№

гр. София, 2026 година

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Р. Б. Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на дванадесети ноември през две хиляди двадесет и пета година в състав :

ПРЕДСЕДАТЕЛ : Б. Й.

ЧЛЕНОВЕ : ПЕТЯ ХОРОЗОВА

ИВАНКА АНГЕЛОВА

изслуша докладваното от съдия Б. Й. т. д. № 1795 по описа за 2025 година

и за да се произнесе, взе предвид следното :

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „В и Д инвестмънт“ ЕООД със седалище в [населено място] - чрез адв. Я. Н., против решение № 126 от 07.05.2025 г., постановено по в. т. д. № 538/2024 г. на Апелативен съд - Варна. С посоченото решение е потвърдено решение № 260005 от 28.06.2024 г. по т. д. № 56/2019 г. на Окръжен съд - Добрич, с което са отхвърлени предявените от „В и Д инвестмънт“ ЕООД срещу „Пътно строителство“ АД главен иск с правно основание чл.266, ал.1 ЗЗД за заплащане на сумата 1 092 525.97 лв., претендирана като дължимо възнаграждение по договор за доставка на монтажни работи, стоки и услуги, и евентуален иск с правно основание чл.59 ЗЗД за заплащане на сумата 1 092 525.97 лв., претендирана като стойност на неоснователно обогатяване на ищеца за сметка на ответника. Решенията са постановени при участие в процеса на „ДИЦ“ ООД като подпомагаща страна на ответника „Пътно строителство“ АД.

В касационната жалба се излагат оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради необоснованост и материална незаконосъобразност на изводите на въззивния съд за отсъствие на сключен между „В и Д инвестмънт“ ООД (сега ЕООД) и „Пътно строителство“ АД договор за изработка с предмет извършване на монтажни работи и доставка на материали за строителство и оборудване на подобект „Довеждащ колектор съпътстваща инфраструктура до входа на площадката на Пречиствателна станция в [населено място], свързващ обекта, В и К и ел. захранване, заустващ колектор“, пораждащ задължение за ответника - възложител да заплати на ищеца (подизпълнител на обекта) възнаграждение за извършените и приети работи. Навеждат се и оплаквания за съществени нарушения на съдопроизводствените правила във въззивното производство при допускането, обсъждането и преценката на доказателствата; за пропуск на въззивния съд да се произнесе мотивирано по всички оплаквания, възражения, доводи и твърдения, заявени от дружеството - касатор; за неправилно определяне на правната квалификация на евентуалния иск (чл.59 ЗЗД вместо чл.61, ал.1 ЗЗД) и за нарушения на материалния закон при разрешаване на спора, предмет на евентуалния иск. По съображения в жалбата се иска отмяна на решението и уважаване на исковете с присъждане на направените в процеса разноски.

В изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК допускането на касационно обжалване е обосновано с твърдения, че в решението си въззивният съд се е произнесъл по следните обуславящи изхода на делото въпроси, които са разрешени в противоречие с посочена задължителна и казуална практика на ВКС (Тълкувателно решение № 1/2013 по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и решение № 240/15.01.2021 г. по гр. д. № 3944/2019 г. на ІV г. о. - за въпроси № 1 и № 2, решение № 36/30.03.2011 г. по гр. д. № 384/2009 г. на ІV г. о. - за въпрос № 3, решение № 222/27.03.2019 г. по т. д. № 505/2017 г. на ІІ т. о. и решение № 134/30.12.2013 г. по т. д. № 34/2013 г. на ІІ т. о. - за въпрос № 4) : „1. Длъжен ли е въззивният съд да допусне експертиза по направено доказателствено искане на страната, когато то е обосновано своевременно и касае изясняване на правнорелевантните факти, за които са нужни специални знания, а събраните доказателства не са достатъчни за правилното решаване на делото; 2. Преклудирани ли са доказателствените искания, направени пред въззивната инстанция, когато същата е допълнила първоинстанционния доклад по делото, разширила е предмета на доказване и е назначила допълнителна експертиза с нова задача; 3. Може ли сключването на договор за изработка да бъде установено чрез конклудентни действия на страната, включително в хипотезата на липса на договор в писмена форма, когато възложителят е приел работата, ползвал е резултатите и не се е противопоставил своевременно, и следва ли съдът да приложи чл.301 ТЗ при липса на своевременно оспорване от страна на търговеца; 4. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си всички допустими и относими към предмета на спора доводи, твърдения и възражения на страните, както и всички относими събрани по делото доказателства“. Като самостоятелно основание за допускане на касационно обжалване се сочи и очевидна неправилност на въззивното решение - чл.280, ал.2, предл.3 ГПК, произтичаща според касатора от допуснати при постановяване на решението „особено съществени нарушения на материалния закон и на съдопроизводствените правила“.

