8Р Е Ш Е Н И Е

№ 50082

София, 02.08.2024 година

В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Р. Б. първо гражданско отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и седми септември две хиляди двадесет и трета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Д. Ц. ЧЛЕНОВЕ: Ваня Атанасова

Милена Даскалова

при участието на секретаря А. И. като изслуша докладваното от съдия М. Д. гр. д.№ 1664 по описа за 2022 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 290 ГПК .

Образувано е по касационни жалби на Т. В. С. и Й. В. Т. против решение № 1276 от 3.12.2021 г., постановено по в. гр. д. № 900/2021 г. по описа на Апелативен съд – София, с което е потвърдено решение № 4197 от 14.07.2020 г., постановено по гр. д. № 9382/2018 г. на Софийски градски съд в частта му, с която е отхвърлен предявеният от Й. В. Т. и Т. В. Т. против П. Р. Б., И. Р. М., заместен по реда на чл. 227 от ГПК от Л. Г. З. и Б. С. П., отрицателен установителен иск с правно основание чл. 124, ал. 1 от ГПК за признаване за установено по отношение на ответниците, че не са собственици на недвижим имот с идентификатор *** по кадастралната карта и регистри, одобрени със Заповед № РД–18–74/20.10.2009г. на изпълнителния директор на АГКК, находящ се в [населено място], район О. К., Г. Б., местност В. з. Г. б. – раз. , с площ от 10 036 кв. м.

Касационните жалби съдържат оплаквания за неправилност на въззивното решение, поради постановяването му в нарушение на материалния закон, поради необоснованост и поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила - основания за касационно обжалване по чл. 281, ал. 1, т. 3 ГПК. В открито съдебно заседание адв. Д. и адв. С.- процесуални представители на касаторите излагат подробни съображения за неправилност на въззивното решение.

Ответниците по касационната жалба П. Р. Б. и Л. Г. З., чрез адв. И. Х., с подадения отговор на жалбата, както и в проведеното открито съдебно заседание, изразяват становище за неоснователност на същата.

Ответникът по касационната жалба Б. С. П., чрез адв. А. С. и адв. С. С., с подадения отговор на жалбата и в съдебно заседание, оспорва касационната жалба като неоснователна .

Страните претендират присъждане на направените по делото разноски.

По основателността на касационната жалба:

Производството по делото е образувано по предявен отрицателен установителен иск за собственост с правно основание чл. 124 ГПК за установяване, че ответниците не са собственици на недвижим имот с идентификатор *** по кадастралната карта и регистри, одобрени със Заповед № РД-18-74/20.10.2009 г. на изпълнителния директор на АГКК, представляващ стопански двор, находящ се в [населено място], район О. к., Г. б., местност В. з. Г. б. – раз. , с площ от 10036 кв. м.

Твърденията на ищците са, че са собственици на имота на основание договор за покупко-продажба, оформен с нотариален акт №28 от 22.05.2012г. Позовават се и на изтекла придобивна давност.

Ответниците са оспорили иска с твърдения, че са собственици на спорния имот, който е част от имоти, придобити от дядо им Б. П. през 1930г. и 1934 г. През 1949 г. имотът е отчужден по ЗОЕГПНС, като собствеността им е възстановена по силата на чл. 1 ЗВСОНИ и имотът е деактуван със Заповед № 57-440/08.04.1996г. на СО. Тъй като Ликвидационният съвет на ТКЗС Г. К. не им е предал имота те предявили иск по чл. 108 ЗС и с решение от 07.01.1999 г. на СГС по гр. д. № 5148/1995 г. правоимащите лица на заличеното ТКЗС Г. К. са осъдени да им предадат владението върху имота. След влизане в сила на това решение са установили фактическа власт върху имота.

От фактическа страна съдът е приел за установено, че с нотариални актове № 40 от 05.04.1930 г. и № 144 от 24.08.1934 г. общият наследодател на ответниците Б. Ю. П. е придобил правото на собственост върху ливади и ниви в м. З. К. в Г. з.. Имотите с площ от 30 декара са отчуждени по ЗОЕГПНС и завзети с Акт от 22.07.1949 г. Имотът е възстановен на наследниците на Б. П. по силата на ЗВСОНИ. Със заповед № РД-57-440 от 08.04.1996 г. на Кмета на Столична община е постановено отписването от актовите книги за държавни и общински недвижими имоти на нива и ливада от 30 дка в м. З. К. в Г. з.. Имотът е идентифициран съобразно скица като стар пл. № *** - извън регулация.

Съдът е приел за установено също, че след отчуждението имотът е бил включен в ТКЗС Г. К. – Г. б.. Правоимащите лица на заличеното ТКЗС отказали да предадат на наследниците на Б. П. владението на реституирания имот и последните на 04.10.1993 г. са предявили иск по чл. 108 от ЗС, по който е образувано гр. д. № 5010/1993 г. по описа на Софийски районен съд. Първоинстанионният съд е отхвърлил иска. С решение № 300 от 07.01.1999 г., постановено по в. гр. д. № 5148/1995 г. на Софийски градски съд е отменено решението на СРС и е уважен искът по чл. 108 ЗС, като правоимащите лица на заличеното ТКЗС Г. К. са осъдени да предадат на М. Б. Г., Р. К. П. и Б. С. П. владението върху парцел І с площ от 26. 277 дка в граници по скицата на вещото лице, изготвена по делото, приподписана от съда и представляваща неразделна част от решението и върху парцел ІІ от 15. 474 дка, очертан на скицата на вещото лице и приподписана от съда, като двата имота са част от стар имот с планоснимачен № *** и се намират в м. З. К..

След предявяване на иска по чл. 108 ЗС, ТКЗС Г. К. с договор за покупко-продажба от 30.11.1993 г. е продало на Р. С. и А. К. процесния имот.

С договор за дарение, оформен с нотариален акт № 177/ 29.03.1995г., Р. и Г. С. са дарили на А. С. 1/2 ид. ч. от имот пл. № *** с площ от 26 277 кв. м.

На 22.05.2012г. А. С. е продала на ищците реална част от имот с площ от 26. 277 декара, а имено имот с площ от 10 138. 50 кв. м. с идентификатор ***.

С решение от 30.10.1997 г. по гр. д. № 3339/1995 г. на СРС е допуснато извършване на съдебна делба на имота, представляващ неурегулирано место в землището на кв. Г. б. с площ от 26277 кв. м., обхващащо парцел I от плана за парцелиране на стопанския двор на ТКЗС Г. К. вписано в кадастралния план на кв. Г. баня като имот пл. № ***. Едни от съделителите, участващи по делото, са Р. и Г. С., частта на които е 10 138,5/26277 ид. ч. С решение от 25.05.1998 г. по същото дело в дял на Р. и Г. С. е поставен имот, представляващ дял III от скицата по делото, с площ от 10 138, 50 кв. м.

М. Б. Г., Р. К. П. и Б. С. П. през 1996 г. са предявили иск по чл. 108 от ЗС против А. К. и Р. С. за предаване владението на парцел І по плана за парцелиране на стопанския двор на ТКЗС Г. К. Образувано е гр. д. № 3172/1996 г. по описа на Софийски районен съд, като искът е отхвърлен. С решение от 19.05.2016 г., постановено по гр. д. № 326/2005г. на СГС е обезсилено решението на СРС и е прекратено производството по делото поради това, че страните по делото са обвързани от силата на пресъдено нещо, формирана от влязлото в сила решение по гр. д. № 5010/1993 г. по описа на СРС. С определение от 21.06.2017 г., постановено по гр. д. № 5130/2016 г. от ВКС не е било допуснато касационно обжалване на посоченото въззивно решение.

С констативен нотариален акт № 5 от 25.01.2018 г., съставен въз основа на представени на нотариус документи, ответниците са признати за собственици на имот с идентификатор ***, с площ от 10 036 кв. м. при квоти по 1/4 ид. ч. за И. М. и П. Б. и 1/2 ид. ч. за Б. П. .

Съдът, въз основа на приетите заключения на съдебно - техническите експертизи, е приел за установено, че процесният имот с идентификатор *** е част от парцел I по парцеларния план на стопанския двор на ТКЗС Г. К. този, който ТКЗС е продало на Р. С. и А. К..

При така приетата за установена фактическа обстановка, съдът е направил извод, че ищците и ответниците по силата на чл. 220 от ГПК (отм.) са обвързани от силата на пресъдено нещо, която е формирало решението, постановено по гр. д. № 5010/1993 г. по описа на СРС. Съдът е приел, че процесният имот с идентификатор *** е част от парцел I по парцеларния план на стопанския двор на ТКЗС Г. К. който ТКЗС след предявяването на иска по чл. 108 от ЗС е продало на Р. С. и А. К., а в последствие този имот е бил предмет на делба и на две прехвърлителни сделки, като по втората приобретатели са ищците. Направен е извод, че ответниците са собственици на процесния имот, като правото им е противопоставимо на ищците.

Въззивният съд е приел, че ищците не са придобили правото на собственост върху процесния имот и на основание давностно владение, независимо дали е било добросъвестно или с изтичането на период от 10 години, защото събраните доказателства не установяват да са владели процесния имот непрекъснато, явно и спокойно и да са манифестирали на ответниците намерението, че го владеят като свой. Освен това, считано от 1996г. до 2017 г. е налице висящ съдебен процес по иск с правно основание чл. 108 от ЗС, по който страни са били страните по настоящото дело и техните наследодатели, в който период давност не е текла.

Касационната жалба е приета за допустима и е допусната за разглеждане по същество с определението по чл. 288 ГПК № 50132 от 23.05.2022 г. на основание чл. 288, ал.2, предл. трето ГПК. Очевидно неправилни са изводите на въззивния съд, че позоваващият се на добросъвестно владение следва да установи, че е манифестирал на действителния собственик намерението си за своене на имота. В практиката на ВКС /решение № 31 от 15.02.2011 г. по гр. д. № 1273/2009 г. на ВКС, II г. о. / се приема, че при добросъвестното владение по чл. 70, ал. 1 ЗС, фактическата власт се придобива на правно основание, но вещноправният ефект не настъпва, ако праводателят не е бил собственик или е била опорочена формата на сделката. Правното основание, на което се установява владението представлява и основание за демонстриране на завладяването. За придобиване на собствеността е достатъчно владелецът да упражнява фактическа власт в определения от закона петгодишен срок, без да е необходимо да демонстрира намерението си за своене чрез други действия, които да са противопоставени на действителния собственик.

Очевидно неправилен е и изводът, че в хипотезата на прекратено производство давност не е текла в периода, докато е траел съдебният процес. На основание чл. 115, б. ж ЗЗД, вр. чл. 84 ЗС докато трае съдебния процес за спорното вещно право течението на давността е спряно. При отхвърляне на иска с обратна сила се заличава прекъсването на течението на давността - чл. 116, ал. 1, б. б ЗЗД, а това означава и спирането на течението на давността. Същите последици настъпват и при прекратяване на производството, защото и в този случай искът не е уважен. В този смисъл е и приетото в решение № 201 от 26.09.2013 г. на ВКС по гр. д. № 2840/2013 г., I г. о.

При установената по делото фактическа обстановка, Върховният касационен съд намира, че решението на въззивния съд като краен резултат е правилно

С влязло в сила решение № 300 от 07.01.1999 г., постановено по в. гр. д. № 5148/1995 г. на Софийски градски съд е уважен искът по чл. 108 ЗС, предявен от М. Б. Г., Р. К. П. и Б. С. П., като правоимащите лица на заличеното ТКЗС Г. К. са осъдени да им предадат владението върху парцел І с площ от 26. 277 дка в граници по скицата на вещото лице, изготвена по делото, приподписана от съда и представляваща неразделна част от решението и върху парцел ІІ от 15. 474 дка, очертан на скицата на вещото лице и приподписана от съда, като двата имота са част от стар имот с планоснимачен № *** и се намират в м. З. К..

Ищците по настоящето дело са частни правоприемници на ответника по приключилото дело, ответникът по настоящето дело Б. П. е бил ищец, а останалите ответници са наследници на ищците по предходното дело.

Въз основа заключенията на приетите по делото съдебно - технически експертизи, изготвени от вещите лица П. и М., се установява, че процесният имот с идентификатор *** попада в имота, за който е постановено решението по гр. д. № 5148/1995 г. на СГС, съобразно изготвената към решението скица.

От горното следва, че влязлото в сила решение № 300 от 07.01.1999 г., постановено по в. гр. д. № 5148/1995 г. на Софийски градски съд обвързва страните със сила на пресъдено нещо относно собствеността върху спорния имот, като по силата на чл. 297 ГПК съдът е длъжен да го зачете.

С оглед формираната сила на пресъдено нещо по въпроса за собствеността върху имота, не се дължи произнасяне по доводите на ищците, поддържани и в касационната жалба, че ответниците не се легитимират като собственици на имота въз основа на представените по делото нотариални актове от 1930 и 1934г. , защото тези доводи са основани на факти, настъпили до приключване на съдебното дирене по предходното дело, с което е разрешен спорът за собственост. По него ответникът /частни правоприемници на който са ищците по настоящето дело/ е бил длъжен да изчерпи всичките си възражения срещу предявения срещу него иск, като той, както и правоприемниците му, не разполагат с възможност да ги заявят в друг процес. Признатото с влязлото в сила решение право на собственост не може да бъде отречено в настоящия /последващ/ процес въз основа на преклудирани възражения, както и въз основа на доводи, че по приключилото дело имотът е бил неправилно идентифициран от вещите лица.

Неоснователно е и възражението на ищците, поддържано в хода на производството, че влязлото в сила решение не ги обвързва, тъй като А. Т. /пряк праводател на ищците/ е придобила права върху имота преди вписването на решението, с което е уважен искът по чл. 108 ЗС. От доказателствата по делото се установява, че прехвърлянето на имота е извършено в хода на висящото производство по иска за собственост, поради което съгласно чл. 121, ал. 1 от ГПК (отм.) производството е продължило между първоначалните страни, като по силата на чл. 121, ал. 3 от ГПК (отм.) във връзка с чл. 220, ал. 1 от ГПК (отм.) е задължително както за първоначалната страна, така и за всички нейни правоприемници, които са придобили правото на собственост върху имота, независимо дали са придобили това право от самата страна или впоследствие от нейните правоприемници. Вписването не е придобивно основание и не може да бъде противопоставено на действителния собственик на имота и съответно липсата на вписване /когато такова е предвидено/, не може да освободи страните и техните правоприемници от формираната сила на пресъдено нещо.

Ищците по делото противопоставят свои права върху имота, придобити след влизане в сила на решението, постановено по гр. д. № 5010/1993 г. по описа на СРС, които права изключват тези на ответниците.

На първо място ищците твърдят, че са придобили собствеността върху имота въз основа на договор за покупко - продажба, оформен с нотариален акт № 8/2012г. Този довод е неоснователен. Относно имота са сключени поредица от прехвърлителни сделки, като с влязлото в сила решение е установено, че първоначалният праводател- – ТКЗС Г. К. не е бил титуляр на правото на собственост, предвид на което и сключените сделки не са породили вещно-транслативно действие и въз основа на тях частните правоприемници, вкл. и ищците, не могат да се легитимират като собственици на имота.

Ищците се позовават и на изтекла в тяхна полза придобивна давност - на добросъвестно владение, осъществявано в периода от датата на закупуване на имота – 22.05.2012г. до 22.05.2017г., а в условията на евентуалност се позовават и на десетгодишна придобивна давност, като към владението им се присъедини и това на праводателя им А. Т., осъществявано след влизане в сила на решението по извършване на делбата- 02.05.2000г.

След като ищците се позовават на добросъвестно владение, а в условия на евентуалност, твърдят, че на основание чл. 82 ЗС към владението им следва да се присъедини това на прекия им праводател, т. е. позовават се и на недобросъвестно владение, то в тяхна тежест е да докажат, че са осъществявали владение върху имота в предвидения в чл. 79 ЗС срок / 10 години, ако владението е недобросъвестно, а ако е добросъвестно - 5 години/. За да е основание за придобиване по давност на имот, владението трябва да бъде постоянно, непрекъснато, несъмнително, явно и спокойно. В случая ищците не са доказали, че е налице обективният елемент на владението, а именно, че са установили фактическа власт върху спорния имот и са я упражнявали в изискуемия се от закона срок. От показанията на свидетелите М. Д. и С. Ц. не може да се направи извод за осъществявано владение. Първата сочи, че ищецът Й. Т. се е обръщал към нея във връзка с нанасяне на имота в кадастъра и провеждане на процедура по поправка в кадастъра, а свидетелят Ц., установява, че по молба на ищеца е наглеждал имота от улицата, без да влиза в него, както и е намирал хора, които да го косят, като е косено веднъж годишно. Нито един от двамата свидетели не установява ищците да са установили върху имота трайна фактическа власт, а спорадичните действия по косене на имота, както и такива по възлагане на трето лице минавайки покрай имота, да го наглежда, не сочат на упражняване на фактическа власт, тъй като владението трябва да е постоянно и явно. Показанията на тези свидетели са в съответствие и с показанията на свидетелите Романски и А., от които също не се установява ищците да са упражнявали владение върху имота.

Установено е по делото от свидетелските показания и от заключението на вещото лице М., че от североизточната част имотът е ограден бетонови колове и мрежа, а в останалата част оградата е от бетонови колове и бодлива тел. Свидетелят Ц. сочи, че не знае кой е поставял оградата на имота, а когато се е запознал с ищеца, оградата от бодлива тел и бетонни колове, вече е съществувала. Същевременно свидетелят Романски установява, че около 2000 г. е ходил заедно с ответника Б. П., за да опъват тел, с която да се отграничи имотът. Нито един от разпитаните по делото свидетели не установява имотът да е бил ограден от ищеца или праводателите му, поради което и недоказани са твърденията на ищците в исковата молба, че през 2002г. имотът е ограден и от тогава се владее от тях, респ. от праводателите им.

В допълнение следва да се посочи, че ищците не са доказали, че са извършвали действия, които според тях сочат на владение върху имота, в изискуемия се от чл. 79, ал.1 и 2 ЗС срок. Свидетелят Ц. установява, че той наглежда имота от 2007-2008г., а имотът е косен между 2010-2016г. Като се има предвид, че ищците са закупили имота през 2012г., то до края на 2016г. не е изтекъл срокът по чл. 79, ал.2 ЗС, а доказателства, че след 2016г. те са извършвали в имота каквито и да било действия, не са ангажирани. Липсват доказателства и за установено преди 22.05.2012г. владение върху имота от праводателката на ищците А. Т. и в този смисъл е неоснователно позоваването на ищците на присъединяване на владението на праводателя им. Дори и да се приеме, че тя е упражнявала владение чрез другиго /чрез ищеца Т./ по смисъла на чл. 68, ал.1 ЗС, то от момента, в който се установява че той за първи път е поискал от свидетеля Ц. да наглежда имота /2007г./ до края на 2016г. не е изтекъл срокът по чл. 79, ал.1 ЗС, като, както вече бе изложено по-горе, това действие, а също и косенето на трева, не сочат на установяване на фактическа власт върху имота.

Предвид горното се налага извод, че предявеният отрицателен установителен иск е неоснователен, тъй като от доказателствата по делото не се установява ищците да са придобили права върху имота, изключващи тези на ответниците.

По изложените съображения обжалваното решение следва да бъде потвърдено.

С оглед изхода от спора касаторите следва да бъдат осъдени да заплатят на Б. П. направените от него разноски в касационното производство в размер на 3 180 лева, както и да заплатят на П. Р. Б., Л. Г. З. направените от тях разноски в производството пред ВКС в размер на 12 000 лв.

По изложените съображения съставът на Върховния касационен съд на РБ, Гражданска колегия, първо отделение

Р Е Ш И :

ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 1276 от 3.12.2021 г., постановено по в. гр. д. № 900/2021 г. по описа на Апелативен съд – София.

ОСЪЖДА Й. В. Т. и Т. В. Т. да заплатят на Б. С. П. на основание чл. 78 ГПК сумата от 3 180 лева, представляващи разноски в касационното производство.

ОСЪЖДА Й. В. Т. и Т. В. Т. да заплатят на П. Р. Б. и Л. Г. З. на основание чл. 78 ГПК сумата от 12 000 лева, представляващи разноски в касационното производство.

РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ: