Протокол № 467/24.09.2021 г. (л. 38) е констатирано, че лицето не е подало данъчна декларация по чл. 14 от ЗМДТ по отношение на процесните 24 броя поземлени имоти, с трайно предназначение на територията – урбанизирана и с начин на трайно ползване – иглолистна гора, подробно описани в административния акт и първоинстанционното решение. При съобразяване с тези фактически констатации, приходният орган е издал процесния Акт в хипотезата на чл. 107, ал. 3, изречение трето, предложение второ от ДОПК.
В хода на съдебното производство е допусната съдебно-техническа експертиза, кредитирана от съда и неоспорена от страните. Според заключението на вещото лице (л. 5041 – л. 5046) процесните имоти попадат в строителните граници на к. к. Пампорово съгласно одобрен регулационен план от 1966 г., като съгласно КККР на землището на гр. Чепеларе от 2006 г. са с трайно предназначение на територията – урбанизирана и начин на трайно ползване – иглолистна гора. Всички имоти, с изключение на имот с идентификатор 80371.244.84, са незастроени. По делото е назначена и съдебно-икономическа експертиза, също кредитирана от съда и неоспорена от страните. Вещото лице е установило, че данъчната оценка на имот с идентификатор 80371.244.84 е 1 77 264,80 лв., а не както е посочено в АУЗ – 2 215 809,80 лв., съответно данъчната оценка на наследствения дял на Руменов се равнява на 42 391,45 лв., вместо на 52 989,32 лв., във връзка с което експертът е преизчислил размера на задълженията, както следва: за ДНИ – 2 420,34 лв. главница и 623,26 лв. лихви и за ТБО – 819,67 лв. главница и 198,09 лв. лихви.
При така установената фактическа обстановка и след извършена съдебна проверка съгласно изискването на чл. 168 във вр. с чл. 146 от АПК във вр. с чл. 160, ал. 2 от ДОПК, административният съд е обосновал извод за частична незаконосъобразност на процесния АУЗ. Според съда чл. 10, ал. 1 от ЗМДТ съдържа две отделни хипотези, като по отношение на процесните имоти приложение следва на намери първата, съгласно която с данък върху недвижимите имоти се облагат разположените на територията на страната сгради и самостоятелни обекти в сгради, както и поземлените имоти, разположени в строителните граници на населените места и селищните образувания, тъй като безспорно е доказано, че имотите попадат в строителните граници, поради което без значение е начинът им на трайно ползване – иглолистна гора. В частта по ТБО решаващата инстанция е приела, че за всяка от процесните години по делото се съдържат заповеди на кмета по чл. 63, ал. 2 от ЗМДТ, както и доказателства за реалното предоставяне на услугите, поради което правилно по отношение на 23 от имотите са определени задължения само за компонента поддържане на чистота на териториите за обществено ползване при съобразяване с чл. 22, ал. 2 от Наредбата за определяне и администриране на местните такси и цени на услуги в О. Ч. (НОАМТЦУОЧ). Актът е потвърден и по отношение на имот с идентификатор 80371.244.84, тъй като същият е застроен и по отношение на него са представени доказателства за извършване на услугите по сметосъбиране и сметоизвозване; депониране на отпадъци и поддържане на чистота на териториите за обществено ползване, като не са налице изключенията по чл. 71 от ЗМДТ. С оглед заключението по ССчЕ и установената различна данъчна основа на имот с идентификатор 80371.244.84, съдът е отменил АУЗ до размера, установен с експертизата.
Решението е валидно, допустимо и правилно.
Административният съд подробно е установил и описал фактическата обстановка, обсъдил е доказателствата по делото и възраженията на страните и при правилно тълкуване и приложение на закона е извел самостоятелни и обосновани правни изводи.
Правилно административният съд е приел, че актът съдържа необходимото съдържание съгласно чл. 59 от АПК, постановен е при изяснена фактическа обстановка в съответствие с чл. 35 от АПК, като не страда от липса на мотиви при съобразяване на Тълкувателно решение № 16 от 31.III.1975 г., ОСГК на ВС, което не е изгубило актуалност и до днес.
Следва да бъдат споделени мотивите на административния съд и в частта относно ДНИ. Съгласно чл. 10, ал. 1 от ЗМДТ, независимо от претърпените редакции, с данък върху недвижимите имоти се облагат разположените на територията на страната сгради и поземлени имоти в строителните граници на населените места и селищните образувания, както и поземлените имоти извън тях, които според подробен устройствен план имат предназначението по чл. 8, т. 1 от Закона за устройство на територията и след промяна на предназначението на земята, когато това се изисква по реда на специален закон. Разпоредбата съдържа две отделни хипотези, като първата е относима за имоти, включени в строителните граници на населените места и селищните образувания, а втората – за имоти извън тях, които според подробен устройствен план имат предназначението по чл. 8, т. 1 ЗУТ. Изискването за промяна на предназначението на земята, когато това се предвижда в специален закон, се отнася само за втората група имоти – тези извън строителните граници на населените места. В конкретния случай не е спорно по делото, че процесните поземлени имоти се намират именно в урбанизирана територия, като съгласно трайната практиката на ВАС не е налице противоречие, че за тази категория имоти се дължи ДНИ (в този смисъл Решение № 14082 от 13.11.2020 г. по адм. д. № 6429/2020 на ВАС; Решение № 8815 от 06.07.2020 г. по адм. д. № 2620/2020 на ВАС). В тази връзка, независимо че по отношение на имотите, с изключение на два от тях, няма ПУП, не се променя извода за дължимост на ДНИ, доколкото е налице действащ ОУП и безспорно е доказано, че попадат в урбанизираната територия. Възраженията по отношение на законосъобразността на ОУП са неоснователни, доколкото не е налице възможност в рамките на настоящото съдебно производство за извършване на косвен съдебен контрол за законосъобразност по отношение на ОУП.
В заключение – обстоятелството, че имотите са част от горския фонд и имат начин на трайно ползване – иглолистна гора, не обосновава извод, че са необлагаеми, доколкото попадат в строителните граници на О. Ч. и са с трайно предназначение на територията – урбанизирана. Както правилно отбелязва и първоинстанционният съд, Законът за горите изрично регламентира, че неговите разпоредби не се прилагат за паркове и градини в урбанизирани територии, какъвто е настоящият случай. С оглед изложеното не намира приложение разпоредбата на чл. 10, ал. 3 от ЗМДТ, противно на твърденията на касатора.
Решението е правилно и в частта досежно установени задължения за ТБО.
Съгласно трайната практика на ВАС, за да възникне дължимост на ТБО, е необходимо да са налице заповеди на кмета, издадени по реда на чл. 63, ал. 2 от ЗМДТ, както и услугите да са реално предоставени. В конкретния случай по делото се съдържат такива заповеди за всяка от процесните години (л. 178 – л. 189), с които са определени границите и вида на предоставяните услуги. Доколкото, както вече бе посочено, 23 от имотите са незастроени, в съответствие с чл. 22, ал. 2 от НОАМТЦУОЧ, която предвижда, че за незастроени урегулирани поземлени имоти на граждани и юридически лица се дължи такса за поддържане на чистотата на обществените места, правилно актът е потвърден по отношение на посочения компонент. Противно на възраженията, изложени в касационната жалба, по делото се съдържат многобройни доказателства не само за фактическата възможност на О. Ч. да предостави услугата поддържане на чистота на териториите за обществено ползване, но и за реалното ѝ извършване, представени под опис и част от административната преписка по делото (л. 227 – л. 233). Решението е правилно и в частта относно установени задължения за ТБО за всеки от компонентите по отношение на имот с идентификатор 80371.244.84, доколкото за същия не се спори, че е застроен, като мотивите на първоинстанционния съд се споделят и от настоящия съдебен състав.
С оглед изложените правни съображения, решението на административния съд в оспорваните части е правилно и като такова следва да бъде оставено в сила. Неоснователна се явява частната жалба, като в действителност на касатора се следват разноски съобразно уважената част от жалбата за първоинстанционното производство, но същите е следвало да бъдат претендирани по реда на чл. 248 от ГПК.
По разноските:
При този изход на спора и навременна претенция, подкрепена с доказателства и при липса на възражение за прекомерност, в полза на ответника по касация се следват разноски в размер на 500 лв. за адвокатско възнаграждение.
Водим от гореизложеното и в този смисъл и на основание чл. 221, ал. 2 от АПК, Върховният административен съд, състав на Осмо отделение,
РЕШИ:
ОСТАВЯ В СИЛА Решение № 163/13.06.2022 г., постановено по адм. дело № 315/2021 г. по описа на Административен съд – Смолян в оспорваната част
ОСТАВЯ В СИЛА Определение № 393/24.08.2022 г., постановено по адм. дело № 315/2021 г. по описа на Административен съд – Смолян
ОСЪЖДА В. Р., с [ЕГН], с адрес гр. София, район „Възраждане“, [улица], да заплати в полза на О. Ч. сума в размер на 500 (петстотин) лева, представляваща разноски за касационната инстанция
Решението е окончателно.
Вярно с оригинала,
Председател:
/п/ ДИМИТЪР ПЪРВАНОВ
секретар:
Членове:
/п/ В. Ш. п/ МАРИЯ ТОДОРОВА