О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 30

гр. София 20.01.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховен касационен съд, четвърто гражданско отделение в закрито заседание на 19 октомври през две хиляди двадесет и първа година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЗОЯ АТАНАСОВА

ЧЛЕНОВЕ: ВЛАДИМИР ЙОРДАНОВ

ДИМИТЪР ДИМИТРОВ

като разгледа докладваното от съдия З. Атанасова

гр. дело № 1538 по описа за 2021 година, за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по подадена касационна жалба от ищцата Г. К. К., чрез адв. В. В. срещу решение № 260014/05.02.2021 г. по в. гр. дело № 411/2020 г. на Силистренския окръжен съд, с което е потвърдено решение № 2604662/08.10.2020 г. по гр. дело № 519/2019 г. на Силистренския районен съд.

Поддържаните основания за неправилност на решението по чл.281,т.3 ГПК са нарушение на материалния закон, съществени нарушения на процесуалните правила и необоснованост. Искането е да се допусне касационно обжалване по поставените въпроси в изложението, да се отмени въззивното решение и вместо него се постанови друго, с което предявените искове се уважат.

В изложението са формулирани въпросите:1. Следва ли да се разпредели и в чия доказателствена тежест е узнаването, по смисъла на чл.22,ал.3 СК/отм./ за извършено разпореждане от единия съпруг с имот в съпружеска имуществена общност, при въведено отрицателно твърдение за знание от неучаствалия съпруг? 2. Как следва да се ценят доказателствата относно узнаването по смисъла на чл.22,ал.3 СК/отм./? Първи и втори въпроси са решени в противоречие със задължителната практика на ВКС, с практиката на ВКС и са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. 3. Основанията за недействителност по смисъла на чл.42,ал.2 и чл.167,ал.3, вр. чл. 26 ЗЗД, обусловени ли са от срока по чл.22,ал.3 СК/отм./ или последният нормативен текст представлява самостоятелно основание за отмяна? Въпросът е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. 4. Действителен ли е договор за ипотека относно имот в режим на съпружеска имуществена общност, сключен от единия от съпрузите, действал лично за себе си и като представител на другия съпруг, без да има представителна власт? Въпросът е разрешен в противоречие със задължителната практика на ВКС, с практиката на ВКС и е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото.

Ответникът по жалбата „Банка Д.” АД, чрез юрисконсулт Б. Ч. в писмен отговор е изразил становище за липса на сочените основания за допускане на касационно обжалване по поставените въпроси в изложението и за неоснователност на касационната жалба по същество.

Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение като извърши проверка на обжалваното решение намира, че касационната жалба е подадена в срока, предвиден в чл. 283 от ГПК от легитимирана страна срещу въззивно решение, подлежащо на касационно обжалване и е процесуално допустима.

Въззивният съд е съобразил твърденията в исковата молба в контекста на заявения петитум и е приел, че е предявен основен иск за недействителност на договора за ипотека на осн. чл. 42, ал.2 от ЗЗД, както и обективно съединени евентуални искове за недействителност на договора за ипотека на осн. чл. 40 от ЗЗД и за недействителност на ипотеката на осн. чл. 170 ЗЗД във вр. с чл. 167, ал.3 ЗЗД, вр. с чл. 22, ал.3 СК /отм./.

Прието е, че когато предмет на съдебното производство са искове за нищожност и относителна недействителност на договори, обективно съединени при условие на евентуалност, съдът следва да се произнесе по тях не съобразно въведената от страната поредност, а с оглед тежестта на заявените пороци, тъй като установяването на по-тежкия изключва обследването на по-лекия. Според въззивния съд заявената по делото претенция за недействителност на ипотеката на осн. чл. 170 ЗЗД във вр. с чл. 167,ал.3 ЗЗД, следва да бъде разгледана първа /нищожността е най-тежкият порок на договарянето/, в последователността, посочена от страната, а при отхвърлянето й, като евентуална, следва да бъде разгледана претенцията за относителна недействителност на същата сделка на основание чл. 42, ал. 2 ЗЗД, както и претенцията за относителна недействителност на сделката, произтичаща от чл. 40 ЗЗД поради това, че представителят и лицето, с което той договаря, са се споразумели във вреда на представлявания.

Приел е, че съгласно чл.170 ЗЗД учредяването на ипотека е недействително, ако било в ипотечния договор, било в молбата за учредяване на законна ипотека или в акта, въз основа на който се подава тя, съществува неизвестност за личността на кредитора, на собственика или на длъжника, за тъждеството на имота и на обезпеченото вземане или за размера на сумата, за която се учредява ипотеката. Приел е още, че в случая се твърди, че съществува неизвестност за собственика на имота, тъй като ипотеката е учредена върху имот, който при сключването на договора не принадлежи на лицето, което я учредява, както повелява разпоредбата на чл. 167, ал.3 ЗЗД.

Съдът е приел за безспорно по делото, че на 22.08.2007г. между „Банка Д.” ЕАД и съпругът на ищцата Г. К. е сключен договор за ипотечен кредит за сумата от 60 000 лева със срок за издължаване 360 месеца, както и че този договор е обезпечен с договорна ипотека над имот на К., находящ се в на ул.,, вх. , ет., ап., обективирана в НА № / г., като действието на ипотеката е подновено на 27.07.2017г.

Приел е за безспорно, че недвижимият имот, предмет на процесната договорна ипотека, обективирана в НА № от г., е бил съпружеска имуществена общност между Г. Г. и кредитополучателя А. К., тъй като те са сключили граждански брак през 1992г., а ипотекираният имот е закупен от тях през 2003г. Посочено е, че твърденията на ищцата са, че не е изразила воля за тази ипотека нито лично, нито чрез съпруга си съгласно представеното от него пълномощно при учредяването й, че с оглед на това е нарушена разпоредбата на чл. 167, ал.3 ЗЗД, тъй като ипотеката е учредена върху имот, който не принадлежи изцяло на лицето, което я е учредило. Учредяването й само от единия от собствениците води до пълната нищожност предвид неделимия й характер.

Прието е, че ищцата твърди, че от 09.04.2006 г. до 20.10.2006 г. е работила без прекъсване в Р. Г. и в този период е било съставено неистинско пълномощно, регистрирано в Кметството на, създаващо мнима представителна власт от нейно име в полза на съпруга, като въз основа на същото и без нейно знание съпругът е учредил процесната договорна ипотека върху семейното им жилище в полза на банката-ответник. Прието е още, че направеното правоизключващото възражение на ищцата за валидиране на ипотечния договор, позовавайки се на чл. 22, ал.3 СК /отм./, е допустимо като форма на нейната материалноправна защита.

Съдът е приел за установено от заключението на вещото лице по назначената графическа експертиза, че подписът на пълномощното на К., представено при учредяване на процесната ипотека, не е положен от ищцата. Формиран е извод, че в случая е налице разпореждане от единия съпруг с обща недвижима вещ на съпрузите.

Прието е, че според разпоредбата на чл. 22, ал.1 от СК от 1985 г. /отменен през 2009г./, която е била в действие към момента на сключване на ипотечния договор, разпореждането с общи движими и недвижими вещи и права върху тях се извършва съвместно от двамата съпрузи. Прието е още, че съобразно ал.3 на чл. 22 СК разпореждане с обща недвижима вещ, извършено от единия съпруг, поражда действие и за другия, ако в 6-месечен срок от узнаването той не го оспори, т. е. неразпоредилият се съпруг може да се освободи от действието на разпореждането, като го оспори в 6-месечен срок от узнаването.

Посочено е, че ищцата К. твърди, че това разпореждане на съпруга й не е породило действие за нея, тъй като е узнала за процесната ипотека едва през м. февруари 2019г., когато се е завърнала от Гърция, след обявяване на публичната продан на семейния апартамент, т. е. два месеца преди предявяване на настоящата искова молба, с която го оспорва. Твърденията са, че не е знаела за образуваното т. д. № 135/16г. по описа на СОС, че от представеното решение на стр. 36 от настоящото дело е установено, че по търговското дело тя е представлявана от служебен защитник. Прието е, че се твърди от ищцата, че предвид влошени отношения със сина й той не й е съобщавал за образуваното изпълнително дело през 2018г., както и за неговото движение. Съдът е посочил, че са представени доказателства, установяващи, че през периода от 9.04.06г. до 20.10.06г. е работила без прекъсване в ресторант в Гърция, както и билети за пътуване от България към Гърция на 6.04.18г. и за пътуване от Гърция за България на 22.02.19г.. Прието е, че от тези доказателства не може да се направи извод, че ищцата в този период е била в невъзможност да узнае за съответните дела и за ипотечния акт както от сина си, така и по друг начин, още повече че й е бил известен сключеният договор за кредит на съпруга й, тъй като е заплащала вноски по него след смъртта на А. К. /изявления в с. з. на 20.12.19г./.

Въззивният съд е приел, че ищцата е поискала ангажиране на свидетели за установяване на факта на узнаване за процесната ипотека и такива са били допуснати от съда, поради което и делото е било отложено за друга дата, но в следващото с. з. тя не ги е довела, тъй като по нейни изявления те са били в невъзможност да се явят, както и, че не са представени доказателства, че са били възпрепятствани да се явят и не е поискано повторното им довеждане.

Прието е, че във въззивната жалба жалбоподателката сочи, че не й е било указано от СРС в доклада по чл. 140 ГПК, че следва да сочи доказателства за момента на узнаване за процесната ипотека. В тази насока е съобразено, че според доклада на СРС в с. з. на 20.12.19г. съдът изрично е указал на ищцовата страна, че следва да се събират доказателства относно факта дали е изтекъл 6-месечния преклузивен срок по чл. 22, ал.3 СК, че във връзка с това указание нейният процесуален представител е поискал ангажиране на свидетелски показания за установяване факта на узнаване от ищцата за ипотечния акт през м. февруари 2019г.

Посочено е, че в решението на първоинстанционния съд е прието за установено, че за процесната сделка ищцата е узнала още през 2010г., когато е заплатила вноска по договора за кредит на съпруга си /на 22.02.2010г./, както е посочено в мотивите на съд. решение на СОС, находящо се на стр. 36 от първоинстанционното дело. Посочено е още, че факта на плащането изрично се признава от процесуалния представител на ищцата в съдебно заседание на 20.12.19г. Прието е, че извършеното на 22.02.10г. плащане от К. на вноска по договора за кредит на съпруга й само по себе си не води на извод, че на съпругата - платец към този момент вече й е било известно, че за обезпечението на договора за кредит, по който погасява вноски, е учредена ипотека върху семейното жилище, но житейската логика предполага, че когато на човек му се наложи да заплаща вноски по договор, който той не е сключил, следва да прояви интерес да се запознае при кредитодателя с подробностите около този договор, каквато се явява и наложената ипотечна тежест за неговото обезпечаване.

Въззивният съд е възприел довода на Силистренския районен съд, че като косвено доказателство за знанието на ищцата за процесната ипотечна сделка могат да се съобразят и двете подписани от нея декларации – декларация по чл.264,ал.1 от ДОПК от 30.07.2007г., нотариално заверена с рег. № 11441/30.07.07г. на нотариус Р.Т. и декларация за гражданство и гражданско състояние, изисквана от ЗННД от същата дата, нотариално заверена с рег. № / г. на нотариус Р.Т.. Приел е, че това са декларации, изисквани при изповядване на нотариални сделки, че сделката по НА № / г. за учредяване на процесната договорна ипотека е изповядана по-малко от месец след подписването им /на 23.08.2007г./, като видно от изброените в НА за ипотека № / г. документи, удостоверяващи правото на собственост и особените изисквания на закона, под № 4 са посочени именно тези нотариално-заверени декларации на ищцата с рег. № / г. на нотариус Р.Т..

Прието е, че заключението на вещото лице по графическата експертиза е категорично, че подписите на двете декларации са положени лично от ищцата. Преценен е за правилен извода на районния съд, че ищцата дори да не е присъствала лично при изповядване на сделката, е била в течение на преговорите за нея и изповядването, като е оказала съдействие за осъществяването, попълвайки нужните документи, а именно коментираните декларации.

Въззивният съд не е възприел довода на К., че е възможно тези декларации да са били направени за изповядване на други сделки, включително и във връзка с предоставени в по-ранен етап правомощия на съпруга й да закупува недвижим имот. Прието е за установено от справката за лице от СлВП-Силистра на стр.33 от делото, че в този близък период от датата на съставяне на декларациите не е изповядвана друга сделка от К.. Прието е още, че няма логика ищцата да изготви тези декларации и да ги предостави на съпруга си, без да има предвид конкретна сделка, тъй като при изповядване на каквито и да е сделки нотариусът изисква актуални декларации, издадени най-много шест месеца преди сделката или евентуално в същата календарна година.

Въззивният съд, като е съобразил от една страна, че в тежест на ищцата е да докаже, че в 6-месечен срок от узнаването е направила оспорване на ипотечната сделка по см. на чл. 22, ал.3 СК /отм/, което не е доказано в процеса, а от друга страна - обсъдените доказателства е извел извод, че процесният акт на разпореждане, обективиран в договора за ипотека от 23.08.07г., е валидиран и действителен и е породил действие по отношение на неучаствалата съпруга, както е действителен между разпоредилия се съпруг и третото лице.

Преценен е за неоснователен доводът на жалбоподателката във въззивната й жалба за неправилно възприета и коментирана от СРС доказателствена тежест, тъй като се касае за доказване на отрицателен факт. Прието е, че съдебната практика е категорична, че в случаите на чл. 22, ал.3 СК /отм./ в тежест на ищцата е да докаже, че е спазила 6-месечния преклузивен срок за оспорване на разпоредителното действие, като в този смисъл съдът се е позовал на решение № 987/1.09.10г. по гр. д. № 3465/2008 г., IV г., постановено по чл. 290 ГПК.

Въззивният съд е приел, че след като ипотечната сделка поражда действие и за ищцата по посочените в решението съображения се налага изводът, че при сключването на договора за ипотека процесният ипотекиран апартамент принадлежи на лицата, които са я учредили, както повелява разпоредбата на чл. 167, ал.3 ЗЗД.

Прието е, че в случая ипотечният договор съдържа всички, необходими реквизити, посочени в чл. 167 ЗЗД - ясни са страните по сделката, имотите върху които ипотеката се учредява са индивидуализирани в достатъчна степен, конкретизирано е и обезпеченото вземане по размер и падеж. Формиран е извод, че поради това искът за обявяване недействителността на ипотеката, обективирана в НА за ипотека № / г. на нотариус З. Н., следва да бъде отхвърлен като неоснователен.

По иска за относителна недействителност на същата сделка на основание чл. 42, ал. 2 ЗЗД, като сключена от лице без представителна власт:

Съдът се е позовал на чл. 42, ал. 2 ЗЗД, според който лицето, от името на което е сключен договор без представителна власт, може да го потвърди, като за потвърждаването се изисква същата форма, която е предвидена за упълномощаването за сключване на договора.

Съдът е взел предвид тълкуването в ТР № 5/14 г. на ОСГТК на ВКС - т. 2, съгласно което договор, сключен от лице, действало като представител, без да има представителна власт, е в състояние на висяща недействителност и не поражда целените с него правни последици. Същите настъпват, ако лицето, от името на което е сключен, го потвърди съгласно чл. 42, ал. 2 ЗЗД. При липса на потвърждаване, на недействителността може да се позове само лицето, от името на което е сключен договорът или неговите универсални правоприемници.

Прието е, че ищцата твърди с исковата си молба, че процесният ипотечен договор е недействителен по отношение на нея, тъй като е сключен при липса на съгласие и воля от страна на упълномощителя - от нейна страна, за сключването му.

Прието е още, че в хипотезата на чл. 42 ЗЗД мнимият представител е формирал и е изявил поначало валидна воля от името на мнимо представлявания, тъй като волеизявлението, направено от чуждо име без представителна власт не е непоправимо, то може да бъде потвърдено.

Според съда в случая е валидирана изразената воля - съгласие от „мнимия представител“ в полза на представлявания, предвид разпоредбата на чл. 22, ал.3 СК /отм./, която е специална по отношение на чл. 42 ЗЗД. Прието е, че относителната недействителност при разпореждането с имот съпружеска имуществена общност се обяснява с презумптивното представителство на съпрузите. Прието е също, че след като ищцата не е оспорила в 6-месечния преклузивен срок разпоредителната сделка, то тя е породила действие и за нея, волята й е потвърдена и не може да се приеме, че е налице липса на съгласие от нейна страна. Изведен е извод, че и този иск е неоснователен.

По иска за относителна недействителност на ипотечната сделка, произтичаща от чл. 40 ЗЗД поради това, че представителят и лицето, с което той договаря, са се споразумели във вреда на представлявания:

Съдът е приел, че извършената чрез представител сделка поражда действие в патримониума на представлявания, че такава сделка е недействителна по отношение на представлявания, ако представителят се споразумее с другата страна по сделката във вреда на представлявания. Прието е, че споразумяване във вреда на представлявания е налице, когато пълномощникът, в рамките на представителната си власт, уговори с другата страна по сделката по-неблагоприятни за представлявания условия, въпреки че знае, че на пазара може да бъдат постигнати и по-благоприятни условия и третото лице знае и се възползва от недобросъвестността на представителя, т. е. налице е „сговаряне”.

Въззивният съд е приел, че по делото липсват доказателства, сочещи установяване на тези обстоятелства. Прието е, че изразената воля от А. К., като представляващ ищцата при сключване на ипотечната сделка, е валидирана на осн. чл. 22, ал.3 СК /отм./. С оглед на това е формиран извод, че и този иск подлежи на отхвърляне.

При тези съображения въззивният съд е потвърдил решението на Силистренския районен съд, с което предявените искове са отхвърлени.

По правните въпроси:

Доводите на жалбоподателката в изложението към касационната жалба са, че първи и втори въпроси са решени в противоречие със задължителната практика на ВКС, като е цитирано т. решение № 1/02.04.2014 г. по т. дело № 1/2014 г. на ОСГТК на ВКС. С посоченото решение е отклонено предложението на председателя на Върховния касационен съд, направено с разпореждане от 15.01.2014 г., за издаване на тълкувателно решение по въпроса: Отрицателните фактически твърдения на страните в гражданския процес подлежат ли на доказване, по какъв начин и как се разпределя доказателствената тежест. С оглед на постановеното от ОСГТК на ВКС в цитираното тълкувателно решение се налага извод, че не е установено основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК – противоречие със задължителна практика на ВКС по първи и втори въпроси от изложението.

По същите въпроси не се установява основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК – противоречие с практиката на ВКС.

С решение № 394/18.05.2010 г. по гр. дело № 1584/2009 г. на ВКС, III г. о. по чл.290 ГПК е прието, че отрицателен факт не подлежи на доказване. Поради което за страната, която се позовава на такъв факт и има интерес от установяването му, не съществува доказателствена тежест за неговото доказване. Разпоредбите на чл. 127, ал.1 ГПК / отм./, респ. чл. 154,ал.1 ГПК, касаят положителните факти, които се твърдят от страните и на които същите основават своите искания и възражения. Само тези факти като състояли се събития са се обективирали в действителността и с оглед на това могат да бъдат доказани. Първи и втори въпроси въззивният съд не е разрешил в противоречие с тази практика на ВКС. В обжалваното решение съдът не е формирал решаващи правни изводи, че в тежест на ищцата е да доказва отрицателен факт. Изводите на съда са съобразени с трайната практика на ВКС, че в случаите на чл.22,ал.3 СК/отм./ в тежест на ищцата е да докаже, че е спазила 6-месечния преклузивен срок за оспорване на разпоредителното действие. Следователно соченото основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК – противоречие с практиката на ВКС не е налице.

Не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.3 ГПК по първи и втори въпроси. Въпросите касаят приложното поле на разпоредбата чл. 22,ал.3 СК/отм./, която е ясна и пълна и не се нуждае от тълкуване. По приложението й е установена трайна съдебна практика, с която въззивният съд е съобразил решаващите правни изводи по предмета на спора.

Неоснователни са доводите на жалбоподателката за наличие на основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.3 ГПК по третия въпрос от изложението, тъй като не е обосновала допълнителното основание - не е посочила какво е значението на поставения правен въпрос за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Точното прилагане на закона, по смисъла на чл.280,ал.1,т.3 ГПК е насочено към отстраняване на противоречива съдебна практика, каквато жалбоподателката не сочи, както и към необходимост от промяна на непротиворечива, но погрешна съдебна практика, на каквато липсва позоваване. Развитие на правото е налице, когато произнасянето по конкретен материалноправен или процесуалноправен въпрос е наложено от непълнота на закона или е свързано с тълкуването му, което ще доведе до отстраняване на неяснота в правната норма, каквито данни в случая липсват. По поставения въпрос, касаещ приложението на чл.23,ал.3 СК/отм./, чл.42,ал.2 ЗЗД, чл.167,ал.3 ЗЗД и чл.26 ЗЗД не е налице непълнота или неяснота в правната уредба, не се налага изоставяне на едно тълкуване на закона, за да се възприеме друго и съществува последователна и многобройна задължителна съдебна практика.

Не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1, и т.3 ГПК по четвъртия въпрос от изложението. Същият не представлява правен въпрос по смисъла на чл.280,ал.1 ГПК, тъй като касае правилността на въззивното решение. Съгласно т.1 от т. решение № 1/2010 г. по т. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос, от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение е този, който е включен в предмета на спора, индивидуализиран чрез основанието и петитума на иска и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. С определението по чл.288 ГПК Касационният съд се произнася дали сочения от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни. Основанията за допускане до касационно обжалване по чл.280,ал.1 ГПК са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение по чл.281,т.3 ГПК. Проверката за законосъобразност на обжалвания съдебен акт ще се извършва само ако той бъде допуснат до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба. С оглед на това тълкуване съдът приема, че четвъртия въпрос, като относим към правилността на въззивното решение не е правен въпрос. Това е достатъчно, за да не се допусне касационно обжалване, без да се обсъжда наличието на допълнителните основания по чл.280,ал.1,т.1 и т.3 ГПК.

С оглед изхода на делото в полза на ответника по касационната жалба следва да се присъди сумата 300 лв. разноски за настоящото производство за юрисконсултско възнаграждение.

По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение

О П Р Е Д Е Л И:

Не допуска касационно обжалване на решение № 260014/05.02.2021 г. по в. гр. дело № 411/2020 г. на Силистренския окръжен съд по касационна жалба вх. № 260839/16.03.2021 г., подадена от ищцата Г. К. К., ЕГН, чрез адв. В. В..

Осъжда Г. К. К., ЕГН да заплати на „Банка Д.” АД, ЕИК, със седалище и адрес на управление, ул., № сумата 300 лв. разноски за настоящото производство за юрисконсултско възнаграждение.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: