10 Р Е Ш Е Н И Е
№ 20
София, 11.01.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Р. Б. Трето гражданско отделение, в открито заседание на четиринадесети декември, две хиляди двадесет и трета година, в състав:
Председател: Е. Т.
Членове: ДРАГОМИР ДРАГНЕВ
ГЕНОВЕВА НИКОЛАЕВА
при секретаря Р. И. като разгледа докладваното от съдия Николаева гр. дело № 266 по описа за 2023 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 290 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ищеца УМБАЛ „Канев“ АД, [населено място], срещу решение № 353 от 24.10.2022 г. по в. гр. д. № 472/2022 г. на Русенски окръжен съд /РсОС/, с което е отменено първоинстанционното решение № 717 от 27.05.2022 г. по гр. д. № 137/2022 г. на Русенски районен съд и вместо него е постановено ново решение, с което е отхвърлен като неоснователен предявеният от касатора срещу Г. Ю. Н. – С. иск с правно основание чл. 234, ал. 3, т. 2 КТ вр. с чл. 92, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумата 8 297. 87 лв. – неустойка по допълнително споразумение № 70 от 02.02.2015 г. към трудов договор, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба - 12.01.2022 г. до окончателното изплащане.
Касаторът поддържа, че обжалваното въззивно решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Твърди, че въззивният съд е допуснал съществени нарушения на процесуалния закон, като не е указал на страните, че не сочат доказателства за твърдените от тях правнорелевантни факти, като по този начин по делото липсват доказателства, че въпреки преобразуването на част от леглата в „Очно отделение“ в ищцовата болница в „ковид“ такива, в това отделение са останали свободни легла за осъществяване на основната дейност на отделението, при което ответницата е могла да извършва лечение на болни съобразно притежаваната специалност „офталмология“. Твърди, че окръжният съд не е съобразил действащия специален закон – Закона за мерките и действията по време на извънредно положение, обявено с решение на НС от 13.03.2020 г./ЗМДВИП/, регламентиращ настъпили форсмажорни обстоятелства, въз основа на който са издадени приетите три заповеди на изп. директор на болницата, с които се реорганизира работата на част от отделенията, в които са разкрити „ковид“ легла, като по този начин е засегната работата на всички лекари, не само на ответницата, и на медицинския персонал, за да бъде зачетено правото на лечение на нуждаещите се пациенти. Счита, че след като е въведено извънредно положение и извънредни правомощия със закон, упражняването на тези правомощия не следва да се третира като виновно неизпълнение на поети с трудови договори задължения на болничните заведения. Поради това поддържа, че не е установено виновно неизпълнение на процесния трудов договор от страна на ищеца, което да освободи ответницата от отговорността за заплащане на договорената в процесното допълнително споразумение за придобиване на специалност компенсаторна неустойка. Претендира сторените съдебно – деловодни разноски пред трите съдебни инстанции.
Ответницата по касационната жалба - Г. Ю. Н. – С. подава писмен отговор, в който оспорва същата като неоснователна. Моли атакуваното решение, като правилно, да бъде оставено в сила. Претендира сторените съдебно – деловодни разноски пред ВКС.
С определение № 1256 от 25.05.2023 г. по настоящото дело е допуснато касационно обжалване на горепосоченото въззивно решение, на основание чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК за проверка на правилността на последното, поради това, че въззивният съд е пропуснал да обсъди наведени от страните форсмажорни обстоятелства с оглед преживяната пандемия от ковид-19, вкл. предприетите извънредни действия от болничните заведения на основание ЗМДВИП, като причина /основание/ за поведението на двете страни по процесния трудов договор.
Настоящият състав на Върховния касационен съд, Трето гражданско отделение, намира по съществото на касационната жалба следното:
Предявен е иск с правно основание чл. 234, ал. 3, т. 2 КТ вр. с чл. 92, ал. 1 ЗЗД за заплащане на договорна компенсаторна неустойка, уговорена в чл. 7.2.10.1 от допълнително споразумение № 70 от 02.02.2015 г. към процесния трудов договор, поради неизпълнение на поето договорно задължение на ответницата да работи в ищцовата болница като лекар със специалност „очни болести“ за срок, равен на срока на проведеното обучение за придобитата в същата болница специалност „очни болести“ /чл. 7.2.9 от горецитираното допълнително споразумение/.
Ищцовата болница е посочила в исковата молба, че реорганизацията на болнични легла за лечение на пациенти с ковид - 19 както в цялата болница, така и в „Очно отделение“ на същата, в което ищцата е полагала труд като лекар – специалист по „очни болести“, е продиктувана от обявеното извънредно положение в страната с ЗМДВИП и необходимостта от справяне с пандемията от ковид - 19, т. е. промяната в характера на работата на ответницата се е наложила от форсмажорни обстоятелства, за които ищцовата болница няма вина и не следва да носи отговорност. Позовала се е на чл. 120 КТ, според който при производствена необходимост работодателят има право да възлага временно задължение за лечение на друг вид болни, съобразно с образованието на служителя – в случая с висше медицинско образование. Без да оспорва прекратяването на процесното трудово правоотношение на основание чл. 327, ал. 1, т. 3 КТ, ищецът излага твърдения, че с писмена покана от 06.08.2021 г. е поканил ответницата да сключат нов трудов договор за остатъка от срока, в който последната е трябвало да работи в УМБАЛ „Канев“ АД, [населено място] по силата на чл. 7.2.9 от процесното допълнително споразумение към процесния трудов договор, като е изразил готовност незабавно да предостави всички условия за работа по специалността „очни болести“, но ответницата е отказала. Поради това счита, че не носи отговорност за непредоставянето на работа по придобитата специалност от служителката през времетраенето на заповеди №№№ 569/19.11.2020 г., 138/29.03.2021 г. и 143/01.04.2021 г. на изп. директор на болницата по време на извънредното положение в страната, и че ответницата не е изпълнила задължението си по чл. 7.2.9 от допълнителното споразумение към трудовия договор, при което дължи заплащане на процесната неустойка.
Ответницата е възразила, че не е имала задължение по процесния трудов договор да изпълнява работа, която не е по специалността й „очни болести“, а възложената й работа въз основа на горепосочените заповеди на изп. директор на ищцовата болница за лечение на пациенти с ковид - 19 е извън сферата на специалността й и на медицинските й познания и е в нарушение на медицинските стандарти. Поради това счита, че законосъобразно е предприела прекратяване на трудовото правоотношение на основание чл. 327, а 1, т. 3 КТ на 15.04.2021 г.. В отговора на исковата молба посочва, че в първия ден на първата заповед, началникът на отделението по очни болести и други двама лекари - специализанти са били в отпуск по болест, като на работа в „Очно отделение“ са останали единствено тя и лекар - специализант с двегодишен стаж след дипломиране, при което се е наложило спешно изписване на всички пациенти с очни заболявания и още на следващия ден – прием на болни с ковид – 19. На 08.12.2020 г. ответницата също е заболяла с ковид – 19 и е отсъствала до края на годината. След връщането й на работа, в началото на януари 2021 г., с втората и третата заповед на изп. директор на болницата се е повторила същата ситуация, при която е следвало отново да лекува пациенти с ковид – 19, без да притежава специални медицински знания за това, доколкото специалността й е тяснопрофилирана. Поради това поддържа, че неизпълнението на задължението й да работи в ищцовата болница за срока на придобитата специалност „очни болести“ и то по тази специалност не е по нейна вина и не може да има за последица ангажиране на отговорността й за заплащане на процесната неустойка.
От приетите по делото писмени доказателства по делото се установява, че между страните е съществувал валиден трудов договор от 30.11.2009 г., с допълнително споразумение по който от 02.02.2015 г., У. К. АД е поело задължение да осигури на ответницата условия за практическо обучение за придобиване на квалификация по професията лекар по специалността очни болести; специализантът се е задължил да завърши специализацията си и да придобие специалността в срок от една година от допускането до държавен изпит, след което да работи в У. К. АД, а работодателят да осигури условия за работа по специалността за срок, равен на срока на проведеното обучение /чл.7.2.9 от допълнителното споразумение от 02.02.2015 г./. При неизпълнение на последното задължение на лекаря страните са уговорили в чл.7.2.10.1. от допълнителното споразумение от 02.02.2015 г. компенсаторна неустойка в полза на работодателя в размер на 20 000 лв., пропорционално за периода на неспазения срок. Страните не са спорили и от доказателствата по делото, се установява, че Г. Ю. Н. – С. е придобила специалност очни болести на 01.01.2019 г. и е продължила да изпълнява задълженията си по процесния трудов договор като специалист по очни болести в „Очно отделение“ на болницата. Със заповеди на изпълнителния директор на У. К. АД от 19.11.2020 г., 29.03.2021 г. и 01.04.2021 г. е разпоредено разпределение на болничните легла в 17 отделения на болничното заведение, включително в отделение Очни болести - 8 болнични легла, за лечение на болни с ковид - 19, като при това работодателят на практика е възложил на ответницата да участва в лечението на такива болни, без да променя мястото