3№ 51

гр. София, 29.01.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДАВърховен касационен съд на Р. Б. Гражданска колегия, Четвърто отделение в откритото съдебно заседание на двадесет и трети януари две хиляди двадесет и четвърта година в състав:Председател: Веска Райчева

Членове: Геника Михайлова

Анелия ЦановаПри секретаря К. П. разгледа докладваното от съдия Михайлова гр. д. № 1664 по описа за 2023 г.

Производството е по чл. 290 - 293 ГПК.

До касационно обжалване е допуснато решение № 7/11.01.2023 г. по гр. д. № 477/2022 г. в частта, с която Окръжен съд - Сливен, изменяйки решение № 1367/23.11.2018 г., поправено с решение № 951/16.08.2019 г. по гр. д. № 477/2022 г. на Районен съд – Сливен, е отхвърлил иска да се признае за установено по отношение на Г. Д. „Изпълнение на наказанията“ при Министерство на правосъдието, че Т. Г. Г. има право на 46 дни допълнителен платен годишен отпуск за извънреден труд над 50 часа за всяко тримесечие в периода 01.01.2010 г. – 30.09.2013 г.

Повдигнатите въпроси са за последиците от нарушението по чл. 294, ал. 1, изр. 2 ГПК. В своята практика Върховният касационен съд еднозначно приема, че касационната жалба се допуска до разглеждане, когато по повдигнат от касатора правен въпрос по прилагането на чл. 294, ал. 1, изр. 2 ГПК се констатира, че при повторното разглеждане на делото въззивният съд не е съобразил указанията по прилагането и/или тълкуването на закона, дадени в отменителното касационно решение, и несъобразените указания вероятно са причинили неправилното решаване на спора. Следователно отговорът на въпроса е изчерпан с определение № 3451/09.11.2023 г. по настоящото дело, с което по реда на чл. 288 ГПК въззивното решение бе допуснато до касационно обжалване.

Настоящият състав, като разгледа касационната жалба на ищеца Т. Г. срещу въззивното решение в отхвърлящата иска част и съобразявайки изискванията по чл. 290, ал. 2 ГПК, я намира за основателна по следните съображения:

С решение № 50200/14.11.2022 г. по гр. д. № 673/2020 г. Върховният касационен съд отменя първото въззивно решение, с което искът е отхвърлен като погасен по давност. В касационното решение е изяснено, че в зададения с иска период: 1) ищецът е заемал длъжностите „надзирател“ и „командир на отделение“ в Затвора – [населено място], което поставя спорното правоотношение в правната рамка на ЗМВР от 2006 г. (отм. със ЗМВР, Обн. ДВ, бр.); 2) чл. 211, ал. 5, т. 2 и чл. 212, ал. 1, т. 3 ЗМВР от 2006 г. (Отменен със ЗМВР, Обн., ДВ, бр. 53/27.06.2014 г.) признава на ищеца право на допълнителен платен годишен отпуск за извънреден труд над 50 часа за всяко тримесечие, включено в периода, но не повече от 12 работни дни, и 3) възражението за давност на ответника е всякак неоснователно, защото ЗМВР от 2006 г. не допуска в периода на съществуващото служебно правоотношение между страните ищецът да упражни правото си на допълнителен отпуск с едностранно изявление или неупражненото непарично право на неползвания допълнителен отпуск да се трансформира в парично. Обжалваното въззивно решение за отхвърлянето на иска като погасен по давност е отменено, а делото е върнато за повторно разглеждане от друг състав. Дадени са указания, че е необходима допълнителна съдебна експертиза със задача вещото лице да установи полагал ли е ищецът труд, превишаващ нормалната продължителност на работното време с повече от 50 часа за всяко тримесечие, а при установено превишаване – да съобрази, че съгласно чл. 211, ал. 5, т. 2, вр. чл. 212, ал. 1, т. 3 ЗМВР от 2006 г. правото на допълнителен отпуск, заявено с иска, е установено и измеримо в дни, които законът не допуска да надвишават 12 работни за през съответната календарна година .

