О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 192

гр. София, 16.01.2024 г.

Върховният касационен съд на Р. Б. Гражданска колегия, Второ отделение, първи състав, в закрито заседание на четвърти декември две хиляди двадесет и трета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА

ЧЛЕНОВЕ: ГЕРГАНА НИКОВА

СОНЯ НАЙДЕНОВА

разгледа докладваното от съдия Г. Н. гражданско дело № 1802 по описа за 2023 г., и за да се произнесе взе предвид следното:

Производството e по реда на чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба вх.№ 12288 от 25.05.2022 г., подадена от Х. Д. Х. чрез адвокат С. С. от АК – В. против въззивно Решение № 458 от 12.04.2022 г., постановено по в. гр. д.№ 2624/2021 г. на ОС - Варна, г. о., ІV състав.

Жалбата е процесуално допустима - подадена е в срока по чл. 283 ГПК от легитимирана страна и срещу подлежащ на обжалване акт. Отговаря на изискванията по чл. 284 ГПК.

Ответникът по касация С. С. П. е подал отговор на жалбата чрез адвокат К. К. от АК – В.. Счита, че отсъства основание за допускане на обжалването. Претендира разноски.

Ответниците по касация Б. Т. М. и Н. Т. М. не са подали отговори на жалбата.

С „Молба-допълнение към Касационна жалба вх.№ 12288 /25.05.2022 г.” съищецът на касатора – К. Х. Д., заема становище, че искът по чл. 270 ГПК е основателен.

По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, Второ гражданско отделение, намира следното:

С обжалваното въззивно решение е потвърдено Решение № 260842 от 10.03.2021 г. по гр. д.№ 16654/2017 г. на РС - Варна, 34 състав, с което са отхвърлени предявените от Х. Д. Х. и К. Х. Д. срещу С. С. П., Б. Т. М. и Н. Т. М. искове с правно основание чл. 270, ал. 2 ГПК – да се прогласи нищожността на Решение № 774 от 11.04.2013 г., постановено по в. гр. д.№ 3014/2012 г. по описа на ОС - Варна.

Въззивният съд е съобразил, че производството по делото е образувано по предявени от Х. Д. Х. и К. Х. Д. срещу С. С. П., Б. Т. М. и Н. Т. М. субективно съединени искове с правно основание чл. 270, ал. 2 ГПК – да се прогласи нищожността на Решение № 774 от 11.04.2013 г., постановено по в. гр. д.№ 3014/2012 г. по описа на ОС - Варна. В исковата молба и допълнителната такава е изложено, че разгледаният с Решение № 774 от 11.04.2013 г. иск е бил изначално недопустим, поради което недопустимо е и съдебното решение на въззивната инстанция. Ищците в производството по този иск с правно основание чл. 108 ЗС – ответници в настоящото производство, не са доказали правата си, не са зачели решение по гр. д.№ 1405/1999 г. по описа на РС - Варна. Твърди се, че плановете за местността, в която попада имотът на Х. Д. Х. и К. Х. Д., са изработени в нарушение на ЗКИР. Искането е да се прогласи нищожността на решението на ОС-Варна. В първото по делото съдебно заседание, с молба-становище (л. 146-149), ищците са заявили, че поддържат исковата претенция, като въвеждат и твърдения, че актът на ОС-Варна е нищожен и поради нарушение на чл. 236, ал. 2 ГПК. Ответниците са оспорили иска с отговор, депозиран в срока по чл. 131 ГПК.

