Върховният административен съд на Р. Б. - Трето отделение, в съдебно заседание на трети април две хиляди и двадесет и трета година в състав: Председател: М. Д. Членове: АГЛИКА АДА. Х. ДЕКОВА при секретар С. М. и с участието на прокурора Е. Г. изслуша докладваното от съдията А. А. по административно дело № 11109 / 2022 г.
Производството е по чл. 208 от Административнопроцесуалния кодекс (АПК) във връзка с чл. 1, ал. 1 от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди /ЗОДОВ/.
Образувано е по касационната жалба, подадена от П. М., чрез адв. В. С. против решение № 4584/05.07.2022 г., постановено по адм. дело № 10280/2021 г. по описа на Административен съд – София-град, с което съдът е отхвърлил предявения от него иск против Българска народна банка (БНБ), по реда на чл. 1 от ЗОДОВ вр. чл. 203 от АПК за присъждане на обезщетение за претърпени имуществени вреди от неправомерни действия и бездействия на БНБ, в размер на 240 217,81 лева, представляващи разлика между размера на вложенията на ищеца в Корпоративна търговска банка (КТБ) и изплатения му гарантиран депозит.
Касационният жалбоподател твърди неправилност на съдебното решение – касационно основание по чл. 209, т. 3 от АПК. Иска се отмяна на обжалваното решение, като бъде постановено ново по същество, с което се уважи предявения иск в неговия пълен размер.
Ответникът – Българска народна банка, чрез пълномощника си адв. А. Г., в писмен отговор счита касационната жалба за неоснователна и излага подробни съображения за правилност на обжалваното решение. Моли да бъде потвърдено оспореното решение. Претендира разноски.
По делото е постъпила и частна жалба, подадена от Българска народна банка, чрез адв. А. Г., против определение № 7779/06.10.2022 г., постановено по делото на АССГ, с което е отхвърлена молбата й за изменение и допълване на основното решение по делото в частта за присъждане на претендираните разноски за заплатено адвокатско възнаграждение. Частният жалбоподател твърди, че определението е неправилно и моли същото да бъде отменено, като бъдат присъдени сторените разноски.
Ответникът по частната жалба, не изразява становище.
Върховната административна прокуратура чрез участващия по делото прокурор изразява становище за допустимост, но неоснователност на касационната и частна жалби.
Върховният административен съд в настоящия съдебен състав приема, че касационната и частната жалби са подадени от надлежни страни и в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК, респ. 230 от АПК, поради което са процесуално допустими. Разгледани по същество жалбите са неоснователни.
Производството пред АССГ е образувано след отмяна на решение № 1735/17.03.2017 г., постановено по адм. дело № 2753/2016 г. по описа на АССГ в частта му, с която е отхвърлен предявеният от Месечков против БНБ иск за обезщетяване на причинени имуществени вреди за сума в размер на 5 624,38 лв., съставляваща обезщетение за забавено плащане върху максималния размер на гарантираните вземания от 196 000 лева в периода 26.07.2014 г. – 05.11.2014 г., в частта му с която е отхвърлен предявения от Месечков против БНБ иск за обезщетяване на имуществени вреди със сума в размер на 240 217.81 лева, представляваща разликата между размера на вложенията му в „Корпоративна търговска банка“ АД и изплатения гарантиран депозит от 196 000 лева, както и в частта му, с която ищеца е осъден да заплати на Българска народна банка направените по делото разноски в размер на 8280 лв., като вместо това с решение № 10685/21.10.2021 г., постановено по адм. дело № 6145/2017 г. състав на ВАС осъдил Българска народна банка да заплати на П. М. сума в размер на 5 624,38 лв., съставляваща обезщетение за забавено плащане върху максималния размер на гарантираните вземания от 196 000 лева в периода 26.07.2014 г. – 05.11.2014 г., а по отношение на предявения от Месечков против БНБ иск за обезщетяване на имуществени вреди за сума в размер на 240 217,81 лв., представляваща разлика между размера на вложенията на ищеца в „Корпоративна търговска банка“ АД и изплатения му гарантиран депозит от 196 000 лв. делото е върнато за ново разглеждане на друг състав на Административен съд София-град. Решение № 1735/17.03.2017г., постановено по адм. дело № 2753/2016 г. по описа на АССГ е оставено в сила в останалата му част.
Съответно, процесното производство пред АССГ се е развило по предявения от П. М. иск против Българска народна банка за присъждане на обезщетение за имуществени вреди в размер на 240 217,81 лева, съставляваща разлика между вложените от ищеца суми в КТБ и изплатения му гарантиран депозит, вследствие на неправомерни действия на БНБ, изразяващи се в нарушаване на приложими с директен ефект правни норми от Общностното право или алтернативно от неправомерно бездействие на БНБ, изразяващо се в неизпълнение на вменени й със закон функции по осъществяване на ефективен надзор.
С обжалваното решение АССГ е отхвърлил горепосочения иск, предявен от П. М. против БНБ.
От фактическа страна първоинстанционният съд е установил, че по делото няма спор, че П. М. е вложител в КТБ с безсрочен депозит П. М. с внесена сума малко над 240 000 лв.
На 20.06.2014 г. представителите на КТБ внесли в БНБ искане банката да бъде поставена под специален надзор. Искането било мотивирано с предизвикана загуба на доверие, масова паника сред вложителите и проблеми с ликвидността, което предизвиквало затруднения в изпълнението на паричните задължения към вложителите. С последвало писмо от същата дата, КТБ уведомила БНБ, че е преустановила разплащанията и всички банкови операции. Във връзка с депозираното искане, с Решение № 73/20.06.2014 г. на Управителния съвет (УС) на БНБ, на основание чл. 115, ал. 1, т. 2 и 3, чл. 116, ал. 1, ал. 2, т. 2, 3, 6 и 7, във връзка с чл. 103, ал. 2, т. 24 от Закона за кредитните институции (ЗКИ), КТБ била поставена под специален надзор, поради опасност от неплатежоспособност, за срок от три месеца. Със същото решение са назначени квестори, спряно е изпълнението на всички задължения на КТБ, ограничена е дейността й, членовете на управителния и надзорния й съвет са отстранени от длъжност, и акционерите, притежаващи повече от 10 на сто от акциите са лишени от право на глас. Указано е на квесторите да осигурят пълен анализ и оценка на активите, и пасивите на банковата група КТБ от независим външен одитор. В тази връзка е възложена частична проверка на активите на КТБ, която се отнасяла главно до кредитния и инвестиционния портфейл и имала за цел да даде оценка за състоянието и качеството им, както и ограничен анализ на пасивите на банката.
С Решение № 114/16.09.2014 г. Управителния съвет на БНБ констатирал, че продължават да са налице условията и предпоставките, довели до поставяне на КТБ под специален надзор, тъй като банката продължавала да изпитва остър недостиг на ликвидност за възстановяване на банковата си дейност и за изпълнение на задълженията си към депозантите и други кредитори, поради което действието на всички мерки, наложени с Решение № 73/20.06.2014 г. на УС на БНБ - за поставяне на банката под специален надзор, както и тези по Решение № 82/30.06.2014 г. на УС на БНБ - за намаляване лихвените проценти по депозити, било продължено до 20.11.2014 г. Със същото решение, на основание чл. 107, ал. 3 от ЗКИ на квесторите на КТБ било указано, най-късно до 20.10.2014 г. да внесат в БНБ цялостна оценка на активите на КТБ, а до 31.10.2014 г. да представят в БНБ отчет за капиталовата адекватност на КТБ на база изготвената пълна оценка на активите, след което на база резултатите от тази оценка, да бъде взето окончателно решение относно „КТБ“ АД.
На 20.10.2014 г. квесторите на КТБ внесли в БНБ докладите на одиторските фирми, като заключението на одиторите било за необходимост от обезценяване на активи на КТБ в общ размер на 4 222 млн. лева.
С Решение № 138/06.11.2014 г. на основание чл. 36, ал. 2, т. 2, чл. 103, ал. 1, т. 1, чл. 103, ал. 2, т. 25 и чл. 151, ал. 1, пр. 1 от ЗКИ и чл. 16, т. 15 от ЗБНБ, БНБ отнела лиценза на КТБ, издаден с Решение на УС на БНБ № 24/21.01.1994 година. Съгласно т. 2 и т. 3 от това решение, на основание чл. 9, ал. 1 и ал. 6 от Закона за банковата несъстоятелност, следвало да бъдат предприети действия за подаване на искане до компетентния съд за откриване на производство по несъстоятелност, както и да бъде уведомен ФГВБ. В решението са описани подробно фактическите обстоятелства, в хронологичен порядък, довели до отнемане на лиценза на КТБ.
След уведомяване на ФГВБ за отнетия лиценз на „КТБ“ АД, Управителният съвет на Фонда с Решение № 61/18.11.2014 г. определил девет обслужващи банки за изплащане на гарантираните влогове, както и изплащането да започне на 04.12.2014 година.
От приложената по делото справка от КТБ е установено, че на 05.11.2014 г. наличността по сметките на Месечков е 251 941,45 лв., 49 176,29 щатски долара и 39 493,40 евро.
Първоинстанционният съд е установил още, че с Решение № 664/22.04.2015 г. на Софийски градски съд по т. д. № 7549/2014 г., е обявена неплатежоспособността на КТБ с начална дата 06.11.2014 година. В тази част решението е обжалвано от БНБ и е протестирано от Софийска градска прокуратура и с Решение № 1443/03.07.2015 г. по т. д. № 2216/2015 г., Софийският апелативен съд е отменено в частта, относно началната дата на неплатежоспособността, като е определил за начална дата 20.06.2014 г., по съображения, че състоянието на неадекватност на собствения капитал на КТБ не е настъпило към момента на отразяване на коригираните стойности в изготвените от квесторите отчети към 30.09.2014 г., а е било факт преди този момент.
Въз основа на така установеното, от правна страна административният съд приел, че по делото не са установени незаконосъобразни бездействия на БНБ произтичащи от неприлагане на националното законодателство и правото на Европейския съюз от които да произтича в пряка причинна връзка твърдяната за причинена вреда. АССГ направил извод, че невъзможността на ищеца да получи от КТБ депозираните си парични средства произтича от неплатежоспособността й, в което състояние банката е изпаднала в резултат на начина й на управление и взетите в тази връзка управленски решения. Изложил е съображения, че действията на БНБ нямат за последица изпадане в неплатежоспособност на КТБ, а са реакция на факта, че банката фактически се оказва неплатежоспособна. Съдът е приел и, че не е доказано и наличието на претърпени вреди, тъй като не е установено намаляване на имуществото на ищеца, тъй като за него е възникнало право на вземане в размера на остатъка от депозита му над изплатения гарантиран размер, по което вземане са извършвани плащане в производството по несъстоятелност на КТБ.
С оглед на изложеното и доказателствата по делото, съдът е заключил, че не е налице първия елемент от фактическия състав на отговорността по чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ - незаконосъобразно фактическо действие или бездействие, което да бъде установено в исковото производство. Според съдът не е налице и връзка между настъпилата неплатежоспособност на КТБ и незаконосъобразно действие/бездействие на ответника. Заключил е, че липсва пряка причинно следствена връзка между посочените действия, респ. бездействия на ответника и вредите, чието обезщетяване се търси в производството пред него.
Решението е валидно, допустимо и правилно. Съдът е изяснил спора от фактическа страна и е съобразил приложимия материален закон, като е изложил подробни и обосновани мотиви.
Предявеният иск е с правно основание чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ, по силата на който държавата и общините отговарят за вредите, причинени на граждани и юридически лица от незаконосъобразни актове, действия или бездействия на техни органи и длъжностни лица при или по повод изпълнение на административна дейност. Съгласно разпоредбата на чл. 203 АПК, гражданите и юридическите лица могат да предявяват искове за обезщетение за вреди, причинени им от незаконосъобразни актове, действия или бездействия на административните органи и длъжностни лица, като тежестта на доказване е оставена на ищеца. Основателността на такъв иск предполага предварителното установяване на точно определени от законодателя кумулативно налични предпоставки.
Съгласно чл. 4 ЗОДОВ дължимото обезщетение е за всички имуществени и неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането. Отговорността не се презумира от закона, затова в тежест на ищеца е да установи наличието на кумулативно изискуемите се предпоставки за отговорността по чл. 1 ЗОДОВ - незаконосъобразен акт, отменен по съответен ред; действие или бездействие на административен орган по повод изпълнение на административна дейност; настъпила вреда; причинна връзка между отменения акт, действие или бездействие и вредата. При липсата на който и да било елемент от фактическия състав не може да се реализира отговорността по чл. 1 ЗОДОВ.
Първоинстанционният съд правилно е приел, че в процесния случай не е налице фактическият състав по чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ, поради и което предявения от П. М. иск за присъждане на обезщетение за причинени имуществени вреди, в размер на 240 217,81 лева, съставляващи разлика между размера на вложенията на ищеца в „КТБ“ АД депозит и изплатената от Фонда за гарантиране на влоговете в банки сума е неоснователен.
Исковата претенция се основава на твърдения за неосъществен достатъчен надзор от страна на БНБ за спазване на изискванията за ликвидност основан на разпоредби от Закона за кредитните институции, за формални надзорни действия и неизвършени фактически действия и бездействие на БНБ при упражняване на административна дейност.
В случая се претендира част от главницата по влога на ищеца в „КТБ“ АД, която е над гарантирания от закона размер. За да възникне отговорността по чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ следва да се докаже наличието на отменен административен акт, действие или бездействие на административен орган или негови длъжностни лица, постановени при извършване на административна дейност, от които пряко и непосредствено да е причинена вреда. Обявяването на търговска банка в неплатежоспособност е в резултат на самата дейност на банката и на управителните й органи. Съгласно чл. 9, ал. 1 от Закона за гарантиране на влоговете на банките, Фондът гарантира пълно изплащане на сумите по влоговете на едно лице в една банка независимо от броя и размера им до 196 000 лева. Сумите от влоговете над посочения размер могат да се претендират от вложителите по реда на чл. 2, ал. 1 от Закона за банковата несъстоятелност, съгласно който производството по несъстоятелност за банка има за цел да осигури във възможно най-кратък срок справедливо удовлетворяване на вложителите и другите кредитори на банката. Принципно във всички правни система, а и в икономическата теория е прието схващането, че вложителите, включително в банка, носят риск за начина, по които инвестират паричните си средства. Държавите, включително в лицето на централните си банки, не могат да поемат изцяло отговорността и гарантирането на всички вложени в банковата система парични средства, тъй като това би довело до поставяне в риск на сигурността на банковите и финансовите им системи. Това би противоречало на обществения интерес, който в случая има превес над частния. Именно с цел осигуряване сигурност във финансовата сфера във всички държави-членки на ЕС, гарантиран от държавата е определен размер на влоговете, а именно до 100 000 евро. За суми над този размер финансовият риск се носи от вложителя.
Няма спор, че ищецът е включен като кредитор в производството по несъстоятелност на ТБ „КТБ“АД, а от публично достъпните справки в Търговския регистър е видно, че към момента има одобрени суми за изплащане на негово име и разпределението на средства продължава.
Освен това, именно в резултат на посоченото по-горе принципно положение за ограничаване отговорността на държавите и централните банки, съгласно чл.79, ал.9 от Закона за кредитните институции, Българската народна банка, нейните органи и оправомощените от тях лица не носят отговорност за вреди при упражняване на надзорните си функции, освен ако са действали умишлено. Подобна умисъл, която в гражданското производство се проявява като груба небрежност, не се твърди и не се доказва.
Такава отговорност не следва и от правото на Европейския съюз, като именно в този смисъл е Решение на СЕС от 25 март 2021 година по дело C‑501/18, с предмет преюдициално запитване, отправено на основание член 267 ДФЕС от Административен съд София-град (България) с акт от 17 юли 2018 г., постъпил в Съда на 30 юли 2018 г., в рамките на производство по дело "BT срещу Българска народна банка" и цитираната в него съдебна практика. В мотивите е посочено, че на вложителите следва да се гарантира, че кредитната институция, в която те правят депозити, е част от схема за гарантиране на депозитите и съответно в случай на неналичност на депозитите ще имат право на компенсация в съответствие с правилата, предвидени конкретно в член 7 от Директива 94/19 (решение от 12 октомври 2004 г., Paul и др., C‑222/02, т. 2729).
В съображение 24 на Директивата се уточнява, че тя не може да доведе до отговорност на държавите членки или техните компетентни органи по отношение на вложителите, ако те са осигурили официалното въвеждане и признаване на една или повече схеми за гарантиране на депозитите или на самите кредитни институции и са осигурили компенсирането или защитата на вложителите съгласно условията, предписани от посочената директива. Съгласно чл. 7, 1а от Директива 94/19 схемите за гарантиране на депозити трябва да осигуряват минимално равнище на покритие от 100 000 EUR за всеки вложител, освен ако съответните депозити са изключени по силата на член 2 от тази директива от гаранционния режим, или в съответствие с член 7, параграф 2 от същата са изключени или гарантирани в по-нисък размер в съответната държава членка. Следователно, предвиденото в чл.7, 6 от Директивата право на компенсация се отнася единствено до изплащането от схемата за гарантиране на депозитите на надлежно проверените вземания на вложителите, когато компетентните органи са установили в съответствие с член 1, точка 3, подточка i) от Директива 94/19 неналичността на депозитите.
Съдът на ЕС припомня практиката си - цитираното вече Решение по дело Paul и др. т. 50 и 51), че след като предвидената в Директива 94/19 компенсация на вложителите в случай на неналичност на техните депозити е гарантирана, тази директива не дава на вложителите права, по силата на които да ангажират отговорността на държавата на основание на правото на Съюза, когато депозитите им не са налични поради слаб надзор от страна на компетентните национални органи.
В отговор на третия въпрос от запитването, а именно, дали чл. 2, седмо тире от Директива 2001/24, с оглед на чл. 17, 1 и чл. 52, 1 от Хартата, трябва да се тълкува в смисъл, че временното преустановяване на плащанията като надзорна мярка, прилагана от национална централна банка за оздравяване на кредитна институция, съставлява неоправдана и непропорционална намеса в правото на собственост на вложителите в тази кредитна институция, която може да обоснове право на тези вложители на обезщетение за причинените им от това нарушение на правото на Съюза вреди, въпреки че за периода на мярката се начисляват договорни лихви, а вземанията за депозитите над гарантирания размер могат да бъдат удовлетворени в предвиденото в националното право общо производство по несъстоятелност, Съдът посочва, че Директива 2001/24 установява система за взаимно признаване на мерките, предприемани от държавите членки за възстановяване на жизнеспособността на лицензираните от тях кредитни институции, без да цели хармонизиране на националните законодателства в тази област (решения от 24 октомври 2013 г., LBI, C‑85/12, и от 19 юли 2016 г., Kotnik и др., C‑526/14, т. 104). Тя се прилага за кредитните институции, по-специално когато имат клонове в държава членка, различна от държавата, където се намира седалището им, както и за тези клонове. Освен това, макар Директива 2001/24 да има за цел да уреди конкретно положението, до което могат да доведат затрудненията на кредитна институция с клонове в други държави членки, нищо не сочи, че предвидените в нея оздравителни мерки се прилагат само при такова трансгранично положение.
Съгласно член 2, седмо тире от Директива 2001/24 за мерки за оздравяване по смисъла на тази директива трябва да се считат мерките, които, от една страна, имат за цел да запазят или възстановят финансовото състояние на кредитна институция, и от друга страна, биха могли да засегнат съществуващите права на трети лица. Към тези мерки за оздравяване се числят в частност мерките за временно преустановяване на плащанията, приети от административен или съдебен орган (решение от 19 юли 2016 г., Kotnik и др., C‑526/14, т. 110). С такива мерки за временно преустановяване на плащанията по смисъла на член 2, седмо тире от Директива 2001/24 се прилага правото на Съюза по смисъла на член 51, 1 от Хартата, поради което те трябва да са съобразени с основните права, прогласени в Хартата, и в частност с правото на собственост, гарантирано в член 17, 1 от нея (решения от 26 февруари 2013 г., Еkerberg Fransson, C‑617/10, т. 1719 и от 13 юни 2019 г., Moro, C‑646/17, т. 66 и 67 и цитираната съдебна практика). Правото на собственост, гарантирано в чл.17, 1 от Хартата, обаче не е абсолютно и упражняването му може да може да бъде предмет на определени ограничения, при условие че в съответствие с чл. 52, 1 от Хартата тези ограничения са предвидени в закон, зачитат основното съдържание на това право и при спазване на принципа на пропорционалност са необходими и действително отговарят на признати от Съюза цели от общ интерес или на необходимостта да се защитят правата и свободите на други хора.
След като мерки за временно преустановяване на плащанията като процесните имат за цел да запазят или възстановят финансовото състояние на кредитна институция, трябва да се приеме, че те действително отговарят на призната от Съюза цел от общ интерес. Неплатежоспособността на една или повече банки може да се разпростре бързо към други банки в съответната държава членка или в други държави членки и да се отрази и на други сектори на икономиката. Процесните надзорни мерки са имали ограничен времеви обхват, през въпросния период са били начислявани договорни лихви върху паричните задължения, чието изпълнение е спряно. Освен това гарантираният размер на депозитите в КТБ е бил изплатен на касатора посредством ФГВБ, а вземанията за депозитите му над гарантирания размер подлежат на удовлетворяване по реда на образуваното срещу тази банка производство по несъстоятелност.
Анализът на правната уредба води до извод, че редът за обезпечаване на вземанията на вложители от кредитна институция, обявена в несъстоятелност, се съдържа в разпоредбите на чл.9, ал.1 от Закона за гарантиране на влоговете на банките и чл.2, ал.1 от Закона за банковата несъстоятелност. Правилно, при тези допълнителни съображения, административният съд е приел, че не са налице предпоставките на чл.1, ал.1 ЗОДОВ за присъждане на суми, представляващи вложени средства в кредитна институция, над гарантирания размер на влоговете. Отговорността на държавата за обезщетение за вреди по чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ произтича от незаконосъобразен акт, действие или бездействие от орган или длъжностно лице. В случая не се оспорва предприемането на мерки за надзор над банката, в която има вложения ищецът, а се твърди неговата непълнота и неефективност, които обстоятелства съдът не е компетентен да преценява в производството по чл. 203 АПК, защото са в рамките на предвидената по закон оперативна самостоятелност на органа. В съответствие с установеното по делото е правилно е прието също, че не е настъпила и вреда в посочения в исковата молба размер, при положение, че вземането на ищеца е прието в производството по несъстоятелност, към което ответника няма отношение и същото подлежи на удовлетворяване по предвидения от закона ред.
Тук следва да се посочи, че вреда би настъпила едва след приключване на несъстоятелността на КТБ и то ако на П. М. не му е изплатена цялата вложена в банката сума.
Предвид изложеното, настоящата инстанция счита, че изводът на съда за липсата на всички кумулативно изискуеми предпоставки по чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ за основателност на исковата претенция, е правилен и законосъобразен. Следователно, обжалваното решение, като правилно, следва да бъде оставено в сила.
Неоснователна е и частната жалба на БНБ. С обжалваното определение № 7779/06.10.2022 г., Административен съд – София-град е отхвърлил искането на БНБ за допълване на решението по делото в частта за разноските. Заявеното искане за присъждане на разноски за адвокатски хонорар в полза на БНБ е неоснователно поради неприложимост на общата уредба на отговорността за разноски, съдържаща се в чл. 78 ГПК и чл. 143 АПК.
Както правилно е посочил административният съд, разпоредбата на чл. 10, ал. 4 ЗОДОВ (в редакцията съгласно изм. и доп., публ. ДВ, бр. 94 от 29.11.2019 г.) е неприложима в конкретния случай, доколкото съгласно 6, ал. 1 от ПЗР на ЗИД на ЗОДОВ, този закон се прилага за предявени искови молби, подадени след влизането му в сила, а исковата молба е подадена преди това – на 04.03.2015 г.
Съгласно приложимата правна уредба - чл. 10, ал. 2 и ал. 3 от ЗОДОВ (в относимата редакция) не се предвижда ищецът да дължи на ответника заплащане на разноски и възнаграждение за процесуално представителство, поради което правилно съдът е приел, че не е налице основание на БНБ да бъде присъдена претендираната сума за процесуално представителство.
С оглед гореизложеното и, съобразявайки се с трайната практика на ВАС, трето отделение, по въпроса за разноските по чл. 10 ЗОДОВ, настоящият съдебен състав на ВАС намира, че АССГ правилно е отхвърлил искането на БНБ за допълване на решението в частта за разноските, поради и което обжалваното определение следва да бъде оставено в сила.
При този изход на спора – неоснователност на касационната жалба на П. М., и предвид посоченото по-горе за недължимост на разноски в процесното производство на ответната страна, разноски на страните не се дължат.
Воден от гореизложеното и на основание чл. 221, ал. 2 АПК, Върховният административен съд, състав на трето отделение
РЕШИ:
ОСТАВЯ В СИЛА решение № 4584/05.07.2022 г., постановено по адм. дело № 10280/2021 г. по описа на Административен съд – София-град.
ОСТАВЯ В СИЛА определение № 7779/06.10.2022 г., постановено по адм. дело № 10280/2021 г. по описа на Административен съд – София-град.
Решението е окончателно.
Вярно с оригинала,
Председател:
/п/ МАРИО ДИМИТРОВ
секретар:
Членове:
/п/ А. А. п/ Г. Х. ДЕКОВА