Решение по гр. д. на ВКС, ІV-то гражданско отделение стр.2

Р Е Ш Е Н И Е

№ 283

София, 09.05.2024 година

В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Р. Б. четвърто гражданско отделение, в съдебно заседание на двадесет и първи февруари две хиляди двадесет и четвърта година, в състав

ПРЕДСЕДАТЕЛ: В. Й.

ЧЛЕНОВЕ: Димитър Димитров

Яна Вълдобрева

при участието на секретаря Д. А.

разгледа докладваното от съдия Йорданов

гр. дело № 1838/2023 г.:

Производството е по чл.290 и сл. ГПК.

С определение № 2/02.01.2024 г. по касационна жалба на М. М. А. e допуснато до касационно обжалване въззивно решение № 1439/29.11.2022 г. по възз. гр. д. № 2024 /2022 г. на Софийския апелативен съд, с която е отхвърлен искът на М. М. А. срещу Прокуратурата на Р. Б. (нататък и ПРБ) с правно основание чл.2б ЗОДОВ за разликата над 12 000 лева до 100 000 лева.

В останалата част въззивното решение не е допуснато до касационно обжалване.

Касационно обжалване на въззивното решение по иска по чл.2б ЗОДОВ е допуснато на основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК по материалноправните въпроси:

Кои правила следва да приложи съдът, за да определи справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди по иск с правно основание чл.2б от ЗОДОВ, причинени с нарушаване на правото по чл.6, § 1 от ЕКЗПЧОС, дали националните такива или стандартите, установени в практиката на ЕСПЧ по прилагането на чл.6, § 1 от ЕКЗПЧОС в аспекта на правото на решаване и приключване на делото в разумен срок? Кои критерии, конкретни факти и обстоятелства следва да вземе предвид и отчете съдът, за да определи справедливия размер на обезщетението по иск по чл.2б ЗОДОВ и какво е значението им за размера на обезщетението?

Касационно обжалване е допуснато на основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за проверка на съответствието на разрешението на въззивния съд с приетото в отговор на правните въпроси в решение № 50280/11.09.2023 г. по гр. д. № 4210/2021 г. на IV г. о. на ВКС.

В посоченото решение са дадени по-пространно следните отговори:

Съгласно чл.5, ал.4 от КРБ ЕКЗПЧОС е част от вътрешното право и има предимство пред нормите от вътрешното право, които и противоречат.

Присъждането на обезщетение не е задължителна последица от решението на ЕСПЧ, с което се констатира нарушение на установено от ЕКЗПЧОС и Протоколите към нея право.

С. К. не съдържа подробни правила за определяне на вредите и размерът на обезщетението, които да могат да бъдат инкорпорирани в националните правни системи на държавите-членки и които да позволяват определянето на обезщетението въз основа на характера на засегнатото право. Такива общи критерии не са установени и в практиката на ЕСПЧ.

В дадени случаи ЕСПЧ може да приеме, че такова обезщетение не се дължи, а самото установяване на нарушението е достатъчно, за да компенсира пострадалото лице. В други случаи е възможно въобще да не се присъди обезщетение или да бъде присъдено по-ниско такова от действителните вреди

Същевременно чл.13 от ЕКЗПЧОС предвижда, че всеки, чиито права и свободи, предвидени в тази конвенция, са нарушени, трябва да разполага с ефикасни вътрешноправни средства за тяхната защита от съответна национална институция дори и нарушението да е извършено от лица, действащи в качеството си на представители на официалните власти. Такова вътрешно правно средство за защита по отношение на правото по чл.6, § 1 от ЕКЗПЧОС представлява приетото със ЗИЗОДОВ, обнародван в ДВ бр. 98/11.12.2012 г.

Преди приемането му са постановени решения от 10.05.2011 г. и от 10.05.2011 г. на IV отделение на ЕСПЧ, в мотивите на които е прието кога вътрешно правно средство за защита на правото по чл.6, § 1 от ЕКЗПЧОС би било ефективно. В § 130 от второто решение е прието, че: процесуалните правила, определящи разглеждането на такова искане трябва да съответстват на принципа на справедливостта, залегнал в чл.6, § 1 от ЕКЗПЧОС; правилата за разходите не трябва да поставят прекалено голямо бреме за страните по делото, когато искането им е оправдано; искането за обезщетение трябва да бъде разгледано в разумен срок… Във връзка с неимуществените вреди, съществува силна, но оборима презумпция, че прекомерната продължителност на производството ще доведе до такива вреди.

От приетото следва, че за да бъде ефикасно вътрешноправното средство за защита, то трябва да позволява при преценката дали е налице нарушение на защитавано от ЕКЗПЧОС право, да бъдат преценени обстоятелствата за това, въведени в практиката на ЕСПЧ, както и други такива, които биха били от значение с оглед на конкретния случай.

Подлежащите на преценка допълнителни основания могат да бъдат въведени както със законова разпоредба, така и по преценка на националния съд, като във всички случаи те не трябва да изключват или ограничават приложението на установените от ЕСПЧ обстоятелства. Такова е положението и при преценката на обстоятелствата, от които зависи дали да бъде присъдено обезщетение за неимуществени вреди и за определяне на неговия размер. Що се отнася до размера на обезщетението за неимуществени вреди, то той по-скоро трябва да бъде преценяван с оглед на националното право, като се взема предвид икономическата обстановка и стандарта на живот в съответната страна. Изискването е обезщетението да не е от такъв размер, че да прави защитата на нарушеното право неефективна. ЕСПЧ е обявявал за такива присъдени от националните съдилища обезщетения, които са били в размер на 5 %, 10 % и 20-25 % от присъжданото от ЕСПЧ по аналогични случаи.

Гарантирането на установените в Конвенцията права и свободи е предоставено на националните органи на договарящите държави, които разполагат с известна свобода как да направят това, като изискването на чл.13 от Конвенцията е предоставените от държавите вътрешноправни средства за защита да са ефикасни, т. е. ясни, достъпни и да могат реално да осигурят защитата на правата, Неосигуряването на това изискване води до нарушение на посочения текст на Конвенцията.

Както се посочи по отношение на нарушението на чл.6, § 1 от ЕКЗПЧОС, такова вътрешноправно средство за защита е чл.2б от ЗОДОВ. В чл.2б, ал.2 от ЗОДОВ е посочено какви обстоятелства следва да бъдат взети предвид от съда при определяне на това дали е налице нарушение на правото по чл.6, § 1 от ЕКЗПЧОС и дали се дължи обезщетение за неимуществени вреди от това нарушение. Тези обстоятелства са извлечени от практиката на ЕСПЧ, като не изключват преценката и на други обстоятелства, които са от значение с оглед на особеностите на конкретния случай, стига те да не противоречат, да изключват или да ограничават установените в практиката на ЕСПЧ критерии. При определяне на размера на обезщетението съдът ще трябва да се съобрази с установените от националното си право правила за това, ако такива са изрично уредени в закона, като в конкретния случай това е направено с чл.52 от ЗЗД.

Съдът ще трябва да определи обезщетението като вземе предвид всички обстоятелства, които са от значение за това в конкретния случай, включително и тези, установени с практиката на ЕСПЧ, а също така и с конкретното икономическо състояние и стандарта на живот в страната. При това така определеният размер на обезщетението може да бъде по-нисък от присъждания от ЕСПЧ по аналогични случаи, но за други държави.

Настоящият съдебен състав споделя дадените в решение № 50280/11.09.2023 г. по гр. д. № 4210/2021 г. на IV г. о. на ВКС разрешения по изложените в него съображения.

За мотивите на въззивния съд по иска по чл.2б ЗОДОВ:

За да постанови обжалваното решение по иска с правно основание чл.2б ЗОДОВ вр. чл.6, § 1 КЗПЧОС, въззивният съд е приел от правна страна следното:

Съставът на Софийския апелативен съд е приел, че от доказателствата по делото се установява, че М. М. А. има качеството пострадал по сл. д. № 1/1991 г. на ВОП, по-късно преобразувано в № II-048/1999 г. на ВОП.

За да има право на обезщетение за претърпените вреди от воденото в неразумен срок сл. д. № 1/1991 г. на ВОП, най-напред М. М. А. следва да попада в кръга на лицата, очертан от чл.6, § 1 от КЗПЧОС, които са две възможни групи: а) лица, установяването на чиито граждански права зависи от наказателното производство и б) обвиняеми в наказателното производство. В случая е необходимо да бъде изследвано дали М. М. А. попада в първата група лица, доколкото несъмнено той не е сред обвиняемите по посоченото следствено дело.

Като основание на иска си ищецът М. М. А. се е позовал на справедливост, възмездие и право на обезщетение за претърпените имуществени и неимуществени вреди от „възродителния процес“. Ищецът не сочи други негови граждански права, чието определяне (установяване) да е в зависимост от наказателното производство и която обвързаност да му дава право да търси обезщетение по реда на чл.2б ЗОДОВ вр. чл.6, § 1 КЗПЧОС.

Съставът на Софийския апелативен съд е приел, че правото на установяване на правата, на които се е позовал ищецът, не е в зависимост от предварителното производство, но има практика на ВКС, с която трябва да се съобрази, поради което е приел, че гражданските права на М. М. А. са засегнати от сл. д. № 1/1991 г., поради което ищецът има право да търси обезщетение за разглеждането му в неразумен срок.

Въззивният съд е приел, че продължаващото вече 30 години наказателно производство и то в неговата досъдебна фаза, което на 31-та година е прекратено поради смъртта на всички обвиняеми (настъпила от естествените процеси на остаряването), се води в неразумен срок, като жалбоподателят няма никакъв принос към забавянето на производството. Макар фактическата обстановка да е усложнена, предвид засягането на стотици лица от предполагаемото престъпление, за което са обвинени трима обвиняеми, нищо не може да обоснове разум в посочената продължителност, излязла не само извън срока на абсолютната давност за престъплението още през 2000 г., но и извън нормалния срок на човешкия живот на обвиняемите.

Въззивният съд се е позовал на практика на ЕСПЧ, че относно неимуществените вреди съществува оборима презумпция, че неразумната продължителност на производството причинява такива, поради което по начало не е необходимо да се доказват изрично обичайните, типични неимуществени вреди, които винаги се търпят от лице, когато съдебното производство е продължило извън рамките на разумния срок, като притеснения и безпокойство за неговото развитие и от евентуален неблагоприятен изход, накърняване на чувството за справедливост и на доверието му в държавността поради забавяне на делото.

По делото са ангажирани свидетелски показания, установяващи посочените като презумптивни вреди, но без да сочат негативни изживявания, надхвърлящи по интензитет обичайните такива от неразумната продължителност на следственото дело. Не се установява по делото продължителността на воденото производство пряко да е рефлектирало върху начина на живот на ищеца или да е причинило други неудобства, вън от обичайните

В конкретния случай всички факти от значение за правото на обезщетение за вреди от престъплението - страх, тревожност, засягане на честта и достойнството чрез унизително отношение и поради прилаганата насилствена асимилация над етническите турци от страна на тоталитарния режим, неправомерното задържане, не могат да бъдат критерии при определяне обезщетението за претърпените неимуществени вреди от друг деликт - бавното правораздаване (в този смисъл решение от 27.12.2016 г. по гр. д.№ 2403/2016 г. на ВКС, IV г. о.).

Съставът на САС е приел за неоснователни исканията да бъдат сляпо съобразени размерите на обезщетенията, присъждани от ЕСПЧ. Възприетата от ЕСПЧ скала на обезщетенията за неимуществени вреди не обвързва националните съдилища, още повече, че при присъждане на обезщетения за неимуществени вреди съдебната практика в Р. България приема, че същите се определят по справедливост, като един от критериите на тази справедливост е и икономическото развитие в страната към съответния момент.

Съставът на САС е приел, че възприетото вече от преобладаващата практика на ВКС обезщетение за неимуществените вреди от разглеждането в неразумно дълъг срок на сл. д. № 1/1991 г., претърпени от пострадалите лица – 12 000 лева, ще обезщети в достатъчна степен установените в случая само презумптивни вреди, включително като се вземат предвид неефективността от ползваните средства за ускоряване на забавеното досъдебно производство, предубедеността на прокурора, който е отговарял за воденото разследване, изтеклата абсолютна давност, настъпила като логична последица от прекаленото забавяне на делото. Посоченият размер е справедлив, включително като се има предвид и моралното значение на самото осъждане.

По основателността на касационната жалба:

Настоящият съдебен състав намира, че въззивният съд не е допуснал противоречие с разрешенията на правните въпроси в решение № 50280/11.09.2023 г. по гр. д. № 4210/2021 г. на IV г. о. на ВКС.

Настоящият съдебен състав намира за неоснователни доводите на жалбоподателя, че не е бил чут от въззивния съд и че въззивният съд не е изложил мотиви по доводите му относно справедливия размер на обезщетението и по релевантните за спора обстоятелства.

Но настоящият съдебен състав приема, че въззивният съд не е съобразил в достатъчна степен обстоятелствата, които имат значение за определяне на размера на обезщетението и по този начин е определил размер, който е занижен.

Това се е отразило на правилността на въззивното решение в допуснатата до обжалване част, което налага настоящият съдебен състав да се произнесе по същество по размера на обезщетението.

Настоящият съдебен състав намира, че справедливият размер на обезщетението следва да бъде 30 000 лева.

От изложеното следва, че касационната жалба е частично основателна, а въззивното решение е неправилно в частта, с която искът по чл.2б ЗОДОВ е отхвърлен за разликата над 12 000 лева до 30 000 лева (за сумата 18 000 лева) и съгласно правомощията на настоящата съдебна инстанция по чл.293 ГПК, то следва да бъде отменено в тази част и вместо него да бъде постановено друго решение, с което искът да бъде уважен и за тази сума. В останалата отхвърлителна част за разликата над 30 000 лева до пълния предявен размер от 100 000 лева въззивното решение следва да бъде потвърдено.

Жалбоподателят претендира разноски, но не е представил в касационното производство списък на разноски, нито доказателства за направени разноски, поради което разноски не следва да му бъдат присъждани. Ответникът по касационната жалба ПРБ не претендира разноски и не е представила списък на разноски, нито доказателства за направени разноски, поради което и на ПРБ разноски не следва да бъдат присъждани.

Воден от изложеното и на основание чл.293 ГПК съдът

РЕШИ :

Отменя въззивно решение № 1439/29.11.2022 г. по въззв. гр. д. № 2024 /2022 г. на Софийския апелативен съд в частта, с която е отменено решение № 260157/12.01.2022 г. по гр. д. № 728/2020 г. на Софийския градски съд, поправено с решение от 10.06.2022 г. по същото дело, в частта, с която искът на М. М. А. срещу Прокуратурата на Р. Б. с правно основание чл.2б ЗОДОВ е уважен за разликата над 12 000 лева до 30 000 лева и вместо това е постановено друго, с което искът е отхвърлен за тази част (за сумата 18 000 лева), ведно със законната лихва върху тази част (върху сумата 18 000 лева), считано от 20.01.2020 г..

Вместо това постановява:

О. П. на Р. Б. да заплати на М. М. А. на основание чл.2б ЗОДОВ и сумата 18 000 лева, представляваща разликата над 12 000 лева, за която искът е уважен, до сумата 30 000 лева, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 20.01.2020 г., до окончателното изплащане на сумата.

Оставя в сила въззивно решение № 1439/29.11.2022 г. по в. гр. д. № 2024 /2022 г. на Софийския апелативен съд в частта, с която искът на М. М. А. срещу Прокуратурата на Р. Б. с правно основание чл.2б ЗОДОВ е отхвърлен над сумата 30 000 лева до пълния предявен размер 100 000 лева, ведно със законната лихва върху тази отхвърлителна част, считано от 20.01.2020 г.

Решението е окончателно, не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.