В срока по чл.287, ал.1 ГПК е подаден отговор от ответника по касация „Пътно строителство“ АД със седалище в [населено място] - чрез адв. Б. К., в който са изложени подробни аргументи за отсъствие на поддържаните от касатора основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба.

Подпомагащата страна „ДИЦ“ ООД със седалище в [населено място] не е заявила становище в срока по чл.287, ал.1 ГПК.

Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните и доводите по чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК, приема следното :

Касационната жалба е допустима - подадена е от надлежна страна в срока по чл.283 ГПК срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване.

За да потвърди решението на Окръжен съд - Добрич в частта за отхвърляне на предявения от „В и Д инвестмънт“ ООД срещу „Пътно строителство“ АД главен иск с правно основание чл.266, ал.1 ЗЗД, Апелативен съд - Варна е извършил самостоятелна преценка на фактите и доказателствата по делото съобразно правомощията по чл.269 ГПК и е достигнал до извод, че дружеството - ищец не е доказало твърдението си, че строително - монтажните работи, за които претендира заплащане на възнаграждение, са му възложени от ответника със сключен договор за изработка и че са извършени в изпълнение на такъв договор.

Въззивният съд е приел за безспорно между страните възникването на договорни правоотношения във връзка с изграждането на Пречиствателна станция на [населено място] в следната хронология : На 31.01.2011 г. е учредено дружество по чл.357 и сл. ЗЗД (ДЗЗД) с наименование „О. С. Е. Ябланица“ с участието на шест търговски дружества, сред които и ответникът „Пътно строителство“ АД, с предмет на дейност участие в открита процедура за възлагане на обществена поръчка „Инженеринг - работно проектиране, съгласуване, строителство, доставка и монтаж на технологично оборудване и пуск на Пречиствателна станция за отпадни води с довеждащ колектор на [населено място]“. В договора за дружество е уговорено, че договори с трети лица ще се сключват само след единодушно решение на всички партньори, като „Пътно строителство“ АД е определено за лидер с права да управлява дружеството и да сключва договори от и за негова сметка срещу възнаграждение. На 11.11.2011 г. е сключен договор за възлагане на обществена поръчка между [община] и гражданското дружество - в лицето на участващите съдружници (партньори). Впоследствие, със споразумение от 05.01.2012 г., съдружниците са се съгласили „Пътно строителство“ АД да отговаря за цялостното изпълнение на проекта - предмет на договора с възложителя; изпълнението на проекта да бъде възложено на „Пътно строителство“ АД с отделен договор; конкретни СМР в процеса на изпълнение да бъдат превъзложени от „Пътно строителство“ АД на партньори срещу заплащане на възнаграждение, съгласно подадената в рамките на обществената поръчка главна ценова оферта, намалена с 2.2 %; „Пътно строителство“ АД да получава 2 % от стойността на всички видове дейности, възложени на подизпълнители - партньори. Относно дейностите по доставка и монтаж на площадката на колектора и съпътстващата инфраструктура е предвидено изпълнението да бъде възложено на партньора „ДИЦ“ ООД. На 16.05.2012 г. съдружниците в ДЗЗД са възложили на „Пътно строителство“ АД да изпълни целия предмет на обществената поръчка, след което с договор от 16.08.2022 г. „Пътно строителство“ АД е възложило на „ДИЦ“ ООД доставката на материали и изработката на част от проекта, представляваща „довеждащ и главен събирателен колектор с проектираните сградни канализационни отклонения и извънплощадкови съоръжения и мрежи“ при постигнато съгласие 2.2 % от сумите по протоколите да се намалят за управление на ДЗЗД и за режийни разноски. На 22.08.2012 г. е сключен договор за възлагане на СМР, с който „Пътно строителство“ АД е възложило на „В и Д Консулт“ АД, впоследствие „В и Д инвестмънт“ ООД, конкретни видове СМР на площадката на пречиствателната станция, които са различни от работите, за които се претендира възнаграждение с главния иск.

