6РЕШЕНИЕ

№ 60221

гр. София, 16.12.2021 година

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД - Трето гражданско отделение, в открито съдебно заседание на четиринадесети октомври през две хиляди двадесет и първа година в състав:

Председател: Симеон Чаначев

Членове: Александър Цонев

Филип Владимиров

като изслуша докладваното от съдията А. Ц. гр. д. № 909/2021 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 290 ГПК. Допуснато е касационно обжалване на решение № 260059/20г. на Пловдивски апелативен съд на основание чл. 280, ал.1, т.1 ГПК по въпроса за съдържанието на понятието „справедливост“ в нормата на чл. 52 ЗЗД във връзка с чл. 2, ал.1, т.3 ЗОДОВ. По този въпрос настоящият състав на ВКС напълно споделя трайно установената практика на ВКС.

В практиката на ВКС – ППВС № 4/68 г. и решения на ВКС по чл. 290 ГПК, е прието, че размерът на обезщетението за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост. Понятието справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД обаче не е абстрактно понятие. То е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. В мотивите към решенията съдилищата трябва да посочват конкретно тези обстоятелства, както и значението им за размера на неимуществените вреди.

Такива обстоятелства, при определяне на обезщетението за неимуществени вреди по искове с пр. осн. чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, са: личността на увредения, данните за предишни осъждания, начина му на живот и обичайната среда, тежестта на престъплението, за което е повдигнато обвинението, продължителността на наказателното производство, наложените мерки на процесуална принуда, отражението върху личния, обществения и професионалния живот, разгласа и публичност, стигнало ли се е до разстройство на здравето, а ако увреждането на здравето е трайно, каква е медицинската прогноза за развитието на заболяването. Във всички случаи на приложение на чл. 52 ЗЗД, база при определяне на паричното обезщетение за причинени неимуществени вреди са стандартът на живот в страната и средностатистическите показатели за доходи по време на възникване на увреждането – в този см. са напр. решение № 115/5.04.2012 г. на ВКС по гр. д. № 593/2011 г. IV г. о., решение № 9/7.02.2012 г. на ВКС по гр. д. № 733/2011 г. на III г. о. о на ВКС, решение № 299/15.07.2013 г. на ВКС по гр. д. № 1179/2012 г. на IV г. о. на ВКС, решение № 49/2011 г. на ВКС по гр. д. № 697/2010 г. на III г. о. на ВКС, решение № 422/22.12.2015 г. по гр. д. № 2407/2015 г. на IV г. о. на ВКС. Справедливостта изисква сходно разрешаване на аналогични случаи, като израз на общоприетата оценка и възприетото в обществото разбиране за обезвреда на неимуществени вреди от един и същи вид, поради което следва да се съобразява и съдебната практика в сходни хипотези. Следва да се отчита и това, че осъждането за заплащане на обезщетение съдържа в себе си признание за незаконността на деянието, от което са причинени вредите, което само по себе си е вид морално обезщетяване, наред с паричното/р. по гр. д. № 411/16 г. на четвърто г. о. на ВКС/. Моралните вреди са индивидуално определими и в дисхармония със справедливостта е определяне на обезщетение по-голямо от необходимото за обезщетяване на претърпените вреди/ р. по гр. д. № 1916/09 г. на четвърто г. о. на ВКС/.

Предвид отговора на поставения въпрос, по който е допуснато касационно обжалване на въззивното решение, настоящият състав на ВКС счита, че касационната жалба на Прокуратурата на РБ е основателна, защото въззивният съд неправилно е приложил чл. 52 ЗЗД и необосновано е приел, че повдигнатото обвинение е заради злоупотреба със служебно положение - във връзка със службата и длъжността „началник гара“, която необосновано е прието, че е била изпълнявана от ищеца към момента на деянието, за което е обвинен.

Настоящото производство е образувано по касационна жалба на Прокуратура на РБ срещу решение № 260059/20г. на Пловдивски апелативен съд, с което е осъдена Прокуратурата на РБ да плати на ищеца Н. Г. Н. обезщетение за неимуществени вреди в размер на 50000лв., на основание чл. 2, ал.1, т.3 ЗОДОВ за повдигнато и подържано незаконно обвинение за извършено престъпление по чл. 195, ал.2, т.3 и т.4, предл. първо от НК, за което е оправдан с влязла в сила присъда на 07.10.2019г..

В касационната жалба са изложени твърдения за необоснованост и неправилност на въззивното решение, тъй като не било отчетено, че обвинението не е причинило вреди от личен, здравословен и професионален характер, не били отчетени и икономическите условия в страната и съдебната практика по подобни казуси.

Въззивният съд правилно е приел от фактическа страна, че на 28.01.2009г. ищецът е бил незаконно привлечен като обвиняем за участие в тежко умишлено престъпление - квалифицирана кражба на 53броя, 27- инчови телевизори „Дурабанд”, от влакова композиция, намираща се на ж. п.гара С., както и че наказателното производство е продължило в неразумен срок от 10 години и 8 месеца, през което време и заради продължителната медийна разгласа ищецът дълго време изпитвал срам, страх, притеснения от предвиденото наказание „лишаване от свобода“, претърпял е също злепоставяне пред близки и познати, накърняване на доброто име и достойнството, социална изолация и самоизолация. Също така, правилно е установено от въззивния съд, че незаконното обвинение не е причинило заболяванията захарен диабет и хипертония на ищеца, тъй като те са се проявили преди обвинението, както и че незаконното обвинение не е причинило прекратяване на трудовото му правоотношение. Неправилно обаче, въззивният съд е приел, че повдигнатото обвинение е във връзка със службата на ищеца- „началник товарна гара“. Напротив, видно е от обвинителния акт, както и от мотивите към оправдателната присъда, че ищецът към момента на извършеното деяние, за което е обвинен, не е изпълнявал служба на ж. п. гарата, а е имал частна фирма, като обвинението му е за престъпление от общ характер - за това, че чрез наблюдение е осигурявал непосредствените извършители на кражбата, и за това, че е предоставил склад за съхранение на откраднатите телевизори и е участвал при разпределението им. Необосновано е прието от въззивния съд, че спрямо ищеца през цялото време на процеса е била взета мярка за неотклонение „подписка“. Напротив, от данните по наказателното дело, а и ищецът не твърди обратното в исковата молба, е видно, че спрямо ищеца не е била определена мярка за неотклонение. Като е приел, че обвинението е повдигнато във връзка с изпълнение на службата на ищеца, за която служба обществото има завишени критерии за моралните качества на заемащия длъжността, поради което неоснователно обвинените за злоупотреба със служебно положение търпят по - големи по размер морални вреди, въззивният съд е постановил едно неправилно и необосновано решение, което следва да се отмени частично.

По съществото на спора настоящият състав на ВКС намира, че сумата от 18 000лв. е достатъчна да компенсира болките и страданията на ищеца, причинени от незаконното обвинение. Безспорно е установено по делото, че на 28.01.2009 г. ищецът е привлечен като обвиняем по ДП № 33/2009 г. на описа на ВОП – Пловдив за престъпление по чл. 195 ал. 2 вр. ал. 1 т.3, т. 4 предл. 1 и предл. 2 вр. чл. 194 ал. 1, вр. чл. 20 ал. 2 вр. ал. 1 от НК – за това че на 30 – ти срещу 31 – ви юли 2006 г., заедно и с други лица в съучастие помежду си, са отнели 53 броя 27 – инчови телевизори „ Д. „ от влакова композиция, намираща се на седми гаров коловоз на жп г. С., с намерение противозаконно да ги присвоят, като кражбата е в големи размери. На 28.12.2010 г. отново е привлечен като обвиняем по същото досъдебно производство – поради частично прекратяване на наказателното производство по отношение на един от обвиняемите. На 12.05. 2011 г. от ВОП – Пловдив е внесен обвинителен акт в РС – Свиленград и образувано нохд № 383/2011 г. по описа на този съд. Съдебното производство е протекло в пет заседания и е приключило с оправдателна присъда № 550/14.11.2011 г., която е потвърдена от ОС – Хасково по негово нохд № 703/2011 г. и е влязла в сила на 31.01.2012 г.. Впоследствие – по искане на Главния прокурор на РБ за възобновяване на нохд № 383/2011 г. по описа на РС – Свиленград по реда на чл. 422 ал. 1 т.5 вр. чл.348 ал. 1 т. 2 вр. ал. 3 т. 2 от НПК е образувано наказателно дело № 1478/2012 г. на ВКС, II н. о., по което с Решение № 462/19.4.2013 г. е отменена постановената по нохд 383/2011 г. на РС - Свиленград оправдателна присъда № 550/ 14.11.2011 г.,нохд № 383/2011 г. е възобновено и върнато за разглеждане от друг състав на съда. Поради самоотводи на всички съдии от състава на РС – Свиленград делото е изпратено за разглеждане на РС – Харманли и образувано нохд № 690/2013 г.. Във второто съдебно заседание по делото съдът го е прекратил – като е приел да са налице данни за извършено деяние по чл. 321 вр. чл.93 т. 20 от НК , и го е изпратил на Специализирана прокуратура. С Постановление от 10.05.2014 г. на прокурор от Специализираната прокуратура е отказано досъдебното производство да бъде прието по компетентност - поради липса на данни за извършено престъпление от общ характер от компетентността на Специализираната прокуратура, и материалите по делото са изпратени на РП – С. за внасяне на обвинителен акт. Обвинителен акт е внесен от РП – С. в РС – Свиленград и по него е образувано нохд № 795/2014 г. По това дело са проведени петнадесет съдебни заседания в периода март 2015 г. – октомври 2017 г., като на последното заседание от 18.10.2017 г. е постановена оправдателна присъда. Същата е протестирана от Прокуратурата, образувано е въззивно нохд № 343/2018 г. по описа на ОС – Хасково, приключило с връщане на делото на РС – Свиленград и същото преобразувано под № 583/2018 г. на РС – Свиленград. Нохд № 583/2018 г. на РС – Свиленград е протекло в 7 съдебни заседания / проведени в периода декември 2018 г. – май 2019 г./ и приключило с оправдателна Присъда № 29/09.05.2019 г.. По протест на Прокуратурата срещу тази присъда е образувано внохд № 399/2019 г. по описа на ОС - Хасково, по което е постановено окончателно Решение № 124/7.10.2019 г. и оправдателната присъда е влязла в сила на 7.10.2019 г.. Така обща продължителност на наказателното преследване – досъдебна и съдебна фаза, от 10 години и 8 месеца.

При тези данни, настоящият състав намира от правна страна, че ищецът е бил незаконно обвинен в тежко умишлено престъпление, за което се предвижда наказание „лишаване от свобода“. Производството по делото е продължило в неразумен срок, тъй като развитието на производството в 4-първоинстанционни и 3-второинстанционни дела, поради възобновяване заради немотивираност на присъда, отмяна на неправилна първоинстанционна присъда и връщане на делото за ново разглеждане, самоотвод на всички съдии от районния съд, изпращане на делото на Специализираната прокуратура и връщането му, многократното отлагане на делото, но не по причина у ищеца, са все обстоятелства, които обуславят неразумния срок на неоснователно образувано наказателно производство срещу ищеца. Медийната разгласа на наказателното производство е продължила през целия период. Безспорно е, че през цялото време ищецът е търпял неоснователно процесуална принуда, накърнени са му основни граждански права като неприкосновеност, право на чест, достойнство и право на добро име. Страхът от осъждане, който е изпитвал ищеца, е бил основателен, интензивен и продължителен, тъй като на досъдебното производство един от обвиняемите е направил неистински самопризнания и лъжливи обвинения срещу ищеца за съучастие. От друга страна, срещу ищеца не е била взета мярка за неотклонение, не е установено да се е влошило здравословното му състояние, следствие от незаконното обвинение, не е повлияно на трудовата му дейност, обвинението срещу ищеца не е във връзка с изпълнение на държавна служба, пет от дванадесетте статии в местния печат са за постановените в полза на ищеца оправдателни присъди. Предвид така установените обстоятелства по делото и посоченото им значение за размера на процесното обезщетение, както и предвид социално-икономическите условия и стандарта на живот в страната към датата на влизане в сила на оправдателната присъда (съгласно официалните данни на НСИ през 2019 г. средният общ годишен доход за едно лице възлиза на 6 592 лв., а средният общ годишен размер на разходите за едно лице за същата година е 6 214 лв.), настоящият съдебен състав намира за справедливо по размер обезщетение, което би репарирало процесните неимуществени вреди, търпяни от ищеца (доколкото те изобщо могат да се оценят в пари и да се овъзмездят с парично обезщетение, което да е достатъчно по размер и същевременно да не води до неоснователно обогатяване – в съответствие с общоприетия критерий за справедливост), сумата от 18 000 лв.. В подкрепа на решението е и установената съдебна практика по сходни случаи (напр. решение №60251/21г. на ІV ГО).

Воден от горното, ВКС, състав на ІІІ ГО

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ решение № 260059/20г. на Пловдивски апелативен съд, в частта, в която Прокуратурата на РБ е осъдена да плати на ищеца Н. Г. Н. обезщетение на основание чл. 2, ал.1, т.3 ЗОДОВ за сумата над 18000лв. до 50000лв., заедно със законната лихва върху тази сума от 07.10.2019г. до окончателното плащане и вместо това ПОСТАНОВЯВА:

ОТХВЪРЛЯ иска по чл. 2, ал.1, т.3 ЗОДОВ, предявен от Н. Г. Н. срещу Прокуратурата на РБ в тази част, за сумата над 18000лв. до 50000лв., заедно със законната лихва от 07.10.2019г. до окончателното плащане.

Оставя в сила решението на Пловдивски апелативен съд в останалата част.

Решението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: