№ 4619
гр. София, 16.10.2025 г.
Върховният касационен съд на Р. Б. Трето отделение на Гражданска колегия в закрито съдебно заседание на двадесет и четвърти септември две хиляди двадесет и пета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
БИСЕРА МАКСИМОВА
като разгледа докладваното от съдията Стоянова гр. д. № 2197 от 2025 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на К. А. Б., чрез адв. С. К., срещу въззивно решение № 12 от 03.01.2025 г., постановено по в. гр. д. № 10616/2024 г. по описа на Софийски градски съд, с което е потвърдено решение № 14211 от 18.07.2024 г., постановено по гр. д. № 36338/2023 г. по описа на Софийски районен съд, за отхвърляне на предявените от К. А. Б. срещу „К. Б.“ Е. искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 и т. 2 КТ – за признаване на извършеното със заповед № 13/14.06.2023 г. на управителя на ответното дружество уволнение за незаконно и неговата отмяна и за възстановяване на ищеца К. А. Б. на заеманата преди уволнението длъжност „специалист, маркетинг и реклама“.
В касационната жалба се релевират доводи за неправилност на решението поради допуснато нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Искането е за неговата отмяна.
В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване касаторът поддържа наличието на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните въпроси: 1/ „Когато работникът е прекратил трудовото отношение по чл. 327, ал. 1, т. 2 КТ, законно ли е след това работодателят да го уволни дисциплинарно?“ – твърди се противоречие с решение № 289 от 18.11.2014 г. по гр. д. № 1289/2014 г. на IV г. о. на ВКС; 2/ „Правилно и необходимо ли е съдът да оспорва доказателство за получаването му по делото след като ответната страна не оспорва получаването му, а напротив – потвърждава получаването и единствено оспорва правната му значимост и не е ли това съдопроизводствено нарушение по чл. 12 и чл. 235 ГПК?“ – сочи се противоречие с практиката на ВКС, обективирана в т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г. по тълк. д. № 1/2000 г. на ОСГК, т. 1 от ТР № 1/2013 г. от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК, решение № 698 от 12.01.2011 г. по гр. д. № 14/2010 г. на III г. о., решение № 313 от 22.06.2011 г. по гр. д. № 1409/2010 г. на IV г. о., решение № 72 от 08.04.2016 г. по гр. д. № 5357/2015 г. на IV г. о., решение № 217 от 09.06.2011 г. по гр. д. № 761/2010 г. на IV г. о., решение № 8 от 20.02.2013 г. по гр. д. № 470/2012 г. на II г. о., решение № 24 от 28.01.2010 г. по гр. д. № 4744/2008 г. на I г. о., решение № 388 от 17.10.2011 г. по гр. д. № 1975/2010 г. на IV г. о.; 3/ „След като няма определена процедура за даване на обяснения по чл. 193, ал. 1 КТ, всяко едно съобщение на служителя, в което са написани причините за нежеланието му да идва на работа, могат ли да се приемат за писмени обяснения?“ – поддържа се наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 КТ, като едновременно касаторът се позовава на приетото в практиката на ВКС, изведена в решение № 137 от 02.03.2010 г. по гр. д. № 20/2009 г. на IV г. о., решение № 440/2002 г. по гр. д. № 784/2001 г. на III г. о., решение № 171/2010 г. по гр. д. № 68/2009 г. на I г. о., решение № 857/2011 г. по гр. д. № 1068/2009 г. на IV г. о.
Касаторът поддържа и основанието по чл. 280, ал. 2 ГПК, в хипотезата на очевидна неправилност на въззивното решение.
Ответната страна по жалбата „К. Б.“ Е., чрез адв. Е. О., в писмен отговор изразява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване, а по същество за неоснователност на жалбата. Претендира разноски.
За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд съобрази следното:
Касационната жалба е подадена от надлежна страна, в срока по чл. 283 от ГПК, срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване, и е процесуално допустима.
В обжалваното решение въззивният състав е установил от фактическа страна, че: между страните е съществувало трудово правоотношение, по силата на което ищецът е заемал длъжността „специалист, маркетинг и реклама“ при ответното дружество; че след 12.05.2023 г. ищецът не се е явявал на работното си място, като от представената по делото покана за даване на обяснения по чл. 193, ал. 1 КТ е установил, че работодателят, констатирайки неидването на служителя на работа повече от единадесет последователни работни дни, е връчил на същия лично чрез ЧСИ С. Я. покана на 09.06.2023 г. с искане за даване на писмени обяснения в срок от 2 работни дни досежно причините за неявяването му на работа; че в дадения двудневен срок ищецът не е представил писмени обяснения пред ответното дружество; че трудовото правоотношение между страните е прекратено на основание чл. 330, ал. 2, т. 6 КТ – на служителя е наложено дисциплинарно наказание „дисциплинарно уволнение“ за извършено от последния нарушение на трудовата дисциплина, изразяващо се в преждевременно напускане на работа и неявяване на работа повече от два последователни дни.
Като спорен въпрос между страните въззивната инстанция е отделила въпроса дали към момента на уволнението работникът се е ползвал от закрилата, регламентирана в чл. 333, ал. 1, т. 4 КТ, тъй като е бил в неплатен отпуск. От представеното по делото удостоверение за осигурителен доход и сведение, адресирано от ответното дружество до НОИ – С., е установила, че работодателят е коригирал първоначално подадена информация, като е издал ново удостоверение, съгласно което ищецът не се явява на работа за периода от 13.05.2023 г. до 21.06.2023 г., пояснявайки че първоначалното посочване, че ищецът е в неплатен отпуск за периода, се дължи на липса на графа „самоотлъчка“ във ведомостите за заплата. Взела е предвид и подадена от ищеца молба, съгласно която „работодателят е излъгал за неплатения отпуск“, намирайки същата за признание от страна на ищеца относно обстоятелството, че същият не е бил в неплатен отпуск в периода, в който не се е явявал на работа, вкл. към момента на уволнението. Отделно от горното, въззивният съд е констатирал, че по делото липсват доказателства, от които да се направи извод, че ищецът е ползвал неплатен отпуск, доколкото той се разрешава по изрично искане на работника от работодателя, а по делото не е представена нито заповед, издадена от ответното дружество, с която се разрешава на служителя да ползва неплатен отпуск, нито искане от ищеца за ползване на отпуск. При тези съображения е намерил, че елементите от фактическия състав на процедурата по разрешаване на ползването на отпуск не са се осъществили и ищецът не е бил в неплатен отпуск в периода, в който не се е явявал на работа, включително към момента на уволнението, както и че не се е ползвал от закрилата, регламентирана в чл. 333, ал. 1, т. 4 КТ, и следователно за уволнението не е било необходимо предварително разрешение на Инспекцията по труда.
Като спорен между страните по делото, въззивният съд е посочил и въпроса дали работодателят е спазил изискванията на разпоредбата на чл. 193, ал. 1 КТ. При обосноваване на решаващия си извод във връзка с този въпрос съдът е съобразил твърденията на ищеца – че още с писменото си уведомление от 15.05.2023г. е изложил писмени обяснения защо не се явява на работа; че даденият с поканата от работодателя двудневен срок за представяне на писмени обяснения е твърде кратък, както и че в поканата за даване на обяснения не са посочени конкретни въпроси. В тази връзка от представената по делото покана за даване на обяснения по чл. 193, ал. 1 КТ съдът е установил, че работодателят е връчил същата на 09.06.2023г. , както и, че тя съдържа ясно изразено искане за даване на писмени обяснения в срок от 2 работни дни досежно причините за неявяването му на работа. Обосновал е извод, че след 09.06.2023 г. е започнал да тече и даденият от ответното дружество на ищеца срок за депозиране на писмени обяснения, но по делото не са представени доказателства, че в действителност такива писмени обяснения са били дадени. Съобразил е представеното писмено уведомление с дата 10.06.2023 г., изходящо от ищеца, за прекратяване на трудовото правоотношение на основание чл. 327, ал. 1, т. 2 КТ – поради незаплащане на трудовото възнаграждение за месец май 2023 г., но е приел, че за същото уведомление по делото няма данни да е получено от ответника. Като е анализирал приложеното по делото уведомление с дата 15.05.2023г., изходящо от ищеца и съдържащо искане за прекратяване на трудовия договор между страните на основание чл. 325, ал. 1, т. 1 КТ – по взаимно съгласие заради тормоз на работното място, което е получено от ответното дружество на 25.05.2023 г. , съдът е застъпил становище, че същото не е породило правни последици, доколкото по делото не се съдържат доказателства ответното дружество да е взело отношение по него в 7-дневен срок от получаването му. Поради това е обосновал извод, че правоотношението между страните не е било прекратено. Въззивният съд не е приел за основателно и становището на ищеца, че с цитираното уведомление от 15.05.2023 г. същият е депозирал писмени обяснения по смисъла на чл. 193, ал. 1 КТ за неявяването си на работа. Посочил е в тази връзка, че процесното уведомление предшества поканата за даване на обяснения, като в същото не се съдържат обяснения за причините, поради които ищецът не се явява на работа, а единствено се отправя предложение по смисъла на чл. 325, ал. 1, т. 1 КТ за прекратяване на трудовото правоотношение по взаимно съгласие, в което като причина е посочен тормоз на работното място. В този смисъл е формирал извод, че ищецът не е депозирал изисканите от работодателя обяснения по смисъла на чл. 193, ал. 1 КТ в дадения за това срок.
Въззивната инстанция е посочила още, че даденият двудневен срок за депозиране на писмени обяснения е бил разумен и достатъчен, с оглед на което е преценила възраженията на ищеца в тази насока като неоснователни. Позовала се е на съдебна практика, съгласно която поначало разумен и достатъчен е този срок за писмени обяснения, който позволява на дисциплинарно уличеният, след като се ориентира във фактите, да изложи обмислен коментар на твърденията или отговор на въпросите в писмена форма, да изрази субективното си отношение, включително, ако е допуснал нарушението; че искането за даване на обяснения за констатираното дисциплинарно нарушение не е формален акт, а е въведено с оглед осигуряване възможност за защита на работника и с оглед възможността на работодателя да прецени всички обстоятелства, свързани с констатираното дисциплинарно нарушение; че когато обясненията са за действия или бездействия, които не налагат обстойна проверка на минали събития, то наказанието може да бъде наложено и непосредствено след като работодателят е поискал от работника обяснения и такива не са били дадени, както че в този случай с искането за даване на обяснения работодателят е изпълнил изискването на чл. 193, ал. 1 КТ. Съобразявайки горните разрешения, въззивната инстанция е приела, че доколкото в настоящия случай не се касае за множество нарушения, извършени през продължителен период от време или през сравнително отдалечен период от време, нито пък изискващи извършване на справки и проверки на голям обем документация или събиране на информация, даденият срок за писмени обяснения е осигурил реална възможност на ищеца да изложи и подкрепи своята защитна позиция.
Относно възраженията на ищеца, че в изпратената му от ответното дружество покана не са посочени конкретни въпроси досежно твърденията на служителя за наличието на тормоз на работното място, въззивният съд е намерил същите за неотносими за преценката дали работодателят е спазил изискванията на чл. 193, ал. 1 КТ. Посочил е, че цитираната разпоредба изисква работодателят да поиска обяснения от работника/служителя във връзка с констатираното дисциплинарно нарушение, но законът не е въвел формални изисквания за тази процедура. Като достатъчно е счел поискването от страна на работодателя на обяснения за причината, поради която ищецът не се явява на работа, но не и да се очаква от работодателя да постави въпроси към служителя, с които да изчерпи всички възможни причини за това негово поведение. Преценил е също така, че в представената по делото покана ответникът е формулирал достатъчно конкретно въпроса си, като е посочил изрично периода от време, за който ищецът следва да даде обяснения, като е посочил и конкретни факти и обстоятелства, които е свързал с конкретното неизпълнение на задълженията на ищеца. В този смисъл е обобщил, че не е налице нарушение на процедурата по изискване на обяснения от служителя, доколкото на същия е била осигурена възможност за защита.
По отношение на доводите на ищеца, че констативният протокол, в който е установено неявяването му на работа, не е бил посочен в заповедта за уволнение и не му е бил връчен, въззивният състав е приел, че в случая това не е било необходимо, тъй като в процесната заповед е налице достатъчно конкретно описание на осъщественото дисциплинарно нарушение, като липсва изрично позоваване на друг документ, т. е. препращане към въпросния констативен протокол. При тези мотиви е намерил, че за работодателя не е възникнало задължение да връчи заедно със заповедта за налагане на дисциплинарно наказание препис от посочения констативен протокол.
С оглед изложените съображения, въззивният съд е формирал извод, че обжалваното решение следва да се потвърди на основание чл. 271, ал. 1, предл. 1 ГПК.
При тези мотиви на въззивната инстанция се обосновава извод, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване.
Съображенията за това са следните:
Поставените от жалбоподателя в изложението първи и трети въпрос не са обуславящи решаващите изводи на съда и не съставляват общо основание за достъп до касация. Така както са формулирани, въпросите съдържат условието и се извеждат от тезата на касатора, че в случая трудовото правоотношение е прекратено от него по чл. 327, ал. 1, т. 2 КТ, както и че същият е дал писмени обяснения по реда на чл. 193, ал. 1 КТ относно причините за неявяването си на работа. По същество въззивният съд в обжалваното решение не е приел за установени такива факти, като въведените с въпросите. В атакуваното решение не са излагани съображения за наличието на признание от страна на ответното дружество за получаване на уведомлението по чл. 327, ал. 1, т. 2 КТ от 10.06.2023 г., каквито доводи навежда жалбоподателят. Въззивният състав не е формирал и решаващи мотиви относно наличието на дадени от страна на работника писмени обяснения по чл. 193 КТ, каквото е становището на касатора. Напротив – след съвкупна преценка на събраните по делото доказателства (по-конкретно представените писмени уведомления с дата 15.05.2023 г. и 10.06.2023 г., изходящи от ищеца) е преценил като неоснователни оплакванията и доводите на последния, че с уведомлението от 15.05.2023 г. е депозирал писмените си обяснения по реда на чл. 193, ал. 1 ГПК, доколкото посоченото уведомление предшества поканата за даване на обяснения, а и в същото не се съдържат обяснения за причините, поради които ищецът не се явява на работа. По отношение на другото уведомление с дата 10.06.2023 г. – за прекратяване на трудовото правоотношение от страна на ищеца на основание чл. 327, ал. 1, т. 2 КТ, въззивният състав е формирал извод, че няма доказателства същото да е получено от ответника. При тези мотиви в обжалваното решение, формулираните въпроси са неотносими, не кореспондират с установеното по делото и изводите на въззивния съд в атакуваното решение, а представляват интерпретация на страната за осъществилите се по делото факти и обстоятелства. Предвид изложеното, поставените въпроси не могат да обосноват общо основание за допускане на обжалването по чл. 280, ал. 1 ГПК, респ. съдът не дължи произнасяне по поддържаните допълнителни основания.
Неоснователно е искането за допускане на касационно обжалване и по втория въпрос в изложението, който е от процесуалноправен характер и касае задълженията на въззивния съд като инстанция по съществото на материалноправния спор – предмет на делото, и приложението на чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК. По този въпрос е формирана константна съдебна практика на ВКС, вкл. и с решенията, на които страната се позовава, съгласно която при съобразяване с изискванията на чл. 12 ГПК и чл. 235, ал. 2 ГПК, съдът е длъжен да определи правилно предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване като обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните. Задължение на съда е да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, да обсъди в мотивите на решението доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се, както и да обсъди и всички доводи на страните, които имат значение за решението по делото. В случая така, както е поставен, въпросът е привързан към доводите на касатора за допуснати процесуални нарушения и необоснованост на постановеното решение поради неправилен анализ на събраните доказателства (по-конкретно на уведомление, изходящо от ищеца, с дата 10.06.2023 г.) и поради необсъждането на определени доводи, които съдът е следвало да вземе предвид при постановяване на акта си (че ответната страна не е оспорила получаването на посоченото уведомление за прекратяване на правоотношението по посочената разпоредба). Следва да се посочи обаче, че доводите за материална и процесуална незаконосъобразност на въззивното решение са съображения, относими към касационните основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. Последните са от значение за правилността на решението и подлежат на преценка в производството по чл. 290 от ГПК, а не в стадия за селектиране на касационните жалби по реда на чл. 288 от ГПК. В този смисъл са и указанията в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Твърденията за нарушения на императивни правни норми, като тази на чл. 235 ГПК, представляват касационни основания, чиято основателност се преценява при разглеждането на жалбата по същество, след евентуалното допускане до касация. Освен това в случая въззивният съд е изпълнил процесуалните си задължения по чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК – за да обоснове извода си за неоснователност на исковете, е формирал собствени решаващи мотиви по спора, след като е изложил и съображенията си по релевираните от страните доводи и възражения. Обсъдил е и е анализирал поотделно и в съвкупност събраните доказателства и е посочил какво счита за установено от тях. Следва да се посочи още, че въпросът доколко анализът на доказателствата и направените фактически и правни изводи са пълни, обосновани и правилни е ирелевантен за производството по чл. 288 ГПК. В обобщение обжалваното решение съдържа необходимите мотиви, които изясняват установената от въззивния съд неоснователност на исковите претенции. Обстоятелството, че жалбоподателят не е съгласен с извършения анализ, обем и оценка на доказателствата, респ. с крайния решаващ извод на съда, съставляват доводи за евентуално допуснати процесуални нарушения и за необоснованост на съдебния акт, които както се посочи, не са предмет на проверка в производството по чл. 288 ГПК.
Касационно обжалване не следва да се допуска и на поддържаното от касатора основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение.
Съгласно трайно установената практика на ВКС, очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, е съдебно решение, страдащо от особено тежък порок, който може да бъде констатиран, без да е необходимо да се извършва присъщата на същинския касационен контрол, проверка за правилност на акта. Такъв особено тежък порок би бил прилагането на отменен или несъществуващ закон, прилагане на правна норма в смисъл противоположен на действителното й съдържание, грубо нарушение на основни съдопроизводствени правила или изводи на съда, които са в явно и грубо противоречие с правилата на формалната логика. Очевидната неправилност предпоставя обосноваване на порок на въззивното решение, установим пряко и единствено от съдържанието на акта, без анализ на осъществените в действителност процесуални действия на съда и страните, без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, без обсъждане и изследване на доказателствата и тяхното съдържание. Основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК съставлява квалифицирана форма на неправилност, обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост. В случая касаторът не сочи, а и обективно въззивното решение не страда от такъв очевиден и особено тежък порок. Към него са изложени подробни мотиви, като не са налице фактически констатации или правни изводи на въззивния съд, които да са в грубо противоречие с правната или формалната логика, за да се приеме очевидна неправилност на съдебния акт. В тази връзка следва да се отбележи, както е прието в константната практика на ВКС, че несъгласието на касатора с фактическите констатации и правните изводи на въззивния съд, респ. – общите касационни оплаквания за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 от ГПК, сами по себе си не съставляват основание за допускане на касационното обжалване.
В обобщение не са налице основавания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.
Предвид изхода разноски за касатора не се следват, но същият следва да заплати на ответната страна своевременно поисканите и надлежно удостоверени по делото такива за настоящото производство – заплатено адвокатско възнаграждение, в размер на 1920 лева с ДДС.
Воден от горното Върховният касационен съд, състав на III г. о.,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 12 от 03.01.2025 г., постановено по в. гр. д. № 10616/2024 г. по описа на Софийски градски съд.
ОСЪЖДА К. А. Б., с ЕГН [ЕГН] и адрес в [населено място], [улица], ет. 1, ап. 2, да заплати на „К. Б.“ Е., с ЕИК[ЕИК] и седалище и адрес на управление в [населено място], [улица], направените разноски за адвокатско възнаграждение за настоящата инстанция в размер на 1920 лева с ДДС.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: