Върховният административен съд на Р. Б. - Шесто отделение, в съдебно заседание на седемнадесети януари две хиляди и двадесет и четвърта година в състав: Председател: Т. Т. Членове: ВЕСЕЛА НИК. Г. при секретар М. С. и с участието на прокурора Г. Г. изслуша докладваното от съдията В. Н. по административно дело № 1732/2023 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/.

Образувано е по касационна жалба на Л. В., подадена чрез пълномощник адвокат А. Т., с подробно развити касационни основания, срещу Решение № 7190/28.11.2022 г., постановено по адм. дело № 3847/2022 г. по описа на Административен съд София-град.

Излагат се съображения за неправилност на обжалваното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост - касационни основания по чл.209, т.3 от АПК. По изложените в жалбата съображения моли за отмяна на съдебния акт. Претендира присъждането на разноски.

Ответникът – директорът на Териториално поделение на Националния осигурителен институт София-град /ТП на НОИ София-град/ чрез юрисконсулт И. Б. оспорва касационната жалба в представени писмени бележки от 06.10.2023 г. Моли съда да остави в сила обжалваното решение. Претендира разноски. Прави възражение за прекомерност на адвокатския хонорар.

Прокурорът от Върховна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационното обжалване.

Върховният административен съд, състав на шесто отделение намира касационната жалба за подадена от надлежна страна по смисъла на чл. 210, ал.1 АПК, в срок и срещу подлежащ на инстанционен контрол съдебен акт, поради което е процесуално допустима.

Разгледана по същество, на основанията посочени в нея и след проверка на решението за валидност, допустимост и съответствие с материалния закон, съгласно чл. 218, ал.2 от АПК, същата е неоснователна.

С Решение № 7190/28.11.2022 г. по адм. дело № 3847/2022 г., Административен съд София град е признал за установено на основание чл. 194, ал. 3 във връзка с чл. 193, ал. 2 от ГПК във връзка с чл. 144 от АПК за неистински в частта относно формалната им доказателствена сила, а именно автентичността на положените в тях подписи от лицето Е. А. З. № 004 от 01.05.2018г. за прекратяване на трудов договор № 006 от 26.08.2015 г., Удостоверение УП-2 от 03.05.2018г., издаден от „В. Т. ЕООД и Извлечение от Трудова книжка на Л. В. с вписване на стр.10 и стр.11 от „В. Т. ЕООД, и на основание чл. 194, ал. 2 от ГПК ги е изключил от доказателствата по делото, и е отхвърлил жалбата на Л. В. против Решение № 1040-21-259 от 28.03.2022 г. на директора на ТП на НОИ – София-град, в частта, с която е потвърдено разпореждане №РВ-3-21-01065504/31.01.2022г. на длъжностно лице по реда на чл.114, ал.3 от КСО и е оставена без уважение жалба №1012-21-342 на Л. В. като неоснователна. Присъдени са разноски.

Изложени са мотиви, че оспореният административен акт е издаден от компетентен орган, в предписаната от закона форма и при съответствие с действащите материалноправни разпоредби и целта на закона, а жалбата срещу него следва да бъде отхвърлена като неоснователна. Административният съд е приел, че за да бъде законосъобразно изплатеното на лицето парично обезщетение е необходимо не само да е налице валидно възникнало трудово правоотношение, но и реално да е осъществявана трудова дейност в рамките на това правоотношение, като това условие в процесния случай не е изпълнено. Решението е валидно, допустимо и правилно.

От фактическа страна е установено, че Л. В. е ползвала отпуск поради общо заболяване, за гледане на болен член от семейството и карантина, при нетрудова злополука, бременност и раждане за периода от 09.11.2015г. до 27.04.2018г., за което е получила парично обезщетение в общ размер на 9445,17лв. По силата на безсрочен трудов договор за периода от 26.08.2015г.- до 01.05.2018г., сключен с Л. В. за заемането на длъжност „билкоберач“, впоследствие и „монтажник“ дружеството „В. Т. ЕООД представяло данните, приложенията и декларациите по реда на Наредбата за изчисляване и изплащане на паричните обезщетения и помощи от държавното обществено осигуряване /НИИПОПДОО/ относно правото на парично обезщетение на лицето по болнични листове.

След извършена проверка на разходите на държавно обществено осигуряване /ДОО/ на осигурителя „В. Т. ЕООД е изготвен Констативен протокол от 20.10.21г. и са издадени задължителни предписания №ЗД-1-21-01020446/20.10.2021г. дружеството, като осигурител да заличи подадените данни по чл.5, ал.4 от КСО за поименно изброени лица, в т. ч. и Л. В.. С оглед заличените данни по чл.5, ал.4 от КСО по отношение на Василева е прието, че лицето не се явява осигурено лице по смисъла на КСО и с Разпореждане №РВ-3-2101065504/31.01.22г. е постановено Л. В. да възстанови добросъвестно получено парично обезщетение за временна неработоспособност /ПОВН/ за периода от 09.11.2015г. до 27.04.2018г. в размер 9445,17лв. В случая е прието, че за времето от 24.08.2015г. до 06.06.2018г. „В. Т. ЕООД не е извършвало стопанска дейност по смисъла на ТЗ, която да предполага наемането на лица по трудов договор за нейното осъществяване, не са установени и данни за реализирани приходи от търговка дейност на проверяваното дружество, които да обуславят изплащане на лицата, за които са подавани данни в регистъра на осигурените лица, на възнаграждения в размери, близки или равни на максималния осигурителен доход.

Издадените задължителни предписания №ЗД-1-21-01020446/20.10.2021г. на осигурителя не са изпълнени доброволно, поради което контролните органи на ТП на НОИ София-град предприемат действия за служебно заличаване по реда на чл.4, ал.10, т.4 от Наредба № Н-13/17.12.2019г. за съдържанието, сроковете, начина и реда за подаване и съхранение на данни от работодателите, осигурителите за осигурените при тях лица, както и от самоосигуряващите се лица на подадените от „В. Т. ЕООД данни по чл.5, ал.4, т.1 от КСО за посочения период.

При тези обстоятелства ръководителят на контрола по разходите на ДОО е приел, че Л. В. не е осигурявана за общо заболяване и майчинство, поради което няма право на парично обезщетение за времето, през което е ползвала отпуск поради общо заболяване, за гледане на болен член от семейството и карантина, при нетрудова злополука, бременност и раждане за периода от 09.11.2015г. до 27.04.2018г.

С Решение №1040-21-259 от 28.03.2022г. на осн. чл.117, ал.3 от КСО Директорът на ТП на НОИ София-град е приел за основателно възражението с жалба вх.№1012-21-342 от 23.02.2022г., подадена от Л. В. за изтекла 5-годишна погасителна давност на задължението й за периода от 09.11.2015г. до 31.12.2016г. по Разпореждане №РВ-3-21-01065504/31.01.2022г. на длъжностно лице по реда на чл.114, ал.3 от КСО при ТП на НОИ София-град и да не се събира добросъвестно полученото от Василева парично обезщетение за временна неработоспособност в размер 6 756,88 лв. за периода от 09.11.2015г. до 31.12.2016г. по Разпореждане №РВ-3-21-01065504/31.01.2022г. на длъжностно лице по реда на чл.114, ал.3 от КСО при ТП на НОИ София-град. В останалата й част жалбата на Л. В. срещу Разпореждане №РВ-3-21-01065504/31.01.2022г. на длъжностно лице по реда на чл.114, ал.3 от КСО при ТП на НОИ София-град е оставена без уважение като неоснователна.

Легална дефиниция за понятието "осигурено лице" е дадена в § 1, ал. 1, т. 3 от КСО според която "осигурено лице" е физическо лице, което извършва трудова дейност, за която подлежи на задължително осигуряване по чл. 4 и чл. 4а, ал. 1 и за което са внесени или дължими осигурителни вноски; осигуряването на лицето, което е започнало трудова дейност съгласно чл. 10, продължава и през периодите по чл. 9, ал. 2, т. 1-3 и 5 от КСО. В чл. 10, ал. 1 от КСО е уредено, че осигуряването възниква от деня, в който лицата започват да упражняват трудова дейност по чл. 4 или чл. 4а, ал. 1 и за който са внесени или дължими осигурителни вноски и продължава до прекратяването ѝ.

От горното следва, че трябва да са изпълнени кумулативно двете предвидени в закона условия – осъществяване на трудова дейност и дължимост на осигурителни вноски, за да се пристъпи към изплащане на парични обезщетения. Настоящият касационен състав намира, че както административните органи, така и първоинстанционният съд правилно са приели, че към датата на настъпване на осигурителния риск Л. В. няма статут на „осигурено лице” по смисъла на § 1, ал. 1, т. 3 от ДР на КСО, защото реално не е упражнявала трудова дейност, съгласно разпоредбата на чл. 10, ал. 1 от КСО.

От анализа на събраните по делото доказателства касационната инстанция приема за безспорно установено по отношение на касационната жалбоподателка, че не е упражнявала трудова дейност при осигурителя „В. Т. ЕООД и в изпълнение на влязъл в сила административен акт – задължителни предписания №ЗД-1-21-01020446/20.10.2021г., издадени от контролен орган при ТП на НОИ гр. София-град данните, подавани за нея по чл. 5, ал. 4, т. 1 от КСО са заличени. Следователно правилно първоинстанционният съд е приел, че през времето, през което лицето се е намирало в неработоспособност поради общо заболяване, бременност и раждане, не е притежавало качеството на осигурено лице по смисъла на § 1, ал. 1, т. 3 от ДР на КСО и съответно не е имало правно основание да получи изплатеното му парично обезщетение за общо заболяване, за гледане на болен член от семейството и карантина, при нетрудова злополука, бременност и раждане за периода от 09.11.2015г. до 27.04.2018г.

Съгласно чл. 114, ал. 2 от КСО, добросъвестно получените суми за осигурителни плащания не подлежат на възстановяване от осигурените лица с изключение на изрично предвидените случаи, при които възстановяването на сумите е без лихва до изтичането на срока за доброволно изпълнение, като в т. 2 е предвидена и хипотезата, при която след изплащането им са представени нови документи или данни, които имат значение за определяне на правото, размера и срока на изплащане. Съдът намира, че липсата на упражнявана от касационната жалбоподателка трудова дейност в полза на дружеството през процесния период я дисквалифицира като осигурено лице, и съответно е предпоставка за възстановяване на получените суми като обезщетения по чл. 40, ал.1 и чл.50 ал.1 КСО. От събраните доказателства по делото не се установява Л. В. да е полагала реално труд по силата на трудовото правоотношение с дружеството „В. Т. ЕООД като „билокоберач“ или „монтажник“. Същевременно съдът е признал за установено на основание чл. 194, ал. 3 във връзка с чл. 193, ал. 2 от ГПК във връзка с чл. 144 от АПК за неистински в частта относно формалната доказателствена сила, а именно автентичността на положените в Заповед №004 от 01.05.2018г. за прекратяване на трудов договор №006 от 26.08.2015г, Удостоверение УП-2 от 03.05.2018г., издаден от „В. Т. ЕООД и Извлечение от Трудова книжка на Л. В. В. с вписване на стр.10 и стр.11 от „В. Т. ЕООД подписи от лицето Е. А. като управител, като на основание чл. 194, ал. 2 от ГПК ги изключил от доказателствата по делото.

В случая административният орган правилно е приложил относимите норми на КСО.

Като е съобразил горните факти в постановеното от него решение по реда на административния контрол по чл. 117, ал. 3 от КСО, директорът на ТП на НОИ София-град също е издал законосъобразен акт. Отхвърляйки жалбата на Л. В., първоинстанционният съд е постановил правилно решение, което при липса на касационни основания за неговата отмяна, следва да бъде оставено в сила.

Неоснователни са оплакванията в касационната жалба, че трудовата дейност на Л. В. се доказва от разпитаните по делото свидетели. Изложените мотиви в оспорения съдебен акт са обосновани и правилни, касационната инстанция ги споделя, поради което същите не следва да бъдат преповтаряни. Неотносимо е възражението на касаторката, че ненадлежното оформяне от осигурителя „В. Т. ЕООД на Заповед №004 от 01.05.2018г. за прекратяване на трудов договор №006 от 26.08.2015г, Удостоверение УП-2 от 03.05.2018г. и Извлечение от Трудова книжка с вписване на стр.10 и стр.11, като независещо от нейната воля и не по нейна вина, не следва да рефлектира върху нейната правна сфера. Дори надлежно оформени, представените доказателства не биха могли да оборят установената липса на извършвана стопанска дейност от дружеството /установено е от две извършени проверки на НАП и на НОИ, отчетено е липсата на подаване на ГДД, на ГФО, на регистриран търговски обект – не се доказва осигурително правоотношение, което да е основание за осигуряване по КСО/, респективно – осъществявана трудова дейност от наетите лица, за които са подавани данни по чл.5, ал.4 от КСО, в това число и от Л. В. и извършеното служебно заличаване на осигурителните данни за това лице за периода от месец август 2015 г. до месец юни 2018 г., въз основа на влезли в сила Задължителни предписания № 3Д-1-21-01020446/20.10.2021 г.

При този изход на правния спор, в тежест на касационната жалбоподателка следва да бъдат присъдени заявените от ответника разноски за юрисконсултско възнаграждение, които на основание чл. 78, ал.8 ГПК, вр. с чл. 24 от Наредбата за заплащането на правната помощ и чл. 144 АПК, съдът определя в размер на 100,00 лева.

Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2 пр. първо АПК, Върховният административен съд, състав на шесто отделение,

РЕШИ:

ОСТАВЯ В СИЛА Решение № 7190/28.11.2022 г., постановено по адм. дело № 3847/2022 г. по описа на Административен съд София-град.

ОСЪЖДА Л. В., от гр. София да заплати на Националния осигурителен институт сумата от 100,00 /сто/ лева, разноски за касационната инстанция.

Решението е окончателно.

Вярно с оригинала,

Председател:

/п/ ТОДОР ТОДОРОВ

секретар:

Членове:

/п/ В. Н. п/ НИКОЛАЙ ГОСПОДИНОВ