О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 593
гр. София, 28.06.2022 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Р. Б. Гражданска колегия, Трето отделение, в закрито заседание на втори юни две хиляди двадесет и втора година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: А. Ц. ЧЛЕНОВЕ: 1. ФИЛИП ВЛАДИМИРОВ
2. Д. П. като разгледа докладваното от съдията Владимиров гр. д. № 549/2022 г. по описа на съда и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационни жалби на Апелативна прокуратура – София и на И. Т. С. срещу решение № 1362 от 16.12.2021 г. по гр. д. № 2486/2021 г. на Апелативен съд – София, ГК, първи състав.
От ответниците по жалби отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е подал И. Т. С.. С него е изразено становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба на насрещната страна.
Касационните жалби са подадени в срока по чл. 283 ГПК и са процесуално допустими.
За да се произнесе по основанията за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение приема следното:
Предмет на жалби е горното въззивно решение, с което: 1/ след отмяна на решение № 264018 от 17.08.2021 г. по гр. д. № 10166/2020 г. на Софийски градски съд, ГО, I - 30 състав в частта, в която Прокуратура на Р. Б. (ПРБ) е осъдена да заплати на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ на И. Т. С. сумата над 6 600 лв. до 8 700 лв. - обезщетение за имуществени вреди от незаконно обвинение в престъпление по чл. 269, ал. 1 НК, за което последният е оправдан с присъда по НОХД № 1080/2018 г. на Софийски градски съд, 18 състав и е отхвърлен така предявения иск за сумата над 6 600 лв. до претендираните 8 700 лв. - по жалба на ищеца и 2/ е потвърдено решението на първостепенния градски съд в останалата обжалвана част – в частта на присъденото по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ обезщетение на неимуществени вреди от горното обвинение в размер на 25 000 лв. (сумите са присъдени заедно със законната лихва от датата на влизане в сила на оправдателната присъда – 15.01.2020 г., до изплащането им) – по жалба на ответника, както и в частта за отхвърляне на иска за обезщетение на неимуществените вреди от същото незаконно обвинение за разликата над 25 000 лв. до претендираните 100 000 лв. – по жалба отново на ищеца.
Въззивният съд е постановил обжалвания резултат като е приел, че е осъществен фактическия състав на основанието по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, предвид доказването на обстоятелствата, които го формират – повдигнато е било спрямо ищеца незаконно обвинение в престъпление по чл. 269, ал. 1 НК, за което е оправдан с влязла в сила на 15.01.2020 г. присъда по НОХД № 1080/2018 г. на СГС (с постановяване на решението от 15.01.2020 г. по НД № 769/2019 г. на ВКС). Мотивирани са съображения относно обстоятелствата, меродавни за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди. В тази връзка е отчетена продължителността на воденото срещу ищеца наказателно производство – малко под 3 години, която не надхвърля разумния срок за воденето му; възрастта на пострадалия към момента на образуване на производството – 58 г., когато човек е социално активен и в която ищецът е достигнал високо ниво на положение в обществото - обстоятелството, че той е лекар, публична личност, добила известност както с лекарските си функции, така и с активната си обществена ангажираност, както и с факта, че два пъти е бил министър на здравеопазването; тежестта на престъплението, предмет на незаконното обвинение – тежко умишлено по смисъла на чл. 93, т. 7 НК (предвиденото наказание е до 6 години лишаване от свобода), извършено от лицето в качеството му на министър; характера и интензитета на причиненото му увреждане, установения вид и интензитет на претърпените емоционални и психически страдания и дискомфорт, данни за което са събрани от разпита на свидетелите по делото; явяването му на 6 съдебни заседания и широката медийна разгласа на процесното обвинение (засилен бил отзвукът за случващото се в родния град на ищеца, където живеел неговия възрастен баща и притесненията за това как последният ще възприеме факта на воденото наказателно производство); че се касае за деяние извършено от лице при изпълнение на висша политическа длъжност - министър; значителното ограничаване на социалния живот и създаване на пречки пред възможността за политическо развитие; фактът, че ищецът е бил оправдан на три съдебни инстанции; че през времетраенето на процеса спрямо дееца е била приложена мярка за неотклонение „подписка“, която се е отразила в минимална степен на ежедневието му. Съобразен е и възникналия в резултат на процесното обвинение „дифузен болеви синдром“ у ищеца – започнал след повдигане на обвинението и преустановен след него, без обаче да са налице данни това страдание да е продължило дълго и след оправдателната присъда, и да се наблюдава понастоящем при пострадалия. Изтъкнато е, че липсват данни воденото производство да е с траен негативен ефект върху здравето на незаконно обвиненото лице, както в личния и обществения му живот. Решаващият състав е приел да липсват доказателства за конкретни постове, които ищецът е имал реална възможност да заеме и не ги е заел само по причина на воденото срещу него наказателно производство. Развити са доводи, че назначаването му като съветник на Президента на РБ макар и да е било очаквано събитие, не е установено по несъмнен начин по делото при отсъствие на данни за реално намерение за назначаването му като такъв. Като е съобразил горните конкретни обективно съществуващи обстоятелства, касаещи засегнатите нематериални блага, установил е пряката им и непосредствена връзка с незаконното обвинение, и е отчел икономическите условия в страната към 2020 г., съставът на апелативния съд е направил извод, че дължимото се на ищеца обезщетение за неимуществени вреди се определя по критериите за справедливост общо на 25 000 лв.
По отношение на претенцията за обезщетяване на имуществени вреди от заплатено в наказателното производство, водено по процесното обвинение, адвокатско възнаграждение втората съдебна инстанция е установила, че такива разноски са доказани общо в размер на 8 700 лева с ДДС. Развити са съображения при съобразяване с разясненията, дадени с ТР №1/11.12.2018 г. по тълк. д. № 1/2017г. на ОСГК на ВКС, че по възражението на ответника за прекомерност на изплатеното в наказателното производство адвокатско възнаграждение с действителната правна и фактическа сложност на наказателното дело в правомощията на съда по иска за обезщетение за вреди е да изследва дали незаконно обвиненият е положил дължимата грижа при уговарянето на адвокатското възнаграждение с оглед вида и тежестта на обвинението, интензитета на приложената процесуална принуда и очакваните усилия и труд, които адвокатът предстои да положи при осъществяването на защитата. Прието е, че в случая уговорения адвокатски хонорар надвишава съществено разумния и обичаен размер на дължимото възнаграждение за съответната съдебна инстанция (за първата – със сумата от 1200 лв., при 3600 лв. платени; за втората и третата – със сумата от 600 лв., при 1800 лв. платени), които суми с изплатените на упълномощеното адвокатско дружество 1 800 лв. за защитата в досъдебното производство, формират обща имуществена вреда за пострадалия от 6 600 лв. и те са присъдени. Изтъкнати са аргументи, че предвид минималните размери на адвокатските възнаграждения в Наредба № 1/2004 г. за защита по конкретното обвинение и съобразно действителна правна и фактическа сложност на процесното наказателно дело, и обема на там събраните доказателства (писмени и разпита на 12 свидетели в първа инстанция) превишението на адвокатското възнаграждение за съдебните инстанции е значително (в горепосочените размери, а платеното в повече не се компенсира), поради което е намален размера на обезщетението за имуществени вреди с такъв характер, претендирано с иска по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът – ответник обосновава искане за достъп до касация на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по правни въпроси, за които твърди, че са обуславящи изхода по делото.
В хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК се поставят следните питания:
- за определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди след преценка на конкретните, обективно съществуващи обстоятелства за точното прилагане на принципа за справедливостта по чл. 52 ЗЗД и
- за задължението на съда, сезиран с иск за реализиране на отговорност от дейност на правозащитни органи по ЗОДОВ да изложи мотиви относно наличието на причинна връзка между твърдяната незаконна дейност (в случая обвинение) и причинените вреди.
Страната сочи отклонение на въззивното решение в обжалваната част със задължителната съдебна практика, намерила израз в раздел ІІ от мотивите към т.11 от ППВС № 4/23.12.1968 г., постановките по т. т. 3 и 11 от ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС и т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС. Позовава се на и на определение № 60749/18.11.2021 г. по гр. д. № 2355/2021 г. на ВКС, IV г. о.
В изложението към касационната жалба на ищеца се прави искане за селектирането й на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК (страната формално сочи текста на чл. 280, ал. 2 ГПК без да мотивира доводи за наличие на предпоставките му).
В приложно поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК се повдигат въпросите за:
- съдържанието на понятието „справедливост“, изведено в принцип при определяне размера на дължимото се обезщетение за неимуществени вреди по чл.52 ЗЗД с оглед преценка на всички обективно съществуващи обстоятелства от значение за точното прилагане на този принцип;
- липсата на мотиви в обжалваното решение досежно приложените от съда критерии за определяне на разумния/обичайния размер на адвокатското възнаграждение, претендирано като имуществена вреда по реда на чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ.
По първото питане се твърди отклонение с практиката на ВКС, вкл. задължителната такава, обективирана в разясненията по т. 11 от ППВС № 4/23.12.1968 г., с решение № 344/24.11.2014 г. по гр. д. № 2378/2014 г. на ВКС, IV г. о., решение № 184/05.10.2016 г. по гр. д. № 1168/2016г. и решение № 220/06.01.2020г. по гр. д. № 490/2019 г., и двете по описа на III г. о. на ВКС, решение № 37/11.02.2009г. по гр. д. № 5367/2007 г. на ВКС, I г. о.
По второто питане се сочи противоречие с ТР № 1/11.12.2018 г. по тълк. д. № 1/2017 г. на ОСГК на ВКС, с решение № 167/22.07.2019 г. по гр. д. № 3502/2016 г. на ВКС, IV г. о.
На основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК се прави искане за допускане на касационен контрол по следните въпроси:
- „Какви са критериите за определяне на разумния размер на адвокатското възнаграждение, от които следва да се ръководи съдът при изследване на въпроса дали незаконно обвиненият е положил дължимата грижа при уговаряне на адвокатското възнаграждение в дадено наказателно производство?“;
- „Кои са обстоятелствата, които съдът следва да изследва при установяване дали е положена дължимата грижа от страна на незаконно обвинения при уговарянето на адвокатското възнаграждение?“.
Страната обосновава наличие на специалните предпоставки от разглежданото основание с твърдение, че отговорите на поставените въпроси биха допринесли за прецизното приложение от съдилищата на тълкувателните разяснения, дадени с ТР № 1/11.12.2018 г. по тълк. д. № 1/2017 г. на ОСГК на ВКС.
Касационното обжалване не следва да се допуска.
Селектирането на касационната жалба на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК се извършва по релевантен правен въпрос с предвиденото в процесуалния закон значение (така указанията, дадени с т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС). Този въпрос (материалноправен или процесуалноправен) следва да е включен в предмета на спора и обусловил формирането на решаващите правни изводи на въззивния съд по конкретното дело, и по отношение на този въпрос са осъществени някои от допълнителните предпоставки, предвидени в т. 1 - т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение, както и да обоснове поддържаните допълнителни предпоставки, специфични за основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК. Върховният касационен съд не е задължен да изведе значимия въпрос от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3 ГПК, но може само да го уточни и конкретизира. В съобразителната част на тълкувателния акт е разяснено, че въпросите, които имат значение за правилността на въззивното решение, не са правни въпроси по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК и касационно обжалване по повод на тях не може да се допусне. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това, като с оглед принципа на диспозитивното начало в гражданския процес касационният съд не е длъжен и не може да извежда правния въпрос от твърденията на касатора и от сочените от него факти и обстоятелства в касационната жалба.
В разглеждания случай повдигнатите от ответника два въпроса (първият от които съвпада и с поставения от ищеца въпрос за съдържанието на понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД при обезвреда на нематериални блага) осъществяват обща предпоставка за достъп до касация, тъй като обуславят изхода по конкретното дело, изводими са от решаващата воля на въззивния съд и са поставени в основата на неговата дейност по разрешаване на спора (вж. постановките на т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ВКС, ОСГТК). Въпросите обаче не удовлетворяват допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, предвид отсъствие на твърдяното противоречие със задължителната съдебна практика, на която страната се позовава (определението по чл. 288 ГПК – такова се сочи от прокурора, с което съставът на ВКС се произнася по допускане на касационното обжалване, няма правната характеристика на съдебен акт, с който съставът на ВКС се произнася по същество на касационната жалба. То не формира съдебна практика на ВКС и не е основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК – вж. мотивите в съобразителната част към указанията по т. 1 от ТР № 2/28.09.2011 г. по тълк. д. № 2/2010 г. на ОСГТК на ВКС).
По първия въпрос – общ и по двете жалби.
С разясненията по т. ІІ от ППВС № 4/23.12.1968 г. се определят критериите за понятието „справедливост“. Даденото там обвързващо тълкуване е, че това понятие не е абстрактно, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението, а в мотивите към решенията на съдилищата трябва да се посочат както релевантните конкретни обстоятелства, така и значението им за присъдения размер. Въззивният съд е съобразил тези правни разрешения. Обсъдил е в решението си обстоятелствата, на които се основава претенцията за обезщетение на неимуществените вреди, взел е предвид всички релевантни факти и обстоятелства от значение за определяне размера на обезвредата и ги е изложил при обосноваване на изводите си във връзка с присъденото обезщетение. При определянето му е съобразил продължителността на наказателното производство и негово провеждане в разумен срок; тежестта на деянието, предмет на процесното обвинение; че е извършено от лицето в качеството му на заемащо висша политическа длъжност – министър; наложената мярка за процесуална принуда; личността на незаконно обвинения – публична фигура с широка обществена и политическа ангажираност, заемащ гореказаната длъжност; възрастта му към започване на наказателното преследване; обстоятелството, че е оправдан на три съдебни инстанции; широкото медийно огласяване на факта на воденото наказателно производство; негативното отражение на незаконното обвинение върху личния, социалния, обществен и професионален живот на пострадалия; породените от това обвинение емоционални и психически страдания и дискомфорт, увреждане на здравето – наблюдавания при ищеца „болеви синдром“, което страдание макар и в причинна връзка с незаконното обвинение не е оставило трайни негативни последици и не е налице понастоящем. Отречена е причинната връзка между процесното наказателно преследване и осуетената политическа реализация на ищеца на конкретни постове – вкл. като съветник на Президента на РБ, доколкото няма данни за съществуващата реална възможност той да би бил назначен като такъв. Инстанцията по същество е определила размера на обезщетението като е съобразила стандарта на живот и цялостната икономическа обстановка в страната към релевантния момент. Налага се, че при постановяване на обжалваното решение установената съдебна практика по поставения въпрос е съобразена, поради което не са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускането му до касационно обжалване.
По втория въпрос, поставен от касатора - ответник.
В обжалваното решение са налице мотиви при направен обоснован логически извод, че повдигнатото незаконно обвинение е довело до настъпването на нематериални вреди за ищеца. Въззивният съд, като инстанция по съществото на спора (т. е. чиято дейност е решаваща, а не проверяваща), е изследвал въпроса налице ли е причинно - следствена връзка между обвинението и претендираните вреди (болки и страдания) и изрично е заключил, че такава е установена от данните по делото, вкл. и от показанията на разпитаните по делото свидетели. Приел е, че тези вреди са причинени именно в резултат на процесното незаконно обвинение - т. е. налице са решаващи мотиви в резултат на самостоятелна преценка на събрания доказателствен материал. Ето защо, даденото в обжалвания съдебен акт разрешение по въпроса е съобразено с формираната по приложението му задължителна съдебна практика, вкл. и тази, на която се позовава касаторът. Неговото становище, изразяващо несъгласието му с изложените от съда мотиви не осъществява основание за допускане на касационно обжалване, т. е. то е без значение в производството по чл. 288 ГПК. Същото съставлява касационно оплакване по чл. 281, т. 3 ГПК за неправилност на въззивното решение и е относимо във фазата по разглеждане на касационната жалба, по реда на чл. 290 ГПК, което обаче се извършва от ВКС след допускането на касационен контрол при предпоставките на чл.280, ал. 1 и ал. 2 ГПК. З. и по този въпрос не може да се осъществи достъп до касация
По втория от въпросите, повдигнати от касатора – ищец.
Изложението в тази част не е формулирано по начин, който да позволява да се изведе ясно и конкретно зададен въпрос. Вместо това са изтъкнати доводи за немотивираност на обжалвания съдебен акт относно критериите, които са приложени от решаващия състав при определяне на разумния/обичаен размер на адвокатското възнаграждение, претендирано като обезщетение за имуществени вреди по реда на чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ. Според страната разглежданият разумен и обичаен размер на възнаграждението не може да се обвърже с размерите на адвокатските възнаграждения по Наредба № 1/09.07.2004 г., както е сторил въззивния съд, доколкото там са разписани не обичайните размери на адвокатската услуга, а минималните такива. Несъгласието на страната с крайните изводи на втората инстанция при произнасяне по претенцията за обезщетяване на имуществени вреди от платен адвокатски хонорар в наказателното производство не обуславя допускане на касационно обжалване. Доводите съставляват касационни основания за неправилност на решението по чл. 281, т. 3 ГПК. Непоставянето на правен въпрос с релевантно за спора значение само по себе си е достатъчно основание да се откаже достъпа до касация без да се разглеждат сочените допълнителни предпоставки за това – вж. мотивите към разясненията по т. 1 от ТР № 1/2010 г. на ОСГТК на ВКС. Освен това се установява, че въззивният съд по оплакването за прекомерност на заплатеното в наказателния процес адвокатско възнаграждение е съобразил указанията, дадени с цитираното от страната тълкувателно решение като е приел, че предвид фактическата и правна сложност на делото по конкретното обвинение, обема на събрания доказателствен материал и на дължимата адвокатска защита в проведеното в случая наказателното производство, е налице съществено превишение на уговорения и заплатен хонорар. Затова е и определил размера на дължимото компенсаторно обезщетение за имуществени вреди по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ не произволно и съобразно долния праг по Наредба № 1/2004 г. за съответния вид дело, а съгласно преценката си за разумно и обичайно договаряне на цената на адвокатския труд при особеностите на случая. Дали тези изводи са законосъобразни или не е въпрос по съществото на делото, отговор на който може да се даде при разглеждане на касационната жалба (чл. 290, ал. 1 ГПК), след допуснат касационен контрол, предпоставки за какъвто по делото отсъстват.
Неоснователно е и искането на ищеца за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по поставените два въпроса.
Питанията са релевантни и обуславят правната воля на втората инстанция по претенцията за обезщетение на имуществени вреди от незаконно обвинение като платено адвокатско възнаграждение в наказателния процес. Те удовлетворяват обща предпоставка за селектиране на касационната жалба, но не и допълнителната предпоставка на соченото основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Изложените твърдения за значимост на повдигнатите въпроси с оглед приносът от разглеждането им (от касационния съд) за прецизното приложение от съдилищата на тълкувателните разяснения, дадени с ТР № 1/11.12.2018 г. на ОСГК на ВКС не обосновават специалния селективен критерий в тази хипотеза. Наличието му изисква позоваване на създадена съдебна практика, която страната счита да е резултат от неточно тълкуване на закона или да се твърди необходимост от нейното осъвременяване с оглед изменения в законодателството и обществените условия, респ. при твърдения, че дадена правна уредба е непълна, неясна или противоречива, за да се създаде съдебна практика по прилагането й или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени – така постановките по т. 4 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Подобна обосновка на допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК липсва, с което не се реализират предвидените в разпоредбата селективни предпоставки.
В обобщение, не е обосновано приложно поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, което има за последица недопускане до касационен контрол на въззивното решение и по двете жалби.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение
ОПРЕДЕЛИ :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1362 от 16.12.2021 г. по гр. д. № 2486/2021 г. на Апелативен съд – София, ГК, първи състав.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.