Върховният административен съд на Р. Б. - Шесто отделение, в съдебно заседание на девети април две хиляди двадесет и четвърта година в състав: Председател: Г. Г. Членове: ДЕСИСЛАВА С. К. при секретар С. О. и с участието на прокурора А. Г. изслуша докладваното от съдията Я. К. по административно дело № 8878/2023 г. Производството е по реда на чл.208 и сл. от АПК.

Образувано е по касационна жалба на Х. Д., чрез адв. Б., срещу Решение №95 от 03.07.2023г., постановено по адм. дело №48/2023г. по описа на Административен съд – Шумен. Излагат се доводи за неправилност на решението, поради нарушение на материалния закон и процесуалния закони и поради необоснованост. Прави се искане за отмяната му и за постановяване на друго, с което да се отмени оспореното от него Решение №2153-27-9 от 12.01.2023г. на Директор на ТП на НОИ – Шумен, както и потвърденото с него разпореждане по прот. №N01397 от 17.10.2022г. на Началник „ПО“ в същото ТП на НОИ.

Ответникът – Ръководител ТП на НОИ – Шумен не взема становище по така депозираната касационна жалба.

Представителят на Върховната прокуратура дава заключение за законосъобразност на обжалваното решение.

Върховният административен съд, Шесто отделение, намира касационната жалба за процесуално допустима, като подадена от надлежна страна по смисъла на чл.210 ал.1 АПК и в срока по чл.211 ал.1 АПК. Разгледана по същество за неоснователна.

За да отхвърли жалбата на Дянков, първостепенният съд е приел, че органът правилно е приложил и материалния, и процесуалния закони, като е приел, че точно е бил определен размера на отпуснатата на лицето лична пенсия за осигурителен стаж и възраст, вкл. с оглед включения осигурителен доход на лицето за периода 01.01.1989г – 31.12.1989г.

Настоящият касационен състав намира, че обжалваното съдебно решение е правилно, постановено при изяснена фактическа обстановка и събрани допустими доказателства, които са обсъдени от административния съдия в тяхната съвкупност и поотделно.

По повдигнатите конкретни оплаквания в касационната жалба, касаещи доводи, че при друг подход на съда, то би се установило по несъмнен начин, че работникът през 1989г. е работил по два трудови договора при непълно работно време, следва да се посочи следното.

В административната преписка са налични издадени от архива на ТП на НОИ – София град Удостоверение обр. УП-13 за стаж(л. 20) и обр. УП-15 за доход(л. 25) на лицето, касаещи работата му при осигурителя „Технопрогрес“ ЕООД, гр.София, в които не се сочи, че той е работил на основен трудов договор, който също да е бил за непълно работно време, както сключения за цялата 1989г. трудов договор с завод „Д. С. , гр.София(л. 5). Видно е също така от удостоверението обр. УП-13, че в него се съдържа забележка, която се попълва при работа при непълно работно време, като в тази част документът не е попълнен.

При това положение в тежест на твърдящия това благоприятно обстоятелство е да установи, при условията на пълно главно доказване, че е работил по основания си трудов договор на непълно работно време.

В случая с касационна жалба се излагат доводи, че ако е работил при основания си работодател при пълно работно време, а по допълнителното правоотношение със заетост още четири часа дневно, то би се нарушила максималната седмичната часова ангажираност на работника от общо 48 часа.

Този аргумент на може да се сподели на няколко основания.

На първо място цитираната норма на чл.113 ал.1, т.2 КТ има това съдържание едва от 2004г., докато тук преценката касае положен през 1989г. труд, за който е следвало да се спазват само правилата, определящи минимална непрекъсната междудневна и междуседмична почивки(така същия чл.113 КТ в редакцията му към този момент).

На следващо място дори и да се приеме, че със сключването на последващия трудов договор за допълнителен труд се нарушава чл.113 КТ и тази норма е повелителна, то последица от това е възможността този втори трудов договор да се обяви за недействителен(така чл.74 КТ в редакцията му към съответния момент), но тази недействителност освен, че не ползва Дянков, то не настъпва и по право, а следва да се обяви от органите по чл.74 ал.2 КТ също в приложимата и редакция, за което няма данни, а и твърдения по делото.

В тази връзка презюмирането от касационния жалбоподател, че през 1989г. не би се сключил договор за допълнителен труд, който да нарушава новелата на чл.113 КТ, представлява само човешка презумпция, но не и законова такава, поради което Дянков следваше да установи по несъмнен начин това обстоятелство с надлежни писмени доказателства, с каквито сочи, че не разполага.

В обжалваното съдебно решение подробно са изложени мотиви по останалите спорни обстоятелства, които касационният състав не е необходимо да преповтаря, тъй като се споделят от него, поради което и препраща към тях на основание чл.221 ал.2, изр. второ АПК.

С оглед изложеното не са налице сочените в касационната жалба отменителни основания на чл. 209, т. 3 АПК.

Обжалваното решение е правилно, поради което следва да се остави в сила.

По изложените съображения и на основание чл.221 ал.2 АПК, Върховният административен съд, Шесто отделение,

РЕШИ :

ОСТАВЯ В СИЛА Решение №95 от 03.07.2023г., постановено по адм. дело №48/2023г. по описа на Административен съд – Шумен.

Решението е окончателно.

Вярно с оригинала,

Председател:

/п/ ГЕОРГИ ГЕОРГИЕВ

секретар:

Членове:

/п/ Д. С. п/ ЯВОР КОЛЕВ