Въззивният съд е изложил, че съгласно разпоредбата на чл. 270, ал. 2 ГПК нищожността може да се предяви от страна по делото по исков ред безсрочно или чрез възражение. Искът по чл. 270, ал. 2 ГПК няма за предмет спорното право, предмет на решението, чиято нищожност се иска да бъде прогласена. Предмет на предявения иск е единствено валидността на съдебния акт. Съдебното решение е нищожно, когато не отговаря на изискванията за валидно решение. Връзката между правните норми, регламентиращи изисквания за валидност, както и характеристиката им, изведена по тълкувателен път, произтича от целта на закона съдебното решение да се постанови при спазване на основните принципи на правораздавателната дейност. За да е валидно, решението трябва да бъде постановено от надлежен орган в надлежен състав, в пределите на правораздавателната власт на съда, изготвено в писмена форма и подписано. То трябва да изразява волята на съда по начин, който позволява същата да бъде изведена, макар и чрез тълкуване, като решението е нищожно, когато волята на съда е абсолютно неразбираема.

В настоящия случай с Решение № 774 от 11.04.2013 г. по в. гр. д.№ 3014/2012 г. по описа на ОС – Варна е отменено Решение № 2721 от 02.09.2008 г. на РС - Варна, 34-ти състав, постановено по гр. д.№ 2428/2005 г., в частта, с която е отхвърлен предявеният от С. М. П. и Т. М. П. против Х. Д. Х., В. Х. Д. и К. Х. Д. иск за предаване владението върху недвижим имот с площ от 829 кв. м. в местност „З.”, землището на[жк], [населено място], очертан с червен цвят по приложената на л. 26 от делото на РС – Варна, скица, включващ имот № * по ПНИ с площ от 600 кв. м. и граници на този имот: ПИ №№ *, *, *, *, * и път, и западната част с площ от 229 кв. м. от ПИ № *, при граници на тази част: ПИ №№ *, * и останалата част от имот * и от двете страни път, като вместо това е осъдил Х. Д. Х., В. Х. Д. и К. Х. Д. да предадат на С. С. П., в качеството му на правоприемник на починалия в хода на процеса С. М. П., и на Т. М. П. владението върху описания имот на основание чл. 108 ЗС.

Извършвайки проверка по чл. 270, ал. 2 ГПК, ОС – Варна е установил, че атакуваното Решение № 774 от 11.04.2013 г. по в. гр. д.№ 3014/2012 г. на Окръжен съд – Варна, е валидно. Не е установен порок, който да води до неговата нищожност. То е постановено в рамките на правораздавателната власт на съда, от законен състав, подписано е от съдиите, разгледали и обявили за решаване делото и има съдържанието по чл. 236 ГПК. Мотивите на решението са последователни и съответстват на постановения диспозитив, същото е подписано и не страда от пороци, свързани с липса или неяснота на мотивите. В постановения съдебен акт е ясно изразена волята на съда при произнасянето по искането, с което е сезиран. Няма данни решението да не е било обявено по съответния за това ред, а и твърдения в такава насока не са наведени. За пълнота е посочено, че неправилността и недопустимостта са пороци, които подлежат на отстраняване по пътя на инстанционния контрол на актовете, но не и чрез иска с правно основание чл. 270, ал. 2 ГПК. По тези съображения е потвърдено решението на първата инстанция.

В представеното от касатора изложение на касационните основания се поддържа, че е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпросите (дословно цитирани по-долу):

(1) „Спор за собственост, между лице с възстановени права по реда на ЗСПЗЗ и лице, което заявява собствени права върху този имот, които не произтичат от земеделска реституция” – с довод, че е налице противоречие с Решение № 149 от 23.07.2004 г. по гр. д.№ 2657/2002 г. на ВКС, т. т. 2 и 3 от ТР № 1/2013 на ВКС, ОСГТК, Решение № 227 от 25.01.2016 г. по гр. д.№ 3007/2015 г. на ВКС, І г. о., Решение № 182 от 12.07.2011 г. по гр. д.№ 601/2010 г. на ВКС, Определение № 208 от 04.04.2016 г. по гр. д.№ 6319/2015 г. на ВКС, І г. о., Решение № 1383 от 10.11.2016 г. по гр. д.№ 1408/2016 г. на ОС – Варна и Определение № 33 от 12.01.2010 г. по гр. д.№ 1008/2009 г. на ВКС;

