ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 179
гр. София, 14.03.2023 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 1-ВО ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ
2-РИ СЪСТАВ, в закрито заседание на осми март през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:
Председател:Боян Балевски
Членове: КристиЯ. Генковска
Анжелина Христова
като разгледа докладваното от Б. Б. Ч. касационно търговско дело № 20228003902500 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба от пълномощника на „Т. Р. АД, с ЕИК: 117005106, гр. Русе, срещу определение № 285 от 25.08.2022 г. по в. ч. т. д. № 221/2022 г. по описа на Апелативен съд – В. Т. с което е потвърдено определение № 195 от 05.06.2022 г. по т. д. № 306/2021 г. на Окръжен съд – Русе. С потвърденото първоинстанционно определение на осн. чл. 15 ГПК във вр. с чл. 19 ГПК и чл. 8, ал. 1 ЗМТА е прекратено, поради неподведомственост на спора на съдилищата, производство по т. д. № 306/2021 г. на Окръжен съд – Русе, образувано по искова молба на „Т. Р. АД против „М. К. АГ за признаване за установено по искове с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК във вр. с чл. 111 б. „в“ ЗЗД, че поради изтекла погасителна давност ищецът не дължи на ответното дружество сумата от 241 844.24 щатски долара-цена по издадена фактура № МС/12/104466СО от 09.10.2012г. на доставени парни въглища.
В частната касационна жалба се поддържа, че въззивното определение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Частният касатор излага подробни доводи, обосноваващи несъгласието му с формирания извод на въззивната инстанция, съобразно който спорът не е подведомствен на съдилищата, доколкото страните по делото в чл. 10.2 от Договора за доставка на въглища са уговорили „автономна арбитражна клауза“, която запазва действието си и след прекратяването на договора и се прилагала относно споровете между страните във връзка с неговото прекратяване. Счита, че съдът неправилно е отхвърлил възраженията му: за нарушение задължението на съда по чл. 44 КМЧП служебно да установи съдържанието на приложимото чуждо право – правото на Англия и Уелс; за нарушение задължението на съда по чл. 102, ал. 1, т. 1 от КМЧП във връзка с чл. 44, ал. 1 от КМЧП и чл. 20 от ЗЗД да тълкува арбитражната клауза съобразно стандартите за тълкуване на всеки договор, както и относно възражението за приложимостта на Конвенцията относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела от 2007 г (Луганската конвенция) и по-конкретно доводът на жалбоподателя, че следва да намери приложение разпоредбата на чл. 5, пар. 1, б. „б“ от същата.
Аргументира тезата, че в процесния случай неправилно въззивният съд не е изследвал нищожността на арбитражното споразумение – клаузата на чл. 10.2 от договора за доставка на въглища, приемайки погрешно, че наличието на клауза в договор, обективираща арбитражно споразумение, е достатъчна, за да обоснове компетентност на арбитражния съд, без изобщо да се изследва нейната действителност. Моли за касиране на обжалваното въззивно определение и връщане на делото за продължаване на съдопроизводствените действия.
Ответната страна „М. К. АГ, дружество, регистрирано в Швейцария, вписано в търговския регистър на кантон Цуг с регистрационен № СН-170.3.032.036-7, чрез процесуалните му пълномощници, е подала отговор в срока по чл. 276, ал. 1 ГПК. Сочат се подробни доводи за неоснователност на твърдението за „очевидна неправилност“ на определението, както и за липсата на общата и на допълнителните предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане до касация с оглед формулираните от частния касатор въпроси. Излагат се и съображения за правилността на обжалваното определение по съществото на процесуалния спор и се претендират разноски за производството пред ВКС съобразно представен списък по чл. 80 ГПК.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, като взе предвид доводите на страните и данните по делото, приема следното:
Частната касационна жалба е процесуално допустима – изхожда от легитимирана страна, насочена е против подлежащ на обжалване съдебен акт и е подадена в рамките на преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 ГПК. За да потвърди обжалваното първоинстанционно определение, съставът на въззивния съд е приел от фактическа страна следното: На 30.12.2011 г. в Баар, Швейцария, между „М. К. АГ – като продавач, и „Т. Р. ЕАД – като купувач, е сключен Договор за доставка на въглища № MECH-RUS-2012/30.12.2011 г., по силата на който продавачът се задължава да продаде, а купувачът – да закупи въглища за парни котли в определено количество, качество и цена. Съгласно съдържанието на уговорката в т. 10.2. от договора, ако страните не успеят да постигнат доброволно споразумение по каквито и да било спорове и несъответствия, както е предвидено в т. 1 на същата клауза, „съответният спор, противоречие или иск ще бъдат разрешавани чрез окончателен и обвързващ арбитраж съгласно Правилника за арбитраж на Арбитражния институт на Търговската камара на Стокхолм“, описан е съставът на арбитражния трибунал, начинът, по който се избират арбитрите, както и езикът на арбитражното производство (английски).
В т. 10.3. е посочено, че „договорът се ръководи и тълкува съгласно разпоредбите на действащото законодателство на Англия и Уелс и изключва всяко приложение на Конвенцията за договорите за международна покупко - продажба на стоки на ООН от 11.04.1980 г.“. По договора са извършвани доставки, съобразно уговорките в него, като на 09.10.2012 г. е издадена фактура № МС/12/104466СО/09.10.2012 г. за сумата 241 844.24 щатски долара с падеж 23.12.2012 г.
В последствие към договора са били сключени няколко допълнителни споразумения („допълнения“), касаещи количеството на доставената стока и цената на стоката, а на 05.07.2013 г. между страните е сключен Договор за прекратяване на договора за доставка на въглища от 30.12.2011 г. Съгласно т. 2.2. от този договор „Прекратяването на договора няма да окаже влияние върху, и настоящият договор не представлява отказ или отмЯ. на уговорките в т. 2.2.1.относно изпълнението на каквито и да е заявки за доставка на въглища, направени от купувача към продавача на или преди датата на влизане в сила на договора за отмЯ. и в т. 2.2.2.-относно изпълнение на задълженията на купувача да плати на продавача всички суми, които са станали платими на продавача (независимо дали плащането е станало дължимо към датата на влизане в сила) за доставка на въглища преди или след датата на влизане в сила съгласно заявки, направени от купувача по договора по всяко време на или преди датата на влизане в сила, и всички такива суми остават платими съгласно условията на договора“. В т. 5.1. е посочено, че договорът и какъвто и да е спор или несъответствие, възникнали по или във връзка с неговия предмет или изготвяне (включително извъндоговорни спорове или искове) се подчинява на и се тълкува съгласно законите на Англия, а в т. 5.2. е въведена арбитражна клауза за разрешаване на възникналите между страните спорове пред Арбитражния институт на Търговската камара на Стокхолм.
На същата дата – 05.07.2013 г., между „Т. Р. ЕАД – като залогодател, и „М. К. АГ – като заложен кредитор, е сключен Договор за особен залог на вземания за обезпечение на суми, дължими по Договор за доставка на въглища № MECH-RUS-2012/30.12.2011 г., като е посочено, че залогът е във връзка със сключен между М. И. Холдингс – Швейцария (едноличен собственик на капитала на залогодателя) и „Топлофикация-Плевен“ ЕАД договор за покупко-продажба на акции от капитала на „Т. Р. ЕАД. По силата на договора за залог залогодателят „Т. Р. ЕАД учредява залог върху своите вземания – съществуващи и бъдещи, към „НЕК“ ЕАД по Договор № 12ИЕ- 2102030/05.05.2012 г. за доставка на електроенергия. Договорът за особен залог е вписан в ЦРОЗ по надлежния ред.
На 15.07.2013 г. между „М. К. АГ и „Т. Р. ЕАД е сключено и подписано Приложение № 7 към Договор за доставка на въглища № MECH-RUS-2012/30.12.2011 г., в което е изрично посочено, че на 05.07.2013 г. договорът е бил прекратен, с изключение на заявките направени на или преди тази дата. В клаузата на т. 2.1. страните са потвърдили размера на неизплатената сума по договора за доставка (18 805 049.22 щатски долара) и са договорили плащане на вноски заедно с лихва съгласно график - приложение. Споразумението съдържа клаузи за неизпълнение и за предсрочна изискуемост. Съгласно т. 4.2. Приложение № 7 представлява неразделна част от договора за доставка.
На същата дата – 15.07.2013 г., между страните е сключено и Приложение № 8 към договор № MECH-RUS-2012/30.12.2011 г., с което страните са потвърдили размера на наказателната лихва за първата дължима вноска по Приложение № 7.
Заложният кредитор „М. К. АГ е пристъпил към изпълнение върху заложените вземания на 02.12.2016 г. Предявил е искове по чл. 79, ал. 1 от ЗЗД във вр. с чл. 44а, ал. 1 от ЗОЗ срещу „НЕК“ ЕАД и с влязло в сила Решение № 770/13.04.2018 г. по т. д. № 1034/2017 г. на СГС, ТО, VI-23 състав, „НЕК“ ЕАД е осъдено да заплати на депозитаря сумата 5 318 372.19 лв. за доставена електрическа енергия по конкретни фактури, дължима на „Т. Р. ЕАД, ведно със законната лихва от 17.03.2017 г. до окончателното изплащане. Сумата е разпределена и с нея са погасени част от задълженията на ищеца по договора за доставка на въглища, като ответникът не спори, че задължението по процесната фактура не е погасено.
Висящо е и т. д. № 619/2019 г. на СГС, образувано по предявен от „М. К. АГ срещу „НЕК“ ЕАД иск по чл. 44а от ЗОЗ за сума в размер на 21 400 000 лв.
При така установеното от фактическа страна, мнозинството от състава на въззивния съд е споделило извода, направен от първостепенния съд, за основателност на релевираното от ответника възражение по чл. 15, ал. 1 ГПК за неподведомственост на спора пред съда поради наличието на арбитражна клауза.
Според въззивната инстанция, в договора за доставка на въглища от 30.12.2011 г. страните изрично са предвидили, че възникналите между тях спорове във връзка с договора ще се разрешават от Арбитражния институт на Търговската камара на Стокхолм, като обстоятелството, че на 05.07.2013 г. този договор е прекратен с друго споразумение между страните, също съдържащо арбитражна клауза, не обосновава извод за нейната неприложимост в случая. Видно от договора от 05.07.2013 г., страните са прекратили действието на договора за доставка на въглища занапред, като изрично са се споразумели, че прекратяването не се отнася до задълженията на страните, възникнали по договора до датата на прекратяване, във връзка с вече извършените доставки на стоки съобразно договора. Това означава, че по отношение на изпълнението на задълженията на страните по вече извършените доставки, действието на договора от 30.12.2011 г. се запазва, което се потвърждава и от сключените между страните впоследствие, след прекратяването на 05.07.2013 г., допълнителни споразумения за разсрочване на задълженията на купувача по договора и за заплащане на наказателна лихва (приложение № 7 и № 8/15.07.2013 г.). Нещо повече, вземанията на продавача по извършените доставки са обезпечени с особен залог на вземания на купувача към трето лице (Договор за залог от 05.07.2013 г.). Въззивният съд е извел извод, че след като действието на договора по отношение на вече извършените до прекратяването доставки е продължено, то в договорните отношения между страните е приложима същата арбитражна клауза – защото тя е изрично предвидена в договора за доставка на въглища, и защото в договора за прекратяване арбитражната клауза не е изрично отменена.
За неоснователно е прието становището, поддържано от жалбоподателя, че след като арбитражната клауза не е включена изрично в клаузата, която предвижда за кои правоотношение договорът запазва действието си (т. 2.2.), то нейното приложение е изключено. Аргументирал се е с изложени в мотивите съображения, че арбитражното споразумение представлява процесуален договор, който не може да се „предполага“ или да се извежда по аргумент за противното. С договора за прекратяване страните са изключили от прекратяването само определен кръг от възникналите между тях правоотношения по договора за доставка, което означава, че последният в останалата си част продължава да ги обвързва, ерго – обвързва ги и съдържащата се в него арбитражна клауза приложима за споровете, свързани с изпълнението на задълженията, съществуващи въз основа на запазилите действието си уговорки, както и за тези във връзка с изпълнението на възникналите преди сключването между страните на 05.07.2013 г. на Договор за прекратяване на договора за доставка на въглища от 30.12.2011 г., доколкото предмет на спора по предявения отрицателен установителен иск е отричане съществуването на вземане по ф-ра № МС/12/104466СО/09.10.2012 г.– т. е. преди сключването му.
Въззивният съд е посочил, че при преценката за подведомственост на спора, съдът преценява единствено наличието на арбитражна клауза, при което не е необходимо служебно установяване на приложимото към договора право – това на Англия и Уелс, съгласно чл. 44 от КМЧП, което е уговорено да се прилага при решаване на основния спор по изпълнение на договора за доставка на въглища.
На следващо място, съставът на Апелативен съд – В. Т. е приел, че предявеният иск е по спор, възникнал „по и във връзка“ с договора за доставка от 30.12.2011 г. по смисъла на т. 10.1. и т. 10.2. (арбитражната клауза) – предявеният иск, според изложеното в исковата молба, е отрицателен установителен иск по чл. 124, ал. 1 ГПК за несъществуване на вземането по процесната фактура поради погасяването му по давност, което означава, че релевантни към спора и подлежащи на доказване са предвидените в договора за доставка задължения на страните, в т. ч. за плащане на доставените стоки и сроковете за това, като в тази връзка следва да бъде съобразено и последващото разсрочване на задължението (приложение № 7). Предвид това, независимо от вида на предявения иск, той е свързан с договора за доставка и с неговото изпълнение.
Въззивният съд не е споделил и доводите на жалбоподателя, че общата воля на страните да прекратят както сключения между тях договор, така и действието на арбитражната клауза, се извежда от последващите им действия по сключване на договор за залог на вземания на същата дата, на която е подписан и договорът за прекратяване (05.07.2013 г.). В тази връзка е изложил съображения, че предвид правната същност на арбитражното споразумение като процесуален договор, отмЯ.та му следва да бъде изрично заявена, а не да бъде извеждана от последващи действия на страните. На следващо място, в договора за особен залог страните изрично са предвидили, че по отношение на него се прилага законодателството на Р. Б. а споровете във връзка с него се разглеждат от българския съд, като според въззивната инстанция няма пречка подведомствеността на споровете по основния договор и по договора за обезпечаването му да е различна, след като предмет на залога са вземания на длъжника към юридическо лице със седалище в Р. Б. и удовлетворяването от залога следва да се извърши съобразно българския закон, което всъщност е и направено – ответникът-заложен кредитор е пристъпил към изпълнение по реда на ЗОЗ и към събиране на заложените вземания по реда на чл. 44а от ЗОЗ. В тази връзка, въззивният съд е намерил, че иск по чл. 36 от ЗОЗ би подлежал на разглеждане от българския съд, тъй като този иск се предявява от залогодателя в това му качество и при наличието на специалната хипотеза на ЗОЗ, т. е. спорът би бил такъв по договора за залог, но в искова молба по настоящия случай не са изложени конкретни обстоятелства, които да обосновават наличието на специалната хипотеза на чл. 36 от ЗОЗ, съответно – не може да бъде аргументирана такава квалификация на претенцията.
Въз основа на гореизложеното мнозинството от въззивния съдебен състав е приело за правилен и законосъобразен извода на първоинстанционния съд за неподведомственост на спора поради наличието на арбитражна клауза между страните и е потвърдило определението, с което производството по делото е прекратено.
От страна на докладчика по делото обжалваният акт е подписан с особено мнение.
Настоящият състав на ВКС,Първо т. о. намира по отношение наличието на основания за допускане на касационно обжалване следното: В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК искането за допускане на касационното обжалване е основано на следните въпроси, които според частния касатор са включени в предмета на спора и са обусловили решаващата правна воля на въззивния съд: 1. Намира ли приложение разпоредбата на чл. 43, ал. 1 от КМЧП по конкретното дело, в частност: налице ли е служебно задължение на съда да установи служебно съдържанието на чуждото право по реда на чл. 43, ал. 1 от КМЧП при разглеждането на възражение за неподведомственост на спора по реда на чл. 8, ал. 1 от ЗМТА?; 2. Следва ли съдът в рамките на правораздавателната си дейност и при преценка на възражение по чл. 8, ал.1 от ЗМТА да приложи чл. 102, ал. 1 от КМЧП, относно приложимото право по при разрешаване на спора?; 3. Следва ли да се приложи общата разпоредба на чл. 20 от ЗЗД по отношение на процесуални договори?; 4. Длъжен ли е съдът служебно да установи действителността на арбитражна клауза, доколкото тя съставлява договор?; 5. Следва ли подведомствеността (компетентността) да бъде определена по конкретното дело съобразно изискванията на Луганската конвенция от 2007 г.? и 6. Длъжен ли е въззивният съд по реда на чл. 236, ал. 2 от ГПК да обсъди в мотивите си всички допустими и относими към предмета на спора доводи, твърдения и възражения на частния жалбоподател? В подкрепа на заявеното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК частният касатор се позовава на следната съдебна практика, в противоречие с разрешенията по която счита, че се е произнесъл въззивният съд: решение № 205 от 20.10.2015 г. по гр. д. № 412/2015 г. на ВКС, III г. о., решение № 233 от 22.01.2013 г. по т. д. № 914/2011 г. на ВКС, II т. о., решение № 156 от 21.01.2020 г. по гр. д. № 336/2019 г. на ВКС, II г. о., решение № 426 от 21.11.2011 г. по гр. д. № 74/2011 г. на ВКС, I г. о., решение № 36 от 07.05.2019 г. по гр. д. № 2677/2018 г. на ВКС, II г. о., решение № 115 от 15.08.2016 г. по в. т. д. № 3428/2014 г. на ВКС, II т. о., решение № 157 от 11.01.2013 г. по т. д. № 611/2012 г. на ВКС, I т. о. и определение № 521 от 17.07.2013 г. по ч. т. д. № 2377/2013 г. на ВКС, I т. о. – по въпрос № 1; решение № 174 от 19.12.2017 г. по т. д. № 417/2017 г. на ВКС, II т. о. – по въпрос № 2; решение № 1 от 24.07.2012 г. по гр. д. № 777/2010 г. на ВКС, I г. о., решение № 105 от 30.06.2011 г. по т. д. № 944/2010 г. на ВКС, II т. о., решение № 129 от 12.07.2013 г. по т. д. № 558/2012 г. на ВКС, II т. о., решение № 202 от 13.07.2012 г. по гр. д. № 680/2011 г. на ВКС, I г. о., решение № 453 от 03.11.2011 г. по гр. д. № 634/2010 г. на ВКС, IV г. о., решение № 502 от 26.07.2010 г. по гр. д. № 222/2009 г. на ВКС, IV г. о., решение № 67 от 30.07.2014 г. по т. д. № 1843/2013 г. на ВКС, II т. о., решение № 167 от 26.01.2012 г. по т. д. № 666/2010 г. на ВКС, I т. о., решение № 81 от 07.07.2009 г. по т. д. № 761/2008 г. на ВКС, I т. о., решение № 121 от 20.12.2010 г. по т. д. № 1039/2009 г. на ВКС, I т. о., решение № 137 от 25.06.2010 г. по т. д. № 888/2009 г. на ВКС, II т. о., решение № 170 от 15.10.2013 г. по т. д. № 595/2012 г. на ВКС, II т. о. и решение № 215 от 21.03.2018 г. по т. д. № 2233/2016 г. на ВКС, II т. о. – по въпрос № 3; Тълкувателно решение № 1 от 27.04.2022 г. по тълк. д. № 1/2020 г. на ОСГТК на ВКС – по въпрос № 4; решение № 7 от 02.07.1992 г. по конст. дело № 6/1992 г. на Конституционния съд на Р. Б. – по въпрос № 5 и решение № 19 от 07.08.2018 г. по т. д. № 2124/2016 г. на ВКС, II т. о., решение № 184 от 17.12.2018 г. по т. д. № 2781/2017 г. на ВКС, I т. о. и решение № 97 от 02.05.2019 г. по гр. д. № 3457/2018 г. на ВКС, IV г. о. – по въпрос № 6. По отношение на всички шест въпроса, поставени в изложението на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК, жалбоподателят поддържа, че е налице допълнителният селективен критерий за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, т. е., че въпросите са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.
Сочи се и самостоятелният селективен критерий по чл. 280, ал. 2, предл.
трето ГПК – очевидна неправилност на въззивното определение, който се обосновава с твърдения за неправилност на атакувания съдебен акт поради нарушения на процесуалния закон – чл. 236 ГПК, изразяващи се в отказ на въззивния съд да приложи относимите по случая разпоредби на чл. 43, ал. 1 КМЧП и чл. 102 КМЧП, нарушения на материалния закон – отказ от приложение на чл. 20 ЗЗД и неприлагане на императивната разпоредба на чл. 36 ЗОЗ, както и допуснато от въззивната инстанция грубо нарушение правилата на формалната логика.
Допускането на касационно обжалване, според уредбата в чл.280 ал.1 ГПК предпоставя с обжалвания съдебен акт въззивният съд да се е произнесъл по материалноправен и/или по процесуалноправен въпрос, обусловил правните му изводи по предмета на спора, и по отношение на този въпрос да са осъществени някои от допълнителните предпоставки по т. 1 – т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК. Съобразно разясненията, дадени в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалвания акт и за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд.
При така направените разяснения в настоящия случай следва да се посочи, че въпрос № 1 действително е разгледан от въззивния съд и му е даден кратък отрицателен отговор, но същият не е обусловил решаващата правна воля на съда, тъй като същият не се занимавал с решаването на основния спор, поради което по отношение на него не е налице основният селективен критерий за достъп до касация по чл. 280, ал. 1 ГПК. Не попадат в приложното поле на касационното обжалване и следващите два въпроса (№ 2 и № 3). За да приеме за основателен релевирания от ответника отвод за неподведомственост, въззивният съд е подложил на тълкуване арбитражната клауза и така е достигнал до извод, че с нея страните са постигнали съгласие да отнесат за разглеждане пред избрания арбитражен орган споровете, възникнали помежду им във връзка с изпълнението на сключения между тях договор, в т. ч. и тези след прекратяването му, но основаващи се на възникналите задълженията на страните по него до сключването на договора за прекратяването му, което е изрично уговорено в последния. Тълкуването на арбитражната клауза е израз на същинската правораздавателна дейност на въззивната инстанция, поради което обусловеното от тълкуването произнасяне по въпроса за приложимостта на арбитражната клауза към предявената искова претенция не може да бъде подведено под общото основание на чл. 280, ал. 1 ГПК за достъп до касация. Евентуалното противоречие на направените при тълкуването изводи с действителната воля на страните и със закона е от значение за касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК и за правилността на въззивното определение, но не съставлява основание за достъп до касационен контрол, съгласно указанията в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС.
Що се касае до въпрос № 4: „Длъжен ли е съдът служебно да установи действителността на арбитражна клауза, доколкото тя съставлява договор“, то този въпрос не е обусловил произнасянето на въззивния съд. Въззивният съд е решил спора като е уважил отвода за неподведомственост, поради наличие на сключено арбитражно споразумение, като е приел, че според съдържанието му, последното се прилага относно уговорената арбитражна юрисдикция за конкретния спор между страните. Изложени са съображения, че в Договора за прекратяване действието на предходно сключения Договор за доставка, съдържащ и процесната арбитражна клауза, страните са изключили от прекратяването само определен кръг от възникналите между тях правоотношения по договора за доставка, което означава, че последният, в останалата си част, продължава да ги обвързва, ерго – обвързва ги и съдържащата се в него арбитражна клауза приложима за споровете, свързани с изпълнението на задълженията по първия договор, включително за тези във връзка с изпълнението на възникналите преди сключването между страните на 05.07.2013 г. на Договор за прекратяване на договора за доставка на въглища от 30.12.2011 г., доколкото предмет на спора по предявения отрицателен установителен иск е отричане съществуването на вземане по ф - ра № МС/12/104466СО/09.10.2012 г.– т. е. спорът е за съществуването на задължение, възникнало на основание договора от 30.12.2011 г. преди прекратяването на неговото действието по силата на втория договор -този от 05.07.2013 г. Позовал се е на изричните уговорки в т.2.2.1 и т. 2.2.2 от съдържанието на самия договор за прекратяване действието на първия.
В този смисъл и този въпрос не удовлетворява общото основание за допускане на определението до касационно обжалване, доколкото ищецът, оспорвайки основателността на отвода за неподведомственост, не е твърдял недействителност/нищожност/ на арбитражното споразумение, а е оспорил неговата приложимост към висящия пред съда спор.
По изложените съображения за неотносимост на въпроса, не е налице и противоречие по този въпрос на обжалвания акт с посочената практика на ВКС в насока, че по силата на разпоредбите на чл. 8, ал. 1 и чл. 19, ал. 1 ЗМТА, произнасянето по действителността, съответно недействителността на сключено арбитражно споразумение по чл. 7, ал. 1 ЗМТА, е в компетентността на съда (държавен или арбитражен), който е сезиран с материалноправен спор между страните по арбитражното споразумение.
Петият, поставен от жалбоподателя въпрос, изобщо не е бил предмет на обсъждане в мотивите на обжалваното въззивно определение, което изключва обуславящото му значение за изхода на спора и изводите на съда за неподведомственост на спора.
Последният формулиран от частния касатор въпрос (№ 6) също не може да обоснове достъп до обжалване, доколкото се основава на оплаквания за съществено нарушение на съдопроизводствените правила и произнасянето по него не попада в предмета на селективното производство по чл. 288 ГПК, приложимо и за частните касационни жалби. При формулиране на този въпрос не е отчетена липсата на тъждество между основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК и визираните в чл. 281, т. 3 ГПК основания за неправилност поради материална или процесуална незаконосъобразност, или необоснованост.
По изложените съображения не следва да се допусне до касационно обжалване, на основание чл.280 ал.1,т.1 и т.3 ГПК, определението на Апелативен съд – В. Т.
Не е налице „очевидна неправилност“ на обжалваното определение като основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл.
трето ГПК. Очевидната неправилност на постановените от въззивните съдилища съдебни актове, въведена от законодателя като самостоятелно основание за достъп до касационно обжалване (ЗИДГПК, обн. в ДВ бр. 86/2017 г.), не е тъждествена с неправилността, произтичаща от предвидените в чл. 281, т. 3 ГПК основания за касационно обжалване. За да е очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК, въззивното определение трябва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на присъщата на същинския касационен контрол по чл. 290, ал. 2 ГПК проверка за обоснованост и съответствие с материалния закон на решаващите правни изводи на въззивния съд и за законосъобразност на извършените от него съдопроизводствени действия. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона – материален и процесуален, и от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само в случай, че въззивният акт бъде допуснат до касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК. Обжалваното определение не е очевидно неправилно, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона (contra legem), нито извън закона (extra legem), нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. Липсата на очевидна неправилност на обжалваното 10
определение се обуславя и от обстоятелството, че в самата искова молба ищецът се позовава на търговските отношения, възникнали между страните по спора по силата на сключения между тях договор. Ищецът не твърди, че вземането на ответника произтича от друг договор, по ред и при цени различни от тези в договора за доставка на въглища от 30.12.2011 г. При наличието на връзка между исковата претенция и договора, в който е обективирано арбитражно споразумение, съгласно което арбитражът е компетентен да се произнесе по споровете относно неговата валидност, нарушаване, прекратяване или нищожност, е налице самостоятелност на арбитражната клауза като арбитражното споразумение е в сила, дори когато материалноправният договор е прекратен-аргумент от ясната разпоредба на чл.19 ал.2 ЗМТА.
В полза на ответника по КЖ „М. К. АГ, дружество, регистрирано в Швейцария, вписано в търговския регистър на кантон Цуг с регистрационен № СН-170.3.032.036-7 следва да се присъдят разноските в касационното производство в размер на 24 447,88 лева - възнаграждение за процесуално представителство, с оглед отправеното искане за това и приложените фактура и платежeн документ от 03.10.2022 г. за плащане на сумата по сметка на упълномощеното от страната адв. д..
Така мотивиран, съставът на Върховния касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 285 от 25.08.2022 г. по в. ч. т. д. № 221/2022 г. по описа на Апелативен съд – В. Т.
ОСЪЖДА „Т. Р. АД, с ЕИК: 117005106, гр. Русе да заплати на „М. К. АГ, дружество, регистрирано в Швейцария, вписано в търговския регистър на кантон Цуг с регистрационен № СН- 170.3.032.036-7 сумата от 24 447,88 лева - разноски в касационното производство, представляващи платено възнаграждение за процесуално представителство.
Определението не подлежи на обжалване.
11