Р Е Ш Е Н И Е

№ 60162

гр. София, 26.01.2022 година

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, Второ отделение в открито съдебно заседание на двадесет и трети ноември през две хиляди двадесет и първа година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА

ЧЛЕНОВЕ: КОСТАДИНКА НЕДКОВА

АННА БАЕВА

при участието на секретаря С. С. като изслуша докладваното от съдия Е. В. т. дело № 2482 по описа за 2018г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 290 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ищеца „Българо-американска кредитна банка“ АД, [населено място] чрез Адвокатско дружество „Б. и П.“ чрез адв. А. Т. Б. и адв. Н. С. П. срещу решение № 139 от 11.05.2018г. по в. т. дело № 620/2017г. на Апелативен съд П., Търговско отделение в частта, с която е потвърдено решение № 63 от 03.02.2017г. по т. дело № 481/2014г. на Окръжен съд Пловдив в частта, с която са отхвърлени предявените по реда на чл. 422 във връзка с чл. 415, ал. 1 ГПК от „Българо-американска кредитна банка“ АД срещу П. Г. Б. и Е. А. Б. искове за признаване за установено съществуване на вземане на банката срещу П. Г. Б. и Е. А. Б. за разликата над 58 583,65 евро до 468 163,47 евро – главница, за която сума са издадени заповед за изпълнение № 44 от 06.01.2014г., поправена с определение № 799 от 20.01.2014г., и изпълнителен лист от 23.01.2014г. по ч. гр. дело № 20414/2013г. на Районен съд Пловдив, и „Българо-американска кредитна банка“ АД е осъдено да заплати на адвокат Е. Я. Б. на основание чл. 38, ал. 3 ЗАдв. адвокатско възнаграждение за въззивното производство в размер 18 348,65 лв.

С определение № 518 от 01.10.2020г. по т. дело № 2482/2018г. на ВКС, ТК, Второ отделение е допуснато касационно обжалване на решение № 139 от 11.05.2018г. по в. т. дело № 620/2017г. на Апелативен съд П., Търговско отделение в обжалваната от ищеца част.

Касаторът – ищец прави оплакване за неправилност на въззивното решение в посочената част поради нарушение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Поддържа становище, че въззивният съд неправилно е приел, че с изпратените до длъжниците писма не е обявена предсрочна изискуемост на кредита, както и че волеизявлението на банката за предсрочна изискуемост, обективирано в исковата молба, не е факт, настъпил след предявяване на иска от значение за спорното право по смисъла на чл. 235, ал. 3 ГПК. Релевира евентуални доводи, че изискуемостта на кредита е настъпила с получаването на исковата молба, а ако това не се приеме, приложение намира разпоредбата на чл. 617 ТЗ, т. е. задълженията на „Р. К. ЕООД стават изискуеми от датата на решението за обявяване на дружеството в несъстоятелност. Касаторът – ищец моли предявеният по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК иск да бъде уважен в пълния му размер. Претендира присъждане на направените по делото разноски по приложени списъци за разноските по чл. 80 ГПК.

Ответникът П. Г. Б. чрез процесуален представител адв. Е. Я. Б. оспорва касационната жалба на ищеца и поддържа становище за нейната неоснователност и правилност на въззивния съдебен акт в обжалваната му част. Излага доводи, че от събрания доказателствен материал в двете инстанционни производства не се установява обявяване на предсрочна изискуемост на договора за кредит; соченото в исковата молба решение на Управителния съвет на банката не е представено; представеното с исковата молба уведомление изх. № 2/00278 от 08.08.2013г., изходящо от банката и адресирано до четиримата ответници като солидарни длъжници, дава срок за доброволно изпълнение на описаните задължения, но не съдържа волеизявление на банката за обявяване на кредита за предсрочно изискуем, а само предупреждение, че при неизпълнение на задълженията в срока на поканата банката има право да се възползва от клаузата на чл. 9.03.б. „б“ от договора и да обяви кредита за предсрочно изискуем; липсват доказателства ответниците и в частност „Р. К. ЕООД като кредитополучател да са уведомени за предсрочната изискуемост на кредита – в товарителница № 3901389 за извършена куриерска услуга от куриерска фирма „Д и Д Експрес“ ЕООД не е отразено съдържанието на куриерската пратка. Поддържа също, че следва да се отчете и фактът, че за обявяването на кредита за предсрочно изискуем следва да бъдат уведомени и поръчителите по банковия кредит, което не е направено. Ответникът П. Б. излага и съображения за неприложимост на т. 9 от Тълкувателно решение № 4/2013г. от 18.06.2014г. по тълк. дело № 4/2013г. на ОСГТК на ВКС. Поддържа становище, че при прилагане на чл. 235, ал. 3 ГПК следва да бъдат взети предвид единствено правопогасяващите юридически факти след подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, но не и настъпилата впоследствие изискуемост. Излага доводи за правилно определяне на размера на вземането на банката, предвид предмета на иска по чл. 422, ал. 1 ГПК – установяване на съществуване на вземането към момента на подаване на заявлението за образуване на заповедно производство. Ответникът П. Б. моли въззивното решение в обжалваната от ищеца част да бъде оставено в сила и претендира присъждане на адвокатско възнаграждение за процесуално представителство и защита по касационното производство, съобразено с Наредба № 1/09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения във връзка с чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата /ЗАдв./.

