- 5 -

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 60845

гр. София, 21.12.2021 година.

Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, в закрито заседание на 06.10.2021 (шести октомври септември две хиляди двадесет и първа) година в състав:

Председател: Зоя Атанасова

Членове: Владимир Йорданов

Димитър Димитров

като разгледа докладваното от съдията Д. Д. гражданско дело № 1927 по описа за 2021 година, за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК и е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 261 272/26.02.2021 година, подадена от „М. М. И. Е., против решение № 3/14.01.2021 година на Окръжен съд Сливен, постановено по гр. д. № 739/2020 година.

С обжалваното решение съставът на Окръжен съд Сливен е потвърдил първоинстанционното решение № 260 025/06.10.2020 година на Районен съд Н. З. постановено по гр. д. № 364/2020 година в частта му, с която по искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 от КТ, последният във връзка с чл. 225, ал. 1 от КТ е признато за незаконно и като такова е отменено уволнението на О. А. С. от длъжността „портиер“ с място на работа, завод „М. М. И. Е., извършено със заповед № 00007/30.09.2019 година на управителя на „М. М. И. Е., на основание чл. 325, ал. 1, т. 1 от КТ, като С. е възстановен на заеманата преди уволнението длъжност и дружеството е осъдено да му заплати сумата от 3050.00 лева, представляващи обезщетение за оставане без работа вследствие на незаконното уволнение, заедно със законната лихва върху сумата, считано от датата на предявяване на иска 10.06.2020 година до окончателното плащане.

В подадената от „М. М. И. Е. касационната жалба се излагат доводи за това, че обжалваното решение е постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано. Поискано е същото да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго, с което предявените от О. А. С. против дружеството искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 от КТ, последният във връзка с чл. 225, ал. 1 от КТ да бъдат отхвърлени. В изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК се твърди, че са налице основанията за допускане на касационно обжалване на решението на Окръжен съд Сливен по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, а също така и по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК.

Ответникът по касационната жалба О. А. С. е подал отговор на същата с вх. № 261 773/01.04.2021 година, с който е изразил становище, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на решение № 3/14.01.2021 година на Окръжен съд Сливен, постановено по гр. д. № 739/2020 година и такова не трябва да бъде допускано, а ако бъде допуснато жалбата е оспорена като неоснователна и е поискано оставянето й без уважение като се потвърди атакуваното с нея решение.

„М. М. И. Е. е било уведомено за обжалваното решение на 26.01.2021 година, като подадената от него срещу същото касационна жалба е с вх. № 261 272/26.02.2021 година. Поради това е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима.

Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателя в подаденото от него изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното:

При постановяване на решението си съставът на Окръжен съд Сливен е приел, че между страните по делото няма спор относно фактическите обстоятелства. Основният довод във въззивната жалба на „М. М. И. Е. бил, че погрешно било прието от първоинстанционния съд, че О. А. С. не бил взел отношение по предложението за прекратяване на трудовия му договор. Твърдяло се, че предложението било прието в устна форма. Според въззивният съд правилно, обосновано и законосъобразно било приетото от първата инстанция, че съгласно чл. 325, ал. т. 1 от КТ трудовият договор се прекратявал без която и да е от страните да дължи предизвестие по взаимно съгласие на страните, изразено писмено. Страната, към която било отправено предложението, била длъжна да вземе отношение по него и да уведоми другата страна в 7-дневен срок от получаването му. Ако тя не направела това, смятало се, че предложението не е прието. В случая не се установявало страната, към която било отправено предложението да била взела отношение по него, поради което се считало че предложението не е прието. За да било налице прекратяване на трудовия договор по взаимно съгласие волята и да двете страни трябвало да бъде писмена. Тъй като О. А. С. не бил взел отношение по предложението за прекратяване на трудовия му договор с „М. М. И. Е. по взаимно съгласие и бил е изразил писмено волята си, предложението на дружеството за прекратяване на трудовия договор на С. по взаимно съгласие не било прието. Този факт бил в доказателствена тежест на работодателя, тъй като всички елементи от фактическия състав, при които законът допускал прекратяване на трудовото правоотношение по чл. 325, ал. 1, т. 1 от КТ, следвало да бъдат установени от него. Законът изисквал страната, към която било отправено предложението за прекратяване на договора по взаимно съгласие, не само да вземела отношение по него, но и да уведомяла другата страна в 7-дневен срок, като при пропускане на срока необоримо презумирал липсата на приемане. Всяка страна носела доказателствена тежест за фактите, от които извличала за себе си изгодни правни последици. Когато тази тежест не била изпълнена, съдът следва да приеме, че фактите не са се били осъществили и страната, която се позовавала на тях, не можела да извлече изгодните във връзка с тях правни последици. Липсата на елемент от фактическия състав на чл. 325, ал. 1, т. 1 от КТ водела до незаконност на уволнението. Правилно било първоинстанционното решение и в частта по отношение на претенцията по чл. 225, ал. 1 от КТ. След прекратяване на трудовото правоотношение, О. А. С. не бил започнал работа по трудово правоотношение. Доказателство за това било обстоятелството, че в трудовата му книжка нямало отбелязване за исковия период той да бил започнал работа. Поради това искът за обезщетение за времето, през което С. бил останал без работа вследствие на уволнението, но за не повече от шест месеца правилно бил уважен. Без значение било обстоятелството, че О. А. С. бил пенсионер, тъй като той полагал труд по трудов договор и бил останал без работа поради незаконосъобразното му прекратяване, което го било лишило от дължимото трудово възнаграждение.

С изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК „М. М. И. Е. е поискало обжалваното решение на Окръжен съд Сливен да бъде допуснато до касационно обжалвано по правния въпрос за наличието на съгласие от страна на работника/служителя за прекратяване на трудовото правоотношение по взаимно съгласие и за приемането от работника/служителя на предложението на работодателя за прекратяване на трудовото правоотношение по взаимно съгласие, както и по правни въпрос за това налице ли е изрично съгласие от страна на работника/служителя за прекратяване на трудовото му правоотношение по взаимно съгласие, при положение, че същият съвсем съзнателно и доброволно, включително без възражения, е приел и собственоръчно подписал уведомление за прекратяване на трудовото му правоотношение, както и впоследствие е подписал без възражение заповедта за прекратяване на трудовото му правоотношение. Така поставените въпроси са включени в предмета на спора и са обусловили решението на Окръжен съд Сливен, но не обуславят допускането на исканото от „М. М. И. Е. касационно обжалване. Разпоредбата на чл. 325, ал. 1, т. 1 от КТ е ясно и изисква постигнато от двете страни по трудовото правоотношение съгласие, което следва да бъде изразено писмено. Това съгласие трябва да бъде постигнато преди евентуалното издаване на нарочна заповед за прекратяване на трудовото правоотношение на това основание, която има характера на документ по смисъла на чл. 335, ал. 1 от КТ. Самата заповед за прекратяване на трудовото правоотношение представлява едностранно изявление на работодателя, поради което не може да замести съществуването на писмените изявления на двете страни за прекратяване на трудовото правоотношение на основание чл. 325, ал. 1, т. 1 от КТ, като наред с това не може да се третира и като предложение за прекратяване на правоотношението на това основание. Подписът на лицето не представлява негово изявление, а само служи за доказателство, че изявлението, под което е положен е направено от това лице. Затова той не замества писменото съгласие на работника/служителя за прекратяване на трудовото правоотношение по взаимно съгласие, ако такова не е отразено изрично в заповедта за прекратяването. При липсата на такова подписът удостоверява само това, че работникът/служителят е получил заповедта за прекратяването на трудовото правоотношение и на коя дата е станало това. Това важи и за подписите положени от работника/служителя под други документи-уведомления или предизвестия за прекратяването на трудовото му правоотношение. Липсата на изрично писмено съгласие от страна на работника/служителя за прекратяване на трудовото му правоотношение по взаимно съгласие води до неприложимост на основанието по чл. 325, ал. 1, т. 1 от КТ. Законът изисква изрично писмено съгласие, поради което то не може да бъде дадено устно или да се предполага въз основа на определени факти и действия, нито пък да бъде доказвано с гласни доказателства, предвид забраната на чл. 164, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК, освен в случаите по чл. 165, ал. 1 от ГПК. В този смисъл е трайно установената и безпротиворечива съдебна практика, по приложението на чл. 325, ал. 1, т. 1 от КТ, намерила израз в решение № 1333/19.01.2009 година, постановено по гр. д. № 704/2005 година по описа на ВКС, ГК, ІІІ г. о., решение № 400/13.05.2010 година, постановено по гр. д. № 1109/2009 година, решение № 146/07.05.2013 година, постановено по гр. д. № 935/2012 година и решение № 244/03.10.2016 година, постановено по гр. д. № 2123/2016 година, трите по описа на ВКС, ГК, ІV г. о. Обжалваното решение на Окръжен съд Сливен е съобразено с тази практика, поради което не са налице предпоставките за допускане на касационното му обжалване по посочените по-горе въпроси на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Същевременно „М. М. И. Е. не е навело доводи, нито че така посочената практика е неправилна и следва да бъде изоставена, нито че се нуждае от осъвременяване с оглед на промяна в законодателството или в обществено икономическите отношения, поради което не е налице и предвиденото в чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК основание за допускане на касационното обжалване.

С изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК „М. М. И. Е. е поискало въззивното решение на Окръжен съд Сливен да бъде допуснато до касационно обжалване и по реда на чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, а именно поради очевидна неправилност. Поначало неправилността на съдебното решение представлява основание за касационно обжалване на въззивното решение. Както е посочено и в ТР № 1/19.02.2010 година, постановено по тълк. д. № 1/2009 година на ОСГК на ВКС наличието на такава се преценява от съда не във фазата на допускане на касационното обжалване, а след това, в производството по чл. 290 и следващите от ГПК, след съвкупната преценка на събраните по делото доказателства както поотделно така и в тяхната взаимовръзка. Поради това предвидената като основание за допускане на касационното обжалване очевидна неправилност не се припокрива изцяло с неправилността на съдебното решение, като основание за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 от ГПК. Невъзможността за извършване на проверка на решаващите изводи на въззивния съд в производството по чл. 288 от ГПК налага проверката за наличието или не на очевидна неправилност на решението, като основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, да се извършва, без да се прави проверка на действително съществуващите пороци на съдебния акт, само въз основа на мотивите на същия и наличната в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК обосновка в тази насока. В случая твърденията за очевидна неправилност на обжалваното решение могат да се изведат само от твърденията в касационната жалба за допуснати от съда нарушения при установяване на фактите и неправилно приложение на материалния закон, които от своя страна са довели до неправилен извод по съществото на спора. Тези твърдения обаче са такива обосноваващи основания за касационно обжалване по смисъла на чл. 281, т. 3 от ГПК и не могат да бъдат проверени, без да се извърши проверка на решаващата дейност на въззивния съд. Затова те не могат да обосноват предвиденото в чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК основание за допускане на касационно обжалване. Проверката на тези изводи на съдилищата по същество налага да се извърши преценка на това дали същите са изградени въз основа на представените по делото доказателства, след съвкупното обсъждане на същите въз основа на направените от страните твърдения и възражения, като се прецени и начина на формиране на волята на решаващия съд. Това обаче може да бъде направено едва в производството по чл. 290 от ГПК, но не и в това по чл. 288 от ГПК. Направените от „М. М. И. Е. твърдения не сочат на неправилно приложение на императивна на разпоредба от страна на въззивния съд, нито пък на това, че същият е приложил закона в неговия обратен, противоположен смисъл, нито пък, че спорът е разрешен въз основа на несъществуващ или отменен закон или на това, че въззивното решение е явно необосновано поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Именно при такива основания може да бъде прието, че е налице хипотезата на чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК. В останалите случаи на неправилност на въззивното решение, същото може да бъде допуснато до касационно обжалване на някое от предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1-т. 3 от ГПК основания за това. Предвид на това не е налице основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК за допускане на касационното обжалване на решението на Окръжен съд Сливен.

Предвид на изложеното не са налице предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, а също така и по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, предпоставки за допускане на касационно обжалване на решение № 3/14.01.2021 година на Окръжен съд Сливен, постановено по гр. д. № 739/2020 година, по подадената против него от „М. М. И. Е., касационна жалба с вх. № 261 272/26.02.2021 година и такова не трябва да се допуска.

С оглед изхода на делото „М. М. И. Е. ще трябва да заплати на О. А. С. сумата от 500.00 лева, представляваща направени по делото разноски за адвокатско възнаграждение.

По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 3/14.01.2021 година на Окръжен съд Сливен, постановено по гр. д. № 739/2020 година.

ОСЪЖДА „М. МЛЕЧНА ИНДУСТРИЯ“ Е. офис да заплати на Г. И. И. от, вх. , ет. , ап. , с ЕГН и адрес за призоваване, сумата от 500.00 лева, представляваща направени по делото разноски за адвокатско възнаграждение

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.

Председател:

Членове: 1.