При осъществяване на решаващата си дейност въззивният съд е констатирал, че предмет на исковата претенция са СМР, които са част от предмета на възложената на ДЗЗД обществена поръчка и са включени в обхвата на договора от 16.08.2012 г. с „ДИЦ“ ООД, свързан с изграждането на довеждащ и събирателен колектор на пречиствателната станция със съпътстващата инфраструктура на площадката (довеждащ път, довеждащ водопровод, възстановяване на асфалтова настилка и изграждане на външно електрозахранване). В исковата молба дружеството - ищец е поддържало, че е извършило работите, за които претендира заплащане на възнаграждение на основание чл.266, ал.1 ЗЗД, в изпълнение на сключен с „Пътно строителство“ АД договор, без да твърди наличие на сключен в писмена форма договор за изработка. Поради това въззивният съд е приел, че страните не са обвързани от формален писмен договор, обективиращ възникването на твърдяното договорно правоотношение, и че с оглед забраната на чл.164, ал.1, т.3 ГПК постигането на съгласие помежду им относно съществените елементи на договор за изработка по смисъла на чл.258 ЗЗД с предмет конкретните СМР може да бъде доказано с писмени доказателства, не и със свидетелски показания.

В подкрепа на твърдението, че спорните СМР са извършени в изпълнение на сключен с „Пътно строителство“ АД договор, ищецът е представил документ с дата 15.07.2013 г., наименуван „Предлагана цена“. Документът е подписан от В. В. в качеството на управител на „В и Д Консулт“ ООД, адресиран е до „Пътно строителство“ АД чрез управителя инж. В. З. и съдържа предложение за извършване на конкретни видове доставки на материали, оборудване и строителни услуги по монтаж и изграждане на подобект „Площадка на довеждащ колектор, път, подпорни стени и водопровод за Пречиствателна станция“ на стойност 1 418 455.61 лв. без ДДС. Съобразявайки съдържанието на документа, въззивният съд е направил извод, че с него е отправено предложение по смисъла на чл.13 ЗЗД за сключване на договор за изработка при конкретно посочени параметри, в т. ч. дължим резултат и цена, но след като е установил, че не са ангажирани доказателства предложението да е достигнало до ответника и да е прието от него с изрично писмено волеизявление, се е произнесъл, че не е доказано сключването на договор чрез приемане на офертата на изпълнителя от ответника - възложител.

Въззивният съд е обсъдил и възможността отправеното от ищеца предложение за сключване на договор с предмет спорните СМР да е прието от ответника с конклудентни действия. Преценката за наличие на конклудентни действия, позволяващи да се направи извод за сключване на договор при определените в предложението параметри, е съобразена с практиката на ВКС (решение № 97/03.07.2013 г. по т. д. № 533/2012 г. на ІІ т. о.), според която „съгласието с офертата на изпълнителя, респ. приемането на предложението за обвързване с договор за изработка, може да бъде изявено от възложителя и с конклудентни действия от разнообразно естество, но за да заместят изричното волеизявление за приемане и да формират съгласие за сключване на договора, тези действия трябва да манифестират ясната воля на възложителя да се обвърже с договор за СМР при предложените с офертата на изпълнителя условия“. След преценка на събраните в хода на делото доказателства въззивният съд е приел, че единственото доказателство, от което могат да се черпят изводи за наличие или отсъствие на конклудентни действия по приемане на предложението, е представен от ищеца протокол с дата 11.03.2014 г. за извършени доставки на материали и услуги. В протокола е отразено, че документът е съставен с участие на „В и Д инвестмънт“ ООД в качеството на изпълнител и на „Пътно строителство“ АД в качеството на възложител, и е удостоверено, че към 10.03.2014 г. са изпълнени посочени в съдържанието му видове и количества работи, сравнени с „оферта“ на изпълнителя. Протоколът е подписан за възложителя от инж. В. К. - ръководител на обект, но от писмените доказателства и от заключението на съдебно - счетоводната експертиза съдът е приел за установено, че съществувалото между последната и „Пътно строителство“ АД трудово правоотношение е прекратено, считано от 01.02.2014 г., и че към вписаната в протокола дата на съставяне - 11.03.2014 г., К. е била служител на „В и Д инвестмънт“ ООД. При така установените факти съдът се е произнесъл, че протоколът е съставен от лице, което не е имало представителна власт по отношение на „Пътно строителство“ АД да приеме от името на дружеството отразените като извършени СМР и да направи обвързващо дружеството признание за съществуването (а съответно и за приемането) на изходяща от „В и Д консулт“ ООД оферта за изпълнението им. Предвид съществения за спора факт - липса на представителна власт за извършване на правни действия, изразяващи се в получаване и приемане на оферта (предложение) по смисъла на чл.14 ЗЗД за сключване на договор от името на „Пътно строителство“ АД, като ирелевантно е преценено обстоятелството, че след 01.02.2014 г. В. К. е продължила да подписва в качеството на технически ръководител, от името и без противопоставяне на „Пътно строителство“ АД, актове, протоколи и други документи в процеса на отчитане на СМР от партньори на ДЗЗД и от самото ДЗЗД, в т. ч. и съставения за обекта акт обр.15/10.03.2014 г. Въззивният съд е изложил и мотиви за отсъствие на доказателства извършените от В. К. действия без представителна власт, изразяващи се в съставяне и подписване на протокола от 11.03.2014 г. от името на „Пътно строителство“ АД, да са потвърдени от ответника в хипотезата на чл.301 ТЗ. В тази насока съдът е отбелязал, че протоколът не е предаден на „Пътно строителство“ АД, за разлика от начина, по който К. е процедирала с други съставени протоколи, актове и доклади в процеса на изпълнение на възложените с обществената поръчка дейности; че няма данни ответникът да е узнал за съществуването на протокола преди представянето му като доказателство от трето лице - „Еко аква системс“ ЕООД, в производството по арбитражно дело № 29/2018 г. на Арбитражен съд при Българска търговско - промишлена палата; че ответникът, който е участвал като страна в арбитражното производство, се е противопоставил своевременно на извършените от негово име, но без представителна власт, действия от страна на В. К. в откритото съдебно заседание по арбитражното дело, в което е представен и приет протоколът. Съвкупността от изброените факти е преценена от въззивния съд като достатъчна, за да се изключи потвърждаването на извършените без представителна власт действия по смисъла на чл.301 ТЗ.

Приемането на предложението („оферта“) от 15.07.2013 г. с конклудентни действия от ответника е счетено от въззивния съд за недоказано и с оглед констатациите в заключението на съдебно - счетоводната експертиза, че ответникът не е осчетоводил задължения към ищеца, вкл. по съставената във връзка с исковата претенция проформа фактура, и не е посочил ищеца като подизпълнител в изготвената и предадена на възложителя строителна документация за конкретния обект. Твърденията и доводите на ищеца за изходящи от ответника признания, потвърждаващи възлагането и изпълнението на спорните работи, не са възприети от въззивния съд. Изложени са съображения, че приобщените към делото нотариални покани от „Пътно строителство“ АД, адресирани до „В и Д инвестмънт“ ООД и до В. К., не съдържат признание за договорно правоотношение с предмет спорните в процеса СМР и следва да се тълкуват при съобразяване на сключения между ищеца и ответника договор от 22.08.2012 г., изпълнението по който не е част от предмета на делото; Признанията за наличие на възлагане на работите на „В и Д инвестмънт“ ООД, съдържащи се в представен по арбитражното дело отговор на „Еко аква системс“ ЕООД, са непротивопоставими на ответника и не го обвързват.

В заключение, след съвкупна преценка на фактите и доказателствата, въззивният съд е формирал крайния решаващ извод, че предявеният главен иск, основан на твърдения за сключен между главните страни договор за изработка по смисъла на чл.258 ЗЗД, следва да бъде отхвърлен като неоснователен, поради което е потвърдил постановеното в този смисъл решение на първоинстанционния съд.

Въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение и в частта, с която е отхвърлен евентуалният иск за осъждане на „Пътно строителство“ АД да заплати на „В и Д Инвестмънт“ ООД сумата 1 092 525.97 лв. по правилата на неоснователното обогатяване в случай, че се приеме за недоказано сключването на договор за възлагане на СМР. Първоинстанционният съд е квалифицирал иска с правно основание чл.59 ЗЗД и въззивният съд е възприел така определената правна квалификация, намирайки за неоснователни оплакванията и доводите на дружеството - ищец, че искът се основава на разпоредбата на чл.61 ЗЗД. Във връзка с правната квалификация въззивният съд се е позовал на практиката в решение № 50089/09.05.2024 г. по т. д. № 521/2022 г. на ВКС, І т. о., в което е даден отговор на въпроса какви са правните средства за защита и коя е обогатената страна в хипотеза на възложена обществена поръчка, по която са изпълнени СМР от трето лице без сключен договор, като работите са актувани и заплатени на главния изпълнител. Като е изходил от правните разрешения, залегнали в цитираното решение (че в разгледаната хипотеза вземанията на третото лице следва да се реализират по правилата за гестия, а правоотношението се поражда между гестора и лицето, в чиято правна сфера са извършени действията - заинтересовано лице или доминус; Вземането на гестора не е обусловено от правоотношенията между собственика на имота, в който са извършени СМР, и трети лица; Без значение е дали собственикът е възложил с договор изпълнението на работите на трето лице; След като е доказано по безспорен начин, че гесторът е извършил СМР, за третото лице, което не е престирало по сключения със собственика договор за строителство, не е възникнало вземане за възнаграждение, с което той да се е обогатил за сметка на гестора; Благоприятните последици са възникнали за собственика и съответно той има качеството на доминус и на обогатено лице), въззивният съд се е произнесъл, че в конкретния случай обогатено лице е възложителят на обществената поръчка и собственик на имота, в който са извършени спорните СМР, а не лицата, които според твърденията на ищеца са „присвоили“ изпълненото от него и са получили недължимо плащане; Недължимо платеното не е източник на обогатяване, тъй като подлежи на връщане в хипотезата на чл.55, ал.1, предл.1 ЗЗД; Претендираните от дружеството - ищец права следва да се реализират чрез иск срещу [община], основан на гестия (чл.60 - чл.62 ЗЗД), предвид постъпването на резултата от СМР като веществен елемент в нейния патримониум; Налице е друг ред за правна защита на ищеца и срещу друг ответник, поради което предявеният иск евентуален иск по чл.59 ЗЗД подлежи на отхвърляне - така, както е приел и първоинстанционният съд.

Постановеното от Апелативен съд - Варна въззивно решение не следва да се допуска до касационно обжалване по следните съображения :

Според т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС касационно обжалване на основанията по чл.280, ал.1, т.1 - т.3 ГПК се допуска по посочен от касатора правен въпрос от предмета на спора, разрешаването на който е обусловило формирането на решаващите правни изводи на въззивния съд и по отношение на който е изпълнена някоя от допълнителните предпоставки по т.1 - т.3 на чл.280, ал.1 ГПК. В съобразителната част на тълкувателното решение е проведено ясно разграничение между уредените в чл.280, ал.1, т.1 - т.3 ГПК основания за допускане на касационно обжалване, въз основа на които Върховният касационен съд селектира касационните жалби в стадия на производството по чл.288 ГПК, и основанията за касационно обжалване по чл.281, т.3 ГПК, които са предмет на проверка в стадия на производството по чл.290 ГПК след допускане на касационно обжалване. Разяснено е, че въпросите, които имат значение за правилността на обжалваното въззивно решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд и за преценката на доказателствата не са правни въпроси по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК и не съставляват общо основание по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване.

В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът - ищец в производството пред инстанциите по същество, е обвързал искането си за допускане на касационно обжалване на първо място с основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Приложното поле на касационното обжалване в хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 ГПК е обосновано с твърдения за произнасяне на въззивния съд по обуславящи за изхода на делото въпроси, разрешени в противоречие с посочена практика на ВКС - задължителна и казуална. Поставените въпроси са относими единствено към произнасянето на въззивния съд по главния иск с правно основание чл.266, ал.1 ЗЗД и нямат връзка със спора по евентуалния иск с правно основание чл.59 ЗЗД, отхвърлен с решаващия мотив, че защитата на касатора срещу последиците на твърдяното неоснователно обогатяване в резултат на извършените СМР следва да се реализира чрез друг иск и срещу друг ответник. Касаторът не е формулирал въпроси по чл.280, ал.1 ГПК и не е обосновал допълнителни предпоставки по т.1 - т.3 на чл.280, ал.1 ГПК по отношение на евентуалния иск, което е достатъчно основание въззивното решение да не бъде допуснато до касационно обжалване в тази част.

Първите два въпроса от изложението не отговарят на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като постановеният с обжалваното решение правен резултат не е обусловен от тяхното разрешаване. В разпоредително заседание по чл.267 ГПК въззивният съд се е произнесъл мотивирано по направеното във въззивната жалба на касатора доказателствено искане за назначаване във въззивното производство на съдебно - техническа експертиза. В жалбата са формулирани задачи към експертизата, които имат за предмет установяване на вида и стойността на „извършени след март - април 2013 г. до 11.03.2014 г. СМР“ при съобразяване на офертата от 15.07.2013 г. и на протокола от 11.03.2014 г., на офертата и КСС в процедурата за възлагане на обществена поръчка и на представените фактури, както и установяване на разходите във връзка с извършване на работите и „размера на обогатяването на ответника“. След преценка на данните по делото въззивният съд е достигнал до извод, че не следва да бъде допускана експертиза по задачите, относими към установяване на извършените СМР и тяхното остойностяване, тъй като те частично дублират задачите, на които е даден отговор в заключението на изслушаната в производството пред първата инстанция техническа експертиза, и не са необходими за изясняване на спора от фактическа страна. Същевременно, като е приел за основателни оплакванията във въззивната жалба за неправилно разпределена от първоинстанционния съд доказателствена тежест по евентуалния иск с правно основание чл.59 ЗЗД и е коригирал доклада по чл.146 ГПК с указания относно правилното разпределение на доказателствената тежест, въззивният съд е допуснал експертиза със служебно преформулирана от него задача, относима към фактите по чл.59, ал.1 ЗЗД. При произнасяне по искането за допускане на експертиза въззивният съд не е формирал извод, че „събраните доказателства не са достатъчни за правилното решаване на делото“, в какъвто смисъл е първият поставен въпрос, и не е отказал да допусне експертиза по поставените от дружеството - ищец задачи с мотив за настъпила преклузия, в какъвто смисъл е вторият поставен въпрос. По съображения, че е преклудирано, е оставено без уважение искането на ответника в отговора на въззивната жалба в случай, че се допусне експертиза по задачите на ищеца, те да бъдат допълнени като се възложи на експертизата да извърши проверка по счетоводните книги на ответното дружество и да отговори дали неговата техническа и кадрова обезпеченост са му позволявали то да извърши работите, за които ищецът претендира заплащане на възнаграждение. Недопускането на поисканата от ответника експертиза по съображения за настъпила преклузия не е рефлектирало върху решаващите изводи на въззивния съд, с които е мотивирана преценката за неоснователност на отхвърления главен иск, включително като се има предвид, че с въззивната жалба не са въвеждани оплаквания за необоснованост на приетите в първоинстанционното производство експертни заключения поради пропуск да се провери в цялост счетоводната документация на ответника, и/или за необоснованост на фактическите констатации на първоинстанционния съд, основани на заключенията. Поставените от ответника задачи нямат връзка с предмета на спора по евентуалния иск, а съответно и с извършената от въззивния съд корекция в доклада на първоинстанционния съд в частта за разпределение на доказателствената тежест по евентуалния иск с правно основание чл.59 ЗЗД, което означава, че отказът да се допусне експертиза по тях не е обусловил отхвърлянето и на евентуалния иск. С оглед съдържанието на въззивната жалба и отсъствието на направена от въззивния съд констатация, че за изясняване на делото от фактическа страна е необходимо изслушване на експертиза във въззивното производство, недопускането на експертиза - по искане на страните или по служебен почин на съда, не противоречи на сочената в изложението практика на ВКС.

Общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК не е изпълнено и по отношение на третия въпрос от изложението, който е зададен некоректно и не съответства на мотивите към обжалваното решение. Предявеният от касатора главен иск с правно основание чл.266, ал.1 ЗЗД е основан на твърдения за извършени и приети от ответника СМР, чието изпълнение срещу заплащане на възнаграждение е възложено със сключен между страните договор. За да отхвърли иска, въззивният съд е приел, че в хода на делото не са събрани доказателства, установяващи наличието на сключен между ищеца в качеството на изпълнител и ответника в качеството на възложител договор, носещ белезите на договор за изработка по смисъла на чл.258 ЗЗД. Изводът за недоказано възникване/съществуване на договорно правоотношение с предмет конкретните СМР, за които се претендира възнаграждение с иска по чл.266, ал.1 ЗЗД, не е мотивиран само с липсата на представен писмен (формален) договор. В резултат на цялостен анализ и съвкупна преценка на доказателствата въззивният съд е приел, че не е доказано сключването на договор като последица от отправяне на писмено предложение от възложителя (предложението - „оферта“ от 15.07.2013 г.) и приемане на предложението от изпълнителя с изрично насрещно волеизявление или чрез конклудентни действия, манифестиращи ясно и недвусмислено воля за договорно обвързване с предложените от възложителя условия, а оттук - и за сключване на договор при очертаните в предложението параметри. При формиране на решаващия си извод въззивният съд е изследвал всички възможни според наличните доказателства хипотези на конклудентни действия от страна на ответника, насочващи към приемане на твърдяното от ищеца предложение за обвързване с договор (което е различно от приемането на извършените работи, т. е. на резултата от изпълнението), но не е установил наличието на такива. Въпросът дали въззивният съд е следвало да приеме за сключен договора като приложи чл.301 ТЗ би бил релевантен в случай, че е изпълнено формулираното като продължение на въпроса условие „при липса на своевременно оспорване от търговеца“. В мотивите към решението, на база на доказателствата по делото, въззивният съд е приел точно обратното - че ответникът се е противопоставил незабавно след узнаването на извършените от негово име, но без представителна власт, действия на трето лице (В. К.), което чрез подписване на протокол за извършени от ищеца по възлагане от ответника СМР е признало изпълнението на работите, а косвено и приемането на предложението за тях чрез препращане към „оферта“ на изпълнителя. Произнасянето на въззивния съд по обсъждания въпрос е съобразено с цитираната в мотивите към обжалваното решение практика на ВКС, в която е изяснено в кои случаи може да се приеме, че е сключен договор за изработка по смисъла на чл.258 ЗЗД чрез отправяне на предложение/оферта от възложителя и приемане на предложението/офертата от изпълнителя с конклудентни действия. В съответствие с константната практика на ВКС по приложение на чл.301 ТЗ, в т. ч. и посочената в изложението, е и изводът в обжалваното решение, че протоколът от 11.03.2014 г. не доказва приемане на предложението на изпълнителя за сключване на договор за изработка, тъй като обективираните в съдържанието му действия без представителна власт, потвърждаващи приемането, са оспорени от ответника чрез своевременно противопоставяне по смисъла на чл.301 ТЗ.

Последният въпрос по т.4 от изложението е значим за делото, но не е разрешен от въззивния съд в противоречие със задължителната и с казуалната практика на ВКС, в която са изяснени правомощията на въззивната инстанция като втора инстанция по съществото на правния спор. Съпоставени с въззивната жалба, мотивите на въззивния съд съдържат произнасяне по всички оплаквания и доводи на настоящия касатор, относими към спорните въпроси от предмета на делото, а именно - обвързани ли са ищецът и ответникът от договор за изработка по смисъла на чл.258 ЗЗД, с който се възлага и приема да бъдат изпълнени срещу възнаграждение конкретните видове и количества СМР, за които се претендира заплащане на възнаграждение с главния иск по чл.266, ал.1 ЗЗД, и обогатил ли се е ответникът за сметка на ищеца като последица от извършването на работите. При произнасяне по въззивната жалба съдът е изходил от преценката, че от значение за спора по иска с правно основание чл.266, ал.1 ЗЗД е дали е постигнато съгласие за сключване на договор за изработка по смисъла на чл.258 ЗЗД с предмет спорните СМР, а не дали ответникът обективно е извършил видовете и количествата СМР, предмет на исковата претенция, като в съответствие със забраната на чл.164, ал.1, т.3 ГПК е счел за недопустимо сключването на договор по чл.258 ЗЗД да се доказва със свидетелски показания. Предвид така възприетите правни разрешения относно спорния предмет на делото и допустимите доказателствени средства, необсъждането на оплакванията във въззивната жалба за игнориране от първоинстанционния съд на свидетелски показания, потвърждаващи извършването на работите от дружеството - касатор, и на писмени доказателства, установяващи изпълнението, отчитането и разплащането на работите с възложителя на обществената поръчка, не може да се разглежда като релевантно за основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК отклонение от практиката на ВКС. Въззивният съд не е излагал съображения за обвързаност на касатора от постановеното в арбитражно производство без негово участие арбитражно решение и не е приемал, че в книжата по арбитражното дело се съдържа признание на ответника за сключване на договор с касатора за възлагане изпълнението на спорните СМР. Поради това твърдението, че въззивният съд не е обсъдил доводите за непротивопоставимост на арбитражното решение на касатора и за извършено от ответника признание в арбитражното производство, че работите са извършени от касатора, а не от друг изпълнител, не може да предпостави допускане на решението до касационно обжалване по поставения процесуалноправен въпрос. Поддържането на твърдение, че съдът не е изложил мотиви относно „конклудентното поведение на ответника“ и не е обсъдил оплакването за некредитиране на неоспорения от ответника протокол от 11.03.2014 г., подписан от лицето В. К., е некоректно. Протоколът е оспорен своевременно от ответника, включително с възражение за липса на представителна власт на В. К., и въззивният съд е изложил подробни мотиви както относно неговото доказателствено значение за спора, така и за отсъствието на доказани в хода на делото конклудентни действия на ответника, манифестиращи воля за приемане на отправеното предложение за сключване на договор за изработка.

По изложените съображения настоящият състав на Върховния касационен съд приема, че не е осъществено основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.

В рамките на проверката, която касационната инстанция извършва в стадия за селекция на касационните жалби по реда на чл.288 ГПК, съдебният състав не констатира и предпоставки за допускане на въззивното решение до касационно обжалване на второто поддържано от касатора основание - очевидна неправилност на въззивното решение по смисъла на чл.280, ал.2, предл.3 ГПК.

Според практиката на ВКС очевидната неправилност по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК предполага обжалваното въззивно решение да е постановено при особено тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или изводите на въззивния съд по съществото на спора да са формирани в грубо нарушение на правилата на формалната логика и тези пороци да могат да бъдат установени въз основа на мотивите към решението. Особено тежко нарушение на закона ще е налице, когато въззивният съд е приложил закона „contra legem” - във видимо противоречие с неговия смисъл, решил е спора „extra legem” - въз основа на несъществуваща или на несъмнено отменена правна норма, не е приложил императивна правна норма, нарушил е основополагащи принципи и правила на съдопроизводството. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона и от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на спора, попада в хипотезите на чл. 281, т. 3 ГПК и може да бъде констатирана от Върховния касационен съд само по реда на чл. 290, ал. 2 ГПК, ако въззивното решение бъде допуснато до касационно обжалване на някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК.

От мотивите към обжалваното решение не се установяват допуснати от въззивния съд тежки нарушения на материалния и/или процесуалния закон при разглеждането и произнасянето по евентуално съединените искове с правно основание чл.266, ал.1 ЗЗД и чл.59 ЗЗД, както и груби нарушения на логическите правила при формиране на решаващите изводи на съда, обусловили отхвърлянето на исковете. Посочените в изложението нарушения на материалния закон и на съдопроизводствените правила, квалифицирани от касатора като „очевидни и особено съществени“, са идентични с релевираните в касационната жалба основания по чл.281, т.3 ГПК за неправилност на въззивното решение и произнасянето по тях е възможно само след извършване на касационна проверка на правилността на обжалваното решение по реда на чл.290 ГПК. Въз основа на мотивите съставът на касационната инстанция не преценява въззивното решение като очевидно неправилно и с оглед на това приема, че няма основание то да бъде допускано до касационно обжалване при предпоставките на чл.280, ал.2, предл.3 ГПК.

Разноски за производството по чл.288 ГПК не са претендирани от ответника по касация и не следва да се присъждат.

Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,

О П Р Е Д Е Л И :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 126 от 07.05.2025 г., постановено по в. т. д. № 538/2024 г. на Апелативен съд - Варна.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ :

ЧЛЕНОВЕ :