№ 4702

гр. София, 21.10.2025 г.

Върховният касационен съд на Р. Б. Трето отделение на Гражданска колегия в закрито съдебно заседание на осми октомври две хиляди двадесет и пета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ИВАНОВА

ЧЛЕНОВЕ: ДАНИЕЛА СТОЯНОВА

БИСЕРА МАКСИМОВА

като разгледа докладваното от съдията Стоянова гр. д. № 1562 от 2025 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на М. А. Н., чрез адв. А. А. и адв. А. С., против решение № 1275 от 06.12.2024 г., постановено по в. гр. д. № 984/2024 г. по описа на Апелативен съд – София, в частта, с която е потвърдено решение № 6320 от 07.12.2023 г., постановено по гр. д. № 13424/2021 г. по описа на Софийски градски съд, в частта за отхвърляне на предявените от М. А. Н. против Прокуратурата на Р. Б. искове с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3, предл. 1 ЗОДОВ за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди за разликата над 25 000 лева до пълния претендиран размер от 500 000 лева, както и за имуществени вреди за разликата над присъдените 28 695,33 лева, до пълния претендиран размер от 13 663 192,23 лева.

В касационната жалба са релевирани оплаквания за неправилност на решението поради нарушения на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – оплаквания по чл. 281, ал. 1, т. 3 ГПК. Изложени са доводи, че съдът неправилно е определил размера на обезщетението за причинените неимуществени вреди, като не е приложил правилно и обективно критерия „справедливост“ и не е направил пълна и конкретна преценка на всички обективно съществуващи обстоятелства с оглед особеностите на случая. Отделно се сочи, че при постановяване на обжалваното решение, съдът не е формирал самостоятелни мотиви и не се е произнесъл по всички събрани доказателства по делото, обосноваващи основателността на претендираните имуществени вреди. Искането е за отмяна на решението в обжалваната му част и уважаване на предявената искова претенция в пълен размер.

В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване касаторът поддържа наличието на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК и поставя следните въпроси: 1/ „Длъжен ли е съдът да определи и присъди обезщетение за неимуществени вреди поради незаконно обвинение при съобразяване на всички факти и обстоятелства, които имат пряко значение при определяне на неговия размер?“; 2/ „Какви са критериите, по които съдът определя кои факти и обстоятелства имат по-голямо или по-малко значение при определяне на неговия размер?“; 3/ „При определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, как се прилага общественият критерий за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД?“; 4/ „Следва ли съдът при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди да взема предвид факти и обстоятелства от значение за същия, които не са сочени и изследвани от страните и съда в производството?“; 5/ „Какви са правомощията на въззивния съд при проверка на първоинстанционното решение и по-специално: Следва ли въззивният съд да направи самостоятелна преценка на събрания пред него и пред първата инстанция фактически и доказателствен материал по делото и да направи свои самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора? Следва ли въззивният съд да изготви собствени мотиви като характеристика на дейността на въззивната инстанция като решаваща, а не контролно-отменителна, или е достатъчно само да потвърди фактическите и правните констатации на първата инстанция като запише в мотивите на решението си, че те са законосъобразни и обосновани?“; 6/ „Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите на решението си всички доводи, твърдения и възражения на въззивника във въззивната жалба, както и да обсъди всички събрани по делото доказателства в тяхната съвкупност при постановяване на въззивното решение?“; 7/ „Кои са критериите, по които съдът определя дали е налице причинно-следствена връзка между претърпените имуществени вреди (загубата на трудово правоотношение) и воденото наказателно производство срещу ищеца? И тези критерии как се ценят от съда, тоест какъв е принципът, по който съдът определя кои имат по-голяма доказателствена стойност и кои не?“ – по поставените от първи до седми включително касаторът се позовава на противоречие с практиката на ВС и ВКС (без да я отнася към конкретно питане), обективирана в решение № 358 от 06.01.2015 г. по гр. д. № 2026/2014 г. на IV г. о., решение № 57 от 09.02.2016 г. по гр. д. № 4641/2015 г. на IV г. о., решение № 389 от 04.08.2014 г. по гр. д. № 40/2013 г. на IV г. о., ППВС № 7/30.12.1959 г., решение № 643 от 12.10.2010 г. по гр. д. № 1246/2009 г. на IV г. о., решение № 237/2010 г. по гр. д. № 826/2009 г. на IV г. о., решение № 60 от 05.06.2013 г. по гр. д. № 546/2012 г. на IV г. о., решение № 127 от 21.05.2019 г. по гр. д. № 1881/2018 г. на III г. о.; 8/ „Какви са правомощията на въззивния съд при проверка на първоинстанционното решение и по-специално: следва ли въззивният съд да направи самостоятелна преценка на събрания пред него и пред първата инстанция фактически и доказателствен материал по делото и да направи свои самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора?“; 9/ „Следва ли въззивният съд да изготви собствени мотиви, като характеристиката на дейността на въззивната инстанция като решаваща, а не контролно-отменителна, или е достатъчно само да потвърди фактическите и правните констатации на първата инстанция като запише в мотивите на решението си, че те са законосъобразни и обосновани?“; 10/ „Кои са критериите, по които съдът определя дали е налице причинно-следствена връзка между претърпените имуществени вреди (загубата на трудово правоотношение) и воденото наказателно производство срещу ищеца? И тези критерии как се ценят от съда, тоест какъв е принципът, по който съдът определя кои имат по-голяма доказателствена стойност и кои не?“ – във връзка с поставените от осми до десети въпрос се сочи противоречие с практиката на ВКС, обективирана в т. 19 от Тълкувателно решение № 1 от 04.01.2001 г. по гр. д. № 1/2000 г. на ОСГК, т. 11 от Тълкувателно решение № 3/2005 г. на ОСГК, решение № 388 от 02.12.2013 г. по гр. д. № 1030/2012 г., решение № 480 от 23.04.2013 г. по гр. д. № 85/2012 г., решение № 184/2015 г. по гр. д. № 7127/2014 г., решение № 138/2013 г. по гр. д. № 637/2012 г., решение № 48 по гр. д. № 3537/2015 г., всички на IV г. о. Жалбоподателят поддържа, че е налице и основанието по чл. 280, ал. 2 ГПК в хипотезата на очевидна неправилност на обжалваното решение.

Ответната страна по жалбата Прокуратурата на Р. Б. не взема становище по нея в срока за отговор.

За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд съобрази следното:

Касационната жалба е подадена от надлежна страна, в срока по чл. 283 от ГПК, срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване, и е процесуално допустима.

За да постанови обжалвания резултат, въззивният съд е установил като безспорно по делото от фактическа страна, че: по отношение на ищеца е било образувано досъдебно и съдебно производство, по които е бил обвинен за престъпления по чл. 321, ал. 2, във вр. с ал. 1, чл. 212, ал. 5, вр. с ал. 3, вр. с чл. 20, ал. и 4 вр. с чл. 26, ал. 1 от НК и по чл. 321, ал. 3, вр. с ал. 2, вр. с ал. 1, пр. 2 от НК и по чл. 253, ал. 5, вр. с ал. 3, т. 2, пр. 2, вр. с ал. 1, пр. 1, ал. 1, вр. с чл. 20, ал. 3 и 4, вр. с ал. 1, вр. с чл. 26, ал. 1 от НК; с постановление от 13.02.2007 г. на СГП, ищецът е бил задържан за 72 часа, като с определение от 16.02.2007 г. на СГС по н. ч.д. № И-26/2007 г. е определена мярка за неотклонение по отношение на Н. „задържане под стража“, която е заменена с „домашен арест“ на 08.06.2007 г., изменен в „парична гаранция“ в размер на 1000 лв., с определение от 15.06.2007 г.; с определение от 01.07.2008 г. на СГС по дело № И-105/2008 г. е отменена мярката за процесуална принуда „забрана за напускане пределите на Р. Б. по отношение на ищеца, която му е наложена с постановление от 13.02.2007 г. от СГП; е внесен обвинителен акт в съда за престъпление по чл. 212, ал. 5, вр. с ал. 3, вр. с чл. 20, ал. и 4 вр. с чл. 26, ал. 1 от НК и наказателното производство по нохд № 2227/2008 г. е приключило с осъдителна присъда от 30.06.2010 г. на СГС; с решение № 266/02.08.2012 г. на САС, НО по внохд № 461/12 г. тя е отменена и делото е върнато за ново разглеждане от прокурор; по обвинителен акт на СП от 13.12.2013 г. е образувано дело пред СпНС, като с присъда от 30.05.2017 г. по нохд № 770/14 г. е признат за невиновен за престъпление по чл. 212 от НК; по подаден протест от страна на СпП е образувано дело пред АСНС и с решение е отменена отчасти присъдата, но е потвърдена по отношение на Н.; срещу въззивното решение е продаден касационен протест от АСП и с решение на ВКС по н. д. № 355/2020 г. е отменено решението на АСНС по отношение на ищеца и делото е върнато за ново разглеждане от състав на АСНС; с определение от 01.03.2021 г. на АСНС по внохд № 434/30 г. е постановено определение, с което е прекратено наказателното производство поради изтекла абсолютна давност за наказателно преследване, което определение за прекратяване е влязло в сила на 16.03.2021 г.; по второто обвинение за престъпления по чл. 321, ал. 3, вр. с ал. 2, вр. с ал. 1, пр. 2 и по чл. 253, ал. 5, вр. с ал. 3, т. 2, пр. 2 НК, с присъда № 122/29.03.2010 г. на СГС, НО, постановена по нохд № 3693/2009 г., М. Н. е признат за виновен; с присъда № 23/21.09.2012 г. на САС, НО, постановена по внохд № 251/2011 г., присъдата на СГС е отменена и ищецът е признат за невиновен; срещу присъдата на САС е подаден касационен протест, който е оттеглен на 22.11.2012 г. и тя е