(2) „Правен интерес от предявяване на отрицателен установителен иск за собственост, тъй като ищецът притежава самостоятелно право, което е оспорено и се позовава на фактическо състояние” - с довод за противоречие с ТР № 8 от 27.11.2013 г. по тълк. д.№ 8/2012 на ВКС, ОСГТК;

(3) „Длъжен ли е Съдия-член от съдебния състав, във Въззивната инстанция, сам да се отстрани, когато е взел участие при решаване на делото в друга инстанция” с довод, че съдията К. И. е следвало да се отстрани от съдебния състав на основание чл. 22, ал. 1, т. 5 ГПК, а щом не го е сторил, атакуваното въззивно решение по в. гр. д.№ 2624/2021 г. на ОС – Варна е нищожно;

(4) „При кумулативно съединяване на искове, длъжен ли е Въззивният съд да се произнесе по всички предявени искове с едно решение” с довод, че още първата инстанция не се е произнесла по всички предявени с исковата молба претенции, а пропускът й не е отстранен от въззивния съд, което е основание за отмяна;

(5) „С оглед разпоредбата на чл. 9 от ГПК, може ли съдът да лиши единият от участниците в правен спор за собственост на земеделски земи, предвид разпоредбите на ЗСПЗЗ, да инициира пръв исков процес за установяване несъществуването на спорното право” с довод, че е допуснато нарушение на чл. 146, ал. 3 ГПК и чл. 214 ГПК.

Касаторът се позовава и на очевидна неправилност по чл. 280, ал. 2 ГПК при съобразяване на Решение № 15 от 06.11.2018 г. по конст. д.№ 10/2018 г. на Конституционния съд.

Не са налице основания за допускане на касационното обжалване.

На първо място, поставеният въпрос под № 3 и изложените във връзка с него аргументи, не дават основание да бъде поставена под съмнение валидността на обжалваното въззивно Решение № 458 от 12.04.2022 г. по в. гр. д.№ 2624/2021 г. на ОС – Варна. Участвалият в съдебния състав съдия К. И. не е постановил първоинстанционното Решение № 260842 от 10.03.2021 г. по гр. д.№ 16654/2017 г. на РС - Варна, 34 състав и в този смисъл не е взел участие при решаване на спора за валидността на Решение № 774 от 11.04.2013 г., постановено по в. гр. д.№ 3014/2012 г. по описа на ОС – Варна в друга инстанция; не е бил свидетел или вещо лице по делото, чийто предмет е иска по чл. 270 ГПК; следователно което по отношение на него не е налице никоя от предпоставките по чл. 22, ал. 1, т. 5 ГПК да бъде отведен от участие при постановяването на решението по въззивното гр. д.№ 2624/2021 г. на ОС – Варна. Касаторът не е възразил срещу участието на съдия Иванов в никой етап от развитието на производството пред въззивния съд, поради което и при отсъствието на каквито и да е данни за съществуването на други обстоятелства, които да пораждат основателно съмнение в безпристрастието на конкретния съдия питането под № 3 се явява неотносимо за крайния изход на делото. Следва да се подчертае, че съобразно ТР № 1 от 21.11.2023 г. по тълк. д.№ 1/2023 г. на ВКС, ОСГТК, участието на съдия в предходно дело, по което е взето становище по същите доказателства, представени и по настоящото висящо дело, или е налице произнасяне по въпрос, релевантен за изхода на висящото дело, не съставлява безусловно основание за отвод, а евентуален незаконосъобразен отказ на съда да се отведе на основание чл. 22, ал. 1, т. 6 ГПК би представлявал процесуално нарушение, относимо към правилността на решението, но не и към неговата валидност. С оглед това съставът на ВКС намира, че във връзка с въпрос № 3 отсъства основание за допускане на касационното обжалване както в приложното поле на чл. 280, ал. 1 ГПК, така и в приложното поле на чл. 280, ал. 2, предл. 1 ГПК.

Във връзка с останалите поставени въпроси и доводите за наличие на основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК следва да се има предвид следното: На първо място - несъмнено е, че предметът на делото е и се изчерпва с разгледания от РС и ОС иск по чл. 270, ал. 2 ГПК за прогласяването на Решение № 774 от 11.04.2013 г. по в. гр. д.№ 3014/2012 г. по описа на ОС – Варна за нищожно. Този извод произтича от направените изявления с исковата молба, молба-становище вх.№ 39986 от 04.06.2019 г. (л. 144 и 145, РС), молба-становище от л. л.146-149 (РС) и изявленията на ищцовата страна в първото по делото заседание, проведено на 10.06.2019 г. При така очертания предмет на делото съдът дължи да провери единствено дали при постановяването на Решение № 774 от 11.04.2013 г. по в. гр. д.№ 3014/2012 г. по описа на ОС – Варна са спазени изискванията за валидност на съдебния акт, като няма право да навлиза в преценка дали решението е процесуално допустимо и правилно. Легално определение на понятието „нищожност” на съдебното решение няма нито в ГПК, нито в друг закон, но в съдебната практика и в правната теория се приема, че нищожно е решението, което е постановено от ненадлежен орган, функциониращ в ненадлежен състав, извън пределите на правораздавателната власт на съда, неизготвено в писмена форма или неподписано, както и такова, което е толкова неясно и неразбираемо, че волята на съда не може да бъде изведена дори чрез тълкуване. Това са критериите, по които се извършва преценката за валидност на съдебния акт - както в рамките на провеждан инстанционен контрол, така и в процес по чл. 270, ал. 2 ГПК. Съответно – това са и правните проблеми, във връзка с изясняването на които могат да възникнат въпроси, явяващи се обуславящи за произнасянето по иск по чл. 270, ал. 2 ГПК. Нито една от формулировките по въпроси №№ 1, 2, 4 и 5 от изложението към касационната жалба няма отношение към критериите, относими към преценката за валидността на съдебно решение. Релевираните с исковата основания нямат никакво отношение към валидността на решението като властнически акт, поради което и поставените във връзка с тях въпроси не удовлетворяват изискванията по т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д.№ 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК, на които следва да отговаря общото основание за допускане на касационното обжалване. При отсъствие на общо основание, касационното обжалване не следва да се допуска, като е безпредметно да се обсъжда налице ли е някой от допълнителните селективни критерии по чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК.

Произнасянето на въззивния съд е в съответствие с утвърдената практика по приложението на чл. 270, ал. 2 ГПК, което изключва допускане на обжалването и при условията на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК.

С оглед настоящото произнасяне и на основание чл. 81 ГПК касаторът по принцип дължи да заплати на ответника по касация С. С. П. разноските за защита пред ВКС. В случая представеният ДПЗС № 031784 от 08.07.2022 г. (л. 60) удостоверява постигането на съгласие между страната и пълномощника й да бъде заплатено адвокатско възнаграждение в размер на 600 лв. Отразено е, че сумата 600 лв. е заплатена, но не е уточнено по какъв начин – в брой или по банкова сметка. При това съдържание на ДПЗС не е налице основание да се приеме, че са удовлетворени изискванията съобразно т. 1 от ТР № 6 от 06.11.2013 г. по тълк. д.№ 6/2012 г. на ВКС, ОСГТК и договорът не може да бъде третиран като разписка. По тази причина и при отсъствието на документ за извършен банков превод, ВКС приема, че ответникът по касация не е доказал действително да е направил разхода в размер на сумата 600 лв., поради което искането му за присъждането й не може да бъде уважено.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение

ОПРЕДЕЛИ :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно Решение № 458 от 12.04.2022 г., постановено по в. гр. д.№ 2624/2021 г. на ОС - Варна, г. о., ІV състав.

ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на С. С. П. да му бъде присъдено заплащането на сумата 600 лв. – разноски за защита пред ВКС.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: