О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 4760

София, 22.10.2025 г.

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Р. Б. Трето гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и четвърти септември през две хиляди двадесет и пета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИО ПЪРВАНОВ

ЧЛЕНОВЕ: М. Г. НИКОЛАЙ ИВАНОВ

като разгледа докладваното от съдията Н. И. гражданско дело № 186 по описа на Върховния касационен съд за 2025 година, за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на В. П. К. срещу въззивно решение № 863/22.07.2024 г., постановено по възз. гр. д. № 3220/2023 г. по описа на Апелативен съд – София. Решението е обжалвано в частта му, с която е потвърдено частично решение № 4247/27.07.2023 г., постановено по гр. д. № 10579/2021 г. на Софийски градски съд в частите, с които са отхвърлени предявените от В. П. К. против Прокуратурата на Р. Б. иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ за заплащане на обезщетение за причинени неимуществени вреди, за разликата над сумата от 3000 лв. до сумата от 180 000 лв. и иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ за присъждане на обезщетение за имуществени вреди в размер на 3 200 лв., за воденото срещу него наказателно производство по ДП № 723/2010 г. по описа на РУП МВР – В., пр. пр. № 1110/2010 г. по описа на РП – В.; и в частта, с която е отхвърлен предявеният от В. П. К. против Окръжен съд – Пазарджик иск с правно основание чл. 49 от ЗЗД за сумата 20 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди.

В касационната жалба се релевират оплаквания за неправилност на решението в обжалваните му части, поради допуснато нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Изложени са доводи, че съдът не е изпълнил процесуалните си задължения по чл. 235 и чл. 236 ГПК да мотивира постановеното от него решение. Не е посочена в пълнота фактическата обстановка по делото, а част от установените факти не са оценени правилно с оглед приложимия материален закон. Твърди се също, че съдът неправилно е квалифицирал иска срещу Прокуратурата на РБ само по чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 3 ЗОДОВ, както и че не са обсъдени част от направените от страната доводи и възражения.

В писменото изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът е посочил в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК следните правни въпроси: 1. „При нарушаване на изискването за протичане на наказателното производство в разумен срок, задължен ли е съдът, разглеждащ въпроса за дължимото обезщетение по ЗОДОВ: да обсъди в мотивите си критериите за бавно правосъдие, да признае по достатъчно ясен и недвусмислен начин, че е допуснато нарушение на чл. 6, § 1 от ЕКПЧ и да компенсира ищеца, имащ качеството на „жертва“ по смисъла на чл. 34 от ЕКП на допуснатото нарушение по Конвенцията „по изричен и измерим начин“?“; 2. „Какви са приложимите критерии при преценката на съда за спазването на „разумен срок“ за приключване на наказателното производство и как неразумният срок следва да се отрази върху определяне на справедливото обезщетение?“; 3. „При определяне на развитието на наказателното производство, както и срока за решаването му относно извършените спрямо ищеца съществени нарушения на процесуалните правила и правото на справедлив и безпристрастен процес, какво значение имат отвеждането на наблюдаващия прокурор като заинтересовано и предубедено лице спрямо ищеца и продължаването на наказателното производство по съставените от него актове (вкл. обвинителен акт)?“; 4. „Във връзка с това, какво значение за развитието и въздействието на наказателното производство спрямо ищеца има съставен обвинителен акт, в нарушение на изискванията на НПК съгласно решение № 90/07.04.2016 г. по н. о.х. д. № 47/2016 г. на Апелативен съд – Пловдив?“; 5. „Относно приложението на чл. 52 от ЗЗД, във вр. с чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ при определянето от съда на размера на обезщетението за неимуществени вреди, след задължителна преценка на всички конкретно установени по делото релевантни и обективно съществуващи обстоятелства, както и на тяхното значение като критерии за точното прилагане на принципа за справедливост?“; 6. „Обстоятелството, че ищецът по иск по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ е поискал възобновяване на наказателното производство и отмяна на влязла в сила присъда, постановено от съда, води ли до изключване на дължимото от държавата обезщетение?“; 7. „За задължението на съда да изложи мотиви, в които да обсъди всички обстоятелства по делото, да посочи кои правно релевантни факти счита за установени, както и да даде отговор на всички твърдения и възражения на страните.“. По отношение на първия въпрос се сочи, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС и практиката на ЕСПЧ, обективирана в: Тълкувателно решение № 1/27.11.2023 г. по тълк. д. № 1/2022 г. на ОСГК на ВКС; решение № 59/17.09.2021 г. по н. д. № 232/2020 г. на ВКС, I н. о.; решение по делото „Д. и Х. срещу България“ на ЕСПЧ. За въпросите от втори до четвърти се поддържа, че са разрешени в противоречие с решение № 10/2010 г. по к. д. № 10/2010 г. на КС; решение № 122/28.10.2020 г. по гр. д. № 611/2020 г. на ВКС, III г. о.; решение № 222/12.02.2020 г. по гр. д. № 92/2019 г. на ВКС, III г. о.; решение № 55/11.03.2013 г. по гр. д. № 1107/2012 г. на ВКС, IV г. о.; решение № 16/17.05.2017 г. по гр. д. № 2686/2016 г. на ВКС, III г. о.; решение № 230/04.12.2017 г. по гр. д. № 4874/2016 г. на ВКС, IV г. о.; ППВС № 4/23.12.1968 г. и т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 г. по тълк. д. № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС; решение № 310/02.11.2015 г. по гр. д. № 410/2015 г. на ВКС, IV г. о. и др. По отношение на петия въпрос се твърди, че е разрешен от въззивния съд в противоречие с ППВС № 4/1968 г.; ТР № 3/22.04.2005 г. по тълк. д. № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС; решение № 293/17.03.2020 г. по гр. д. № 3963/2018 г. на ВКС, IV г. о., решение № 202/16.01.2013 г. по т. д. № 705/2011 г. на ВКС, II т. о., решение № 25/17.03.2010 г. по т. д. № 211/2009 г. на ВКС, II т. о., решение № 28/09.04.2014 г. по т. д. № 1948/2013 г. на ВКС, II т. о., решение № 112/26.05.2022 г. по гр. д. № 66/2021 г. на ВКС, IV г. о. и др., а по шестия въпрос се поддържа противоречие с Тълкувателно решение № 2/28.02.2018 г. по тълк. д. № 2/2017 г. на ОСНК на ВКС. По седмия въпрос се сочи противоречие с решение № 265/10.09.2012 г. по гр. д. № 703/2011 г. на ВКС, IV г. о., решение № 128/25.02.2015 г. по т. д. № 2611/2013 г. на ВКС, II т. о., решение № 55/30.05.2009 г. по т. д. № 728/2008 г. на ВКС, I т. о., решение № 13/19.04.2017 г. по гр. д. № 50074/2016 г. на ВКС, I г. о., решение № 323/18.05.2010 г. по гр. д. № 1338/2009 г. на ВКС, IV г. о., решение № 27/02.02.2015 г. по гр. д. № 4265/2014 г. на ВКС, IV г. о. и др. В касационната жалба е поставен в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК и въпроса: 8. „При наличие на отменително решение, с което се отменя присъда и потвърдителна въззивна присъда, следва ли да се счита за оправдаване? В този случай следва да се съобразят съответните хипотези на закона и различните етапи на незаконосъобразност на наказателното производство, вкл. съдебната му фаза?“

От ответника по жалбата Прокуратурата на Р. Б. не е депозиран писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК.

Ответникът по жалбата Окръжен съд – Пазарджик, е подал писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, в който твърди, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване, като оспорва жалбата и по същество.

За да се произнесе относно наличието на предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, Върховният касационен съд съобрази следното:

Касационната жалба е процесуално недопустима в частта, имаща за предмет въззивното решение по иска за имуществени вреди. Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК не подлежат на касационно обжалване решенията по въззивни дела с цена на иска до 5000 лв. В случая претенцията по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за заплащане на обезщетение за имуществени вреди е с цена 3 200 лв., поради което въззивното решение по този иск не подлежи на касационен контрол и касационната жалба в тази й част следва да се остави без разглеждане.

В частта по исковете с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ и с правно основание чл. 49 ЗЗД за присъждане на обезщетения за неимуществени вреди, касационната жалба е процесуално допустима като подадена в срока по чл. 283 ГПК от процесуално легитимирана страна и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

Въззивният съд е приел за установено, че против В. П. К. е водено досъдебно производство № 732/2010 г. по описа на РУП МВР – В., пр. пр. № 1110/2010 г. по описа на РП – В. за престъпление по чл. 158а, ал. 1, вр. с чл. 20, ал. 2 НК. На 21.03.2011г. РП - В. внесла обвинителен акт в РС - Велинград срещу ищеца и А. Т., по който било образувано н. о.х. д. № 125/2011 г. По същото била постановена осъдителна присъда № 47/09.08.2011 г. срещу К. за това, че в съучастие с А. Т. е набирал отделни непълнолетни лица да извършат полово сношение и блудствени действия. Оправдан е по обвинението за набиране на непълнолетни лица да извършат похотливо показване на човешки полови органи. Присъдата била отменена от ОС-Пазарджик с решение от 05.06.2012 г., след което било образувано н. о.х. д. № 242/2012 г. на РС-Велинград. С присъда № 26/16.06.2014 г., постановена по н. о.х. д. № 242/2012 г. на РС – Велинград, ищецът К. е признат за виновен в това, че от м.10.2009 г. до 15.08.2010 г. във В., в съучастие с А. Т., по различни начини е набирал непълнолетни лица да извършват полово сношение и блудствени действия, поради което и на основание чл. 158а от НК, вр. с чл. 20, ал. 2 НК е осъден на лишаване от свобода за срок от една година, като изпълнението на наказанието е отложено на основание чл. 66, ал. 1 от НК за срок от три години. С решение от 03.07.2015 г. по в. н.о. х.д. № 611/2014 г. на ОС – Пазарджик присъдата е била потвърдена и е влязла в сила. На 22.10.2015 г. К. подал искане за възобновяване на н. о.х. д. № 242/2012 г. на РС – Велинград. С решение № 90/07.04.2016 г. по н. о.х. д. № 47/2016 г. на АС – Пловдив са възобновени н. о.х. д. № 242/2012 г. на РС-Велинград и в. н.д. № 611/2014г. на ОС - Пазарджик, отменени са постановените по тях присъда и решение, а делото е върнато на РП - В. за извършване на действия по глава 18 НПК – действия на прокурора след завършване на разследването. С постановление от 12.05.2016 г. на РП - В., влязло в сила на 24.08.2016 г., е прекратено досъдебното производство срещу ищеца на основание чл. 24, ал. 1, т. 1 от НК, вр. с чл. 2, ал. 2 НК поради декриминализиране на престъплението, за което е водено наказателно производство по отношение на него и прилагане на по - благоприятния закон. От писмо от 08.06.2022 г. на ОД на МВР – П. е констатирано, че на ищеца е направена полицейска регистрация № 2967/30.11.2010 г. по ДП № 732/2010 г., която не е снета.

Въз основа на назначената по делото съдебно-психиатрична експертиза е прието за установено, че в резултат на задържането му и воденото наказателно производство ищецът К. е развил остра стресова реакция, преминала в протрахирана депресивна реакция, която е имала клиничен изблик през 2011 г. на умерено тежък депресивен епизод /реактивна депресия/ със соматични симптоми - тревожно депресивен синдром. Това разстройство е с намаляваща интензивност и е продължило до 2016 г., когато делото е било прекратено. При ищеца има непълна преработка на травмата, но в полето на нормалната психология, а не на психопатологията. Според събраните свидетелски показания ищецът започнал да страда от главоболие, имал високо кръвно, притеснявал се за делото. То било медийно разгласено и ищецът бил освободен от работа, а след това имал затруднения в намирането работа. Станал затворен, необщителен, изнервен и сега бил с ограничени контакти поради лошата репутация.

При така установената фактическа обстановка въззивният съд е приел, че е бил осъществен фактическият състав на отговорността на държавата по чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 3 от ЗОДОВ и на В. К. се дължи обезщетение, но само за периода от приемането на изменението на НК за декриминализиране на деянието, в което ищецът е бил обвинен до прекратяване на наказателното производство на това основание. В случая, това бил периодът от 07.04.2016 г., когато е постановено решението за възобновяване на наказателното производство до 24.08.2016 г., когато е влязло в сила постановлението за прекратяване на производството. Съдът е счел, че началният момент е обусловен от наличието на влязла в сила присъда, препятстваща възможността да се присъди обезщетение от момента на влизане в сила на измененията на чл.158а от НК през 2015 г. Само в посочения период наказателното производство било незаконно и са могли да произтекат вреди за ищеца. Прието е, че в случая ищецът не е поискал продължаване на наказателното производство, за да завърши то с оправдателна присъда, поради което постановлението за прекратяване на наказателното производство е стабилизирано и е задължително за съда. За да определи справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди, въззивният съд е съобразил, че още при задържането и пребиваването му в ареста ищецът е започнал да получава главоболие, бил притеснен. Медийните публикации повлияли отрицателно върху психиката му и довели да неговото самоизолиране от обществото. Воденото наказателно производство се отразило в поведенчески план на К., който развил остра стресова реакция, преминала в протрахирана депресивна реакция, която след произнасянето на присъдата през 2011 г. е имала клиничен облик на умерено тежък депресивен синдром /реактивна депресия/ със соматични симптомитревожно – депресивен синдром. Това разстройство било с намаляващ интензитет, като можело да се направи извод за нормално психично здраве на ищеца без отклонения в патологична посока. Съдът е взел предвид също, че наказателното производство се е отразило и върху възможността на ищеца за професионална реализация. Отчетен е периодът, за който се дължи обезщетение – общо 4 месеца и 17 дни, както и икономическата конюнктура в страната. При тези съображения, въззивният съд е приел, че справедливият размер на дължимото обезщетение за неимуществени вреди възлиза на 3 000 лв.

За да отхвърли иска с правно основание чл. 49 ЗЗД, предявен срещу Окръжен съд – Пазарджик за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди, съдът е приел, че липсват доказателства за осъществено противоправно поведение от съдии или служители на ОС – Пазарджик. Изложени са мотиви, че ищецът е обосновал иска си с противоправно поведението на съдии, свързано с повдигнатото обвинение чрез внесения незаконосъобразен обвинителен акт, съдебното производство по него и невъзможността за произнасяне на касационната инстанция по искането за възобновяване на наказателното производството по в. н.о. х.д. № 611/2014 г. на ОС – Пазарджик, както и несвоевременно изпращане на искането за възобновяване на наказателното производство на АС – Пловдив. Ищецът считал за обстоятелство, годно да ангажира отговорността на окръжния съд и незаконосъобразното определяне на съдебен състав по горепосоченото дело. Съдът е приел, за установено от събраните доказателства, че съставът, разгледал въззивното наказателно дело, е определен при спазване на принципа за случайното разпределение на делата, поради което не е формиран незаконен състав за разглеждане на делото като въззивна инстанция. По отношение на подаденото от ищеца искане за възобновяване на наказателното производство, отправено до АС – Пловдив, на 22.10.2015 г., от разменената кореспонденция между РС – Велинград и ОС – Пазарджик било установено, че е започнало администриране на подаденото искане от страна на К. и връчването му на РП – В., като разпореждането на РС –Велинград е от 23.10.2015 г. Искане за възобновяване било направено и от другия осъден А. Т., което също подлежало на администриране. Делото, придружено с исканията за възобновяване своевременно били изпратени на АС - Пловдив, който с определение от 29.01.2016 г., го внесъл за разглеждане в открито съдебно заседание, насрочено за 17.03.2016 г. Въззивният съд е счел за неоснователно и твърдението на ищеца, че забавянето на изпращането на искането му за възобновяване е довело до невъзможност за произнасяне на касационната инстанция по него, тъй като решението на апелативния съд е окончателно и не подлежи на касационен контрол. Съдът е посочил също, че наказателното производство в съдебната му фаза започва след внасяне на обвинителен акт от прокурор в съда. Правомощие на съда било да провери дали има допуснато съществено нарушение на процесуалните правила в досъдебното производство, довели до ограничаване на процесуалните права на обвиняемия или на неговия защитник, на пострадалия или на неговите наследници, както и да прецени дали обвинителният акт отговаря на изискванията на чл. 246 от НПК. От събраните по делото доказателства не било установено обвинителният акт, по който е било образувано н. о.х. д. № 242/2012 г. на РС – Велинград да е имал недостатъци и да не е отговарял на изискванията на чл. 246 от НПК.

Във връзка с наведените във въззивната жалба твърдения, въззивният състав е посочил, че непроизнасянето на съда по направеното в уточнителната молба искане за установяване на престъпно обстоятелство, а именно изготвяне на невярно заключение на вещо лице, не съставлява процесуално нарушение, тъй като в настоящото производство не може да бъде установено дали заключение на вещо лице, изготвено в наказателното производство, е вярно или не. Въззивният съд е приел също, че не следва да разглежда въпроса за полицейската регистрация на ищеца и доколко тя нарушава личната му неприкосновеност, доколкото същият е бил повдигнат едва във въззивната жалба, но не и в исковата молба, респ. уточнителната молба.

Допускането на касационното обжалване предпоставя произнасяне на въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешаването на който е обусловило правните му изводи, постановени в основата на обжалвания съдебен акт. По отношение на този въпрос трябва да е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1 ГПК – да е решен в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на ВКС, да е решен в противоречие с актовете на КС на РБ или на Съда на ЕС, или да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 2 ГПК независимо от предпоставките по ал. 1 въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност.

Не е налице основание за допускане на касационно обжалване по поставените от касатора в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК първи и втори въпроси, които касаят приложимите критерии при преценката на съда за приключване на наказателното производство в разумен срок по смисъла на чл. 6, § 1 от ЕКПЧ и значението на продължителността на производството при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди. Тези въпроси не са обсъждани в мотивите към обжалваното решение и въззивният съд не е дал разрешение по тях. Ищецът не е навел твърдения за приключване на наказателното производство в неразумен срок, както в исковата молба, така и в уточнителната молба, поради което въпросите не са били включени в предмета на спора. Предвид изложеното, така изведените въпроси не са обусловили решаващите изводи на въззивния съд за частична основателност на иска по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ и не са от значение за крайния резултат по делото, поради което по отношение на тях не е налице общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационно обжалване.

Третият и четвъртият въпроси също не са изводим от дадените от въззивния съд правни разрешения и не формират общо основание за селектиране на касационната жалба /правен въпрос по чл. 280, ал. 1 ГПК/ по смисъла на тълкуването, дадено с разясненията по т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Въззивният съд не е разглеждал въпросите: при определяне на развитието на наказателното производство както и срока за решаването му, какво значение имат отвеждането на наблюдаващия прокурор като заинтересовано и предубедено лице спрямо ищеца и продължаването на наказателното производство по съставените от него актове, и какво е значението на съставения обвинителен акт в нарушения на изискванията на НПК за въздействието на воденото наказателното производство върху ищеца. При частичното отхвърляне на иска за неимуществени вреди срещу Прокуратурата за периода преди 07.04.2016 г. въззивният съд е приел, че воденото срещу К. наказателното производство е било прекратено поради декриминализиране на деянието, в което е бил обвинен, т. е. че с последваща промяна в особената част на НК е отпаднала наказуемостта на деянието. Текстът на чл.2, ал.1 т.3 ЗОДОВ посочва изчерпателно случаите, в които държавата отговаря за вреди от незаконно обвинение – когато лицето е било обвинено в извършване на престъпление и бъде оправдано или ако образуваното наказателно производство бъде прекратено поради това, че деянието не е извършено от лицето или че извършеното деяние не е престъпление, или поради това, че наказателното производство е образувано, след като наказателното преследване е погасено по давност или деянието е амнистирано. В т.8 от Тълкувателно решение № 3 от 22.04.2005 г. Върховният касационен съд, тълкувайки приложението на закона в случаите, когато наказателното производство е прекратено преди изтичането на давността или амнистиране на деянието е приел, че в тази хипотеза държавата не носи отговорност, тъй като извършените от правозащитния орган действия са били законни; изтеклата давност, респ. амнистия, изключващи наказателната отговорност не дават право да се претендира заплащане на вредите, претърпени по време на наказателното преследване до изтичане на давността, съответно амнистията. Въззивният съд е приел, че аналогична с приетото разрешение в т.8 от ТР № 3 от 2005 г. е и хипотезата, в която наказателното производство е прекратено поради последващо декриминализиране на деянието, която хипотеза също не предпоставя право на обезщетение от правозащитния орган /при липса на оправдателна присъда, или данни че производството е прекратено, поради това, че деянието не е извършено от лицето/, тъй като извършените до декриминализацията действия от прокуратурата в наказателното производство не са били без основание. В случая, осъщественото от К. деяние се е третирало като престъпление от действащото наказателно право в момента на извършването му, при което между него и държавата по възникналото наказателно правоотношение, извършените действия от прокуратурата като държавен орган, на който е предоставена функцията по обвинение в наказателния процес по повдигане и поддържане на обвинението не пораждат право на обезщетение по чл.2, ал.1 т.3 ЗОДОВ за периода, за който искът за неимуществени вреди е бил оставен без уважение. Поставените въпроси са неотносими към уважената част от иска за неимуществени вреди срещу Прокуратурата на Р. Б. тъй като за периода за който е присъдено обезщетение - след 07.04.2016 г., /когато е постановено решението за възобновяване на наказателното производство/, посочените обстоятелства са ирелевантни за определяне на размера на дължимото обезщетение.

Поставеният в изложението пети въпрос за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, което следва да се извърши от съда след задължителната преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства за точното прилагане на принципа на справедливостта по чл. 52 ЗЗД е обуславящ волята на съда, но не е разрешен от въззивния съд в противоречие със задължителната съдебна практика. Смисълът на приетото в т. II от ППВС № 4/1968 г. е, че обезщетението за неимуществени вреди се определя по справедливост, като се посочат конкретните обстоятелства, които обосновават присъдения размер. С оглед посоченото в ППВС № 4/23.12.1986 г. и практиката на ВКС, напр.: решение № 79/17.07.2018 г. по гр. д. № 2034/2017 г, на IV г. о.; решение № 165/16.06.2015 г. по гр. д. № 288/2015 г., III г. о.; решение № 149/02.05.2011 г. по гр. д. № 574/2010 г. на ВКС, III г. о. и др., включително цитираните от касатора решения, съдът съгласно чл. 12 и чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК е длъжен да извърши преценка на всички установени обстоятелства, имащи отношение към приложението на чл. 52 ЗЗД, а също така и да посочи какво е тяхното значение за определяне на обезщетението по справедливост. Правно релевантните обстоятелства, от значение за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди са: тежестта на повдигнатото обвинение, дали то е за едно или за няколко отделни престъпления – умишлени или по непредпазливост; дали ищецът е оправдан по всички обвинения или по част от тях, а по други е осъден; продължителността на наказателното производство; вида на взетата мярка за неотклонение, другите наложени на ищеца ограничения в рамките на наказателното производство. Размерът на дължимото обезщетение за неимуществени вреди съгласно законовия критерий за справедливост се определя според вида и тежестта на причинените телесни и психични увреждания, продължителността и интензитета на претърпените физически и душевни болки и други страдания и неудобства, възраст на увредения, обществено и социално положение, обществен отзвук, професионална реализация. Принципът на справедливост включва в най-пълна степен обезщетяване на вредите на увреденото лице от вредоносното действие, и когато съдът е съобразил всички доказателства от значение за реално претърпените от увреденото лице морални вреди, решението е постановено в съответствие с принципа на справедливост. В настоящия случай въззивният съд е изложил кои обстоятелства счита за установени и за значими в посочения смисъл, а не е постановил решението си, без да се обоснове. Посочено е на първо място, че воденото срещу К. наказателно производство е било прекратено поради декриминализиране на деянието, в което е бил обвинен, поради което му се дължи обезщетение само за периода от приемането на изменението на НК за декриминализиране на деянието до прекратяване на наказателното производство на това основание - в случая, за периода от 07.04.2016 г., когато е постановено решението за възобновяване на наказателното производство, до 24.08.2016 г., когато е влязло в сила постановлението за прекратяване на производството, тоест общо за 4 месеца и 17 дни. Само в посочения период наказателното производство е било незаконно и е можело да произтекат вреди за ищеца предвид наличието на влязла в сила присъда, препятстваща възможността да се присъди обезщетение от момента на влизане в сила на измененията на чл.158а от НК през 2015 г. Съдът е взел предвид негативното отражение на воденото наказателно производство върху психиката на ищеца, преживените негативни емоции, свързани със стрес и притеснения, както и обстоятелството, че е било засегнато здравето на ищеца, който е имал високо кръвно налягане. Отчел е също невъзможността за професионална реализация на К., медийния отзвук на случая, както и икономическата конюнктура в страната. С оглед на така установените обстоятелства по делото, въззивният съд е стигнал до извода, че справедливият размер на обезщетението за неимуществени вреди възлиза на 3 000 лв. Следователно не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане до касация на решението по този въпрос.

Не следва да бъде допуснато касационно обжалване и по шести и осми въпроси. Самият касатор е посочил в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, че въззивният съд не се е произнесъл по шести въпрос. Така както е формулиран, въпросът предпоставя съдът да е приел, че обстоятелството, че ищецът е поискал възобновяване на наказателното производство и отмяна на влязлата му в сила присъда, е довело до изключване на дължимото от държавата обезщетение по иска по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ. Такъв извод не е правен от въззивния състав. Осмият въпрос от своя страна е привързан към становището на касатора поддържано в процеса, според което с възобновяване на наказателното производство от Апелативен съд - Пловдив и отмяната на присъдата по н. о.х. д. № 242/2012 г. на РС-Велинград на практика е налице аналогия на оправдателна присъда. Както се посочи по-горе в мотивите, за да отхвърли иска за неимуществени вреди срещу Прокуратурата за периода преди 07.04.2016 г. въззивният съд е приел, че воденото срещу К. наказателното производство е било прекратено поради последвало декриминализиране на деянието, в което е бил обвинен, като само в периода след посочената дата и до прекратяването му наказателното производство е било незаконно и е можело да произтекат вреди за ищеца, за които се дължи обезщетение по чл.2, ал.1 т.3 ЗОДОВ. Разпоредбата на чл.2, ал.1 т.3 ЗОДОВ посочваща изчерпателно случаите при което държавата отговаря за вредите, причинени на граждани от прокуратурата е ясна и не се нуждае от тълкуване. Въззивният съд не е установил, след възобновяването на наказателното производство касаторът да е бил оправдан по повдигнатата му обвинение, или производство да е било прекратено поради това, че деянието не е извършено от лицето. Твърдяната от касатора аналогия, с която е обоснован осмият поставен въпрос, не произтича от закона. След като въпросите не са изведени от решаващите мотиви на съда, обусловили изхода на делото, същите не удовлетворяват общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за формулиране, поради което не могат да послужат за допускане на касационно обжалване.

По седмия въпрос е създадена задължителна съдебна практика, изразена в т. 2 от ТР № 1/2013 г. на ОСГТК и т. 19 от ТР № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС и в множество решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК. Според тази практика непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съдът е длъжен да обсъди всички събрани по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност и да посочи кои правнорелевантни факти намира за установени въз основа на тях. В случая, касаторът не е обосновал поставения въпрос с твърдения кои конкретни факти счита, че съдът е пропуснал да обсъди, нито по кои негови твърдения и възражения не се е произнесъл, а наведените в касационната жалба и в приложеното изложение към нея доводи и аргументи съставляват оплаквания за неправилност и необоснованост на решението /чл. 281, т. 3 ГПК/, които не са предмет на разглеждане в производството по чл. 288 ГПК. В касационната жалба по-конкретно са заявени единствено доводи, че въззивният съд не е обсъдил твърдението за допуснато от първоинстанционния съд процесуално нарушение, изразяващо се в пропуск на съда да се произнесе по искането за констатиране на престъпно обстоятелство във връзка с воденото наказателно производство по смисъла на чл. 125 от ГПК – изготвяне на невярно заключение и съставяне на неистински документи във връзка с това заключение. Напротив, видно от мотивите към обжалваното решение, въззивният съд е посочил, че непроизнасянето на съда по направеното в уточнителната молба искане за установяване на престъпно обстоятелство не съставлява процесуално нарушение, защото в настоящото производство не може да бъде установено дали заключение на вещо лице, изготвено в наказателното производство, е вярно или не. Ето защо въззивният съд не се отклонил от разрешенията, дадени в посочената по-горе съдебна практика. В рамките на заявените във въззивната жалба оплаквания, съдът се е произнесъл по основателността на исковете и правилността на първоинстанционното решение, като е формирал вътрешното си убеждение по правнорелевантните факти въз основа на всички събрани по предвидения в ГПК ред доказателства, с което е изпълнил задължението си съгласно закона и възприетото в съдебната практика. Затова не следва да се допуска касационно обжалване и по този въпрос.

Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение

ОПРЕДЕЛИ:

ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ касационната жалба на В. П. К., в частта й, имаща за предмет въззивно решение № 863/22.07.2024 г., постановено по в. гр. д. № 3220/2023 г. по описа на Апелативен съд – София по предявения иск по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ за обезщетение за имуществени вреди и прекратява касационното производство в тази му част.

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 863/22.07.2024 г., постановено по в. гр. д. № 3220/2023 г. по описа на Апелативен съд – София в останалата му обжалвана част.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО в частта, с която касационната жалба е оставена без разглеждане и е прекратено производството по делото, подлежи на обжалване с частна жалба, пред друг тричленен състав на ВКС в едноседмичен срок от връчването му на страните. В останалата част определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.