влязла в сила; с решение № 568/12.03.2014 г. на ВКС по нд № 903/13 г. е отменена по реда за възобновяване на наказателни дела влязлата в сила присъда № 23/21.09.2012 г. и делото е върнато на САС за ново разглеждане; с присъда № 22/09.11.2015 г. по внохд № 219/14 г. е отменена присъда № 122/29.03.2010 г. на СГС, НО, постановена по нохд № 3693/2009 г. и ищецът е признат за невиновен по повдигнатите обвинения; с решение № 174/07.11.2016 г. на ВКС по н. д. № 685/16 г., присъдата е потвърдена, като тя е влязла в сила на 07.11.2016 г.; във връзка с наказателното преследване е допуснато обезпечение за обезпечаване на „отнемане на имущество в полза на държавата“ и „глоба“ чрез налагане на запор върху банковите сметки, както и възбрана върху недвижими имоти, собственост на Н..

Във връзка с твърденията за увреждане на здравословното състояние на ищеца, въззивният съд е съобразил представените по делото писмени доказателства, както и допуснатата комплексна медицинска експертиза. Кредитирал е и двете заключения на вещите лица по експертизата, приемайки ги за обективни и безпротиворечиви. По отношение на твърдените имуществени вреди, е кредитирал заключението по допуснатата счетоводна експертиза, от която е установил размерът на трудовото възнаграждение на ищеца за периода от 01.02.2002 г. до датата на уволнението му. Установил е като безспорно от фактическа страна и обстоятелството, че трудовото правоотношение на ищеца е прекратено на основание чл. 187, т. 8 от КТ като му е наложено дисциплинарно наказание „уволнение“, а причините за уволнението му са двете осъдителни присъди, постановени по отношение на него. Взел е предвид и факта, че исковете с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3, във вр. с чл. 225, ал. 1 от КТ, предявени от Н. срещу заповед № 88/06.08.2010 г. са отхвърлени с влязло в сила решение на СРС, ГО, поставено по гр. д. № 43170/10 г. Кредитирал е и показанията на разпитаните по делото свидетели, приемайки че същите се основават на техни лични впечатления за фактите, които излагат.

При тази фактическа обстановка въззивната инстанция е приела от правна страна, че в случая е налице хипотезата на чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1 от ЗОДОВ – М. Н. е бил оправдан с влязла в сила присъда за повдигнатото му обвинение по чл. 321 от НК и чл. 253, ал. 5 от НК; наказателното производство по чл. 212 от НК е прекратено поради изтичане на абсолютната давност; наказателното производство за престъплението по чл. 321 от НК и чл. 253 от НК е приключило с влязла в сила оправдателна присъда на 07.11.2016 г. Изложила е съображения, че обезщетението по чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1 от ЗОДОВ за неимуществени вреди включва и вредите от незаконното задържане под стража, а в случая такава мярка за неотклонение е взета на ищеца за периода от 13.02.2007 г. до 08.06.2007 г. когато е променена в „домашен арест“, а след това на 15.06.2007 е изменена в „парична гаранция“. Изтъкнала е и взетата мярка за процесуална принуда по чл. 68 от НПК – „забрана да напуска пределите на Р. Б. за периода от 13.02.2007 г. до 01.07.2008 г.

Въззивният съд е намерил за установено по делото, че срещу ищеца е поддържано незаконно обвинение за извършени две престъпления от общ характер, но по едно от тях наказателното производство е прекратено поради изтичане на абсолютната давност. Изтъкнал е, че Прокуратурата е продължила да поддържа обвинението спрямо второто престъпление по чл. 253, ал. 5 от НК, за което има постановена оправдателна присъда, а съдебното производство за него е продължило около 8 години и 7 месеца.

Като спорен по делото въззивният състав е посочил въпроса за размера на присъдените обезщетения. Приел е, че по отношение на престъплението, производството по което е прекратено поради изтичане на абсолютната давност, не следва да се присъжда обезщетение за неимуществени вреди. Позовал се е на разясненията в т. 8 от ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС, съгласно които извършените действия преди изтичането на давността не дават право на обезщетение, защото са били законни. Формирал е извод, че в тази хипотеза липсва елемент от фактическия състав на отговорността на държавата, като обезщетение за имуществени и неимуществени вреди се дължи само за престъплението, по което ищецът е оправдан с влязла в сила присъда. Изложил е съображения, че то е тежко по смисъла на чл. 93, т. 7 от НК, тъй като е предвидено наказание лишаване от свобода от пет до петнадесет години, а е и морално укоримо, доколкото е обществено опасно деяние и е извършено в противоречие с обществения интерес. От показанията на разпитаните свидетели е установил, че незаконно повдигнатото и поддържано обвинение за престъпленията са предизвикали у ищеца стрес и негативни емоции; същият се е променил като избягвал контакти с близки и приятели, изпитвал е неудобство и притеснение; широкото медийно отразяване в националния и чуждия печат е породило допълнителни вреди за ищеца, доколкото е пораждало за чуждите му контрагенти въпроси относно наказателното производство; изпитвал е обосновано притеснение за деветгодишния си тогава син и за това кой ще се грижи за него, тъй като и съпругата му е била задържана. Въззивният съд е съобразил още добрата професионална реализация на ищеца, постановената осъдителна присъда, която е провокирала основателен страх от осъждане и по-интензивни негативни емоции. От друга страна е приел като недоказано, че посочените в исковата молба заболявания са в причинна връзка с воденото наказателно производство. Изтъкнал е, че тяхното обостряне или влошаване може да е в резултат на стреса, свързан с наказателното преследване, но само артериалната хипертония може да бъде в причинна връзка с наказателното производство, тъй като стресът е един от факторите, които я провокират.

След съобразяване на взетата марка за неотклонение „задържане под стража“ за период от 4 месеца, мярката за процесуална принуда по чл. 68 от НПК, широката медийна разгласа на воденото наказателно производство, продължителността на наказателното производство от 8 години, доказаните обективно съществуващи негативни емоционални изживявания, въззивният състав е счел, че справедливият размер на обезщетението за неимуществени вреди възлиза на 25 000 лева. При определяне на този размер е взел предвид и икономическата конюктура в страната към датата на влизане в сила на оправдателната присъда, както и жизненият стандарт и доказаните в процеса вреди.

По иска за присъждане на обезщетение за имуществени вреди, представляващи пропуснати ползи от неполучаване на доход от труд в размер на 13 663 192,23 лв., от които за периода от 13.02.2007 г. до 15.06.2007 г. в размер на 28 695,33 лв., когато е бил с мярка за неотклонение и 13 634 496,97 лв. пропусната полза от неполучени трудови възнаграждение за периода от 06.08.2010 г. до 24.08.2020 г., въззивната инстанция е съобразила постановките на т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС и ТР № 3/13.01.2023 г. на ОСГТК на ВКС. Посочила е, че за да бъдат присъдени имуществените вреди, необходимо е те да са в причинна връзка с незаконното обвинение, като при задържане под стража, задържаното лице е препятствано да полага труд и да получи възнаграждение за това. В тази връзка се е позовала на съдебна практика, съгласно която при задържане под стража пропусната полза чрез увеличаване на имуществото на задържаното лице е сигурна възможност, а не се презюмира. Формирала е и извод, че за периода от 13.02.2007 г. до 15.06.2007 г. искът е основателен съгласно заключението на счетоводната експертиза за 28 695, 33 лв., но за останалия период искът е неоснователен. За да достигне до горното, въззивният състав е изложил съображения, че при наложена мярка за неотклонение „парична гаранция“, правото на труд на ищеца не е било препятствано и той е можел да реализира доход от трудово възнаграждение, но не е положил усилия да си намери такава, която да не е противопоказана на здравословното му състояние; че Н. не е положил дължимата грижа, за да ограничи или отстрани вредите и това е единствената причина за настъпването им; че няма доказателства на ищеца да е отказано да бъде назначен по трудов или друг договор, чрез който да получава доход от други работодатели, различни от „П.“ АД, въпреки положените от него усилия.

При тези мотиви на въззивния съд се обосновава извод, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване. Съображенията за това са следните:

Поставените в изложението от първи до четвърти въпрос включително се свеждат до обобщения от съда въпрос „за определяне на обезщетението за неимуществени вреди, което следва да се извърши след задължителната преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства за точното приложение на чл. 52 ЗЗД”. Този въпрос е обуславящ волята на съда, но не е разрешен от въззивния съд в противоречие със задължителната съдебна практика.

Смисълът на приетото в ППВС № 4/68 г., т. II, е, че обезщетението за неимуществени вреди се определя по справедливост, като се посочат конкретните обстоятелства, които обосновават присъдения размер. Въззивният съд в процесния случай е посочил кои обстоятелства счита за установени и за значими в посочения смисъл, а не е постановил решението си без обосновка.

Поставените от касатора въпроси по същество са привързани към оплакванията му, че въззивният съд не е съобразил всички обективно съществуващи обстоятелства от значение за критерия за справедливост, поради което е присъдил занижен размер на обезщетението за неимуществени вреди. В тази връзка следва да се отбележи, че необсъждането от въззивния съд на някои обстоятелства, които според касатора са от съществено значение за определяне на размера на обезщетението и обуславят присъждането на значително по-висок размер са твърдения по правилността на обжалвания акт и не могат да бъдат разгледани в производството по допускане до касационен контрол.

За пълнота на мотивите следва да се посочи, че не е налице противоречие с трайно установената практика на ВКС във връзка с приложението на чл. 52 ЗЗД при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди от непозволено увреждане. Относно критерия „справедливост” и неговото съдържание по смисъла на чл. 52 ЗЗД, касационният съд многократно е имал случаи да преутвърди в практиката си постановките на ППВС № 4/1968 г., приемайки, че той включва винаги конкретни факти предвид стойността, които засегнатите блага са имали за своя притежател – характер и степен на увреждането, начин и обстоятелства, при които то е получено, вредоносни последици, тяхната продължителност и степен на интензитет, възраст на увредения, неговото обществено и социално поведение, без този списък да е изчерпателен. Въззивният съд не се е отклонил от тези постановки. Разликата в присъжданите от съставите на ВКС обезщетения за неимуществени вреди, произтича от различните факти при различните казуси, а не сочи на противоречиво тълкуване на закона. Трайно установено в съдебната практика е, че разпоредбата на чл. 52 ЗЗД изисква конкретна преценка във всеки отделен случай, като унификация и уравновиловка е невъзможна.

Следва да се има предвид, че въпрос на фактическа преценка, с оглед конкретните факти и обстоятелства, както и личността на увредения, е определянето на конкретния паричен еквивалент на обезщетението. При присъждането на обезщетение за неимуществени вреди множество обстоятелства се оценяват от съда, като тези обстоятелства почти никога не могат да бъдат идентични с друг разглеждан случай. Освен въздействието на незаконния акт на правозащитния орган върху здравето на ищеца, значение имат и субективните му негативни преживявания, отражението на незаконния акт върху личната свобода и социалната сфера на общуване и работа, контактите и взаимоотношенията със семейството му и близките му, както и други подобни обстоятелства, естествено, видът на повдигнатото обвинение, продължителността на наказателното производство, видът и срокът на мерките за неотклонение за всеки конкретен случай. Като база служи още и икономическият растеж, стандартът на живот и средностатистическите показатели за доходите и покупателните възможности в страната към датата на деликта, а тя също е различна. Поради всичко изложено, законодателят и не борави с други техники за определяне размера на справедливото парично овъзмездяване за причинени болки и страдания, като например фиксирани суми, определен минимален и максимален размер, процент и пр. Съобразно горните изводи не се обосновава извод за наличие на поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК във връзка с обобщения въпрос.

Неоснователно е искането за допускане на касационно обжалване и по повдигнатите в изложението пети, шести, осми и девети въпрос, които са от процесуалноправен характер и касаят задълженията на въззивния съд като инстанция по съществото на материалноправния спор – предмет на делото, и приложението на чл. 12, чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК. По този въпрос е формирана константна съдебна практика на ВКС, вкл. и с решенията, на които страната се позовава, съгласно която при съобразяване с изискванията на чл. 12 ГПК, чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, съдът е длъжен да определи правилно предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване като обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните. Задължение на съда е да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, да обсъди в мотивите на решението доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се, както и да обсъди и всички доводи на страните, които имат значение за решението по делото. Следва да се посочи обаче, че доводите за материална и процесуална незаконосъобразност на въззивното решение са съображения, относими към касационните основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. Последните са от значение за правилността на решението и подлежат на преценка в производството по чл. 290 от ГПК, а не в стадия за селектиране на касационните жалби по реда на чл. 288 от ГПК. В този смисъл са и указанията в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Твърденията за нарушения на императивни правни норми, като тези на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, представляват касационни основания, чиято основателност се преценява при разглеждането на жалбата по същество, след евентуалното допускане до касация. Освен това в случая въззивният съд е изпълнил процесуалните си задължения по чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК – за да обоснове извода си за частична основателност на исковата претенция, е формирал собствени решаващи мотиви по спора, след като е изложил и съображенията си по релевираните от страните доводи и възражения. Обсъдил е и е анализирал поотделно и в съвкупност събраните доказателства и е посочил какво счита за установено от тях. На практика въпросите се извеждат от становището на страната, че съдът не е анализирал задълбочено свидетелските показания, както и заключението на приетата по делото съдебно-медицинска експертиза, вследствие на което е оценил занижено причинените вреди. Следва да се посочи още, че въпросът доколко анализът на доказателствата и направените фактически и правни изводи са пълни, обосновани и правилни е ирелевантен за производството по чл. 288 ГПК. В обобщение обжалваното решение съдържа необходимите мотиви, които изясняват установената от въззивния съд частична основателност на исковата претенция. Обстоятелството, че жалбоподателят не е съглА. с извършения анализ, обем и оценка на доказателствата, респ. с крайния решаващ извод на съда, съставляват доводи за евентуално допуснати процесуални нарушения и за необоснованост на съдебния акт, които както се посочи, не са предмет на проверка в производството по чл. 288 ГПК.

Повдигнатите от жалбоподателя седми и десети въпрос са с идентично съдържание и обобщено се отнасят до критериите за преценка наличието на причинно-следствената връзка между претърпените имуществени вреди и наказателното производство. Така, както е формулиран, въпросът е обуславящ крайните решаващи изводи на въззивния съд, но не се установява допълнителната предпоставка на поддържаното от жалбоподателя основание. По обобщения въпрос е налична константна практика на ВКС по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК (включително и задължителна такава, обективирана в ТР № 3/2012 от 12.12.2012 г. на ОСГТК и ТР № 3/2021 от 13.01.2023 г. на ОСГТК), според която както обезщетението за неимуществени вреди, така и обезщетението за имуществени вреди се определя при наличие на причинна връзка с незаконните актове на правозащитните органи. Пропуснатата полза също подлежи на обезщетяване при това условие, като приход за имуществото на пострадалия, който не се е осъществил именно заради непозволеното увреждане. На обезщетяване подлежат само реалните вреди, т. е. правото на обезщетение се поражда само за действително претърпените вреди, а не предполагаемите или хипотетични, тъй като обратното може да доведе до случаи на неоснователно обогатяване. По отношение претенция за имуществени вреди, представляваща пропусната полза, задължителната практика категорично посочва, че възможността за увеличение на имуществото на увреденото лице сама по себе си не е достатъчна, за да се приеме наличието на пропусната полза. Дали пропуснатата полза е щяла да бъде реализирана е въпрос на съществуване или несъществуване на обективни факти от действителността, които подлежат на доказване и от които произтича тази възможност. Тъй като законът изисква реално настъпила вреда, за да възникне правото на обезщетение, предположението за наличието на пропусната полза трябва да се изгражда на доказана възможност за сигурно увеличаване на имуществото на увреденото лице, като не може да почива на логическото допускане за закономерно настъпване на увеличението. Приетото от въззивния съд по обобщения въпрос в атакуваното решение е в съответствие с изложените разяснения и практиката на ВКС. В случая въззивната инстанция е изложил съображенията си както относно установената по несъмнен начин по делото пропусната полза за ищеца, изразяваща се в пропуснатия от него доход от трудово възнаграждение в периода на задържането му под стража, така и относно наличието на пряка причинна връзка между този пропуснат доход и процесното незаконно обвинение. Решаващият състав не е установил обаче наличието на такава връзка за остатъка от периода, за който се претендира обезвреда на имуществени вреди. За да обоснове горния извод е изложил подробни мотиви, основните сред които са, че ищецът не е доказал да е положил дължимата грижа, за да ограничи или отстрани вредите и това е единствената причина за тяхното настъпване. Следва да се отбележи, че несъгласието на касатора с фактическите констатации и правните изводи на въззивния съд само по себе си не съставлява основание за допускане на касационното обжалване, след като възприетото от въззивната инстанция разрешение на правния въпрос не е в противоречие с практиката на ВКС.

Само за пълнота на мотивите следва да се посочи, че по отношение на поставените въпроси не е налице и релевираното специално основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. По принцип това основание за допускане на касационно обжалване е налице, когато по приложимата към казуса материалноправна или процесуалноправна норма няма правна уредба, поради което се налага прилагането на закона или на правото по аналогия, или когато правната уредба е непълна или неясна, поради което се налага тълкуване на закона, или когато съществуващата по приложението на тази правна норма практика на ВКС се нуждае от коригиране. В случая жалбоподателят бланкетно се е позовал на това основание и не е развил доводи за наличието на специфичната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, което прави невъзможна преценката на касационния съд дали е налице или не с оглед въведеното в чл. 6 ГПК диспозитивно начало.

Касационно обжалване не следва да се допуска и на поддържаното от касатора основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение.

Съгласно трайно установената практика на ВКС, очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, е съдебно решение, страдащо от особено тежък порок, който може да бъде констатиран, без да е необходимо да се извършва присъщата на същинския касационен контрол, проверка за правилност на акта. Такъв особено тежък порок би бил прилагането на отменен или несъществуващ закон, прилагане на правна норма в смисъл противоположен на действителното й съдържание, грубо нарушение на основни съдопроизводствени правила или изводи на съда, които са в явно и грубо противоречие с правилата на формалната логика. Очевидната неправилност предпоставя обосноваване на порок на въззивното решение, установим пряко и единствено от съдържанието на акта, без анализ на осъществените в действителност процесуални действия на съда и страните, без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, без обсъждане и изследване на доказателствата и тяхното съдържание. Основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК съставлява квалифицирана форма на неправилност, обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост. В случая касаторът не сочи, а и обективно въззивното решение не страда от такъв очевиден и особено тежък порок. Към него са изложени подробни мотиви, като не са налице фактически констатации или правни изводи на въззивния съд, които да са в грубо противоречие с правната или формалната логика, за да се приеме очевидна неправилност на съдебния акт. В тази връзка следва да се отбележи посоченото и в мотивите по-горе, че несъгласието на касатора с фактическите констатации и правните изводи на въззивния съд, респ. – общите касационни оплаквания за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 от ГПК, сами по себе си не съставляват основание за допускане на касационното обжалване.

Предвид изхода разноски за касатора не се следват, а ответната страна не е подала писмен отговор на касационната жалба в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, съответно не е претендирала присъждането на такива.

Воден от горното Върховният касационен съд, състав на III г. о.,

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 1275 от 06.12.2024 г., постановено по в. гр. д. № 984/2024 г. по описа на Апелативен съд – София в обжалваната част.

Определението не подлежи на обжалване.

Председател:_______________________

Членове:

1._______________________

2._______________________