При повторното въззивно разглеждане на делото е прието заключението на допълнителната експертиза. При така събраните нови доказателства в съответствие с дадените указания в касационното решение въззивният съд правилно е приел, че ищецът е положил труд, превишаващ нормалната продължителност на работното време с повече от 50 часа за всяко тримесечие в исковия период, поради което и на основание чл. 211, ал. 5, т. 2, вр. чл. 212, ал. 1, т. 3 ЗМВР от 2006 г. има право на допълнителен отпуск, включително за периода 01.01.2010 г. – 30.09.2013 г., както следва: през първите три календарни години – по 12 работни дни, а за 01.01.2010 г. – 30.09.2013 г. - 10 работни дни. В противоречие с дадените указания и в нарушение на материалния закон обаче въззивният съд е приел, че само за този период правото е погасено по давност, но поради неползване. Аргументирал се е с § 1а (Нов – ДВ, бр. 69/2008 г.) ДР на ЗМВР от 2006 г., според който за неуредените в глава петнадесета, шестнадесета, седемнадесета и деветнадесета въпроси се прилагат разпоредбите на Закона за държавния служител, т. е. давността за неползване на платен годишен отпуск, предвидена в чл. 59а ЗДСл. § 1а ДР на ЗМВР обаче е отменен с ДВ, бр. 88/2010 г. и не действа след 01.01.2011 г., а чл. 59а ЗДСл. (Нов – ДВ, бр. 18/2011 г.) е с действие от 01.03.2011 г. Действието на нормите по време изключва извода, че чл. 59а ЗДСл. намира приложение в спорните правоотношения. Неправилното решение следва да се отмени в частта, с която установителният иск е отхвърлен за периода 01.01.2010 г. – 30.09.2013 г., а касационната инстанция следва да го уважи и за този период.

По разноските.

Въззивното решение следва да се отмени и в частта по разноските, като касационната инстанция определи и дължимите от ответника държавни такси.

На основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответникът дължи да възстанови на ищеца сумата 4 800 лв. – всички направени по делото разноски. Те се изразяват в уговорените и платени адвокатски възнаграждения.

На основание чл. 78, ал. 6 ГПК ответникът дължи да заплати по сметка на бюджета на Върховния касационен съд сумите 160.00 лв. - държавните такси, от които ищецът е освободен (първоначалната – за сумата 40.00 лв., определена съгласно т. 3 от Тарифата за държавните такси по ГПК, за първото въззивно и за двете касационни обжалвания – по 20.00 лв. и двете по чл. 18, ал. 2, т. 1 от Тарифата) и сумата 700.00 лв. – платените с бюджетни средства разноски по основната и допълнителна експертизи.

При тези мотиви, съдътРЕШИ :ОТМЕНЯ решение № 7/11.01.2023 г. по гр. д. № 477/2022 г. на Окръжен съд – Сливен в частта, с която искът е отхвърлен, и в частта по разноските.

ПРИЗНАВА ЗЗД УСТАНОВЕНО по отношение на ответника Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ към Министерство на правосъдието, че съгласно чл. 211, ал. 5, т. 2, вр. чл. 212, ал. 1, т. 3 ЗМВР от 2006 г. (отм.) Т. Г. Г. ЕГН [ЕГН] има право на допълнителен платен годишен отпуск, както следва: за 2010 г. – 12 работни дни; за 2011 г. – 12 работни дни; 2012 година – 12 работни дни и за периода 01.01.2013 г. – 30.09.2013 г. – 10 работни дни.

ОСЪЖДА Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ към Министерство на вътрешните работи да заплати на основание чл. 78, ал. 1 ГПК на Т. Г. Г. сумата 4 800 лв. – разноските по делото.

ОСЪЖДА Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ към Министерство на вътрешните работи да заплати по сметка на бюджета на Върховния касационен съд на основание чл. 78, ал. 6 ГПК сумите 160.00 лв. – държавни такси и 700.00 лв. – разноски.

Решението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.