Върховният административен съд на Р. Б. - Второ отделение, в съдебно заседание на седми март две хиляди и двадесет и трета година в състав: Председател: Г. С. Членове: МАРИЕТА МИЛ. М. при секретар И. И. и с участието на прокурора М. Б. изслуша докладваното от съдията Б. М. по административно дело № 11569 / 2022 г.

Производството е по реда на чл. 208 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/.

Образувано е по касационна жалба на главен архитект на О. С. подадена чрез процесуалния представител юрк. В., срещу решение № 780 от 20.07.2022 г., постановено по адм. дело № 131/2022 г. по описа на Административен съд – София област, с което е отменен отказ на главния архитект на община Своге, обективиран в заповед № 94-П-192/22.12.2021г. и е върната преписката на административния орган за ново произнасяне, както и е осъдена О. С. да заплати разноски по делото.

В касационната жалба се релевира касационно основание по чл. 209, т. 3 АПК – неправилност и необоснованост на съдебното решение, поради нарушение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Твърди се, че неправилно първоинстанционният съд кредитирал заключението на вещото лице по приетата съдебно-техническа експертиза и е приел, че разгърната застроена площ /РЗП/ на таванското помещение, съобразно инвестиционния проект, не надхвърля обема на учреденото право на строеж. Според касатора в случая не са изпълнени изискванията на чл. 183, ал. 1 и ал. 4 от Закона за устройство на територията /ЗУТ/, тъй като в процесния инвестиционен проект застроената площ е 64.86 кв. м. и надхвърля с 22.86 кв. м. откупеното право на строеж. Претендира се отмяна на съдебното решение и потвърждаване на оспорената заповед, както и присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Прави се и възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на процесуалния представител на ответниците.

Ответниците – П. П. и И. В., редовно призовани, чрез процесуалния си представител адв. Х., оспорват касационната жалба и изразяват становище за нейната неоснователност по съображения, изложени в писмен отговор. Претендират присъждане на разноски по делото.

Представителят на Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба.

Върховният административен съд, състав на второ отделение, приема касационната жалба за допустима, като подадена от надлежна страна срещу неблагоприятен за нея съдебен акт и в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК.

Разгледана по същество касационната жалба е основателна.

Производството пред Административен съд – София област е образувано по жалба на П. П. и И. В. срещу заповед № 94-П-192/22.12.2021г. на главния архитект на община Своге, с която, на основание чл. 145, чл. 146 и чл. 148, ал. 2 от ЗУТ, е отказано одобряването на инвестиционен проект за строеж „Надстройка над пристройка на съществуваща жилищна сграда“, находяща се в УПИ VIII – 947, кв. 106 по плана на гр. Своге, както и издаването на разрешение за строеж за обекта по подадено заявление вх. № 94-П-192/09.08.2021г. от възложителя П. П.. В мотивите на заповедта е посочено, че нотариален акт № 165, том I, рег. № 705, дело № 159/21.04.2005 г. за учредено право на строеж на П. П. и И. В. не отговаря на инвестиционния проект, тъй като в учреденото право на строеж липсва предвиденото в проекта таванско помещение/подпокривно пространство – със светла площ от 18.31 кв. м., както и че правото на строеж е погасено, тъй като не е упражнено в продължение на 5 години. Отказът е мотивиран и с постъпило възражение от В. П., в качеството му на заинтересовано лице. Съгласно приложен по делото нотариален акт № 165, том I, рег. № 705, дело № 159/21.04.2005 г. в полза на П. П. и И. В. е учредено правото да построят и станат собственици на следния недвижим имот в УПИ VIII – 947: надстройка над пристройка на съществуваща жилищна сграда, състояща се от – жилищна част със застроена площ от 25 кв. м. /изградена върху част от пристройката, представляваща офис/ и покрита тераса със застроена площ от 17 кв. м. /изградена върху част от пристройката, представляваща зимна градина/. В първоинстанционното производството е допусната и приета основна и допълнителна съдебно-технически експертизи, съгласно които процесният инвестиционен проект отговаря на изискванията на ЗУТ и на Наредба № 7/22.12.2003 г. за правила и нормативи за устройство на отделните видове територии и устройствени зони /Наредба № 7/2003 г./. Констатирано е от вещото лице още, че съгласно архитектурната част на внесения за одобрение инвестиционен проект процесното таванско помещение е със следните квадратурни характеристики, калкулирани по записаните хоризонтални размери в разпределението: светла площ от 18.31 кв. м. и застроена площ от 22.86 кв. м. Вещото лице е установило също така, че светлата височина под двускатния, като конфигурация покрив, е варираща и според записите на вертикалните размери и коти в разреза и фасадите възлиза съответно на: в най-ниските части по североизточната и югозападната периферии надзидът е 0.84 кв. м., а в централната зона до билото е 2.35 кв. м., като размерът на зоната с височина над 2.30 м. възлиза по изчисления на около 1.14 кв. м., което е доста под 50% от светлата площ на цялото помещение, а останалата част е с височина под 2.30 м. Според вещото лице, процесното таванско помещение няма възможност да бъде класифицирано като жилищно помещение, а може да представлява само складово помещение, поради и което не следва да се включва в разгънатата застроена площ на процесната надстройка, съгласно чл.10 от Наредба № 7/2003 г.

За да отмени оспорената заповед първоинстанционният съд е приел, че актът е издаден от компетентен орган, в предвидената форма и при спазване на административно-производствените правила, но в противоречие с материално-правните норми. Съдът е обосновал извод за незаконосъобразност на заповедта, като е приел, че посоченото основание за отказ - несъотвествие на инвестиционния проект с обема на учреденото право на строеж, чрез включване и на таванско помещение със светла площ от 18.31 кв. м., се явява в противоречие с материалния закон, доколкото по делото се установява, че таванско помещение, предвидено по инвестиционния проект, не може да бъде класифицирано като жилищно помещение, а може да представлява само складово помещение, поради и което не следва да се включва в разгънатата застроена площ на процесната надстройка. Позовавайки се на заключението на вещото лице, че в подпокривното пространство размерът на зоната с височина над 2.30 м. възлиза по изчисления на около 1.14 кв. м., което е доста под 50% от светлата площ на цялото помещение, а останалата част е с височина под 2.30 м., съдът приема, че в случая е приложим чл. 10, ал. 2, във връзка с чл. 72, ал. 3 от Наредба № 7/2003 г., който изключва таванските складови помещения от разгърната застроена площ. Прието е от съда още, че не е налице и второто основание за постановения отказ – погасено право на строеж, тъй като по делото се установява, че учреденото в полза на П. П. и И. В. право да построят надстройката се предхожда от реализиране от страна на К. Д. и Г. Х. на пристройка към съществуваща жилищна сграда - зимна градина и офис /нотариален акт № 164/2005 г./, които са реализирани и въведени в експлоатация на 06.04.2021 г. /Удостоверение № 06/06.04.2021г за въвеждане в експлоатация на строеж „Пристройка към съществуваща жилищна сграда – зимна градина и офис“, находящ се в УПИ VIII – 947, кв. 106/. В този случай, позовавайки се и на Тълкувателно решение № 1 от 4.05.2012 г. на ОСГК на ВКС по тълк. дело № 1/2011 г., съдът е обосновал извод, че давностният срок за упражняване и реализиране на правото на строеж, учредено на жалбоподателите, започва да тече от 06.04.2021г., когато за тях е фактически възможно започване строителството на техния обект. По отношение на посоченото от органа несъгласие за реализиране на процесния строеж от страна на съсобственик на земята – В. П., в качеството му на наследник на В. П., учредил с нотариалния акт № 165/2005г на жалбоподателите правото да построят процесната надстройка над пристройка на жилищната сграда, съдът е приел, че транслативното действие на суперфицията е настъпило по силата на нотариалната сделка през 2005 г., поради което е без правно значение и последици волята по този въпрос на наследника В. П., като такова съгласуване не е и предвидено в изброените в чл. 144 от ЗУТ предпоставки.

Решението е постановено в нарушение на закона – касационно основание по чл. 209, т. 3 от АПК, поради неправилно тълкуване и прилагане на материално-правните норми към изяснената по делото фактическа обстановка.

Законосъобразни са изводите на съда, че оспореният административен акт е издаден от компетентен орган – главен архитект на О. С. съгласно изискването на чл. 144, ал. 3, във връзка с чл. 145, ал. 1, т. 1 от ЗУТ и чл. 148, ал. 2 от ЗУТ. Правилно съдът приема също така, че заповедта е издадена в предписаната от закона форма като същата съдържа фактически и правни основания за издаването й, както и при спазване на административно-производствените правила.

Неправилни обаче са изводите на съда за материална незаконосъобразност на оспорената заповед, обективираща отказ за одобряване на инвестиционен проект и за издаване на разрешение за строеж. Съгласно разпоредбата на чл. 146 от ЗУТ, отказ да се одобри инвестиционен проект се прави само по законосъобразност, като се посочват конкретните мотиви за това. Изискванията за одобряване на инвестиционните проекти са посочени в чл. 141 – чл. 145 от ЗУТ, както и в Наредба № 4/21.05.2001 г. за обхвата и съдържанието на инвестиционните проекти. В съответствие с чл. 144, ал. 3 от ЗУТ главният архитект на общината се произнася по заявлението за одобряване на инвестиционен проект въз основа на документите по чл. 144, ал. 1 от ЗУТ и изготвена оценка по чл. 142, ал. 6, т. 2 от ЗУТ, като преценява съответствието на проекта с предвижданията на подробния устройствен план, правилата и нормативите на застрояване и устройствените показатели и съответствието на проектната документация с основните технически изисквания към строежите. Според нормата на чл. 148, ал. 4 от ЗУТ, разрешението за строеж се издава на възложителя въз основа на одобрен технически или работен инвестиционен проект, когато такъв се изисква, а съгласно чл. 161, ал. 1 от ЗУТ възложител е собственикът на имота, лицето, на което е, учредено право на строеж в чужд имот, и лицето, което има право да строи в чужд имот по силата на закон. По същия начин и разпоредбата на чл. 144, ал. 1, т. 1 от ЗУТ предвижда, че инвестиционните проекти се съгласуват и одобряват след писмено заявление на възложителя и след представяне на документ за собственост.

В настоящия случай, от събраните по делото писмени доказателства, безспорно се установява, че на жалбоподателите с нотариален акт № 165, , том I, рег. № 705, дело № 159/21.04.2005 г. е било учредено правото на строеж, а именно: да построят следния недвижим имот в УПИ VIII – 947: надстройка над пристройка на съществуваща жилищна сграда, състояща се от: жилищна част със застроена площ от 25 кв. м., която е следвало да бъде изградена върху част от пристройка, представляваща офис, и покрита тераса със застроена площ от 17 кв. м., която е следвало да бъде изградена върху част от пристройката, представляваща зимна градина. Видно от заключението на вещото лице по приетите по делото основна и допълнителна съдебно-технически експертизи, съгласно архитектурната част на внесения за одобрение от жалбоподателите инвестиционен проект, освен изграждането на жилищна част със застроена площ от 25 кв. м. и покрита тераса със застроена площ от 17 кв. м., е предвидено и изграждането на таванско помещение със следните квадратурни характеристики, калкулирани по записаните хоризонтални размери в разпределението: светла площ от 18.31 кв. м. и застроена площ от 22.86 кв. м. При така установеното по делото настоящата съдебна инстанция намира, че разгърната застроена площ на обекта „Надстройка на пристройка на съществуваща жилищна сграда“, предмет на процесния инвестиционен проект, е в размер на общо 64.86 кв. м. и както правилно е приел административният орган не съответства на обема на учреденото право на строеж, включващо изграждането само на жилищна част и покрита тераса с разгърната застроена площ от 42 кв. м. В тази връзка следва да се има предвид, че неправилно първоинстанционният съд кредитира в тази му част заключението на вещото лице и се позовава на разпоредбата на чл. 10, ал. 2 от Наредба № 7/2003 г. /редакция ДВ, бр. 3 от 2004 г./. Действително, цитираната разпоредба в приложимата редакция предвижда, че в разгърната застроена площ се включват и застроените площи в подпокривните пространства на сградите, но само когато не са тавански складови помещения. Същевременно обаче нормата на § 5, т. 18 от ДР на ЗУТ изрично предвижда, че в разгърната застроена площ се включват и застроените площи в подпокривното пространство на сградите, без да въвежда изключение за някаква част от тези площи. С оглед на това в случая при преценката за законосъобразност на процесния отказ на това основание от съществено значение е било обстоятелството, че нормативният текст на чл. 10, ал. 2 от Наредба № 7/2003 г. безспорно противоречи на императивна норма от по - висока степен – § 5, т. 18 от ДР на ЗУТ, поради което първоинстанционният съд е следвало да съобрази и приложи разпоредбата на чл. 15, ал. 3 от Закона за нормативните актове, по силата на която, ако наредба противоречи на нормативен акт от по-висока степен, правораздавателните органи прилагат по-високия по степен нормативен акт. В тази връзка следва да се има предвид също така, че новата редакция на чл. 10, ал. 2 от Наредба № 7/2003 г. /изм. ДВ, бр. 84/2022 г., в сила от 23.11.2022 г./ е приведена в съответствие със законовата норма и изрично предвижда, че в разгърнатата застроена площ се включва и застроената площ в подпрокривните пространства на сградите, без значение дали тези пространства представляват складови или жилищни помещения. Като е достигнал до извод, че посоченото в отказа основание – несъответствие на инвестиционния проект с обема на учреденото право на строеж, чрез включване и на таванското помещение със светла площ от 18.31 кв. м., е в противоречие с материалния закон, позовавайки се на нормата на чл. 10, ал. 2 от Наредба № 7/2003 г. /редакцията ДВ, бр. 3/2004 г./, административният съд е постановил неправилно решение. При липсата на документ за правото на строеж по чл. 144, ал. 1, т. 1 от ЗУТ, във вр. с чл. 148, ал. 4 и чл. 183, ал 1 и ал. 2 от ЗУТ, в обема на заявеното строителство, съгласно представения инвестиционен проектът, доколкото жалбоподателите не са доказали качеството си на възложители и не са представили съответния документ, установяващ вещните им права по отношение на реализирането на подпокривно постранство с площ от 22.86 кв. м., отказът на главния архитект на О. С. да одобри инвестиционния проект, така както е бил заявен, само на това основание е бил законосъобразен, обратно на приетото от първоинстанционния съд. В тази връзка следва да се има предвид също така, че правилно административният орган е постановил и отказ за издаване на разрешение за строеж, доколкото проектът е една от предпоставките за издаване на разрешението за строеж, поради което пречки за одобряването на инвестиционните проекти са пречка и за издаване на разрешението за строеж.

За пълнота на изложеното следва да се има предвид, че правилно първоинстанционният съд приема, че в конкретния случай не е изтекъл срока по чл. 67, ал. 1 от ЗС и правото на строеж не е погасено към датата на постановяване на оспорения отказ. От една страна началният момент, от който започва да тече давностния срок, е датата на сключване на договора, ако не са налице обективни пречки за извършване на строителството. В случая по делото се установява, че упражняването на правото на строеж от страна на жалбоподателите е било обвързано от изграждането преди това на пристройката в УПИ VIII – 947, кв. 106, поради и което правилно съдът се е позовал на т. 3 от Тълкувателно решение № 1/04.05.2012 г. по тълк. дело № 1/2011 г. на ОСГК на ВКС, съгласно която „Упражняването на правото на строеж върху отделен обект в сграда с два или повече самостоятелни обекти, което първоначално е учредено с индивидуални договори на различни лица, може да е обусловено от фактическото изграждане на друг обект в сградата, задължение за изпълнението на който е поето от собственика на земята или от друг суперфициар, получил правото на строеж от собственика на земята. В този случай началото на срока по чл. 67 ЗС за всеки от суперфициарите ще започне да тече от момента, когато фактически може да започне строителството за съответния обект“. От друга страна административният орган няма право да установява, признава или отрича вещни права или както в случая да приема, че правото на строеж, учредено в полза на жалбоподателите за изграждането на надстройка върху част от пристройка в УПИ VIII – 947, кв. 106 по плана на гр. Своге, за който се отнася инвестиционния проект, е погасено по давност съгласно чл. 67, ал. 1 от ЗС поради нереализирането му в петгодишен срок. С такова правомощие не разполага и административния съд в производството по оспорване на отказа на главния архитект да одобри инвестиционния проект. Погасителната давност не се прилага служебно, а по възражение или иск на собственика на земята, поради което признаването или отричането на ограниченото вещно право на строеж е в правомощията на гражданския съд при възникнал материално-правен спор в този смисъл. Това обстоятелство обаче не обоснова извод за незаконосъобразност на оспорения отказ, доколкото безспорно се установява по делото, както беше посочено по-горе, че в случая е налице другото основание за постановяване на процесния отказ.

Предвид гореизложеното, съдебното решение се явява неправилно и постановено в нарушение на материалния закон, поради което следва да бъде отменено, а вместо него постановено друго по същество, с което се отхвърли жалбата на П. П. и И. В. срещу заповед № 94-П-192/22.12.2021г. на главния архитект на община Своге, като неоснователна.

При основателност на касационната жалба в полза на касатора следва да бъде присъдено заявеното в срок юрисконсултско възнаграждение за настоящата съдебна инстанция, което следва да бъде определено в размер на 50 лева, съгласно чл. 78, ал. 8 от ГПК, във връзка с чл. 37, ал. 1 от Закона за правната помощ и чл. 25а, ал. 3 от Наредба за заплащане на правната помощ.

По изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 2, предл. второ, във вр. чл. 222, ал. 1 от АПК Върховният административен съд, второ отделение,

РЕШИ:

ОТМЕНЯ Решение № 780 от 20.07.2022 г., постановено по адм. дело № 131/2022 г. по описа на Административен съд – София област, и ВМЕСТО НЕГО ПОСТАНОВЯВА:

ОТХВЪРЛЯ жалбата на П. П. и И. В. от гр. Своге срещу заповед № 94-П-192/22.12.2021г. на главния архитект на община Своге, като неоснователна.

ОСЪЖДА П. П., с [ЕГН], и И. В., с [ЕГН], да заплатят на О. С. сумата в размер на 50 /петдесет/ лева, представляваща юрисконсултско възнаграждение.

Решението е окончателно.

Вярно с оригинала,

Председател:

/п/ ГАЛИНА СОЛАКОВА

секретар:

Членове:

/п/ М. М. п/ БРАНИМИРА МИТУШЕВА