й на работа. Със заповед № 67 от 15.04.2021 г. на изпълнителния директор на У. К. АД процесното трудово правоотношение е прекратено на основание чл. 327, ал. 1, т. 3 КТ, въз основа на едностранно писмено заявление от служителя с вх. № 1959/15.04.2021 г., без предизвестие, поради това, че работодателят е променил мястото или характера на работа, освен в случаите, когато има право да извърши такива промени, както и когато не е изпълнил други задължения уговорени с трудовия договор. Заповедта е връчена на ответницата на 16.04.2021 г., като при връчването последната е отбелязала, че счита, че липсват основания за заплащане на парични суми от нея, посочени от работодателя като обезщетения по чл.7.2.10.1 и чл. 7.2.10.2 от процесното допълнително споразумение. С писмена покана изх. № 1684 от 06.08.2021 г., изп. директор на ищцовата болница е поканил ответницата да сключи трудов договор с болницата за работа по специалността „очни болести“, изразявайки готовност да предостави необходимите условия за това, като е посочил, че при неприемане на предложението лекарят ще дължи заплащане на процесната неустойка. В писмената покана изх. № 1684 от 06.08.2021 г., работодателят отново е признал, че процесното трудово правоотношение е прекратено по инициатива на служителката на 15.04.2021 г.. С писмо от 24.08.2021 г., входирано с вх. № 4263/25.08.2021 г. при ищеца, ответницата е отговорила, че трудовият й договор с У. К. АД е прекратен на основание чл. 327, ал. 1, т. 3 КТ поради неизпълнение от работодателя именно на задължението му да й предостави работа по придобитата специалност „очни болести“ и съгласно чл. 7.2.10.3 от договора, в тази хипотеза, той се прекратява без никоя от страните да дължи обезщетение.
Горепосочените правнорелевантни факти са възприети правилно от въззивния съд в гореизложения смисъл.
РсОС е счел от правна страна, че претенцията на работодателя за заплащане на неустойка е основана на неизпълнено от страна на лекаря задължение да работи в У. К. АД като специалист с придобита специалност „очни болести“ за срок, равен на срока на обучението. Посочил е, че на последното корелира задължението на работодателя да осигури на лекаря условия за работа по придобитата специалност. Счел е, че по делото не са представени доказателства, установяващи, че след извършеното разпределение на легла в отделенията за лечение на пациенти с ковид - 19, работодателят е осигурил условия лекарят - специалист по „очни болести“ да продължи да изпълнява задълженията си, работейки по придобитата специалност. Акцентирал е върху установеното обстоятелство, че процесният трудов договор е прекратен с едностранно волеизявление на служителя поради неизпълнение на задължението на работодателя да осигури на служителя условия за работа по придобитата специалност. Счел е за неприложима разпоредбата на чл. 120 КТ за наличие на производствена необходимост, тъй като издадените заповеди от изп. директор на У. К. АД от 19.11.2020 г., 29.03.2021 г. и 01.04.2021 г. не са с правно основание чл. 120 КТ и не са издадени по предвидения в тази разпоредба ред. Посочил е, че според чл. 7.2.10. 3 от процесното допълнително споразумение в случай, че работодателят не изпълни задължението си по чл. 7.2.9 от същото, трудовият договор се прекратява, без никоя от страните да дължи обезщетение. Заключил е, че в конкретния случай ответницата е била поставена в невъзможност да изпълнява задълженията си по трудовия договор да престира труд по придобитата специалност очни болести, поради което не е неизправна страна и не дължи заплащане на договорената неустойка. Счел е, че е налице неизпълнение на задължението на работодателя по чл. 7.2.9 от допълнителното споразумение, поради което служителката правомерно е упражнила потестативното си право да прекрати трудовото правоотношение на основание чл. 327, ал. 1, т. 3 КТ. Договорът е прекратен при условията на чл. 7.2.10.3 от допълнителното споразумение и според тази клауза никоя от страните не дължи обезщетение. Посочил е, че според съдебната практика виновната страна за неизпълнението на уговорено задължение по чл. 234, ал. 3, т. 2 КТ не може да търси обезщетение поради неспазено обещание на служителя за работа за определен срок. За неправилен е намерил извода на районния съд, че задължението на ответницата да работи в У. К. АД не е погасено окончателно, а действието му е било спряно за времето, в което болничното заведение не е имало възможност да й осигури работа по специалност очни болести поради големия прием на болни с ковид-19. Трудовият договор е прекратен, считано от 16.04.2021 г., като съответно са погасени и уговорените между страните задължения. С оглед на прекратеното трудово правоотношение, е счел за неправилен извода на първоинстанционния съд, че неприемането от страна на ответницата на отправената от УМБАЛ Канев АД покана от 06.08.2021 г. за предоставяне на условия за работа по специалността „очни болести“ представлява нарушение на чл. 7.2.9 от процесното допълнително споразумение. При тези решаващи фактически и правни съображения въззивният съд е отхвърлил предявения осъдителен иск.
Горепосочените правни съображения на РсОС в едната си част са изведени в нарушение на материалния закон, при несъобразяване с извънредното положение заради пандемията от ковид - 19, вкл. предприетите извънредни действия от болничните заведения на основание ЗМДВИП. Правилен е изводът на въззивния съд, че е налице поето задължение от ответницата да работи като лекар – специалист по „очни болести“ в ищцовата болница, в която се е обучавала и е придобила тази специалност за срок, равен на срока на обучението /чл. 7.2.9 от процесното допълнително споразумение/. Правилен е и изводът, че при неизпълнение на това задължение служителката се е съгласила да плати обезщетение в договорения в чл.7.2.10.1 от допълнителното споразумение размер, което е допустимо според чл. 234, ал. 3, т. 2 КТ. Следователно е налице действително задължение на лекаря, придобил специалност, по смисъла на чл. 234, ал. 3, т. 1 и т. 2 КТ, поето по действителен трудов договор, да работи в ищцовата болница за определен период от време след придобиването на специалността „очни болести“, по тази специалност, и ако не изпълни това свое задължение по причини, които могат да му се вменят във вина, да плати договорената компенсаторна неустойка в чл. 7.2.10.1 от процесното допълнително споразумение. И двете задължения произтичат от процесния трудов договор, без да противоречат на императивна материалноправна норма. Напротив такива задължения са регламентирани като възможност за страните по трудово правоотношение в чл. 234, ал. 3 КТ, в сферата на договорната свобода по смисъла на чл. 9 ЗЗД. За да възникне в патримониума на ответницата задължението за заплащане на процесната договорна неустойка, необходима предпоставка е осъществяването на виновно неизпълнение от нейна страна на поетото задължение по чл. 7.2.9 от процесното допълнително споразумение към трудовия договор. Съгласно чл. 81, ал. 1 ЗЗД, длъжникът не отговаря, ако невъзможността за изпълнението се дължи на причина, която не може да му се вмени във вина. Неизпълнението на задължението на ответницата, обезпечено с процесната договорна неустоечна клауза, не е виновно, тъй като е резултат от обявеното със закон извънредно положение в страната за справяне на обществото и болничните заведения с пандемията от ковид – 19. Това неизпълнение е предопределено от неизпълнението на корелативното задължение на работодателя да осигури работа на ответницата като лекар по специалността „очни болести“ в съответното отделение на болницата. Неизпълнението от страна на работодателя също не е виновно, тъй като е резултат от горепосоченото извънредно положение, съставляващо непреодолима сила. Изводът на въззивния съд за виновно неизпълнение от страна на ищцовата болница, квалифициращо я като неизправна страна по процесния договор, която поради това си качество не може да търси процесната неустойка, е неправилен като нарушаващ приложимия материален закон. Съобразно гореизложеното, и двете страни в процеса са в неизпълнение поради непреодолима сила /непреодолими от волята им причини/, което неизпълнение не е виновно и според правилата на ЗЗД и КТ, приложими към процесното правоотношение в съотношението на общ и специален закон, не следва да носят отговорност за договорното си неизпълнение. Именно отсъствието на виновно неизпълнение от страна на ответницата я освобождава от отговорността за заплащане на договорената в чл. 7.2.10.1 от допълнителното споразумение компенсаторна неустойка.
Работодателят е приел волеизявлението на служителката по чл. 327, ал. 1, т. 3 КТ за прекратяване на трудовия договор без предизвестие, издавайки нарочна писмена заповед за настъпилото на 15.04.2021 г. прекратяване на основание чл. 327, ал. 1, т. 3 КТ поради промяна в характера на работата. С получаването на писменото изявление за прекратяване по чл. 327, ал. 1, т. 3 КТ от ищеца, съгласно правилото на чл. 335, ал. 2, т. 3 КТ, трудовият договор се счита за прекратен, независимо дали е издадена или не писмена заповед за това. Ирелевантно в тази хипотеза е налице ли е било някое от предложенията на чл. 120 КТ, на едно от които се е позовал ищецът в исковата си молба. Дори да се приеме, че по този начин той е оспорил законността на прекратяването по чл. 327, ал. 1, т. 3 КТ, според непротиворечивата съдебна практика, при прекратяване на трудов договор без предизвестие, независимо от коя от страните, съгласно чл. 335, ал. 1, т. 3 КТ прекратяването настъпва с получаване на писменото изявление, без да е от значение обстоятелството дали фактически е осъществено посоченото в изявлението основание за прекратяване. Този правен извод може да бъде опроверган само когато по делото е надлежно установено, че работникът или служителят, с оглед постигането на собствени цели, е злоупотребил с правото си по чл. 327 КТ да прекрати трудовия договор. Такава хипотеза на злоупотреба с право от страна на ответницата нито е установена по настоящото дело, нито е наведена от ищеца с фактически твърдения в исковата молба. Както в последната, а и през целия ход на исковия процес, така и с издаването на заповедта по чл. 327, ал. 1, т. 3 КТ от 15.04.2021 г. и с писмената покана изх. № 1684 от 06.08.2021 г., ищецът не е оспорвал, а е признавал преустановяването на трудовоправната връзка между страните, именно на основание чл. 327, ал. 1, т. 3 КТ – по инициатива на ответницата, без предизвестие, изтъквайки обявеното със закон извънредно положение в страната за неосигуряването на условия за работа по специалността „очни болести“. Именно поради правилото на чл. 335, ал. 2, т. 3 КТ, чл. 327, ал. 1, т. 3 КТ е законното основание, на което процесният трудов договор е валидно прекратен на 15.04.2021 г., независимо дали действително са били налице условията за това /работодателят да е променил характера на работата, без да е имал право за това/. Както беше посочено по – горе, изявлението на ответницата по чл. 327, ал. 1, т. 3 КТ не би породило правно действие единствено в хипотезата на злоупотреба с право. Никъде ищецът не е навел недобросъвестно упражняване на правото на служителката си да прекрати трудовото правоотношение по смисъла на чл. 8, ал. 1 КТ. Такова не е установено и от приетите по делото доказателства, а и не би могло да бъде установено, доколкото в конкретния случай с прекратяването на трудовия договор по чл. 327, ал. 1, т. 3 КТ лекарят не би могъл да постигне своя противоправна цел. Задължение за въззивния съд да изследва наличие на злоупотреба с право съществува само когато такива факти и твърдения са били наведени от страната в рамките на преклузивните срокове по ГПК /в този смисъл решение № 345 от 6.03.2014 г. на ВКС по гр. д. № 3868/2013 г., IV г. о; решение № 248 от 23.04.2010 г. на ВКС по гр. д. № 254/2009 г., IV г. о; решение № 192 от 4.11.2016 г. на ВКС по гр. д. № 674/2016 г., III г. о. /. Последното не е сторено, както беше изтъкнато по – горе, поради което правилно не е обсъдено като невключено в предмета на спора нарушение на чл. 8, ал. 1 КТ. Ето защо, няма законово основание да се приемат за ненастъпили правните последици на прекратяването на процесния договор на основание чл. 327, ал. 1, т. 3 КТ. При вече прекратен трудов договор и отправяне след това на покана от работодателя за сключване на нов трудов договор, неприемането на последната от служителя не съставлява противоправно поведение или виновно неизпълнение, което да може да послужи като основание за ангажиране на отговорност за договорна неустойка като процесната.
Предявеният иск е неоснователен и като такъв правилно е отхвърлен от въззивния съд.
Тъй като констатираното от касационната инстанция нарушение на материалния закон не се е отразило на крайния изход на правния спор, то не съставлява основание за касиране на обжалваното въззивно решение. Такова основание не съставляват и наведените в касационната жалба съществени нарушения на съдопроизводствените правила, каквито не са установени.
Съобразно гореизложеното, обжалваното въззивно решение е правилно и като такова следва да бъде оставено в сила.
С оглед изхода на спора и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, ищецът следва да бъде осъден да заплати на ответницата сумата 1 300 лв., съставляваща платен хонорар за един адвокат за касационната инстанция.
На основание изложеното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение
РЕШИ :
ОСТАВЯ В СИЛА решение № 353 от 24.10.2022 г. по в. гр. д. № 472/2022 г. на Русенски окръжен съд, първи състав.
ОСЪЖДА УМБАЛ „Канев“ АД, [населено място], ЕИК: 117505556, да заплати на Г. Ю. Н. – С., ЕГН: [ЕГН], сумата 1 300 лв. – съдебно – деловодни разноски за касационната инстанция.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.