О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 60804

София, 23.11.2021 г.

В И М Е Т О НА Н А Р О Д А

Върховният касационен съд на Р. Б. Трето гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и осми септември, две хиляди двадесет и първа година в състав:

Председател: М. П.

Членове: И. П. МАЙЯ РУСЕВА

изслуша докладваното от съдията М. П. гр. дело № 1690/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Общинска банка“ АД, със седалище и адрес на управление в [населено място], подадена от пълномощника юрисконсулт М. Р., срещу решение №262107 от 31.12.2020 г. по в. гр. дело №4998/2020 г. на Софийския градски съд, с което е потвърдено решение №33745 от 05.02.2020 год. по гр. д. № 57291/2019 г. на Софийския районен съд. С първоинстанционното решение е признато за незаконно и е отменено на основание чл. 344, ал. 1, т. 1, вр. чл. 188, т. 3 КТ дисциплинарно наказание „уволнение”, наложено на Е. Б. А. със заповед №185/17.09.2019 г. на „Общинска банка“ АД, възстановена е на основание чл. 344, ал. 1, т. 2 КТ на заеманата преди уволнението длъжност „Главен експерт“ в отдел „Клиентска картотека и запори“ към дирекция „Операции“ на „Общинска банка“ АД и „Общинска банка“ АД е осъдено да заплати деловодни разноски по делото.

Ответникът Е. Б. А., със съдебен адрес – [населено място], чрез адвокат С. Л.-Н., оспорва касационната жалба и иска присъждане на направените разноски.

Въззивният съд е приел за безспорно между страните по делото, че са се намирали в безсрочно трудово правоотношение, по силата на което ищцата е изпълнявала при ответника длъжността „главен експерт“ в отдел „Клиентска картотека и запори“ към дирекция „Операции“ на „Общинска банка“ АД от 01.08.2018г., като преди това и от 26.11.2004 г. е работила на длъжност счетоводител, отдел Счетоводна отчетност при банката, като този релевантен за спора факт се установява и от представените по делото: трудов договор №9/26.11.2004г. и допълнително споразумение №315/08.08.2028г. В длъжностната характеристика е посочено, че основната цел на длъжността е да отговаря за цялостната дейност по поддържане и актуализиране на основната база от статични данни и параметри в информационната система на банката в частта клиентска картотека, като в т.5 е посочено, че изпълнява всички процедури по приемане и обработка на запорни съобщения и искания за предоставяне на информация, регламентирани с вътрешните правила на банката, в т.7-входира и въвежда запорни съобщения и искания за предоставяне на информация в деловодна система, а в т.10 е посочено, че контролира, организира и отговаря за подготовката и изпращането на пощата до органите и лицата, наложили запорите. Работодателят е прекратил трудовото правоотношение с нея, поради налагането на дисциплинарно наказание „уволнение”. В мотивите на заповедта е посочено, че дисциплинарното уволнение на ищцата се налага на основание чл.188, т.3, вр. чл.190, ал.1,т.7 и чл.187, т.3 КТ – неизпълнение на възложената работа и неизпълнение на други трудови задължения и за това, че чрез бездействие на 28.11.2018г. е вдигнала запор, наложен по сметка IB AN BG 07 SOMB 9130 10 509 60602 c титуляр „И. К. ЕООД, без да е налице акт постановяващ отмяна на обезпечителната мярка, като не е извършила проверка дали е получен такъв акт от запориращия орган, като е нарушила т.5, вр. т.7 от длъжностната характеристика и също така на 09.01.2019г. не е осъществила ефективен контрол за съответствие на фактите, описани в писмо - отговор до ЧСИ М. Ц. и в което е записано, че по сметките с титуляр „И. К. ЕООД не са налични суми за изпълнение на запора, а в действителност е имало разполагаема свободна сума в размер на 998.20 лв. и е нарушила т.10 от длъжностната характеристика, вр. пар.І.3 от писмо от 05.07.2018г. В писмените си обяснения ищцата е посочила, че запорно съобщение, касаещо посочената сметка с титуляр „И. К. ЕООД, е получила по факс след края на работния ден и в бързината вместо 14.07.2029г. е описала, че запорът е със срок до 14.07.2018г. В тази връзка на 28.11.2018г. е отменила блокировката на сметката, като грешката била установена при получаване на запитване от друга дирекция и блокировката била възстановена на 09.05.2019г. За случая на 09.01.2019г. е посочено, че не е възлагала на посочения служител И. изготвяне на писмо отговор, но практиката е била след изготвяне на писмото отговор да се проверява от нея или от началник отдела за съответствие и в случая била извършила проверка за коректност на съдържанието след като имало наложени предходни обезпечителни запори от друг ЧСИ и не е забелязала, че по една от сметките салдото е по-голямо от размера на обезпечителния запор, а преводът е следвало да се направи от обслужващия филиал. В случая въззивният съд е приел, че атакуваната заповед на работодателя е мотивирана. Не е доказано по делото такова поведение на ищцата, което да се квалифицира в случая като тежко нарушение на трудовата дисциплина. Съгласно разпоредбата на чл.189, ал.1 КТ при определяне на дисциплинарното наказание следва да се вземат предвид тежестта на нарушението, обстоятелствата при които е извършено, както и поведението на работника или служителя. Касае се до императивна законова разпоредба, която предвижда задължение за работодателя да извърши посочената в нея преценка при определяне на вида на дисциплинарното наказание преди неговото налагане. Осъществяването на тази процедура е предпоставка за налагане на дисциплинарно наказание и е условие за неговата законосъобразност. Ищцата няма наложени други наказания, дългогодишен служител е на банката, коректно признава извършеното от нея, съдейства за отстраняване на допуснатите пропуски, не се установяват, а не се и твърдят вреди за работодателя от действията на ищцата, поради което въззивният съд е приел, че процесното уволнение е незаконно и следва да бъде отменено. С оглед основателността на главния иск, въззивният съд е посочил, че основателен се явява и следва да се уважи и обусловения иск с правно основание чл.344, ал.1, т.2 КТ за възстановяване на ищцата на заеманата преди незаконното уволнение длъжност.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към касационната жалба, е поставен следният въпрос в хипотезите на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК: Каква е същността на функцията по контрол в контекста на съвременната организация на наемния труд, за чието изпълнение служителят се е задължил. Цитирани са мотивите на ТР № 3/2012 г. на ОСГК на ВКС. С оглед твърдяната хипотеза на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК се сочи, че към настоящия момент няма практика на ВКС по повдигнатия въпрос. В изложението е посочено още, че след като е налице изменение в обществените отношения, служителите престират работната си сила в усложнени структури, в които контактът с работодателя им по смисъла на §1, т. 1 КТ е спорадичен и на други лица в организацията е възложено да контролират изпълнението на задълженията им. След като обект на дисциплинарно нарушение като основание за ангажиране на дисциплинарната отговорност, са трудовите задължения на работника или служителя, чийто обем произтича от съдържанието на индивидуалното трудово правоотношение, което може да е разписано в длъжностна характеристика /посочени са решение № 236 от 18.01.2021 г. по гр. дело № 1156/2020 г. на ВКС, ІV г. о. и са решение № 1553 от 28.12.1999 г. по гр. дело № 435/99 г. на ВКС, ІІІ г. о./, то изясняването на същността на функцията по контрол ще доведе до точното прилагане на закона – чл. 124 КТ, вр. чл. 127, ал. 1, т. 4 КТ, вр. чл. 186 КТ. Изложено е и съображение, че изясняването на същността на контролната функция ще доведе до създаването на константна практика по граждански дела, в които работодателят е ангажирал дисциплинарната отговорност на служител поради неефективен или неосъществен контрол върху подчинените му служители.

Твърди се също така, че е налице предпоставката за достъп до касация по чл. 280, ал. 2 ГПК, тъй като обжалваното въззивно решение е очевидно неправилно.

Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че не са налице предпоставките за допускане касационно обжалване на решение №262107 от 31.12.2020 г. по в. гр. дело №4998/2020 г. на Софийския градски съд.

Допускането на касационно обжалване на въззивното решение съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. С. Т. решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС – т. 1, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Жалбоподателят е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода на делото. След измененията на ГПК с бр. 86 от 2017 г. на ДВ, касационно обжалване може да бъде допуснато и на основание чл. 280, ал. 2 ГПК, независимо от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК, поради вероятната нищожност или недопустимост на решението или очевидната му неправилност.

По повдигнатия от касатора въпрос няма решаващо произнасяне на въззивния съд, същият е поставен общотеоритично, касае конкретиката на делото и няма характера на правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Въпросът е повдигнат в контекста на собственото виждане на процесуалния представител на касатора за установените в процеса факти и правните изводи, които счита, че е следвало да бъдат направени от въззивния съд. Така, както е формулиран, въпросът съдържа оплаквания относно правилността на въззивното решение поради съществено нарушение на материалния закон и не подлежи на разглеждане в настоящето производство по чл. 288 ГПК. Следва да бъде отбелязано също така, че цитираната практика на Върховния касационен съд /решение № 236 от 18.01.2021 г. по гр. дело № 1156/2020 г. на ВКС, ІV г. о. и са решение № 1553 от 28.12.1999 г. по гр. дело № 435/99 г. на ВКС, ІІІ г. о./, е неотносима в случая, а второто цитирано решение не представлява задължителна съдебна практика.

При липса на общата предпоставка за достъп до касационно обжалване не следва да бъдат да разглеждани и специфичните такива, но за пълнота на изложението следва да бъде посочено, че основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК не е обосновано по никакъв начин. Не се сочи наличие на противоречива практика на Върховния касационен съд, нито такава е приложена. Напротив – твърдяната хипотеза е в противовес с доводите на касатора относно хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, а именно – че към настоящия момент няма практика на ВКС по повдигнатия въпрос.

Не е налице и твърдяното допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, за която хипотеза липсва надлежна обосновка. С. Т. решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, точното прилагане на закона и развитието на правото по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, като същото следва да бъде надлежно обосновано, касаещо непълнота или неяснота на конкретна правна норма, налагащи преодоляването им по тълкувателен път, или необходимост от даване на нови правни разрешения, обусловена от промяна на обществените условия. Не е обосновано твърдението за наличие на изменение в обществените отношения. Такова не би следва да се приеме, само поради обстоятелството, че „служителите престират работната си сила в усложнени структури“. Отделно, липсва надлежна обосновка и относно това, в какво точно се изразява необходимостта от произнасяне на ВКС с решение по чл. 290 ГПК. В изложението, искането за произнасяне на ВКС е обвързано със самата обосновка на горната хипотеза, като се навежда довод, че след като обект на дисциплинарно нарушение като основание за ангажиране на дисциплинарната отговорност, са трудовите задължения на работника или служителя, чийто обем произтича от съдържанието на индивидуалното трудово правоотношение, което може да е разписано в длъжностна характеристика, то изясняването на същността на функцията по контрол ще доведе до точното прилагане на закона – чл. 124 КТ, вр. чл. 127, ал. 1, т. 4 КТ, вр. чл. 186 КТ. Отделно, в изложението не е обосновано твърдението за наличие на изменение в обществените отношения, напротив – такова се приема за вече установено, без да са изложени съответните доводи в тази насока. В заключение, следва да бъде посочено, че изложените от касатора доводи не обосновават наличие на хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Обжалваното решение не е очевидно неправилно съобразно самостоятелното селективно основание на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. От съдържанието му не се констатира нито превратно прилагане на материалния закон, нито груби нарушения на правилата на формалната логика. Очевидната неправилност на постановените от въззивните съдилища решения, въведена от законодателя като самостоятелно основание за достъп до касационно обжалване (ЗИДГПК, обн. в ДВ бр.86/2017г.), не е тъждествена с неправилността, произтичаща от предвидените в чл.281, т.3 ГПК основания за касационно обжалване. За да е очевидно неправилно по смисъла на чл.280, ал.2 ГПК, въззивното решение трябва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на присъщата на същинския касационен контрол по чл.290, ал.2 ГПК проверка за обоснованост и съответствие с материалния закон на решаващите правни изводи на въззивния съд и за законосъобразност на извършените от него съдопроизводствени действия. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона - материален и процесуален, и от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само в случай, че въззивният акт бъде допуснат до касационен контрол в някоя от хипотезите на чл.280, ал.1 ГПК. Обжалвано въззивно решение не е очевидно неправилно, защото не е постановено нито в явно нарушение на закона (contra legem), нито извън закона (extra legem), нито изводите на съда са явно необосновани с оглед правилата на формалната логика.

Съобразно изхода на спора и предвид отправеното в отговора на касационната жалба искане, на ответника Е. Б. А., чрез адвокат С. Л.-Н., се дължат разноски за адвокатско възнаграждение, но такива не следва да се присъждат в настоящото производство, тъй като не са представени доказателства за извършването на разноски пред касационната инстанция.

По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІII г. о.

О П Р Е Д Е Л И :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №262107 от 31.12.2020 г. по в. гр. дело №4998/2020 г. на Софийския градски съд.

Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ:1.

2.