О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 4635

гр.София, 17.10.2025 г.

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

Върховният касационен съд на Р. Б. Трето отделение на Гражданска колегия в закрито съдебно заседание на шестнадесети октомври две хиляди двадесет и пета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Емил Томов

ЧЛЕНОВЕ: Драгомир Драгнев

Геновева Николаева

като изслуша докладваното от съдия Д. Д. гр. д. № 2008 по описа за 2025 г. приема следното:

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК и чл.274, ал.2 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Военно формирование 48430 против решение №17 от 15.1.2025 г. по в. гр. д.№695 по описа за 2024 г. на Старозагорския окръжен съд, II граждански състав, с което са потвърдени в обжалваните от касатора части решения № 805 от 27.9.2024 г. и № 852 от 10.10.2024 г. по гр. д. №4662 по описа за 2023 г. на Старозагорския районен съд, седми граждански състав. С тези части Военното формирование е осъдено да заплати на А. С. Г. на основание чл.194, ал.2 и ал.3 от Закона за отбраната и въоръжените сили на Република България във връзка с чл.214, ал.1, т.3 от същия закон сумата 13 469,57 лв. обезщетение за положен труд/фактически отработено служебно време/ повече над месечната продължителност на служебното време при даването на 24-часови дежурства, който не е компенсиран с почивка за периода от 2.11.2009 г. до 8.3.2023 г., ведно със законната лихва върху сумата, считано от 20.11.2023 г. до окончателното и изплащане. Предмет на производството по чл.274, ал.2 от ГПК е частната жалба на А. С. Г. против определение № 374 от 18.03.2025 г. на Старозагорския окръжен съд по същото въззивно гражданско дело в частта, с която е оставено без уважение искането за присъждане на адвокатско възнаграждение над 1500 лв. до пълния претендиран размер от 2 500 лв.

Касаторът твърди, че решението на Старозагорския окръжен съд е неправилно поради нарушение на материалния закон и необоснованост – основания за касационно обжалване по чл.281, т.3 от ГПК. Като основания за допускане на касационно обжалване сочи т.3 на чл.280, ал.1 от ГПК по следните въпроси:

1. Следва ли да се прави разлика между почивка след положено дежурство, компенсация от положено дежурство и труд, положен над нормативно определения при даване на 24-часови дежурства, и тъй като се касае за три различни института, уредени в различни разпоредби на нормативни актове, за кое от всички тези вземания на военнослужещия е валидна тригодишната погасителна давност съгласно ТР №6/2017 г. на ОСГК на ВКС?

2. Признаването на факти от претенцията на ищеца на основание чл.146, ал.4 от ГПК равнозначно ли е на признаване на иска му от страна на ответника?

3. След като за процесния случай поради нормативна непълнота се прилага на основание чл.46, ал.2 от ЗНА правилото на чл.136а, ал.5 от КТ, не следва ли съдът да приложи по аналогия и правилото на чл.136а, ал.4 от КТ?

4. Не съставлява ли нарушение на принципа на равенство на страните, посочен в чл.9 от ГПК, след като в ТР №6/2017 г. от 11.2.2022 г. по тълкувателно дело №6/2017 г. на ОСГК на ВКС се урежда защита правата на икономически по-слабата страна, а не е уреден механизъм за защита правата на ответната страна?

5. След като ТР №6/2017 г. от 11.02.2022 г. по тълкувателно дело № 6/2017 г. на ОСГК на ВКС урежда кратката тригодишна погасителна давност в полза на правоимащия военнослужещ, а не урежда защитата на ответника-военното формирование работодател, не следва ли в полза на ответника да се приложи на по-силно основание институтът на десетгодишната абсолютна давност по смисъла на чл.171 от ДОПК и дали неприлагането и в противен случай не определя военното формирование като вечния длъжник?

А. С. Г. застъпва становището, че няма основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, като оспорва касационната жалба и по същество.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 от ГПК от легитимирана страна срещу подлежащ на касационно разглеждане съдебен акт. По предварителния въпрос за допускане на касационното обжалване Върховният касационен съд намира следното:

А. С. Г. е изложил в исковата молба, че от 2.11.2009 г. до 8.3.2023 г. , когато със заповед № ЗЛС-1.03.2023 г. договорът е бил прекратен, е бил на кадрова военна служба. По време на служебното правоотношение и при изпълнение на 24-часовите дежурства по график му е заповядано да се явява на работа един час преди застъпване на дежурството, с цел вземане на оръжие, развод и инструктаж и приемането му, и е освобождаван от дежурство един час след това-за сдаването му. Тоест служебното му време на тези дежурства е било удължено с два часа- 26 вместо 24 часа. Поради непреодолими служебни и други обективни причини/недоокомплектованост по щат, заболяване, участие в планови мероприятия и др./ не му е разрешавано ползването на 2 072 часа почивки, за което според приложимите нормативни актове след прекратяване на правоотношението се дължи обезщетение в размер на 15 194,98 лв. за фактически отработеното и некомпенсирано служебно време над нормативно определената месечно продължителност при даване на 24-часови дежурства. Ето защо е поискал военното поделение да бъде осъдено да му заплати това обезщетение, както и 1 312 лв. лихва за забава върху обезщетението деня на прекратяване на служебното правоотношение /8.03.2023 г./ до завеждане на исковата молба/14.3.2023 г./.

В отговора на исковата молба поделението е оспорило дължимостта на обезщетението със съображението, че ищецът не е работил извън нормативно определеното служебно време и освен това няма правила за изчисляване и заплащане на компенсации за отработеното над определените нормативи. Евентуално е предявил възражение за изтекла десетгодишна абсолютна давност, която е уредена в чл.171 от ДОПК и би следвало да се прилага по аргумент на по-силното основание.

В публичното съдебно заседание на 5 юли 2024 г. Старозагорският районен съд е обявил за безспорно на основание чл.146, ал.1, т.4 от ГПК, че ищецът е идвал 30 минути по-рано на работа за подготовка, тоест служебното време е започвало от 7,30 часа. Единствено за външните дежурства-караул „Калояновец“, служебното време на ищеца е удължено на 4 часа и 30 минути, тоест ищецът е идвал по-рано с тридесет минути-в 7,30 часа и си е тръгвал също 30 минути по-късно-12 часа. Според допълнителната счетоводна експертиза, изготвена въз основа на тези безспорни обстоятелства, обезщетението за изработените в повече над месечната продължителност и некомпенсирани с почивка часове възлиза на 13 469,57 лв., поради което първоинстанционният съд е уважил иска за главницата до този размер, ведно със законната лихва. Въззивният съд е потвърдил първоинстанционните решения в тези части. Приел е въз основа на приетите за безспорни обстоятелства, които се потвърждават от събраните свидетелски показания, че при вътрешните дежурства продължителността е била с два часа повече, а при външните отдалечени дежурства-с 4,30 часа повече и тези часове само частично са били компенсирани от поделението с почивка. Ищецът не би могъл сам да компенсира останалите некомпенсирани часове, тъй като това би могло да стане само със съответната заповед, в противен случай би се отклонил от военна служба. Ето защо поделението, което не е осигурило ползването на дължимите почивки, би следвало съобразно чл.136а, ал.5 от КТ да заплати парично обезщетение на военнослужещия. Това парично обезщетение възниква от датата на прекратяване на служебното правоотношение и от същия този момент започва да тече и специалната кратка тригодишна погасителна давност по чл.358, ал.1, т.3 във връзка с ал.2 от КТ, която в случая не е изтекла.

Така постановеното въззивно решение е съобразено с практиката на ВКС, съдържаща се в ТР №6/2017 г. от 11.2.2022 г. по тълкувателно дело №6/2017 г. на ОСГК на ВКС. Разрешенията на поставените от касатора въпроси, които са от значение за изхода на спора и са свързани с мотивите на въззивния съд, произтичат от дадените в това тълкувателно решение указания. Не се констатира промяна в обществените отношения, която да налага изменение на тези указания. По третия въпрос на касатора следва да се посочи, че военнослужещият няма правото, посочено в чл.136а, ал.4, предложение последно от КТ сам да определи времето посредством писмено предизвестие. Такова право не е съвместимо със спецификата на военната служба, основана на принципите на организационна подчиненост, единоначалието и йерархия в правомощията на командирите и началниците, залегнали в чл.55 от ЗОВСРБ. Тези принципи изключват възможността военнослужещ с писмено предизвестие да се освободи от възложена със заповед задача, каквото освобождаване по същество би представлявало едностранното намаляване на работното време. Затова компенсацията може да се извърши само от работодателя, но не и от самия военнослужещ. След като той няма правото да компенсира с почивка, а работодателят не изпълнява задължението си, правото на парично обезщетение възниква към момента на прекратяването на служебното правоотношение. От този момент започва да тече погасителната давност. Не може да се твърди, че военното поделение се превръща във вечен длъжник, тъй като отговорността му се простирала твърде назад във времето или че е накърнен принципът на равенство на страните/четвърти въпрос на касатора/. Поделението има възможност през цялото времетраене на военната служба да компенсира в натура с почивка военнослужещия, а при прекратяване на служебното правоотношение разполага с необходимата документация да изчисли дали се дължи обезщетение за некомпенсираното работно време. Не би могла да се приложи десетгодишна абсолютна давност по отношение на непаричното задължение на поделението за компенсиране с почивка на отработените в повече часове при 24-часовите дежурства по аналогия с чл.171, ал.2 от ДОПК, както желае касаторът в петия си въпрос. Разпоредбата на чл.171, ал.2 от ДОПК касае публичните държавни вземания и се отнася до различен правен отрасъл с друг предмет на регулиране, поради което такова правоприлагане не би било нито за подобен случай, нито би съответствало на целта на закона, както изисква чл.46, ал.2 от ЗНА.

Въззивният съд не е разрешил първите два въпроса на касатора, поради което тези въпроси не могат да послужат за допускане на касационно обжалване. Съдът не е отъждествил признанието на факти с признанието на иска, а ясно ги е разграничил и се е позовал на признанието на факти/втори въпрос/. Цитираните в обосновката на първия въпрос разпоредби нямат никакво отношение към случая, а касаят обезщетения за средна и тежка телесна повреда или смърт на военнослужещия/чл.16, чл.17 от Наредба № Н 12 от 12.04.2010 г. за условията и реда за изплащане на възнагражденията и обезщетенията на военнослужещите/ДВ, бр.32 от 27.04.2010 г./ и обезщетението при отмяна на освобождаване на военнослужещия от съда/чл. 26 от същата наредба/. Въззивният съд в случая е приложил точно относимите към случая правни норми и погасителна давност, както е прието в ТР №6/2017 г. от 11.2.2022 г. по тълкувателно дело №6/2017 г. на ОСГК на ВКС, като друга продължителност на давностния срок и друго начало, от който този срок тече, не се установява.

По тези съображения настоящата инстанция приема, че касационно обжалване на решението на Старозагорския окръжен съд не следва да се допуска.

При този изход на спора касаторът дължи на А. С. Г. 4 000 лв. разноски за касационното производство.

По частната жалба на А. С. Г..

Във въззивното производство частният жалбоподател е заплатил 2 500 лв. адвокатско възнаграждение, което е прието за прекомерно в обжалваното определение и заради това е намалено на 1 500 лв. Настоящата инстанция констатира, че пълномощникът на А. С. Г. е подал подробни писмени отговори на двете въззивни жалби, съдържащи както процесуални доводи, така и доводи по съществото на спора срещу жалбите, а освен това е цитирал и приложил практика на ВКС. З. не може да се приеме, че възнаграждението от 2 500 лв. е прекомерно с оглед както фактическата сложност на материалния спор, така и съобразно процесуалната защита във въззивното производство. Ето защо определението на Старозагорския окръжен съд в обжалваната част трябва да бъде отменено и на частния жалбоподател следва да се присъдят още 1 000 лв. разноски за въззивното производство. За самото частно производство разноски не следва да се присъждат с оглед неговия предмет.

Воден от горното, съставът на Върховния касационен съд на Р. Б. Гражданска колегия, Трето отделение

О П Р Е Д Е Л И :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №17 от 15.1.2025 г. по в. гр. д.№695 по описа за 2024 г. на Старозагорския окръжен съд, II граждански състав.

ОСЪЖДА Военно формирование 48430-С. З. да заплати на А. С. Г.-[ЕГН], 4000/четири хиляди/ лв. разноски за касационното производство.

ОТМЕНЯ определение № 374 от 18.03.2025 г. по в. гр. д.№695 по описа за 2024 г. на Старозагорския окръжен съд в частта, с която е оставено без уважение искането на А. С. Г. за присъждане на адвокатско възнаграждение над 1500 лв. до пълния претендиран размер от 2 500 лв., КАТО ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА:

ОСЪЖДА Военно формирование 48430-С. З. да заплати допълнително на А. С. Г.-[ЕГН], 1000/хиляда/ лв. разноски за въззивното производство.

Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: