ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 570
гр. София, 11.03.2024 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 2-РО ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ
4-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на четиринадесети ноември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:
Председател:Костадинка Недкова
Членове:Николай Марков
Галина Иванова
като разгледа докладваното от К. Н. К. търговско дело № 20228002902746 по описа за 2022 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е въз основа на две касационни жалби против решение № 98/15.07.2022г. по в. т.д № 91/2022г. на Апелативен съд - В. Т.
Касаторите и ищци по делото Т. И. А. и Д. А. А. обжалват решение № 98/15.07.2022г. по в. т.д № 91/2022г. на Апелативен съд - В. Т. в частта, в която е отхвърлен искът по чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД са сумата от 1 197.08 лева, като погасен по давност, за заплащане на възнаградителна лихва, неправомерно начислявана върху включената без правно основание при превалутирането през 2012г. и преструктурирането през 2014г. курсова разлика от 190 666.42 лева, формирана от продажбата на евра срещу швейцарски франкове. Позовават се на практиката на СЕС, обективирана в решение от 16.07.2020г. по съединени дела С-224/19 и С-259/19г., че макар да не противоречи на правото на ЕС, уреждането в националните законодателства на давностни срокове, в рамките на които потребителите следва да предявят по съдебен ред своите реституционни претенции, е несъвместима със Съюзното право национална уредба, регламентираща, че началото на течението на давностния срок е свързано с изискуемостта / с момента на извършване на престацията, направена в изпълнение на неравноправна клауза. Според СЕС началото на давностния срок е моментът, в който потребителят е узнал за неравноправната клауза или разумно е могъл да узнае за неравноправния характер на договорната клауза, източник на неоснователно извършената престация /така т.90, 91, 92 от съобразителната част и т.4 от диспозитива на горецитираното решение/. Сочат, че в този смисъл е и т.75 от решение от 9.07.2020г. no съединени дела C-698/18 и С-699/18, като в решение по дело С-485/19 СЕС е извел тълкувателното разяснение, че „принципът на ефективност трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска национална правна уредба, според която по отношение на иск, предявен от потребител, за да му бъдат възстановени суми, неоснователно заплатени в изпълнение на договор за кредит, на основание на неравноправни клаузи по смисъла на Директива 93/13 или на клаузи противоречащи на Директива 2008/48, се прилага тригодишен давностен срок, който започва да тече от деня, в който е осъществено неоснователното обогатяване - параграфи 55, 60, 61, 62, 63, 64 и 66 и диспозитива на решението. В настоящият случай касаторите твърдят, че в противоречие с цитираната практика на СЕС въззивният съд е приел в мотивите на решението, че кондикционните вземания на жалбоподателите са погасени по давност за периода от 02.04.2015г. до 13.05.2015г. без по делото да е било установено, че ищците са знаели или са били в състояние сами да преценят, че спорните валутни клаузи са неравноправни. Претендират се разноските в настоящето производство.
В приложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК е посочен следният правен въпрос, за който се поддържа, че е значим за изхода на делото, тъй като е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда: „Кой е началният момент, от който тече погасителната давност за вземане, произтичащо от неоснователното обогатяване на кредитор, осъществено в следствие на приложението на неравноправни клаузи в потребителски договор в хипотезата, в която потребителят не е в състояние сам да прецени, че договорна клауза е неравноправна или в която не е узнал за нейният неравноправен характер?“. Жалбоподателите се позовават на наличието на допълнителната предпоставка по чл.280, ал.1, т.2 ГПК.
Ответникът по жалбата и по делото, „Ю. Б. АД, в писмен отговор изразява становище, че подадената касационна жалба не отговаря на изискванията за допускане до касационно разглеждане по чл.280 ГПК, а по същество е неоснователна. Сочи, че атакуваното решение е постановено в съответствие с практиката на ВКС, обективирана в определение № 481/08.09.2022г. по т. д. № 1566/2021г. на I т. о на ВКС. Претендира разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 4 693,99 лева с ДДС. Касаторът и ответник по делото „ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ” АД атакува решение № 98/15.07.2022г. по в. т.д. № 91/2022г. на Апелативен съд - В. Т. в частта, в която, след отмяна на решение № 260091/25.11.2021г. по т. д.№ 65/2020г. на Окръжен съд – Плевен, на основание чл.124, ал.1 ГПК е прието за установено по отношение на „Ю. Б. АД, че Т. И. А. и Д. А.а А. не дължат на ответното дружество сума в размер на 190 666.42 лева, представляваща курсова разлика, включена без правно основание в главницата по договор за кредит за рефинансиране на жилищен/ипотечен кредит HL 58066/04.07.2012г., преструктуриран с допълнително споразумение от 16.06.2014г., която сума е формирана при рефинансиране на задълженията по договор за кредит за покупка на недвижим имот НЬ 40074/27.06.2008г. от кредитната сделка на продажба на евра срещу швейцарски франкове, като на основание чл.55, ал.1, предл. първо от ЗЗД осъжда банката да им заплати сумата в размер на 19 214.92 лева, представляваща възнаградителна лихва, неправомерно начислявана през периода от 14.05.2015г. до 13.05.2020г. върху включената без правно основание в главницата при превалутирането през 2012г. и преструктурирането през 2014г. курсова разлика от 190 666.42 лева, формирана от продажбата на евра срещу швейцарски франкове, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на завеждане на исковата молба - 14.05.2020г. до окончателното й изплащане.
Банката - касатор твърди, че обжалваното решение е неправилно, поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и е необосновано. Счита за неправилен извода на съда, че договорът за кредит от 2012г. съдържа характеристиките на договор за новация, защото с него страните били изразили намерение заемната сума да се използва за погасяване на задълженията по договора за кредит от 2008г. Твърди, че целта на договора за кредит от 2012г. е да се отпуснат парични средства за предсрочното погасяване на договора за кредит от 2008г. Самото сключване на договора за кредит от 2012г. няма за резултат погасяване на договора за кредит от 2008г., както би било при новацията. Въпреки, че това не било изрично заявено в него, чрез договора за кредит от 2012г. се постига преструктуриране на дълга, възникнал за кредитополучателите по договора за кредит от 2008г. Към момента на сключване на договора за кредит от 2012г. е действала Наредба № 9/03.04.2008г. за оценка и класификация на рисковите експозиции на банките и за установяване на специфични провизии за кредитен риск (обн., ДВ, бр.38/11.04.2008г., отм., ДВ, бр.40/13.05.2014г.). Съгласно чл.13, ал.1 и ал.2 от Наредбата рефинансирането също се счита за преструктуриране на рискова експозиция. Чрез рефинансирането на дълга по договора за кредит от 2008г. се е променила валутата на дълга - от швейцарски франкове на евро, и срокът за неговото погасяване - от 15 години, считано от 08.07.2008г. по договора за кредит от 2008г. (т. е. до 09.07.2023г.) на 15 години, считано от 05.07.2012г. по договора за кредит от 2012г. (т. е. до 02.07.2027г.). Така е намален и размерът на месечната погасителна вноска.
Касаторът поддържа и изложените в точки 2.2 до 2.10 от отговора на исковата молба възражения, че първоначалните кредитополучатели по договора за кредит от 2008г. и договора за кредит от 2012г. - А. Д. А. и Т. И. А., не са потребители по смисъла на §13, т.1 от ЗЗП. Посочва, че договорът е бил сключен от кредитополучателите за покупката на недвижим имот със стопанско предназначение (идеални части от поземлен имот и построените върху него фабрична сграда, магазинни помещения и складово помещение), както и че единият кредитополучател - покойният А. Д. А., е бил съдружник и управител в няколко търговски дружества към датата на сключване на договора за кредит от 2008г. и след усвояването на сумата по този кредит е превел част от тази сума (50 000 евро) на търговско дружество („АЛФА ГРУП“ ООД), в което е бил съдружник и управител. Освен това магазините са придобити с инвестиционна цел и реализиране на печалба от отдаването им под наем и фактически са използвани за това, а не за живеене и задоволяване па лични нужди на кредитополучателите. Отделно се твърди, че клаузата на чл.24 от договора за кредит от 2008г. не е неравноправна, защото кредитополучателите не поемат целия валутен риск, тъй като банката е поела от своя страна рискът от обезценяване на швейцарския франк спрямо другите валути - лева и евро.
В приложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК са посочени следните правни въпроси, за които се поддържа, че са значими за изхода на делото, тъй като са включени в предмета на спора и са обусловили правните изводи на съда: „1.1/ Представлява ли договорът за банков кредит, с който се рефинансира отпуснат преди неговото сключване друг банков кредит новация на правоотношението, възникнало от рефинансирания кредит?; 1.2/ Следва ли волята за обективна новация на съществуващо правоотношение да бъде изрично и недвусмислено изявена от страните по погасеното чрез новация правоотношение?“; Твърди се, че въззивният акт противоречи на: решение № 789/22.04.2002г. на по гр. д. № 2292/2001г. на V г. о. на ВКС, решение № 138/22.08.2013г. по т. д. № 27/2012г. на II т. о. на ВКС, решение № 110/17.07.2015г. по т. д.№ 1568/2014г. на I т. о. на ВКС и решение № 136/06.11.2015г. по т. д.№ 2483/2014г. на II т. о. на ВКС.; 2.1./ При формирането на преценка дали физическо лице - кредитополучател има потребителско качество по смисъла на §13, т.1 от Допълнителните разпоредби на Закона за защитата на потребителите по сключен от него договор за банков кредит, следва ли съдът да съобрази обстоятелствата, свързани със стопанското предназначение на недвижимия имот, за покупката на които се отпуска кредита?; 2.2/ Длъжен ли е съдът, при претендирана поради неравпоправност нищожност на договорни клаузи от договор за банков кредит, при преценка на потребителското качество на физическо лице - кредитополучател по смисъла на §13, т.1 от Допълнителните разпоредби на Закона за защитата на потребителите, да вземе предвид обстоятелства, свързани с функционалната връзка на това лице с притежавано/контролирано от него търговско дружество или търговски дружества, включително обстоятелството, че част от получената като кредит сума е била преведена от кредитополучател на дружество, в което кредитополучателят е съдружник и управител?“ Твърди се противоречие на акта с решенията на Съда на Европейския съюз по дела С-74/15, С-110/14 и С- 348/14. Касаторът се позовава на наличието на допълнителните предпоставки по чл.280, ал.1, т.1 и т.2, предл. 2- ро ГПК.
Ответниците по жалбата и ищци по делото, Т. И. А. и Д. А. А. в депозиран отговор изразяват становище, че подадената касационна жалба не отговаря на изискванията за допускане до касационно разглеждане по чл.280 ГПК, а по същество е неоснователна.
Намират за законосъобразен изводът на втората инстанция, че неравноправно е включена в главницата по договора за кредит за рефинансиране на жилищен кредит 58066/04.07.2012г. курсовата разлика от 190 666, 42 лева, поради преизчисляването по актуалния курс за швейцарски франк на дължимия остатък по договор за кредит за покупка на недвижим имот HL40074/27.06.2008r., а не по приложимия курс при усвояване през 2008г., тъй като върху потребителите е прехвърлен валутния риск от повишаване на чуждата валута, без банката да им е предоставила цялата и пълна относима информация за обхвата на поетото от тях задължение, съобразно критериите, изведени с решение по дело С-186/16 и с определение по дело С-119/17 на СЕС. Този извод на въззивната инстанция е съответен на задължителната практика на CEC - решение от 9.07.2020 по дело С-452/18, където СЕС се произнесъл по въпроса, дали член 6, пар. 1 от Директива 93/13 трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска новационен договор между търговец и потребител, с който се изменя клауза, чийто неравноправен характер може да бъде установен по съдебен ред, респ., с който потребителят се отказва от последиците, до които би довело обявяването на неравноправния характер на тази клауза. Сочи се, че сделката от 2012г. осъществява фактическия състав на новацията, тъй като изцяло се различава съдържанието й по всички съществени и несъществени елементи на сделката от тези на сделката от 2008г., поради което е невъзможно едновременното им изпълнение, в която насока са: решение № 225/03.08.2016г. по т. д. № 3696/2014г. на I т. о. на ВКС, решение № 110/17.07.2015г. по т. д.№ 1568/2014г. на I т. о. на ВКС, определение № 856/02.07.2015г. по гр. д.№ 2817/2015г. на IV г. о. на ВКС. В случая договорът от 2012г. обективирал новация, тъй като страните са променили всички съществени елементи на договора за кредит от 2008г. - решение № 225/03.08.2016г. по т. д. № 3696/2014г. на I т. о на ВКС.
Ищците считат, че правилно въззивният съд приел, че е налице качеството потребители на кредитополучателите. Сочат, че същите са кандидатствали за кредита като физически лица и той е отпуснат при условията за кандидатстване на физически лица и е приложил принципа „venire contra factum proprium“, предвид условията при които е отпуснат кредитът от 2008г., както и с оглед обстоятелството, че банката се е възползвала от наследимата и неограничената отговорност на кредитополучателите - физически лица, доколкото след смъртта на А. А. неговите наследници са поели изцяло задълженията по съществуващата кредитна сделка от 2012г. и допълнителното споразумение към същата от 2014г. Считат, че обстоятелството, че закупените с кредита от 2008г. сгради са със стопанско предназначение е ирелевантно, тъй като понятието „потребител“ е обективно и се определя по функционален критерий, който се изразява в това да се направи преценка, дали разглежданото договорно отношение се вписва в рамките на дейности, външни за упражняването на дадена професия /т. 27 от определение по дело С-74/15 на СЕС/. Не може да обоснове извод за липса на потребителско качество на ищците и от обстоятелството, че те са отдавали под наем спорадично и несистемно две магазинни помещения, част от придобитите с част от кредита в размер на 230 000 евро недвижими вещи - фабрична сграда, магазинни помещения и складово помещения, изградени в закупените идеални части от имот. Твърдят, че според СЕС, преценката дали дадено лице действа в качеството на потребител или действа поради интереси, свързани с рамките на неговата търговска или професионална дейност, изисква проверка на всички релевантни факти и обстоятелства. В тази връзка СЕС е посочил неизчерпателно в решението от 04.10.2018г. по делото Каменова, С- 105/17г. примерни критерии, които са релевантни за определяне на едно лице като търговец - обстоятелства като организираност, намерение за печалба, технически познания или редовен характер на дейността /т. 38 от решението/. Също така считат, че не се отрича потребителското качество на ищците и от обстоятелството, че част от процесния кредит в размер на 50 000 евро А. А. е превел на търговското дружество „Алфа груп“ ООД, тъй като сумата от 50 хил. евро, предоставена в заем от А. А. на „Алфа груп“ ООД спрямо общата заемна сума от 320 хил. евро не може да доведе до извод, че цялата престация е получена от кредитополучателите с цел реализиране на дейността на търговското дружество и от там - да установи липса на потребителско качество на ищците. Не може да обусловят липсата на потребителско качество на наследниците на Асен А. и обстоятелството, че към датата на сключване на договора за кредит от 2008 г. и договора за кредит от 2012г. покойният А. Д. А. е бил съдружник и управител в “А. Г. ООД, „А. Г. ООД, „А. Г. ВТ“ ООД, „Фотокерамика“ ООД, и „Алфа-21“ ЕООД, и съдружник в „Мемориал-21“ ООД, и че е бил собственик на траурна агенция, зам. председател на Съюза на погребалните фирми в България и председател на управителния съвет на Българската траурна камара. В тази връзка ищците се позовават на т.20 от решение по дело С-110/14 на Съда на ЕС, където е прието, че едно и също лице може да действа по някои сделки като потребител, а по други сделки като продавач или доставчик. На следващо място, по делото е установено по безспорен начин, че към 2008г. Т. А. не е имала никакво участие в търговските дружества, в които съпругът й е бил съдружник. Ищците претендират заплащане на направените разноски, включая адвокатско възнаграждение за оказаната на Д. А. безплатна правна помощ на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Касационните жалби, с оглед изискванията за редовност, са процесуално допустими – подадени са от надлежни страни в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
С решение № 260091/25.11.2021г. по т. д. № 65/2020г. на Окръжен съд -Плевен е отхвърлен предявеният от Т. И. А. и Д. А.а А. против „Ю. Б. АД иск с правно основание чл.124, ал.1 ГПК, вр. с чл.430 ТЗ да бъде признато за установено спрямо ответника, че ищците не му дължат сумата от 190 666.42 лева, представляваща курсова разлика, включена без правно основание в главницата по Договор за кредит за рефинансиране на жилищен/ипотечен кредит HL 58066/04.07.2012г., преструктуриран с Допълнително споразумение от 16.06.2014г., която сума е формирана при рефинансиране на задълженията по договор за кредит за покупка на недвижим имот HL 40074/27.06.2008г. от кредитната сделка на продажба на евра срещу швейцарски франкове. Със същото решение е отхвърлен предявеният от Т. И. А. и Д. А.а А. против „Ю. Б. АД иск с правно основание чл.55, ал.1, предл. първо от ЗЗД да бъде осъден ответника „Ю. Б. АД да заплати в полза на първата ищца - Т. И. А. сумата в размер на 58 488.90 лева, представляваща възнаградителна лихва, неправомерно начислявана през периода от 02.04.2015г. до 13.05.2020г. върху включената без правно основание в главницата при превалутирането през 2012г. и преструктурирането през 2014г. курсова разлика от 190 666.42 лева, формирана от продажбата на евра срещу швейцарски франкове, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на завеждане на исковата молба - 14.05.2020г. до окончателното й изплащане. С решението са осъдени Т. И. А. и Д. А.а А. да заплатят на „Ю. Б. АД сумата от 5 511.59 лева, представляваща направените по делото разноски.
Апелативният състав е приел за установено от фактическа страна следното: По делото не се спори, че на 27.06.2008г. между „Юробанк И Еф Д. Б. АД (сега „Ю. Б. АД) (кредитор) и Т. и А. А. (кредитополучатели) e сключен договор за кредит за покупка на недвижим имот НL 40074/27.06.2008г., по силата на който на Т. и А. А. е предоставен кредитен лимит в швейц. франкове с равностойността им на 320 000 евро (528 747 швейц. франка), който е усвоен от кредитополучателите на 09.07.2008г., като сумата по молба на кредитополучателите е превалутирана в евро и преведена по тяхна сметка, а кредитополучателите се задължили да върнат сумата в срок от 180 месеца, считано от датата на усвояване на кредита. Възникнало е правоотношение за предоставяне на кредит, по силата на което банката е изпълнила задължението си да предаде на кредитополучателите договорената сума, чрез превод по банкова сметка.