Ответницата Е. А. Б. чрез процесуален представител адв. Е. И. оспорва касационната жалба на ищеца и поддържа становище за правилност на обжалвания въззивен съдебен акт, съответствието му със закона и трайната практика на ВКС. Излага доводи, че поради липсата на уведомяване на длъжника за обявената от банката предсрочна изискуемост, вземането не е изискуемо в предявения размер и на предявеното основание; заявлението за издаване на заповед за изпълнение не представлява уведомяване на длъжника за изискуемостта на дълга, както и връчването на заповедта за изпълнение няма такъв характер; обстоятелството, че в хода на производството крайният падеж за връщане на кредита е настъпил, както и уведомяването на длъжника, че кредиторът счита кредита за предсрочно изискуем, направено с връчване на препис от исковата молба, не представляват относими факти по чл. 235, ал. 3 ГПК, тъй като не е допустимо в исковото производство по иск, предявен по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, да се изменя основанието, от което произтича вземането по издадената заповед за изпълнение. Ответницата моли въззивното решение в обжалваната от ищеца част да бъде оставено в сила и претендира присъждане на направените по делото разноски.

Касационното обжалване на въззивното решение в обжалваната от ищеца част е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните правни въпроси:

1. По отношение на кои вноски следва да се уважи искът: вноските с настъпил падеж към момента на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ по чл. 417 ГПК или вноските с настъпил падеж до приключване на устните състезания в първоинстанционното или въззивното производство по чл. 422, ал. 1 ГПК, включително когато редовната изискуемост настъпи в хода на процеса? - т. 1 от изложението.

2. Въпросът относно момента, към който се установява вземането в процеса, заведен по реда на чл. 422 ГПК и кои факти са от значение за спорното право по смисъла на чл. 235, ал. 3 ГПК? – т. 4 от изложението.

3. За приложението на нормата на чл. 617 ТЗ в производствата, заведени по реда на чл. 422 ГПК - решението за обявяване в несъстоятелност и настъпването на изискуемостта на вземането въз основа на това представлява ли нов факт по смисъла на чл. 235, ал. 3 ГПК? Следва ли да бъде зачетена нормата в производството по чл. 422 ГПК? – т. 2 от изложението.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като обсъди релевираните от страните доводи и провери правилността на въззивното решение, приема следното:

Въззивният съд е приел, че между „Българо-американска кредитна банка“ АД като кредитодател и „Р. К. ЕООД като кредитополучател на 10.03.2009г. е сключен договор за банков кредит от 10.03.2009г., съгласно който банката се е съгласила да предостави на кредитополучателя банков кредит в размер 517 094 евро при условията на договора, вкл. при обезпечения и поръчителства. Договорът е подписан от ответниците П. Б. и Е. Б. като поръчители, които са се задължили да отговарят солидарно с кредитополучателя за всички парични задължения на кредитополучателя, произтичащи от договора, вкл. главница, лихви, такси и разноски, до пълното им погасяване /чл. 5.01, ал. 2/. Съдебният състав е направил извод, че е налице валиден договор за поръчителство, по който поръчителите са поели задължение към кредитора да изпълнят задължението на кредитополучателя в размерите и вида към сключването на договора и анексите към него. Посочил е, че договорът за поръчителство е каузален и едностранен, като основанието за сключването му е обезпечаване на кредита и в него не е уговорено възнаграждение за поръчителите за поетите задължения.

За да направи извод, че не е настъпила предсрочна изискуемост на кредита по смисъла на чл. 60, ал. 2 от Закон за кредитните институции /ЗКИ/, въззивният съд е приел, че ищецът /настоящ касатор/ не е представил доказателства, че е уведомил длъжника - кредитополучател за настъпване на предсрочната изискуемост, като от приложеното копие на товарителница се установява, че е адресиран документ до П. Б., но не е ясно какво точно е изпратено до него и няма данни за връчване на уведомлението на длъжника – кредитополучател.

Съдебният състав е констатирал, че в хода на производството по предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК искове с решение № 555 от 15.10.2015г. по т. д. № 639/2014г. на ПОС е открито производство по несъстоятелност на длъжника – кредитополучател „Р. К. ЕООД, обявена е начална дата на неплатежоспособността му 11.07.2014г., а с решение № 399 от 06.10.2016г. по същото дело дружеството е обявено в несъстоятелност. Приел е, че съгласно чл. 617 ТЗ по силата на решението за обявяване в несъстоятелност от датата на това решение, т. е. от 06.10.2016г. задълженията на длъжника - кредитополучател към банката стават изискуеми в пълен размер и за банката се поражда правото да иска в пълен размер вземанията си.

Въззивната инстанция е изложила съображения, че предмет на иска по чл. 422 ГПК е установяване на съществуване на вземането към момента на подаване на заявлението за образуване на заповедно производство, поради което релевантният момент за преценка на вземането е датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, като в случая това е датата 13.12.2013г. Посочила е, че след този момент съгласно чл. 235, ал. 3 ГПК следва да се отчетат всички настъпили факти, имащи значение за спорното право, каквито са правопогасяващите факти. За да направи извод, че към 13.12.2013г. не е налице предсрочна изискуемост нито на основание чл. 60, ал. 2 ЗКИ, нито на основание чл. 617 ТЗ, въззивният съд е приел, че към посочената дата банката не е уведомила кредитополучателя за настъпване на предсрочната изискуемост, а решението за обявяване в несъстоятелност не е съществувало към релевантния момент за преценка на вземането, поради което не е факт по смисъла на чл. 235, ал. 3 ГПК. Посочил е, че решението за обявяване в несъстоятелност е нов факт, съответно ново основание, което е различно от твърдените факти и основанието, предмет на исковата молба. Поради това, че към 13.12.2013г. са били изискуеми съответните падежирали вноски по договора за банков кредит и тъй като същите са част от извлечението от сметки, съответно част от обстоятелствената част на исковата молба, съдебният състав е заключил, че същите подлежат на установяване в производството по чл. 422 ГПК.

Въз основа на заключението на съдебно-счетоводната експертиза, прието във въззивното производство като неоспорено и компетентно изготвено и съответстващо на представеното движение по сметката на кредита от отпускането му до предявяване на настоящите искове, въззивната инстанция е приела, че след 20.01.2013г. няма погасена част от дължимите погасителни вноски по кредита и към датата на заявлението за образуване на заповедно производство /13.12.2013г./ неизплатените вноски с настъпил падеж са 11 на обща стойност 133 449,33 евро, от която сума 58 583,65 евро представляват просрочена главница, 74 865,68 евро - просрочена лихва върху редовна главница, 18 317,11 евро - наказателна лихва върху просрочени вноски към 12.12.2013г., 211,14 евро - неплатена застрахователна премия, а 1 854,02 евро - неплатена такса за управление. Поради това, че посочените суми са с настъпил падеж към датата на подаване на заявлението за образуване на заповедно производство и същите не са заплатени от длъжника – кредитополучател и задължените с него поръчители, установителният иск е уважен в посочения размер спрямо поръчителите П. Б. и Е. Б., а за разликата над 58 583,65 евро до 468 163,47 евро по отношение на главницата е отхвърлен като неоснователен.

Релевираните от ответниците в отговорите на исковата молба възражения за нищожност на договорите за поръчителство поради липса на предмет, липса на изрично изразена воля за сключването им и липса на конкретизация са приети за неоснователни по аргументи, че отговорностите са ясно посочени в чл.5.01, ал. 2 от договора за банков кредит, поръчителите са се съгласили, като са подписали и последващите анекси, в които подробно са описани променените клаузи от договора.

Поради това, че предсрочната изискуемост не е настъпила, въззивният съд не е разгледал евентуалното възражение за изтекъл шестмесечен преклузивен срок по чл. 147, ал. 1 ЗЗД, тъй като същото е въведено при условие на евентуалност - ако се счете, че предсрочната изискуемост е настъпила. Съдебният състав е посочил също, че шестмесечният преклузивен срок тече от момента, в който цялото задължение е станало изискуемо изцяло, като при положение, че не е установена предсрочна изискуемост към датата на заповедното производство, този срок не е изтекъл.

По първите два релевантни правни въпроси:

С Тълкувателно решение № 8 от 02.04.2019г. по тълк. д. № 8/2017г. на ОСГТК на ВКС са дадени следните отговори на релевантните правни въпроси:

„1. Допустимо е предявеният по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК иск за установяване дължимост на вземане по договор за банков кредит поради предсрочна изискуемост да бъде уважен само за вноските с настъпил падеж, ако предсрочната изискуемост не е била обявена на длъжника преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ. Предявеният по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК иск за установяване дължимост на вземане по договор за банков кредит поради предсрочна изискуемост може да бъде уважен за вноските с настъпил падеж към датата на формиране на силата на пресъдено нещо, въпреки, че предсрочната изискуемост не е била обявена на длъжника преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ по чл. 417 ГПК.

2. Разграничението на вноските с настъпил и ненастъпил падеж в заявлението за издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ по чл. 417 ГПК и в исковата молба по чл. 422, ал. 1 ГПК, не е условие за редовност на исковата молба и за уважаване на иска по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК за установяване дължимост на вземане по договор за банков кредит поради предсрочна изискуемост, когато тя не е била обявена на длъжника преди подаване на заявлението.“

В т. 9 от Тълкувателно решение № 4/18.06.2014г. по тълк. д. № 4/2013г. на ОСГТК на ВКС е прието, че в производството по чл. 422, ал. 1 ГПК, респ. чл. 415, ал. 1, съществуването на вземането по издадена заповед за изпълнение се установява към момента на приключване на съдебното дирене в исковия процес, като в това производство разпоредбата на чл. 235, ал. 3 ГПК намира приложение по отношение на фактите, настъпили след подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, с изключение на факта на удовлетворяване на вземането чрез осъществено принудително събиране на сумите по издадения изпълнителен лист въз основа на разпореждането за незабавно изпълнение в образувания изпълнителен процес.

В мотивите на Тълкувателно решение № 8 от 02.04.2019г. по тълк. д. № 8/2017г. на ОСГТК на ВКС са изложени съображения, че решението на съда трябва да отразява правното положение между страните по делото, каквото е то в момента на приключване на съдебното дирене, което „задължава съда да вземе предвид и фактите, настъпили след предявяването на иска, ако те са от значение за спорното право, било защото го пораждат или защото го погасяват – например ищецът придобива спорното право след предявяването на иска, притезанието става изискуемо в течение на делото, ответникът плаща или прихваща след предявяването на иска“. Прието е, че при преценката за основателността на иска следва да бъде съобразено материалноправното положение към деня на приключване на съдебното дирене в съответната инстанция, а не към датата на предявяване на иска, поради което съдът следва да вземе предвид и фактите, настъпили след предявяването на иска съгласно чл. 235, ал. 3 ГПК.

Посочените тълкувателни решения не разглеждат хипотезата, когато предсрочната изискуемост е обявена на длъжника в хода на исковото производство. Тази хипотеза е разгледана в постановеното след изменението на чл. 415, ал. 3 ГПК /ред. ДВ, бр. 86 от 2017г./ решение № 10/25.02.2020г. по т. дело № 16/2019г. на ВКС, ТК, II т. о., в което е прието, че съдът, разглеждащ установителния или осъдителния иск по реда на чл. 415, ал. 1 и чл. 422, ал. 1 ГПК, не е обвързан от фактическото положение към датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК, тъй като моментът, към който се установява съществуването на вземането, е моментът на приключване на съдебното дирене в исковия процес. За да бъде издадена заповед за изпълнение въз основа на документ по чл. 417 ГПК, когато в заявлението за издаване на заповедта за изпълнение се претендират суми въз основа на твърдяна предсрочна изискуемост на кредита, е необходимо кредиторът да е упражнил правото си да направи кредита предсрочно изискуем преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, като кредиторът трябва да е уведомил длъжника за обявяване на предсрочната изискуемост на кредита. Ако в исковото производство по реда на чл. 415, ал. 1 и чл. 422, ал. 1 ГПК, без значение дали предявеният иск е установителен или осъдителен, бъде установено, че потестативното право на кредитора да направи кредита предсрочно изискуем не е надлежно упражнено преди подаване на заявлението, но упражняването на това право се осъществи в исковото производство, не може да се отрече настъпването на изискуемостта на вземането.

Когато изявлението на банката за обявяване на кредита за предсрочно изискуем е инкорпорирано в исковата молба или в отделен документ, представен като приложение към исковата молба, изявлението поражда правни последици с връчването на препис от исковата молба с приложенията към нея на ответника – кредитополучател, ако са налице предвидените в договора за кредит обективни предпоставки. Обявяването на кредита за предсрочно изискуем в исковото производство представлява правнорелевантен факт, който трябва да бъде съобразен от съда на основание чл. 235, ал. 3 ГПК в рамките на претендираните суми. В посочения смисъл е и решение № 60009/02.06.2021г. по т. дело № 2891/2019г. на ВКС, ТК, II т. о.

По посочените в т. 3 релевантни правни въпроси:

Съгласно разпоредбата на чл. 617, ал. 1 ТЗ всички парични и непарични задължения на длъжника стават изискуеми от датата на решението за обявяване в несъстоятелност. Посочената разпоредба поражда действие и по отношение на предявените със заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК от банката-кредитор вземания, по отношение на които не е настъпила изискуемостта преди момента на подаване на заявлението, както в хипотезата на ненастъпил падеж за съответната вноска, така и в хипотезата на необявена предсрочна изискуемост на кредита преди датата на подаване на заявлението по чл. 417 ГПК. Поради това, че в производството по иска, предявен по реда на чл. 422 ГПК, моментът, към който се установява съществуването на вземането, е моментът на приключване на съдебното дирене в исковия процес, се налага извод, че настъпването на изискуемостта на вземането като последица на решението за обявяване на търговското дружество в несъстоятелност представлява нов правнорелевантен факт по смисъла на чл. 235, ал. 3 ГПК, който трябва да бъде съобразен от съда, разглеждащ иска по чл. 422 ГПК, в рамките на претендираните суми. В посочения смисъл е решение № 60009/02.06.2021г. по т. дело № 2891/2019г. на ВКС, ТК, II т. о., постановеното след допускне на касационно обжалване на въззивното решение – предмет на настоящата касационна жалба.

По правилността на въззивното решение в допуснатата до касационно обжалване част:

Въззивното решение е влязло в сила в частта, с която предявеният по реда на чл. 422, ал. 1 във връзка с чл. 415, ал. 1 ГПК от „Българо-американска кредитна банка“ АД срещу П. Г. Б. и Е. А. Б. установителен иск за главницата е частично уважен, а за договорната и наказателните лихви, застрахователната премия и таксата за управление е уважен изцяло, като е признато за установено съществуването на вземания на банката срещу П. Г. Б. и Е. А. Б. като солидарни длъжници в следните размери: 58 583,65 евро – главница по договор за банков кредит от 10.03.2010г. и анекси към него, ведно със законната лихва от 13.12.2013г. до окончателното плащане; 74 865,68 евро – договорна лихва върху главница за периода 20.01.2013г – 12.12.2013г.; 18 317,11 евро - наказателна лихва върху просрочени вноски към 12.12.2013г.; 211,14 евро - неплатена застрахователна премия, и 1 854,02 евро - неплатена такса за управление. В посочената част въззивният съдебен акт е влязъл в сила поради необжалването му от ответниците – физически лица. Предмет на настоящото производство е въззивното решение в частта, с която е потвърдено решението на Окръжен съд Пловдив в частта, с която е отхвърлен предявеният по реда на чл. 422 във връзка с чл. 415, ал. 1 ГПК иск срещу П. Г. Б. и Е. А. Б. за разликата над 58 583,65 евро до 468 163,47 евро – главница по процесния договор за кредит.

Настоящият съдебен състав съобразява, че със сила на пресъдено нещо е установено, че между „Българо-американска кредитна банка“ АД и „Р. К. ЕООД е възникнало правоотношение по договор за банков кредит, сключен на 10.03.2009г., по силата на който банката като заемател /кредитодател/ е предоставила на „Р. К. ЕООД като заемополучател /кредитополучател/ банков кредит в размер 517 094 евро при условията на договора; кредитът е усвоен чрез заверяване на разплащателната сметка на кредитополучателя в евро; кредитополучателят е заплатил части от главницата, договорната лихва и лихвата за забава; след 20.01.2013г. не е извършвано погасяване на вноски по кредита и към датата на заявлението за образуване на заповедно производство /13.12.2013г./ неизплатените вноски с настъпил падеж са 11 на обща стойност 133 449,33 евро, от която сума 58 583,65 евро представляват просрочена главница, 74 865,68 евро – договорна лихва върху редовна главница, 18 317,11 евро - наказателна лихва върху просрочени вноски към 12.12.2013г., 211,14 евро - неплатена застрахователна премия, а 1 854,02 евро - неплатена такса за управление. Останалата част от главницата в размер 409 579,82 евро, представляваща разликата над присъдената сума 58 583,65 евро до предявения размер 468 163,47 евро, е дължима, предвид настъпилите падежи на месечните вноски след подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение /след 13.12.2013г./ и настъпилата предсрочна изискуемост на кредита и уведомяването на кредитополучателя на 11.07.2014г.

Поради влязлото в сила решение в частта, с която е признато за установено съществуването на вземания на банката срещу П. Б. и Е. Б. като солидарни длъжници в определен размер по процесния договор за кредит, със сила на пресъдено нещо е установено и наличието на възникнало между страните правоотношение по валиден договор за поръчителство - договорът е подписан от ответниците П. Б. и Е. Б. като поръчители, които са се задължили да отговарят солидарно с кредитополучателя за всички парични задължения на кредитополучателя, произтичащи от договора, вкл. главница, лихви, такси и разноски, до пълното им погасяване /чл. 5.01, ал. 2/. Релевираните от ответниците в отговорите на исковата молба възражения за нищожност на договорите за поръчителство поради липса на предмет, липса на изрично изразена воля за сключването им и липса на конкретизация са приети от въззивната инстанция за неоснователни по аргументи, че отговорностите са ясно посочени в чл.5.01, ал. 2 от договора за банков кредит, поръчителите са се съгласили, като са подписали и последващите анекси, в които подробно са описани променените клаузи от договора. Предвид обективните предели на силата на пресъдено нещо на решението в частта, с която частично е уважен иска по чл. 422, ал. 1 ГПК, настоящият съдебен състав не следва да извършва проверка за правилността на извода за неоснователност на посочените възражения за нищожност на договорите за поръчителство и за преценка на установените правопораждащи факти.

Предвид дадените отговори на релевантните правни въпроси, настоящият съдебен състав счита, че въззивният съд неправилно е приел, че предмет на иска по чл. 422 ГПК е установяване на съществуване на вземането към момента на подаване на заявлението за образуване на заповедно производство и че релевантният момент за преценка на вземането е датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, в случая 13.12.2013г. Съгласно разпоредбата на чл. 422, ал. 1 ГПК искът за съществуване на вземането се смята предявен от момента на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, но посоченият в чл. 422, ал. 1 ГПК момент не следва да се тълкува в смисъл, че съществуването на материалното право се установява само към този минал момент, без да се съобразяват фактите от значение за съществуването му към момента на формиране на силата на пресъдено нещо – приключване на съдебното дирене в съответната инстанция, след което решението е влязло в сила. Изложеното е относимо, както към осъдителния, така и към установителния иск.

Изложените във въззивното решение съображения, че към датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение – 13.12.2013г., предсрочната изискуемост на кредита по смисъла на чл. 60, ал. 2 от Закон за кредитните институции /ЗКИ/ не е настъпила, тъй като ищецът /настоящ касатор/ не е представил доказателства, че е уведомил длъжника – кредитополучател за настъпване на предсрочната изискуемост, като от приложеното копие на товарителница 3901389 от 08.08.2013г. с адресат /получател/ П. Б. не се установява какво точно е изпратено и няма данни за връчване на уведомление изх. № 2/00278 от 08.08.2013г. на длъжника – заемополучател /кредитополучател/, съответстват на събраните по делото доказателства. От една страна, действително в посочената товарителница не е отразено какво е съдържала пратката, а от друга страна, товарителницата не е адресирана до „Р. К. ЕООД и липсват данни същата да е получена от представителя на търговското дружество преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение.

В противоречие с разпоредбата на чл. 235, ал. 3 ГПК и горепосочената константна практика на ВКС въззивната инстанция не е съобразила, че към датата на формиране на силата на пресъдено нещо вече е настъпила предсрочната изискуемост на кредита. Волеизявлението на банката за обявяване на предсрочна изискуемост на кредита на основание раздел IX, чл. 9.03., б. „б“ от договора за банков кредит от 10.03.2009г. поради неизпълнение на задълженията на заемателя /неплащане на просрочена главница, просрочена договорна лихва, лихва за забава и такси/ е ясно изразено в представеното писмо изх. № 2/00278 от 08.08.2013г. и исковата молба. Това изявление на банката поражда правни последици с връчването на препис от исковата молба и приложените към нея доказателства /вкл. посоченото писмо/ на кредитополучателя „Р. К. ЕООД чрез неговия представител П. Б. на 11.07.2014г., предвид наличието на предвидените в договора за банков кредит обективни предпоставки. Обявяването на кредита за предсрочно изискуем в исковото производство представлява факт от значение за спорното право, който трябва да бъде съобразен от съда на основание чл. 235, ал. 3 ГПК в рамките на претендираните суми.

За да настъпи предсрочна изискуемост на кредита, е необходимо осъществяване на предвидените в договора за кредит предпоставки и достигнало до кредитополучателя волеизявление на банката, че ще счита целия кредит или непогасения остатък от него за предсрочно изискуем. От значение е уведомяването на кредитополучателя, а не на поръчителите. В конкретния случай това изявление е стигнало, както до знанието на „Р. К. ЕООД /н./, така и до знанието на поръчителите П. Б. и Е. Б. с връчване на препис от исковата молба и приложените към нея доказателства на 11.07.2014г.

Независимо от допуснатото от въззивния съд нарушение на материалния закон и съдопроизводствените правила при установяване на настъпването на предсрочната изискуемост на кредита, делото не следва да бъде върнато на въззивната инстанция за ново разглеждане от друг състав, тъй като не се налага повтарянето или извършването на нови съдопроизводствени действия, а спорът следва да бъде разгледан от настоящата инстанция.

Видно от заключението на ССЕ, прието в първоинстанционното производство, след 20.01.2013г. не са извършвани плащания по кредита и неплатената главница по договора за кредит е общо в размер 468 163,47 евро, от която сума 58 583,65 евро представляват непогасена главница по вноските с настъпил падеж към 13.12.2013г. /датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение/, а останалата част в размер 409 579,82 евро - оставащата част от главницата, която е дължима, предвид настъпилите падежи на месечните вноски след подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение /след 13.12.2013г./ и настъпилата предсрочна изискуемост на кредита и уведомяването на кредитополучателя на 11.07.2014г. Вноските с настъпил падеж през периода след подаване на заявлението по чл. 417 ГПК /13.12.2013г./ до датата на обявяване на предсрочна изискуемост на остатъка от кредита /11.07.2014г./ съобразно последния анекс № 11/02.01.2013г. са следните: 6 757,34 евро с падеж 20.12.2013г., 6 810,84 евро с падеж 20.01.2014г., 6 864,76 евро с падеж 20.02.2014г., 6 919,11 евро с падеж 20.03.2014г., 6 973,89 евро с падеж 20.04.2014г., 7 029,10 евро с падеж 20.05.2014г. и 7 084,75 евро с падеж 20.06.2014г. Следователно останалата част от главницата по кредита в размер 361 140,03 евро е обявена за предсрочно изискуема, считано от 11.07.2014г.

Принудително събраните суми в изпълнителното производство, образувано въз основа на изпълнителния лист, издаден на 08.01.2014г. въз основа на заповед за изпълнение въз основа на документ № 44/06.01.2014г. по ч. гр. дело № 20414/2013г. на Районен съд Пловдив, 10 гр. състав, не могат да бъдат съобразени в производството по иска, предявен по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, съгласно т. 11в и т. 9 от Тълкувателно решение № 4/18.06.2014г. по тълк. дело № 4/2013г. на ОСГТК на ВКС.

Изложените от въззивната инстанция съображения относно възражението на ответниците за изтекъл шестмесечен преклузивен срок по чл. 147, ал. 1 ЗЗД, че този срок тече от момента, в който цялото задължение е станало изискуемо изцяло, са законосъобразни и съответни на задължителната практика, обективирана в Тълкувателно решение № 5/2019 от 21.01.2022г. по тълк. дело № 5/2019г. на ОСГТК на ВКС. Съгласно посоченото Тълкувателно решение при уговорено погасяване на главното задължение на отделни погасителни вноски с различни падежи, шестмесечният срок по чл. 147, ал. 1 ЗЗД започва да тече от настъпване на изискуемостта на целия дълг, включително в хипотезата на предсрочна изискуемост. В конкретния случай крайният падеж на издължаване на кредита е 20.01.2018г., а исковата молба е подадена на 27.06.2014г. и предсрочната изискуемост е настъпила на 11.07.2014г., поради което посоченото възражение на ответниците е неоснователно.

В отговора по чл. 131 ГПК ответниците П. Б. и Е. Б. поддържат всички възражения, инвокирани от ответника „Р. К. ЕООД /н./. Възражението за нищожност на съответните договорни клаузи от договора за банков кредит, предвиждащи заплащане на възнаградителна лихва и лихва за забава, като сключени в нарушение на добрите нрави, не подлежи на обсъждане в касационното производство, предвид обективните предели на силата на пресъдено нещо, включително по отношение на правопораждащите факти, на въззивното решение в частта, с която предявеният по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК иск е уважен за част от претендираната просрочена главница, 74 865,68 евро – договорна лихва върху редовна главница и 18 317,11 евро - наказателна лихва върху просрочени вноски към 12.12.2013г.

Възражението, че банката е приложила неправилен механизъм на начисляване на лихвите /начислявани неправилно върху цялата главница по кредита, дори и върху неизискуемата такава/, който не съответства на договорните клаузи относно датата и начина на формиране на лихвен процент, е неоснователно. Предвид приетите в първоинстанционното и въззивното производство заключения на ССЕ, по делото не са налице данни за начисляване на договорните и наказателните лихви върху целия размер на кредита.

В отговора на исковата молба по чл. 131 ГПК ответникът П. Б. е направил възражение за прихващане със сумата 1 596 000 лв., представляваща обезщетение за причинени имуществени вреди в резултат на незаконосъобразно изпълнение по изп. дело № 37/2014г. по описа на ЧСИ Л. М. по отношение на П. Б., образувано по изпълнителен лист, издаден въз основа на заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК № 12830/16.12.2013г. по ч. гр. дело № 20413/2013г. на РС Пловдив. Поддържа, че принудителните действия са предприети по искане на „Българо-американска кредитна банка“ АД въпреки отпадналата на основание чл. 147 ЗЗД към датата на подаване на заявлението отговорност на П. Б. като поръчител и срока на кредита – 20.07.2012г. Ответникът твърди, че заповедта за изпълнение и изпълнителният лист са обезсилени поради непредявяване на установителен иск срещу П. Б.. По отношение на вредите поддържа становище, че същите представляват претендирани срещу него неустойки, уговорени в предварителни договори за покупко-продажба на притежаваните от П. Б. дялове от „Р. К. ЕООД и „Р. И. ЕООД за сумата 1 200 000 лв. /за 100 дружествени дяла от капитала на „Р. К. ЕООД/ и 396 000 лв. /за 90 дружествени дяла от капитала на „Р. И. ЕООД/ в размер на цената на дружествените дялове, които предварителни договори са развалени поради наложен запор върху дружествените дялове и насочено срещу тях изпълнение по изпълнителното дело. Посоченото възражение за прихващане е неоснователно, тъй като ответникът П. Б. не е доказал, че е претърпял твърдените от него имуществени вреди. От представените с отговора на исковата молба от ответника писмени доказателства се установяват следните факти: въз основа на подадено от „Българо-американска кредитна банка“ АД заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК са издадени заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК № 12830/16.12.2013г. и изпълнителен лист от 17.12.2013г. по ч. гр. дело № 20413/2013г. на РС Пловдив; въз основа на посочения изпълнителен лист е образувано изп. дело № 37/2014г. по описа на ЧСИ Л. М., по което са наложени запори на дружествените дялове на П. Б. от капитала на „Р. К. ЕООД и „Р. И. ЕООД, вписани в Търговския регистър по партидите на дружествата на 24.01.2014г. С определение № 4366/10.04.2014г. по ч. гр. дело № 20413/2013г. на РС Пловдив поради непредявяване на установителен иск в срока по чл. 415 ГПК посочените заповед за изпълнение и изпълнителен лист са обезсилени и П. Б. е подал молба до ЧСИ Л. М. за прекратяване на изпълнението срещу него на основание чл. 433 ГПК. В съответствие с правилото на чл. 154, ал. 1 ГПК, че страните са длъжни да докажат твърденията, на които основават своите искания и възражения, ответникът П. Б. е следвало да докаже настъпването на твърдените от него имуществени вреди и причинно-следствената връзка между вредите и противоправните действия на ищеца. Поради неустановяване на сключени предварителни договори за покупко-продажба на дяловете от капитала на посочените дружества с уговорени неустойки, на тяхното разваляне поради наложените запори на дружествените дялове и недоказване на плащане на твърдените неустойки, се налага изводът, че за ответника не са възникнали посочените от него имуществени вреди и не са осъществени необходимите предпоставки за ангажиране отговорността на ищеца за заплащане на претендираното обезщетение в размер 1 596 000 лв.

Въз основа на изложените съображения настоящият съдебен състав счита, че решението на Апелативен съд П. е неправилно в частта, с която искът срещу П. Б. и Е. Б. по отношение на главницата е отхвърлен като неоснователен за разликата над 58 583,65 евро до 468 163,47 евро, т. е. за сумата 409 579,82 евро, тъй като е постановено в нарушение на материалния закон и при съществено нарушение на съдопроизводствените правила, поради което следва да бъде отменено на основание чл. 293, ал. 2 ГПК и вместо това да бъде постановено решение, с което да бъде признато за установено, че съществува вземане на „Българо-американска кредитна банка“ АД срещу П. Г. Б. и Е. А. Б. в размер 409 579,82 евро, която сума представлява останалата част от главницата по договор за банков кредит от 10.03.2009г. и анексите към него – анекс № 1/24.03.2010г., анекс № 2/13.04.2010г., анекс № 3/16.06.2010г., анекс № 4/19.07.2010г., анекс № 5/05.10.2010г., анекс № 6/24.01.2011г., анекс № 7/23.03.2011г., анекс № 8/22.08.2011г., анекс № 9/30.11.2011г., анекс № 10/20.02.2012г. и анекс № 11/02.01.2013г.

По отношение на законната лихва:

Върху сумата в размер 361 140,03 евро /разликата между дължимата главница 409 579,82 евро и падежиралите главници през периода от 13.12.2013г. до 11.07.2014г. в размер 48 439,79 евро/ се дължи законна лихва за периода от 11.07.2014г. до окончателното плащане, тъй като към датата на настъпилата предсрочна изискуемост на кредита посочената част от главницата вече е дължима. Върху част от главницата, а именно върху вноските, чийто падеж е настъпил през периода от 13.12.2013г. до 11.07.2014г., се дължи законна лихва върху всяка падежирана главница, считано от датата на настъпване на конкретния падеж съобразно последния анекс № 11/02.01.2013г. до окончателното плащане, както следва: върху 6 757,34 евро, считано от 20.12.2013г.; върху 6 810,84 евро, считано от 20.01.2014г.; върху 6 864,76 евро, считано от 20.02.2014г.; върху 6 919,11 евро, считано от 20.03.2014г.; върху 6 973,89 евро, считано от 20.04.2014г.; върху 7 029,10 евро, считано от 20.05.2014г., и върху 7 084,75 евро, считано от 20.06.2014г.

По отношение на разноските:

Направените от касатора /ищец/ разноски за заповедното производство са в размер общо 33 507,74 лв. /22 038,74 лв. – държавна такса и 11 469,37 лв. – юрисконсултско възнаграждение/, за първоинстанционното производство – общо в размер 46 438,74 лв. /22 038,74 лв. – държавна такса, 200 лв. – възнаграждение за ССЕ, 200 лв. – възнаграждение за СПЕ, 24 000 лв. – адвокатско възнаграждение/, за въззивното производство – общо в размер 40 338,73 лв. /22 038,73 лв. – държавна такса, 18 000 лв. – адвокатско възнаграждение, 300 лв. – възнаграждение за ССЕ/ и за касационното производство – общо в размер 12 030 лв. /30 лв. – държавна такса, 12 000 лв. – адвокатско възнаграждение/. На основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответниците П. Б. и Е. Б. следва да заплатят на „Българо-американска кредитна банка“ АД за заповедното, първоинстанционното и въззивното производства всеки от тях по ј от съответните разноски, изчислени съразмерно на уважената в настоящото производство част от иска за главницата, а именно суми в следните размери: по 6 089,54 лв. /4 005,34 лв. – държавна такса, и 2 084,20 лв. – юрисконсултско възнаграждение/ - за заповедното производство; по 8 439,82 лв. - за първоинстанционното производство; по 7 331,20 лв. – за въззивното производство. Ответниците следва да бъдат осъдени да заплатят на касатора на основание чл. 78, ал. 1 ГПК всеки по 8 025,69 лв. - направени разноски за държавна такса за касационното производство общо в размер 16 051,37 лв. Адвокатско възнаграждение на касатора за настоящото касационно производство не се присъжда, тъй като не са представени доказателства, че такива разноски са направени по т. дело № 2482/2018г. на ВКС, ТК, Второ отделение.

Мотивиран от горното, съдебният състав на Върховвния касационен съд, Търговска колегия

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ решение № 139 от 11.05.2018г. по в. т. дело № 620/2017г. на Апелативен съд П., Търговско отделение в частта, с която е потвърдено решение № 63 от 03.02.2017г. по т. дело № 481/2014г. на Окръжен съд Пловдив в частта, с която са отхвърлени предявените по реда на чл. 422 във връзка с чл. 415, ал. 1 ГПК от „Българо-американска кредитна банка“ АД срещу П. Г. Б. и Е. А. Б. искове за признаване за установено съществуване на вземане на банката срещу П. Г. Б. и Е. А. Б. за разликата над 58 583,65 евро до 468 163,47 евро – главница, за която сума са издадени заповед за изпълнение № 44 от 06.01.2014г., поправена с определение № 799 от 20.01.2014г., и изпълнителен лист от 23.01.2014г. по ч. гр. дело № 20414/2013г. на Районен съд Пловдив, и „Българо-американска кредитна банка“ АД е осъдено да заплати на адвокат Е. Я. Б. на основание чл. 38, ал. 3 ЗАдв. адвокатско възнаграждение за въззивното производство в размер 18 348,65 лв., и вместо това постановява:

ПРИЗНАВА ЗЗД УСТАНОВЕНО по предявения от „Българо-американска кредитна банка“ АД срещу П. Г. Б. и Е. А. Б. установителен иск по чл. 422, ал. 1 ГПК във връзка с чл. 417, т. 2 ГПК, че съществува вземане на „Българо-американска кредитна банка“ АД, ЕИК[ЕИК], [населено място], [улица] срещу П. Г. Б. с ЕГН [ЕГН] и Е. А. Б. с ЕГН [ЕГН], двамата с адрес [населено място], [улица], офис 203 солидарно в размер 409 579,82 евро /четиристотин и девет хиляди петстотин седемдесет и девет евро и осемдесет и два цента/ – главница по договор за банков кредит от 10.03.2009г., анекс № 1/24.03.2010г., анекс № 2/13.04.2010г., анекс № 3/16.06.2010г., анекс № 4/19.07.2010г., анекс № 5/05.10.2010г., анекс № 6/24.01.2011г., анекс № 7/23.03.2011г., анекс № 8/22.08.2011г., анекс № 9/30.11.2011г., анекс № 10/20.02.2012г. и анекс № 11/02.01.2013г., заедно със законната лихва върху следните суми: върху 6 757,34 евро, считано от 20.12.2013г.; върху 6 810,84 евро, считано от 20.01.2014г.; върху 6 864,76 евро, считано от 20.02.2014г.; върху 6 919,11 евро, считано от 20.03.2014г.; върху 6 973,89 евро, считано от 20.04.2014г.; върху 7 029,10 евро, считано от 20.05.2014г., и върху 7 084,75 евро, считано от 20.06.2014г.; върху 361 140,03 евро, считано от 11.07.2014г., като законната лихва върху посочените суми се дължи до окончателното им плащане. За посочените суми са издадени заповед за изпълнение № 44 от 06.01.2014г., поправена с определение № 799 от 20.01.2014г., и изпълнителен лист от 23.01.2014г. по ч. гр. дело № 20414/2013г. на Районен съд Пловдив, гражданско отделение, 10 граждански състав, обезсилен с определение № 2165 от 21.07.2014г. по ч. гр. дело № 2183/2014г. на Пловдивски окръжен съд.

ОСЪЖДА П. Г. Б. с ЕГН [ЕГН] и Е. А. Б. с ЕГН [ЕГН], двамата с адрес [населено място], [улица], офис 203 да заплатят на „Българо-американска кредитна банка“ АД, ЕИК[ЕИК], [населено място], [улица] на основание чл. 78, ал. 1 ГПК всеки от тях по 6 089,54 лв. /по шест хиляди осемдесет и девет лева и петдесет и четири стотинки/, представляваща направени разноски за заповедното производство, от които по 4 005,34 лв. – държавна такса, и по 2 084,20 лв. – юрисконсултско възнаграждение, които разноски са включени в заповед за изпълнение № 44 от 06.01.2014г., поправена с определение № 799 от 20.01.2014г., по ч. гр. дело № 20414/2013г. на Районен съд Пловдив, гражданско отделение, 10 граждански състав.

ОСЪЖДА П. Г. Б. с ЕГН [ЕГН] и Е. А. Б. с ЕГН [ЕГН], двамата с адрес [населено място], [улица], офис 203, да заплатят на „Българо-американска кредитна банка“ АД, ЕИК[ЕИК], [населено място], [улица] на основание чл. 78, ал. 1 ГПК всеки от тях по 23 796,71 лв. /по двадесет и три хиляди седемстотин деветдесет и шест лева и седемдесет и една стотинки/, представляващи направени разноски за трите инстанционни производства, от която сума по 8 439,82 лв. - за първоинстанционното производство, по 7 331,20 лв. – за въззивното производство, и по 8 025,69 лв. - за касационното производство.

РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.