Върховният административен съд на Р. Б. - Шесто отделение, в съдебно заседание на деветнадесети февруари две хиляди и двадесет и четвърта година в състав: Председател: С. С. Членове: Х. Б. С. Д. при секретар М. Д. и с участието на прокурора Н. Н. изслуша докладваното от председателя С. С. по административно дело № 6909/2023 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК), във връзка с чл. 119 от Кодекса за социално осигуряване (КСО).

Образувано е по касационна жалба на директора на Териториално поделение на Национален осигурителен институт - Хасково (ТП на НОИ - Хасково), чрез пълномощник главен юрисконсулт Т. З., срещу Решение № 435/09.06.2023 г., постановено по адм. дело № 530/2023 г. по описа на Административен съд Хасково, с което е отменено Решение №1012-26-94-1/19.04.2023г., издадено от директора на ТП на НОИ Хасково и потвърденото с него разпореждане [номер]-2140-26-280/23.03.2023г. на Ръководителя на Пенсионно осигуряване при ТП на НОИ Хасково относно отказ на основание чл. 68, ал.1-3 КСО за отпускане на лична пенсия за осигурителен стаж и възраст на К. Мюмюн. Преписката е изпратена на длъжностното лице по пенсионното осигуряване при ТП на НОИ Хасково за ново произнасяне по заявление №2113-26-2354/12.12.2022 г. за отпускане на лична пенсия за осигурителен стаж и възраст, подадено от К. Мюмюн при съобразяване на задължителните указания по тълкуването и прилагането на закона, дадени в мотивите на съдебното решение. Поддържат се доводи за неправилност на решението, вследствие нарушение на материалния закон - основание по чл. 209, т. 3, предл. 1 от АПК, поради което се иска отмяната му. Претендира се присъждане на съдебни разноски по делото за двете съдебни инстанции.

Ответникът - К. Мюмюн, чрез процесуален представител адв. В. Ч., в писмен отговор оспорва основателността на касационната жалба. Намира първоинстанционното решение за правилно и иска оставянето му в сила. Претендира присъждане на съдебни разноски, представляващи възнаграждение за един адвокат.

Представителят на Върховна прокуратура дава мотивирано заключение за допустимост, но неоснователност на касационната жалба. Счита, че първоинстанционният съд е изяснил обстоятелствата по делото и е направил изводи в съответствие с установената фактическа обстановка и приложимото материално право, което обосновава липсата на касационни основания за отмяна.

Върховният административен съд, състав на шесто отделение, намира касационната жалба за процесуално допустима, като подадена в преклузивния 14-дневен срок по чл. 211, ал. 1 АПК, от страна с правен интерес по смисъла на чл. 210, ал. 1 АПК, за която решението е неблагоприятно, срещу подлежащ на касационно оспорване съдебен акт.

Разгледана по същество на основанията посочени в нея и след проверка на решението за валидност, допустимост и съответствие с материалния закон, съгласно чл. 218, ал. 2 АПК, касационната жалба е неоснователна.

При извършване преценка по прилагането на материалния закон въз основа на фактите, установени от първоинстанционния съд в обжалваното решение, в съответствие с чл. 220 АПК, касационният състав приема от правна страна следното:

Предмет на съдебен контрол за законосъобразност в първоинстанционното производство е Решение №1012-26-94-1/19.04.2023г., издадено от директора на ТП на НОИ Хасково и потвърденото с него разпореждане [номер]-2140-26-280/23.03.2023г. на Ръководителя на Пенсионно осигуряване при ТП на НОИ Хасково, с което на основание чл.68, ал.1 3 КСО на К. Мюмюн е отказано отпускане на лична пенсия за осигурителен стаж и възраст. С разпореждането се приема, че към датата на подаване на заявлението за пенсия 12.12.2022 г. лицето има навършена възраст от [заличен текст] и осигурителен стаж, положен за периода от 01.01.1974г. до 01.06.1994г. с прекъсване, както следва: 17г., 06м. и 12 дни от трета категория труд, от които действителен осигурителен стаж 13 г., 10м. и 04 дни. Пенсионният орган приема, че за К. Мюмюн не са налице предпоставките на чл. 68, ал.3 от КСО, тъй като същата има навършена изискуемата възраст, но няма 15 години действителен осигурителен стаж, а има 13г., 10м., 04 дни. Административният орган формира извод, че осигурителният стаж на лицето за периода като неработеща майка от 02.03.1975г. до 30.06.1975г. с продължителност 03м. 28 дни, от 27.08.1977г. до 27.10.1978г. с продължителност 01г. 02м., от 27.11.1978г. до 01.01.1980г. с продължителност 01г. 01м. 04 дни и периода на безработица от 01.10.1992г. до 01.05.1993г. с продължителност 07 м. и от 25.11.1993г. до 01.06.1994г. с продължителност 06м. 06 дни, не е действителен осигурителен стаж.

След преценка на съвкупния доказателствен материал, първоинстанционният съд приема, че между страните не се спори, че в горепосочените периоди оспорващата е имала качеството на неработеща майка. Спорен от правна страна е въпросът дали тези периоди представляват действителен осигурителен стаж по смисъла на 1, ал.1, т.12 от ДР на КСО.

Съотнасяйки установената фактическа обстановка към релевантната правна уредба, първоинстанционният съд намира, че периодите от 02.03.1975г. до 30.06.1975г. 03м. и 28 дни; от 27.08.1977г. до 27.10.1978г. -01г. 02 м. и от 27.11.1978г. до 01.01.1980г. 01г. 01м. 04 дни следва да бъдат зачетени за действителен осигурителен стаж. При прибавянето им към вече зачетения от органа действителен осигурителен стаж в размер на 13г. 10 м. и 04 дни, необходимият минимум от 15 години действителен осигурителен стаж ще бъде достигнат, а с оглед и навършената от лицето възраст от [заличен текст] към 12.12.2022г., К. Мюмюн безспорно доказва придобитото право на ЛПОСВ при условията на чл.68, ал.3 КСО.

Върховният административен съд намира първоинстанционното решение за валидно, допустимо и правилно.

Процесното решение е постановено при наличие на положителните и при липса на отрицателни процесуални предпоставки за разглеждане на жалбата, по отношение на акт, който подлежи на съдебен контрол, като произнасянето е извършено от надлежно сезиран компетентен съд.

В хода на производството пред първоинстанционния съд, инстанцията по същество на спора, пред която се установяват юридически и доказателствени факти от значение за законосъобразността на обжалвания административен акт, са проверени констатациите на административния орган, обусловили издаването му. Първоинстанционният съд е събрал и ценил относимите за правилното решаване на спора писмени доказателства. Решаващият съд надлежно и аргументирано е обсъдил и анализирал релевантните за спора факти и обстоятелства, правнозначимите доводи и възражения на страните, като е проверил законосъобразността на оспорения административен акт, съобразно очертаните предели на предмета на съдебната проверка в чл. 168 АПК на всички основания по чл. 146 АПК.

Мотивите на първоинстанционния съд се споделят от настоящия съдебен състав и не следва да бъдат дословно преповтаряни, поради което по силата на чл. 221, ал. 2, изречение второ от АПК касационната инстанция препраща към тях.

Длъжностните лица неправилно са преценили спорния въпрос, като са приели, че посочените периоди през, които лицето е било неработеща майка не следва да се зачитат за действителен стаж, във връзка с което са направили погрешен извод, че не е налице една от кумулативно необходимите предпоставки за отпускане на пенсия по чл. 68, ал. 3 КСО, а именно липсата на изискуем действителен стаж от 15 години.

Съгласно разпоредбата на 1, т. 12 от ДР на КСО (в относимата редакция обн. в ДВ, бр. 107 от 2014 г., в сила от 01.01.2015 г.), понятието действителен стаж, като действително изслуженото време по трудово или служебно правоотношение, е времето, през което лицето е работило по друго правоотношение и е било задължително осигурено за инвалидност, старост и смърт, както и времето, през което лицето е подлежало на задължително осигуряване за своя сметка и е внесло дължимите осигурителни вноски.

В настоящия случай се разглежда стаж, придобит през времето от 02.03.1975г. до 30.06.1975г., от 27.08.1977г. до 27.10.1978г. и от 27.11.1978г. до 01.01.1980г., поради което на основание 9, ал. 1 от ПЗР на КСО неговата действителност следва да се прецени съобразно действалите до 31.12.1999 г. разпоредби.

При анализа на относимата правна уредба, първоинстанционният съд правилно извежда, че в 9, ал.1 от ПЗР на КСО законодателят изрично регламентира, че времето, което се зачита за трудов стаж и за трудов стаж при пенсиониране, положен до 31 декември 1999г. съгласно действащите дотогава разпоредби, се признава за осигурителен стаж по този кодекс. Приложимата материалноправна разпоредба към процесния период е разпоредбата на чл.80 от Правилника за прилагане на Закона за пенсиите (отм.), която през целия период на действието си не е изменяна и е гласяла, че за трудов стаж по смисъла на ЗП се зачита времето, прекарано в законно установения платен и неплатен отпуск, който се признава по КТ. Към това време е била в сила и Инструкция № 2492 за реда и начина за издаване на документи за трудов стаж от 29.12.1967г. (отм.), според която времето на ползване на отпуск по болест, поради бременност и раждане, платен и неплатен отпуск също се зачита за трудов стаж по ЗП (отм.).

С Постановление на Министерския съвет № 61 от 1967г. за насърчаване на раждаемостта (обн., ДВ, бр. 2 от 1968г., в сила за спорния период), времето за бременност (45 дни преди раждането), раждане и отглеждане на деца, родени или осиновени след 31.12.1967г., от неработещи жени-майки или осиновителки, се признава за трудов стаж. Размерът на трудовия стаж, който се зачита по този ред, се определя в зависимост от броя и поредността на родените деца.

Неоснователни са доводите за неправилно прилагане на разпоредбата на 1, т. 12 от ДР на КСО, дефинираща понятието действителен стаж. Тълкуването отчита многообразието на житейските хипотези, включващи различни и специфични форми на трудова дейност през периода на ползваните отпуски, както и специалният правен статут на жените - майки съгласно Правилника за прилагане на Закона за пенсиите, Инструкция № 2492 за реда и начина за издаване на документи за трудов стаж от 29.12.1967 г., Постановление на Министерския съвет № 61 от 1967 г. за насърчаване на раждаемостта, Указа за насърчаване на раждаемостта. Същото е съотнесено и към нормите на чл. 17 и 47 от Конституцията, регламентиращи особената закрила на майчинството и равенство на майките относно техните трудови и осигурителни права, респ. това и във връзка с дадените с Решение по к. д. № 9/2005 г. на Конституционния съд разяснения в тази насока.

По отношение на претендирания стаж за времето, през което лицето е получавало обезщетение за безработица, първоинстанционният съд правилно извежда, че не може да се счита за действителен стаж и не попада в съдържанието на понятието действителен стаж, съгласно 1, т.12 от ДР на КСО. С разпоредбата на чл.9, ал.2, т.4 КСО законодателят е приравнил времето, през което лицето е получавало обезщетение за безработица на осигурителен стаж единствено за целите на придобиване правото на пенсия по смисъла на 68 ал.1 КСО, но не и с оглед изискването за действителен стаж. По този начин периодът, в който едно лице е безработно и получава обезщетение за това, не представлява действителен стаж, макар да се зачита за осигурителен стаж по силата на чл.9, ал.2, т.4 КСО. В този смисъл е и практиката на Върховен административен съд на Р. Б. обективирана в Решение № 1611 от 12.02.2024 г. на ВАС по адм. д. № 5479/2023 г., VI о.; Решение № 6136/22.06.2022 г. по адм. д. № 131/2022 г., VI о.; Решение № 5377/03.06.2022 г. по адм. д. № 139/2022 г., VI о.; Решение № 1624/21.02.2022 г. по адм. д. № 11773/2021 г., VI о. и други.

При спазване на съдопроизводственото правило на чл. 172а, ал. 2 АПК първоинстанционният съд е изложил мотиви, в които е посочил становищата на страните, фактите по делото и правните си изводи. Извършил е самостоятелна преценка на събраните по делото доказателства и доводите на страните, а изводите относно фактите от обективната действителност не са опорочени от допуснати от съда грешки при формиране на вътрешното му убеждение в ненормирани от закона насоки или в отклонение от правилата на формалната и правна логика.

Предвид изложеното Върховният административен съд, тричленен състав на шесто отделение намира, че обжалваното решение е правилно, като не са налице сочените касационни основания за неговата отмяна. При направената служебна проверка по реда на чл. 218, ал. 2 от АПК касационната инстанция констатира, че същото е валидно и допустимо, поради което следва да бъде оставено в сила.

С оглед изхода на спора, на ответника по касация се дължат сторените и своевременно претендирани разноски за заплатено възнаграждение за един адвокат. От приложения договор за правна защита и съдействие № 66 от 11.07.2023 г. е видно, че К. Мюмюн е направила разноски за един адвокат по делото и е заплатила за оказаната правна защита пред касационната инстанция сумата от 600 лева (шестстотин лева). Разходите са реално сторени като заплатени в брой, видно от текста на договора, поради което на основание чл. 143, ал.1 АПК същите следва да се възстановяват от бюджета на органа, издал отменения акт - ТП на НОИ - Хасково.

Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, изр. първо, предл. първо от АПК, Върховният административен съд, тричленен състав на шесто отделение,

РЕШИ:

ОСТАВЯ В СИЛА Решение № 435/09.06.2023 г., постановено по адм. дело № 530/2023 г. по описа на Административен съд Хасково.

ОСЪЖДА Териториално поделение на Национален осигурителен институт Хасково да заплати на К. Мюмюн, [ЕГН] съдебни разноски в размер на 600 лева (шестстотин лева).

Решението е окончателно.

Вярно с оригинала,

Председател:

/п/ СИБИЛА СИМЕОНОВА

секретар:

Членове:

/п/ ХАЙГУХИ БОДИКЯН

/п/ СТЕЛА ДИНЧЕВА