В последствие с Договор от 04.07.2012г. е уговорено рефинансиране на първоначалния кредит с цел предсрочно погасяване на първоначалния, като на кредитополучателите е предоставена сума в размер на 391 100 евро и първоначалният кредит е погасен. С Допълнително споразумение от 16.06.2014г. последния кредит е превалутиран от евро в лева, а след това с последващо допълнително споразумение от 22.05.2017г., поради смъртта на А. А., наследниците му са поели всички задължения по договора.
По отношение на предявения иск с правно основание чл.124 ГПК съдът е определил за спорни въпросите, дали е налице новация на договора за кредит от 2008г. и дали съдържа посочените неравноправни клаузи.
След анализ на разпоредбата на чл.107 ЗЗД апелативният състав е намерил, че договорът за рефинансиране от 2012г. съдържа характеристиките на договор за новация.
Констатирал е, че с него страните са изразили намерение заемната сума да се използва за погасяване на старото задължение от 2008г. (договор за кредит за покупка на недвижим имот HL 40074/27.06.2008г.) и в същото време са уговорили ново задължение от 2012г. (договор за кредит за рефинансиране на жилищен кредит № HL 58066/04.07.2012г.), със съответните условия и срокове на плащане. В резултат е счел, че в случая е налице обективна новация, тъй като страните са преуредили отношенията си, като старото задължение на ищеца да върне заетите суми в уговорената валута (швейцарски франкове) се заменя с ново задължение - в друга валута (евро). Намерил е, че в съответствие с ТР № 4/29.04.2015 г. по тълк. д. № 4/2014 г. на ОСГТК на ВКС на РБ, в случая промяната от една чуждестранна валута (швейцарския франк), в друга - национална или заместваща валута (лева/евро) налага извода за промяна съществен елемент от договора - неговия предмет.
Също така е приел, че в случая е налице съществена разлика между старото и новото задължение, което го заменя, както и animus novandi, с оглед настъпване на последиците, които са функция от намеренията на страните (искане за предсрочно погасяване на кредит), водещи и до извод за действителност на договора.
Въззивната инстанция е намерила, че по своята същност сключените между страните договор за кредит за покупка на недвижим имот HL 40074/27.06.2008г. и договор за кредит за рефинансиране на жилищен кредит № HL 58066/04.07.2012г. представляват потребителски договори, тъй като кредитополучателите са потребители по смисъла на §13, т.1 от ДР на ЗЗП (ищците са кандидатствали като физически лица, кредитът е бил отпуснат при условията за кандидатстване на физически лица и с оглед принципа „venire contra factum proprium“), а банката е търговец по смисъла на §13, т.2 от ДР на ЗЗП. Приела е, че в случая е приложим ЗЗП и по-конкретно разпоредбата на чл.143 ЗЗП, която урежда т. нар. генерална (обща) клауза за неравноправност на уговорките в потребителските договори клаузи, както и разпоредбата на чл.146 ЗЗП, която регламентира нищожност на такава клауза, освен ако не е била индивидуално уговорена от страните.
Въззивният съд е обсъдил релевираното оплакване - каква е валутата на договора за кредит от 2008г. Във връзка с това е констатирал, че заемната сума по договора от 2008г. е предоставена в швейцарски франкове, в равностойността й в евро, при поето задължение от кредитополучателите да извършват погасителните плащания във валутата, в която кредитът е разрешен и усвоен - швейцарски франкове (чл.1 и чл.6 от договора). В чл.2, ал.1 от договора е уговорено, че разрешеният кредит се усвоява по блокирана сметка на кредитополучателя А., след представяне на молба за превалутиране по образец на банката, а ал.3 на същия текст предвижда, че усвоеният кредит се превалутира служебно от банката в евро по търговски курс „купува“ швейцарски франк към евро на банката в деня на усвояването, която сума в евро се превежда по откритата в банката сметка на кредитополучателя. В ал.2 пък на чл.6 страните са уговорили, че в случай, че на съответния падеж на погасителна вноска по главницата и/или лихвата кредитополучателят не е осигурил дължимата сума в швейцарски франкове по сметката си по чл.2, ал.1, но има средства в лева или евро по свои сметки в банката, погасяването на кредита може да се извърши от банката освен във валутата на кредита и в лева или евро след служебно превалутиране на тези средства в швейцарски франкове по курс „продава“ на банката за швейцарския франк към лева/евро, за което кредитополучателят с подписването на договора е дал своето неотменно и безусловно съгласие и оправомощава банката. Въз основа на изложеното съдът е направил извода, че е неоснователно оплакването на жалбоподателите за наличие на двойно превалутиране на задължението им. Въпреки, че валутата на договора от 2008г. е швейцарски франкове, е счел договорните клаузи за изразени ясно, недвусмислено и достатъчно разбираемо, за да бъдат преценени като неравноправни.
Решаващият състав се е позовал на практиката на ВКС на РБ - решение № 136/20.01.2021г. по т. д.№ 1467/2019г. на II т. о. на ВКС е решение № 168/29.01.2021г. по т. д.№ 2184/2019г. на II т. о. на ВКС, както и на практиката СЕС – т. 41 от решение по дело С- 186/16 и на определение от 22.02.2018 г. по дело С-119/17.
Съдът е приел, че разпоредбата на чл.24, ал.1 от договора, където кредитополучателят е декларирал, че е запознат и съгласен с обстоятелството, че промяната на обявения от банката курс купува и/или продава на шв. франк към евро, както и превалутирането по чл.22 от договора могат да имат за последица повишаване размера на погасителните вноски по кредита, изразени в лева/евро, като напълно приема да носи за своя сметка риска от такива промени и повишаване, както и че е съгласен да поеме всички вреди (вкл. и пропуснати ползи), произтичащи от промяна на валутните курсове и новите лихви, приложими по превалутирания кредит. Намерил е, че доколкото с последната клауза върху ищците се възлагат последиците от изменение на курса на валутата, в която е уговорен договорът, и с оглед защитата на интереса им, в качеството им на потребители, на преценка за неравноправност подлежи чл.24 от договора. В тази връзка и въз основа на чл.146, ал.2 ЗЗП е достигнал до извода, че клаузите на договора за кредит от 27.06.2008г., макар и да не са част от общи условия, не са индивидуално уговорени. На следващо място е приел, че клауза в сключен в чуждестранна валута договор за кредит, която не е била индивидуално уговорена и по силата на която кредитът трябва да бъде върнат в същата валута, попада в обхвата на понятието „основен предмет на договора“ по смисъла на чл.145, ал.2, пред. първо от ЗЗП. В т. см. цитира решение С-186/2016 г. на СЕС, решения от 30.04.2014г., K. и K.R., C-26/13, EU:C:2014:282, т. 75, и от 23.04.2015г., Van Hove, C-96/14, EU:C:2015:262, т.50. Подложил е на преценка относимите фактически елементи, сред които са публичността и информацията, предоставена от кредитодателя при договаряне на договор за кредит.
Позовал се е на решение от 26.02.2015г., M., C-143/13, EU:C:2015:127, т.75 и на решение № 98/25.07.2017г. по т. д.№ 535/2016г. на I т. о. на ВКС, и на т.45 от решение на СЕС по дело С- 186/16г. В тази връзка е изложено, че финансовата институция следва да предостави като минимум информация за влиянието върху вноските на драстичното обезценяване на валутата на държавата-членка, в която се намира местожителството или седалището на кредитополучателя - т.49 от решение на СЕС по дело С-186/16г., както и за възможните промени в обменните курсове и рисковете, свързани с вземането на кредит в чуждестранна валута, по-специално, когато потребителят кредитополучател не получава доходите си в тази валута - т.50 от решение на СЕС по дело С-186/16 г., като по този начин даде възможност на средния, относително осведомен и в разумни граници наблюдателен и съобразителен потребител не само да установи възможното поскъпване или обезценяване на чуждестранната валута, но и да прецени потенциално значимите икономически последици от подобна клауза върху финансовите му задължения - т.51 от решение на СЕС по дело С- 186/16г. Въз основа на гореизложеното съдът е заключил, че в конкретния случай клаузата на чл.24 от договора не е уговорена по ясен и разбираем начин, а по най-обобщен начин посочва неблагоприятните последици от увеличаване на курса на швейцарския франк спрямо българския лев, респ. евро. Също така, след като е отчел изложеното в т.54 и т.56 от решение на СЕС по дело С-186/16г. и предвид установените рискове и възможни съществени неблагоприятни последици за потребителя от промяната на валутните курсове, съдът е намерил, че разглежданата клауза е уговорена във вреда на кредитополучателите и създава значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца/доставчика и потребителя, тъй като прехвърля изцяло валутния риск от промяна на валутата на ищците.
Отделно е прието, че с оглед приложение на чл.26, ал.4 ЗЗД, останалите клаузи на договора следва да се считат за действителни.
Апелативният състав е намерил, че при уговорка за предоставяне на кредитен лимит в равностойността на швейцарски франкове на 320 000 евро по курс „купува“ за швейцарския франк към евро на банката в деня на усвояване на кредита и по който сумата е предоставена към момента на усвояване на кредита, и при установяване на нищожност, поради неравноправност на клаузите от договора, разгледани по-горе, кредитът следва да бъде върнат в уговорения размер и валута - равностойността в швейцарски франкове на 320 000 евро по първоначално определения курс, т. е. по курс „купува“ за швейцарския франк към евро на банката в деня на усвояване на кредита, без това да води до изменение на основния предмет на договора. В този смисъл се е позовал на съдебната практика, обективирана в: решение 168/29.01.2021г. по т. д.№ 2184/2019г. на II т. о. на ВКС, решение 170/21.03.2021г. по т. д.№ 1901/2019г. на II т. о. на ВКС. Установил е, че съобразно представеното по делото приложение 1 към договора от 07.12.2007г. курсът на швейцарския франк към евро е 1.652332.
От договора от 2012г. (договор за кредит за рефинансиране на жилищен кредит № НL 58066/04.07.2012г.) и от Приложение № 1 към него е установено, че към датата на неговото сключване дължимият остатък по договора възлиза на сума в размер на 384 169 евро (461 502.90 швейц. франка). Посочената сума в евро е превалутирана по курс за швейцарския франк 1.2013, а не по уговорения курс, посочен в договора от 2008г. - 1.652332, който е релевантен по изложените по-горе съображения. Апелативният състав е споделил оплакването на ищцовата страна, че така постигнатата уговорка е нищожна като неравноправна, тъй като по естеството си е сключена във вреда на потребителя и в противоречие с изискването за добросъвестност, което като краен резултат води до значително неравновесие между съконтрахентите. От заключението на допуснатата и изслушана съдебно-счетоводна експертиза съдът е установил, че разликата е 97 486.19 евро, и нейната левовата равностойност, която е включена към договора от 2012г., е в размер на 190 666.42 лева, като е приел същата за недължима от кредитополучателите - настоящи ищци. Предвид, че сумата като аритметично изражение е идентична с цената на заявения установителен иск, е намерил същият за изцяло основателен.
Съдът е счел за неоснователно възражението на ответника за погасяване по давност на правото на иск на ищците за установяване, че не дължат сумата от 190 666.42 лева, представляваща курсова разлика, включена без правно основание в главницата по договор за кредит за рефинансиране на жилищен/ипотечен кредит НL 58066/04.07.2012г. Позовал се на решение № 186/19.06.2013г. по гр. д.№ 927/2012г. на IV г. о. на ВКС, че възражението за изтекла погасителна давност може да се направи само тогава, когато титулярят на вземането, за което е изтекла давността, иска да получи изпълнение, а в случая е предявен установителен иск.
По иска с правно основание чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД, съдът е разпределил в тежест на ищеца да докаже даването, респ. получаването, а на ответника да докаже основанието за това. Ищците са твърдели, че за периода 02.04.2015г. до 13.05.2020г. са заплатили на ответника сумата от 58 488.90 лева - недължими вземания за възнаградителна лихва, неправомерно начислявана през периода от 02.04.2015г. до 13.05.2020г. върху включената без правно основание в главницата при превалутирането през 2012г. и преструктурирането през 2014г. курсова разлика от 190 666.42 лева. Установено е, че претендираната от ищеца валутна разлика между курс „швейцарски франк“ и курс „евро/лев“, с оглед заключението на вещото лице по допуснатата ССЕ, възлиза на сумата от 20 412 лева - недължими вземания за възнаградителна лихва за периода 02.04.2015г. - 13.05.2020г. Същевременно съдът е намерил за частично основателно възражението на ответника за изтекла погасителна давност. Пояснил е, че вземането по осъдителния иск не се погасява с давността по чл.111, б. „в“ от ЗЗД, тъй като не е такова за възнаградителна лихва, а е вземане, произтичащо от неоснователно обогатяване вследствие на заплатено при налична липса на основание, което се погасява с петгодишната погасителна давност по чл.110 ЗЗД, като същата започва да тече, съгласно задължителните постановки на т.7 от ППВС № 1 от 1979г. на ВС, при хипотезата на чл.55, ал.1, предл. 1-во ЗЗД от датата на получаването на престацията, тъй като основанието не е налице още при самото извършване на последната.
Предвид, че исковата молба е заведена в съда на 14.05.2020г., а началото на исковия период е 02.04.2015г., решаващият състав е намерил вземането за частично погасено за периода 02.04.2015г. -13.05.2015г., в размер на 1 197.08 лева, съобразно заключението на вещото лице по допълнителната ССЕ. При съобразяване на погасената с давност сума, апелативният съд е счел за основателен искът за сумата от 19 214.92 лева, представляваща възнаградителна лихва, неправомерно начислявана през периода от 14.05.2015г. до 13.05.2020г. върху включената без правно основание в главницата при превалутирането през 2012г. и преструктурирането през 2014г. курсова разлика от 190 666.42 лева.
Настоящият състав на ВКС намира, че въззивното решение следва да бъде допуснато до касационно обжалване по жалбите на двете насрещни страни, предвид следното: Въпроси 2.1 и 2.2 от изложението на банката, поставени във връзка с това, кои обстоятелствата, следва да вземе предвид съдът при извършване на преценка, дали едно физическо лице има качеството на потребител по см. на §13, т.1 ДР ЗЗП, са обуславящи изхода на спора в частта, с която с решението е потвърдено уважаването на исковете, основано на наличие на неравноправни клаузи, при необсъдени от решаващия състав наведени от кредитната институция факти, като въззивното решение в посочената част следва да бъде допуснато до касационен контрол за проверка за съответствие с практиката на ВКС и СЕС – основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.2, предл. 2-ро ГПК. Разглеждането на въпрос 1.2. от изложението на банката е предпоставено от отговора на въпроси 2.1 и 2.2, поради което по тях съдът следва да вземе становище в производството по чл.290 ГПК. Посоченият в приложението на ищците по чл.284, ал.3, т.1 ГПК правен въпрос относно началния момент, от който тече погасителната давност при реституционна претенция на потребител, произтичаща от неравноправност на клауза в сключен от него договор за банков кредит, е значим за изхода на част от спора по кондикционния иск, тъй като е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда за отхвърляне на част от претенцията по чл.55, ал.1, предл.1-во ЗЗД (само в размера от 1 197.08 лева - недължимо платена лихва за периода 02.04.2015г. - 13.05.2015г), като погасена по давност, поради което спрямо него е налице общото основание по чл.280, ал.1 ГПК. Същевременно, с оглед формираната по този въпрос практика на СЕС, част от която е цитирана и от касаторите - физически лица, е осъществен и соченият допълнителен селективен критерий по чл.280, ал.1, т.2, предл. 2-ро ГПК.
Предвид горното, въззивното решение следва да бъде допуснато до касационно обжалване в частта, в която са уважени исковете, както и в частта, в която е отхвърлен искът по чл.55, ал.1, предл. 1-во ЗЗД за сумата от 1 197,08 лева – като погасен по давност (за недължими вземания за възнаградителна лихва за периода 02.04.2015г. 13.05.2015г.), по два правни въпроса, конкретизирани, съответно обобщени от настоящия състав, съобразно Тълкувателно решение № 1/2010г. по тълк. д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, на основание чл.280, ал.1, т.2, предл. 2-ро ГПК, а по първи въпрос и на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК:
1/ При извършване на преценка дали физическо лице - кредитополучател по договор за банков кредит има качеството на потребител по см. на §13, т.1 ДР ЗЗП, следва ли съдът да съобрази обстоятелствата, свързани със стопанското предназначение на недвижимия имот, за покупката на който се отпуска кредитът и функционалната връзка на това лице с притежавано/контролирано от него търговско дружество, включително обстоятелството, че част от получената като кредит сума е била преведена от кредитополучателя на търговско дружество, в което същият е съдружник и управител?; 2/ Кой е началният момент, от който тече погасителната давност за вземане, произтичащо от неоснователното обогатяване на кредитор, осъществено в следствие на приложението на неравноправни клаузи в потребителски договор?. На основание чл.18, ал.2, т.2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, банката - касаторът следва да внесе по сметката на ВКС държавна такса в размер на 4197,63 лева, а физическите лица – жалбоподатели – държавна такса в размер общо на 25 лева.
Водим от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховният касационен съд 10
ОПРЕДЕЛИ:
ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 98/15.07.2022г. по в. т.д № 91/2022г. на Апелативен съд - В. Т. в уважителната му част, както и в частта, с която е отхвърлен искът по чл.55, ал.1, предл. 1-во ЗЗД за сумата от 1 197,08 лева – като погасен по давност относно недължими вземания за възнаградителна лихва за периода от 02.04.2015г. до 13.05.2015г., ведно със съответната част за разноските.
УКАЗВА на касатора „ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ” АД в едноседмичен срок от съобщението да представи по делото вносен документ за внесена по сметката на ВКС държавна такса в размер на 4197,63 лева, като при неизпълнение на указанието в срок, производството по жалбата ще бъде прекратено.
УКАЗВА на касаторите Т. И. А. и Д. А. А. в едноседмичен срок от съобщението да представят по делото вносен документ за внесена по сметката на ВКС държавна такса в размер общо на 25 лева, като при неизпълнение на указанието в срок, производството по жалбата ще бъде прекратено.
След представяне на вносните документи делото да се докладва на Председателя на II ТО за насрочване в открито съдебно заседание, а при непредставянето на вносен документ от някоя от страните в указания срок - да се докладва на състава за прекратяване в съответната част.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
11