№ 2969
гр. София, 11.10.2023 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Р. Б. Гражданска колегия, Трето отделение, в закрито заседание на пети октомври две хиляди двадесет и трета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖИВА ДЕКОВА
ЧЛЕНОВЕ: 1. А. Ц. 2. ФИЛИП ВЛАДИМИРОВ
като разгледа докладваното от съдията Владимиров гр. д. № 1871/2023 г. по описа на съда и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Ю. Г. М. чрез адв. А. против решение № 3935/21.12.2022 г. по гр. д. № 6437/2021 г. на Софийски градски съд, ГО, IV – Г въззивен състав.
Ответната страна „А. К. Б. ЕООД с ЕИК[ЕИК] и седалище [населено място] чрез адв. Ш. е подало отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК. С него се ангажира становище за липсата на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба. Претендира разноски.
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.
За да се произнесе по основанията за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение приема следното:
Предмет на жалбата е посоченото въззивно решение в частта, с която след отмяна на решение № 116096/10.06.2020 г., постановено по гр. д. № 1567/2019 г. на Софийски районен съд, 68 състав в частта на произнасянето по предявените от Ю. Г. М. срещу „А. К. Б. ЕООД искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 и т. 2 КТ - за признаване за незаконно и отмяна на уволнението на ищеца със заповед № 049/13.12.2018 г. на управителя на ответното дружество, с която му е наложено дисциплинарно наказание „уволнение“ за нарушение по чл. 190, ал. 1, т. 7 във вр. с чл. 187, ал. 1, т. 9 КТ, и е прекратено трудовото му правоотношение на основание чл. 330, ал. 2, т. 6 КТ, както и за възстановяване на предишната работа като „шофьор – лекотоварен автомобил“ при ответника, са отхвърлени тези претенции и са присъдени на дружеството разноски.
Въззивният съд е постановил обжалвания резултат като е установил, че между страните е съществувало трудово правоотношение, произтичащо от трудов договор № 58/27.08.2014 г., по силата на което ищецът е работел като „шофьор – лекотоварен автомобил“ в ответното дружество. Приел е, че спрямо работника е проведено дисциплинарно производство - по реда на чл. 193 КТ е бил поканен от работодателя, чрез покана, връчена му на 11.12.2018 г. да даде писмени обяснения относно взета на 23.11.2018 г. „турбина, принудително пълнене с въздух GARRETT“, с артикулен номер TD S1201T, от склада на „А. К. Б. ЕООД без да бъде отчетена. Установил е, че такива са депозирани на 11.12.2018 г., а със заповед № 049/13.12.2018 г. на управителя на дружеството – работодател е прекратено трудовото правоотношение с ищеца на основание на чл. 330, ал. 2, т. 6 КТ поради налагане на дисциплинарно наказание „уволнение“ за нарушения на трудовата дисциплина по чл. 190, ал. 1, т. 7 във вр. с чл. 187, ал. 1, т. 9 КТ. В обжалваното решение са изложени доводи за спазена процедура от работодателя по дисциплинарното наказване – установено е той да е съобразил чл. 193, ал. 1 КТ, доколкото в поканата до работника за обяснения твърдяното нарушение на трудовата дисциплина е надлежно индивидуализирано със съществените му признаци от обективна и субективна страна. Посочено е, че привлеченото да отговаря дисциплинарно лице е депозирало писмени обяснения пред работодателя, в които не е изложило обстоятелства, които да опровергават фактическите твърдения, изложени в поканата, нито е представило отчетни документи за извършена доставка на процесния артикул. Инстанцията по същество е направила и съждение, че заповедта за дисциплинарно уволнение отговаря на формалните изисквания на чл. 195, ал. 1 КТ и съдържа съществените реквизити, визирани в тази разпоредба - посочен е нарушителят, описано е твърдяното нарушение, кога е извършено нарушението, посочено е наказанието, както и законовият текст, въз основа на който се налага наказанието. Констатирано е, че е налице и съответствие между фактическите обстоятелства, описани в процесната заповед, и дадената правна квалификация на дисциплинарното нарушение – чл. 187, ал. 1, т. 9 КТ. Като спорен въпрос по делото е изведен този дали ищецът е извършил твърдяното нарушение на трудовата дисциплина, за което му е наложено дисциплинарно наказание. Въззивният съд е намерил, че от съвкупната преценка на събраните във въззивното производство доказателства – показанията на св. Ф., основното и допълнителното заключение на СТЕ, приложената като веществено доказателство по делото 1 бр. флаш памет, съдържаща 5 бр. видеофайлове от видеозаписи от камери, поставени в склада на дружеството - работодател, е установено по безспорен начин извършването от ищеца на вмененото му нарушение на трудовата дисциплина по см. на чл. 187, ал. 1, т. 9 във вр. с чл. 190, ал. 1, т. 7 КТ. То се изразява в увреждане на имуществото на работодателя и разпиляване на материали, довело до отнемане от владението на последния на 23.11.2018 г. чрез изнасянето от негов склад в [населено място], без да е направена и изпълнявана поръчка към клиент, на 1 бр. артикул („турбина, принудително пълнене с въздух GARRETT“, с артикулен номер TD S1201T) на стойност – 2003 лв., собственост на работодателя, която не е отчетена от работника. Посочено е, че от субективна страна нарушението е извършено при умишлена форма на вина, тъй като ищецът е съзнавал, че отнема чужда вещ от владението на ответното дружество и се разпорежда с нея без основание. Отчетено е още, че увреждането на имуществото на работодателя, представлява и неизпълнение на задължението на работника по чл. 8, ал. 2, б. „d“ oт трудов договор № 58/27.08.2014 г. - да пази грижливо имуществото, което му е поверено или с което влиза в досег във връзка с изпълнение на задълженията си, както и нарушение по чл. 29, т. 9 от Правилника за вътрешния трудов ред на „А. К. Б. ЕООД от 01.11.2014 г. – увреждане на имуществото на работодателя и разпиляване на средства, материали, енергия и други средства. Решаващият състав е намерил също, че дисциплинарно – наказващият орган законосъобразно е приел, че тежестта на нарушението е голяма, тъй като работникът е отнел от владението на работодателя имущество на значителна стойност, като по този начин му е причинил имуществена вреда; отчел е обстоятелствата, при които е извършено нарушението, а именно – че лицето се е възползвало от доверието на работодателя, дадено му при и по повод на изпълнението на трудовата му функция; съобразил е, че се касае за неизпълнение на пряко задължение, произтичащо от трудовия договор на ищеца, както и безкритичното му отношение към нарушението. Така е обобщил, че горните обстоятелства в своята съвкупност обуславят налагането на най – тежкото дисциплинарно наказание „уволнение“, довело до прекратяване на трудовото правоотношение. Затова е прието, че искът по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ е неоснователен и следва да се отхвърли, а предвид акцесорния си характер и претенцията по чл. 344, ал. 1, т. 2 КТ е намерена за неоснователна.
В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК жалбоподателят не поставя конкретни правни въпроси, които да са изводими от решаващите мотиви на въззивния съд. Вместо това страната твърди, че обжалваното решение противоречи на практиката на ВКС, обективирана в решение № 158 от 17.02.2010 г. по гр. д. № 3781/2008 г. на I г. о., решение № 195 от 24.02.2010 г. по гр. д. № 698/2009 г. на III г. о., решение № 576 от 30.09.2010 г. по гр. д. № 700/2010 г. на IV г. о., решение № 911 от 19.01.2010 г. по гр. д. № 3679/2008 г. на IV г. о., решение № 967 от 18.12.2009 г. по гр. д. № 258/2009 г. на III г. о., решение № 1158 от 26.07.2004 г. по гр. д. № 2189/2002 г. на III г. о., определение № 44 от 10.01.2013 г. по гр. д. № 698/2012 г. на IV г. о., определение № 826 от 11.07.2012 г. по гр. д. № 1771/2011 г. на IV г. о., определение № 1136 от 02.11.2010 г. по гр. д. № 571/2010 г. на IV г. о., решение № 258 от 27.09.2012 г. по гр. д. № 207/2012 г. на III г. о., решение № 311 от 09.01.2013 г. по гр. д. № 168/2012 г. на III г. о., решение № 758 от 01.10.2008 г. по гр. д. № 946/2006 г. на IV г. о. и определение № 699 от 16.05.2012 г. по гр. д. № 7/2012 г. на III г. о. Излагат се съображения, че постановеното от въззивния съд решение е вероятно нищожно, тъй като противоречи съществено на цитираната практика на ВКС. Твърди се още, че съществува вероятност обжалваното решение да е недопустимо.
Касационното обжалване не следва да се допуска.
Селектирането на касационната жалба на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК се извършва по релевантен правен въпрос с предвиденото в процесуалния закон значение (така указанията, дадени с цитираното ТР № 1/2010 г. на ОСГТК на ВКС). Този въпрос (материалноправен или процесуалноправен) следва да е включен в предмета на спора и обусловил формирането на решаващите правни изводи на въззивния съд по конкретното дело, и по отношение на въпроса да са осъществени някои от допълнителните предпоставки, предвидени в т. 1 - т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение, както и да обоснове поддържаните допълнителни предпоставки, специфични за основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК. Върховният касационен съд не е задължен да изведе значимия въпрос от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3 ГПК, но може само да го уточни и конкретизира. В съобразителната част на тълкувателния акт е разяснено, че въпросите, които имат значение за правилността на въззивното решение, не са правни въпроси по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК и касационно обжалване по повод на тях не може да се допусне. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това, като с оглед принципа на диспозитивното начало в гражданския процес касационният съд не е длъжен и не може да извежда правния въпрос от твърденията на касатора и от сочените от него факти и обстоятелства в касационната жалба.
В случая изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК не съдържа конкретно формулиран правен въпрос, поставен за разглеждане в хипотезата на чл. 280, ал.1, т. 1 ГПК и не позволява извеждането му от ВКС от съдържанието на това изложение, което се припокрива с оплакванията в касационната жалба за неправилност на обжалваното решение и представлява изложение на фактите, осъществили се и установяващи противните на възприетите от съда изводи според собственото на касатора виждане за тяхната взаимовръзка и тълкуване. Визираното в изложението несъгласие с фактическите изводи на съда и с анализа на доказателствата, както и доводите за материална незаконосъобразност на въззивното решение са съображения, относими към касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Последните са от значение за правилността на решението и подлежат на преценка в производството по чл. 290 ГПК, а не в стадия за селектиране на касационните жалби по реда на чл. 288 ГПК.
Не се откриват също поддържаните пороци на въззивното решение и по двете хипотези на чл. 280, ал. 2 ГПК, съдържащи самостоятелни основания за допускане на касационно обжалване, на които касаторът се позовава.
Решението не е нищожен съдебен акт. Доводът на страната е немотивиран, а и не се констатира с обжалваното решение въззивният съд да е излязъл извън пределите на правораздавателната си власт или да е разгледал спора и постановил решението в незаконен състав в нарушение на чл. 20, предл. 2 ГПК; същевременно съдебното решение е материализирано в надлежна писмена форма и е подписано от членовете на съдебния състав съобразно изискванията на чл. 235, ал. 4 и чл. 236, ал. 3 ГПК, като изразената от съда правораздавателна воля е ясно и разбираемо формулирана.
То не и процесуално недопустимо. Постоянна е практиката на ВКС в разбирането, че недопустимо е това решение, което не отговаря на изискванията, при които делото може да се реши по същество. Недопустимо е решението, което е постановено въпреки липсата на правото на иск или ненадлежното му упражняване, както и когато съдът е бил десезиран. Недопустимо е решението, постановено след оттегляне или отказ от иска, при липса на искане за възобновяване на производство, спряно по взаимно съгласие на страните. Липсата на положителна или наличието на отрицателна процесуална предпоставка прави решението недопустимо. Когато порокът се състои в нередовност на исковата молба, която не е била отстранена, след дадения за това срок, решението също е недопустимо. Недопустимо е решението, когато въззивната и касационната инстанция са постановили решение по същество макар, че жалбите е следвало да се оставят без разглеждане, като недопустими, напр. при просрочие на въззивна жалба, когато това не е констатирано от съда. Решението е недопустимо когато съдът се е произнесъл по непредявен иск или е постановил решение плюс петитум - т. е. в случаите, при които съдът е дал защита в обем по - голям от търсената. Изобщо, когато съдът е нарушил принципа на диспозитивното начало, решението се явява процесуално недопустимо. В настоящия случай такъв порок на въззивното решение не се установява.
В заключение, касаторът не е обосновал предпоставки в приложно поле на основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и чл. 280, ал. 2, предл. 1 и предл. 2 ГПК, поради което не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение.
При този изход на делото касаторът следва да понесе отговорността за разноските, сторени от насрещната страна в настоящото производство. Същите са претендирани своевременно в отговора на касационната жалба, но ответникът по жалба не е удостоверил надлежното извършване на разход в касационното производство с представяне на писмени доказателства за това. Ето защо разноски за касационната инстанция в полза на търговското дружество не следва да се присъждат.
Така мотивиран, Върховният касационен съд, ІІІ г. о.
ОПРЕДЕЛИ :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 3935/21.12.2022 г. по гр. д. № 6437/2021 г. на Софийски градски съд, ГО, IV – Г въззивен състав.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.