Р Е Ш Е Н И Е
№ 113
гр. София, 13 февруари 2024 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Р. Б. ІII НО, в публично заседание на осемнадесети януари през две хиляди двадесет и четвърта година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Б. И.
ЧЛЕНОВЕ: ДАНИЕЛА АТАНАСОВА
Д. Л.
при секретаря И. П.
и в присъствието на прокурора Максим Колев
изслуша докладваното от
съдия ИВАНОВА касационно дело № 507 по описа за 2023 г
Касационното производство е образувано по жалба на подсъдимия И. Н. Я. срещу решение на Пловдивски апелативен съд № 188 от 20.12.2022 г, по ВНОХД № 345/22, с което е потвърдена присъда на Окръжен съд, Пловдив, № 43 от 7.07.2022 г, по НОХД № 129/22, с която жалбоподателят е признат за виновен в това, че на 20.11.2020 г в [населено място], е прокарал в обращение подправени парични знаци: 4 броя неистински банкноти с номинал от 100 лв, като е знаел, че са подправени, с оглед на което и на основание чл. 244, ал. 1, пр. 1 и чл. 54 НК, е осъден на две години и осем месеца „лишаване от свобода“, отложено по реда на чл. 66 НК, за срок от четири години, със зачитане на предварителното задържане.
С жалбата се релевират всички касационни основания. Изтъкват се следните аргументи: Допуснато е нарушение на правото на защита на жалбоподателя, гарантирано от НПК, както и е нарушен чл. 6 от Конвенцията за правата на човека. Незаконосъобразен е отказът на съда да приеме и ползва като доказателство втората саморъчно написана от подсъдимия бележка, както и да събере доказателствата, подробно описани в допълнителното изложение към въззивната жалба. Неправилно е становището на съда, че втората бележка не може да бъде ползвана поради това, че несвоевременно е представена: преди приключването на съдебното следствие пред първата инстанция, без да се съобрази, че такъв съвет му е даден от неговия защитник. Не е взето предвид и това, че причината за това забавяне се дължи на претърпения от жалбоподателя стрес в резултат от задържането му от органите на МВР. При личния обиск, проведен по ЗМВР, у жалбоподателя са намерени само истински банкноти, но това обстоятелство е останало извън вниманието на съда. Не е взето предвид, че при обиска, проведен по реда на НПК, освен неистинските банкноти, е открита само първата саморъчно написана бележка, макар у обискирания да се е намирала и втората такава бележка. Не е оценен протокола за претърсване и изземване на жилището на жалбоподателя, в който е отразено, че не са открити предмети, имащи отношение към предмета на делото. Незаконосъобразен е отказът на съда да допусне допълнителна почеркова експертиза, която да изследва втората, саморъчно изготвена от подсъдимия, бележка. Делото е решено без запознаване с материалите на пр. пр. № 14942/21 по описа на Районна прокуратура, Пловдив, имаща за предмет порочни практики в работата на полицейските органи в [населено място]. Допуснато е съществено процесуално нарушение, изразило се в изготвяне на негоден протокол от съдебно заседание, проведено на 7.07.2022 г. Протоколът от цитираното съдебно заседание е изготвен и предоставен на страните извън законовия тридневен срок, а именно: със закъснение от 11 дни, което обуславя абсолютно съществено процесуално нарушение, самостоятелно пораждащо необходимост от връщане на делото за ново разглеждане. Липсва доказателствена обезпеченост на приетите от съда факти относно времето, през което деецът е престоял в магазина, кога е закупил стоката, както и относно това: имало ли е луминесцентна лампа на касата. В мотивите към присъдата не е отразено, че при обиска по ЗМВР, у обискирания е намерена банкнота от 100 лв, която е законно платежно средство, а само това, че у лицето са намерени само неистински банкноти. В решението на въззивния съд е дадена друга интерпретация, а именно: че у обискирания са открити две банкноти по 100 лв, представляващи неистински парични знаци, който извод на съда е основан на данните от протокола за обиск, по реда на ЗМВР, и на данните от протокола за обиск, по реда на НПК. По делото е останало неизяснено: в кой момент у дееца са открити 180 лв, представляващи законно платежно средство. Невярно е приетото от съда, че неистинските парични знаци са идентични по размер. Неправилно са интерпретирани показанията на св. М. и св. В., касаещи обстоятелството: от кой изход на магазина е излязла св. С.. Неправилно е приетото от съда, че полицейските служители са се насочили към стоящия пред магазин жалбоподател, докато, в действителност, той се е насочил към тях, за да изясни в какво се състои възникналия проблем. Неправилен е изводът, че е налице субективната страна на състава на престъплението по чл. 244, ал. 1 НК. Допуснато е нарушение на правото на обискирания на адвокатска защита при провеждане на обиска по реда на НПК, с което е допуснато и нарушение на правата на задържано лице, гарантирани от Конвенцията за правата на човека. Съдът е отказал да ползва показанията на св. Т. и св. Т., дадени по пр. пр. № 14942/21 по описа на РП, Пловдив, с което е допуснал съществено процесуално нарушение. Не е съобразено, че жалбоподателят е направил искане за приобщаване на конкретна прокурорска преписка, а на съда е изпратена друга преписка, приложена по делото. При анализа на доказателствата проличава предубедеността на съдебния състав относно изхода на делото. Мотивите на въззивния съд възпроизвеждат съображенията на първата инстанция и не дават отговор на наведените от подсъдимия възражения срещу осъдителната присъда. Материалният закон е приложен неправилно. Обществената опасност на деянието позволява да бъде приложен чл. 9, ал. 2 НК, а деецът да бъде оправдан. Наложеното наказание е явно несправедливо. Не са взети предвид следните смекчаващи обстоятелства: че общият размер на постъпилите в обращение неистински парични знаци е под минималната работна заплата, към момента на деянието, че касиерката е проявила неопитност при бораване с паричните средства, че извършителят е с добри характеристични данни, че е на сравнително млада възраст, че работи като художник на свободна практика, че е оказал съдействие при разследването на досъдебната фаза. Неправилно са отчетени следните отегчаващи обстоятелства: противоправните действия на извършителя, сочещи на престъпление по чл. 209 НК, нанесените имуществени вреди на търговското дружество, наличието на още две неистински банкноти, които деецът е възнамерявал да включи в гражданския оборот, трайно установените му престъпни навици. Не би могло да се цени като отегчаващо обстоятелство евентуално престъпление по чл. 209 НК, за което липсва повдигнато обвинение. Не е взето предвид, че с връщане на получената от магазина стока, причинената щета е възстановена. Съдът не е изложил мотиви относно определения изпитателен срок по чл. 66 НК в размер на четири години, който надвишава минималния такъв с една година. Неправилен е отказът на съда да определи наказанието при условията на чл. 55 НК.
С жалбата се прави искане за оправдаване на жалбоподателя или за смекчаване на наложеното му наказание.
В съдебно заседание на ВКС подсъдимият пледира за уважаване на жалбата, като заявява, че не желае да ползва адвокатска защита.
Представителят на ВКП изразява становище за неоснователност на жалбата.
Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и в пределите на своята компетентност, намери следното:
Настоящата инстанция намира, че по делото не са допуснати съществени процесуални нарушения, а възраженията на подсъдимия в тази насока не могат да бъдат споделени. Съображенията за това са следните:
На първо място, следва да бъде взето становище по въпроса как следва да бъдат ценени доводите на жалбоподателя, представляващи негови твърдения, за които по делото липсват данни. В тази насока, от значение е следното: Аргументите в жалбата следва да се отнасят до факти и обстоятелства, включени в предмета на доказване, и да имат отношение към предвидените в закона касационни основания, визирани в чл. 348, ал. 1, т. 1, 2 и 3 НПК: допуснати съществени процесуални нарушения, нарушение на материалния закон, явна несправедливост на наложеното наказание. Не е допустимо да бъдат обсъждани доводи, които не отговарят на процесуалните изисквания за съдържанието на касационна жалба, а се извеждат от „собствен прочит“ на материалите по делото, който цели да постигне определени, желани от жалбоподателя, правни последици, за настъпването на които липсва законово основание.
Правото на защита на подсъдимия е гарантирано от НПК и Конвенцията за правата на човека, но това право има определено съдържание, включващо правни възможности, за които е налице нормативна регламентация / чл. 55 НПК, в чл. 6 от Конвенцията за правата на човека /. По настоящето дело, на жалбоподателя са разяснени процесуалните му права и му е осигурена възможност пълноценно да ги упражни. Упражняването на правото на защита включва и възможността да се отправят искания към решаващия орган, респективно, към съда, но не всяко искане е основателно и следва да бъде уважено, а само такова искане, за което има надлежна регламентация, и което се отнасят до предмета на конкретното наказателно производство. В съдебната фаза, съдът, който разглежда делото, разполага със суверенно право да прецени кое искане е основателно, а когато тази преценка се окаже неправилна, от това следват предвидени в закона процесуални последици. Когато съдът намери, че са налице основания за постановяване на осъдителна присъда и постанови такава, от това автоматично не следва, че е проявил „предубеденост“ или „пристрастие“ към обвинителната теза, а означава, че е счел обвинението за доказано по несъмнен начин. Когато намери, че обвинението не е доказано по несъмнен начин или е налице друго основание за оправдаване на подсъдимия, съдът се произнася с оправдателна присъда, което не е проява на „пристрастие“ към защитната теза, а означава, че, съгласно изискванията на НПК, е имало предпоставки за приключване на делото с оправдателна присъда.
На следващо място, съдът е задължен да събере само доказателства, които са включени в предмета на доказване, очертан в НПК. Съдът би могъл служебно да събере доказателства или да уважи искания на страните за приобщаване на нови доказателства, ако прецени, че това се налага за разкриване на обективната истина. Новите доказателства следва да се отнасят до обстоятелства, включени в предмета на доказване, респективно, в пределите на доказване, а когато се окаже, че поисканите доказателства надхвърлят предмета на доказване или пределите на доказване, исканията биха били неоснователни. Когато преценката на съда е правилна и съдът е имал основание да откаже събирането на поисканите доказателства, отказът на съда да уважи съответното искане не може да се счита за процесуално нарушение. Непопълването на делото с всички възможни доказателства не представлява самостоятелно касационно основание по чл. 348, ал. 1 НПК, но когато това се е отразило негативно на принципа на разкриване на обективната истина, доказателствената непълнота би могла да попадне в обсега на основанието по чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК, заедно с произтичащите от това процесуални последици.
Настоящата инстанция намери за неоснователни доводите на жалбоподателя, че правото му на защита е накърнено, както и това, че спрямо него не е проведен „справедлив“ процес по смисъла на чл. 6 от Конвенцията за правата на човека. От момента на полицейското му задържане, основано на ЗМВР, са му разяснени правата, с които разполага, сред които и правото на адвокатска защита. В производството по ЗМВР, което е административно по характер, е проведен обиск на лицето, протоколът от който е приложен по делото. В протокола е посочено, че обискът е извършен без възражения на обискирания, удостоверено с неговия подпис. В цитирания протокол липсва изявление на обискирания, че желае да ползва адвокатска защита, поради което в тази хипотеза не се е породило задължение на полицейския орган да му я осигури. Към момента на привличането на жалбоподателя като обвиняем, той е бил „задържан под стража“, в която хипотеза адвокатската защита е задължителна, и такава му е осигурена в лицето на адвокат защитник / адв. Н., АК, Пловдив /. От момента на започване на воденото срещу жалбоподателя наказателно производство на досъдебната фаза до приключване на производството пред въззивната инстанция исканията на жалбоподателя по всякакви процесуални въпроси са получили надлежен отговор от решаващия орган. Правото му да се запознае с материалите по делото, да прави извлечения от тях и да се снабдява с копия, е спазено в пълен обем. Гарантирано е и правото му да участва активно при събирането на доказателства, както и да взема становище по въпроси, касаещи развитието на наказателното производство в двете му фази / досъдебна и съдебна /. Съдът е направил вярна преценка по въпроса кои от доказателствените искания на подсъдимия следва да бъдат уважени, а аргументите в тази насока се споделят от настоящата инстанция.
ВКС възприема становището, че приобщаването на пр. пр. № 14942/21 по описа на Районна прокуратура, Пловдив, с предмет оплакване на жалбоподателя относно незаконосъобразни действия на полицейски служители, е ненужно, тъй като тази преписка няма отношение към предмета на доказване. Що се отнася до другата прокурорска преписка, тя съществува в два екземпляра, тъй като е водена по повод досъдебното производство по настоящето дело. Законосъобразен е отказът на съда да приложи и да ползва протоколи за разпит на поемните лица / Л. Т. и Б. Т. /, проведени по друго наказателно производство. В тази насока правилно е съобразено, че съдът може да ползва само доказателства, които е събрал лично и непосредствено / чл. 18 НПК /, а приобщаването на свидетелски показания от друго наказателно производство е недопустимо. По настоящето дело не се е породила процесуална необходимост от допускане до разпит като свидетели на поемните лица по протокола за претърсване и изземване: Л. Т. и Б. Т., по две съображения: първо, защото този протокол не страда от процесуален порок и представлява годно доказателствено средство, и второ, защото при проведеното следствено действие не са намерени предмети, от значение за делото. Ето защо, нито обстоятелствата, отразени в цитирания протокол, имат отношение към изхода на делото, нито евентуален разпит на поемните лица, присъствали при провеждане на следственото действие, би могъл да обуслови доказателствени изводи, различни от изведените от съда.
На следващо място, следва да бъде обсъдена правната природа на дадените от подсъдимия обяснения и тяхното доказателствено значение. Обвиняемият / подсъдимият има право да дава обяснения, но няма задължение да кажат истината. Неговите твърдения, изводими от обясненията им, имат двояка правна природа: доказателствено средство и средство за защита. Дадените от подсъдимия обяснения подлежат на съвкупна преценка в контекста на другите доказателствени средства, като съдът разполага с правомощие да ги оцени от гледна точка на тяхната достоверност, като ги кредитира цялостно или частично, респективно, може да ги отхвърли, като изложи съображения в тази насока.
По настоящето дело, съдът е дал вярна оценка на депозираните от подсъдимия обяснения, като ги е кредитирал в частта, която кореспондира с гласните доказателствени средства, изводими от показанията на св. М., св. Г., св. В., респективно, с данните от протокола за обиск. В останалата им част, представляваща версия за инкриминираните събития, целяща да обори обвинителната теза, правилно съдът не ги е кредитирал, като е установил, че представляват собствена / на дееца / интерпретация на случилото се. Според жалбоподателя, той е продал своя велосипед и сред банкнотите от продажната цена е имало и такива, които са се оказали подправени. По негови твърдения, след като е установил, че у него са попаднали неистински банкноти, е решил да сезира БНБ, като за целта е съставил две саморъчно изготвени бележки. Според обясненията му, невярно е отразеното в протокола за обиск, че у него е открита само първата бележка и неистински банкноти, докато, в действителност, по това време у него са били двете бележки и истински банкноти. Съдът с основание е отхвърлил посочената версия като недостоверна, тъй като твърденията на подсъдимия са опровергани категорично от показанията на св. М., съставител на протокола за полицейски обиск, както и от протокола за обиск, съставен по реда на НПК. Съставителят на протокола за полицейски обиск не е участвал в действия по разследването, в която хипотеза е допустимо да бъде разпитван като свидетел / аргумент от чл. 118 НПК /. Св. М. е установил, че у обискирания са се намерили единствено предметите, открити при обиска, че лицето не е направило възражение относно намереното у него, и не е направило искане да бъдат вписани и други предмети, извън тези, отразени в протокола. Ето защо, настоящата инстанция споделя извода на съда, че у жалбоподателя са се намирали само вещите, отбелязани в протокола за обиск, в какъвто смисъл са и показанията на св. М., а версията на подсъдимия за наличието и на други предмети / втора саморъчна бележка и истински банкноти / е опровергана и правилно е отхвърлена от съда. С оглед на изложеното, без значение за изхода на делото са доводите на жалбоподателя, че съдът не е съобразил съдържанието на втората саморъчна бележка, както и неоснователен е довода, че е следвало да се назначи почеркова експертиза, която да изследва цитираната бележка, за да отговори на въпроса от кого е написана и в кой момент се е случило това.
На следващо място, неоснователно се сочи, че протоколът от съдебно заседание, проведено от първата инстанция на 7.07.2020 г, е негоден, по съображения, че е предоставен на страните извън законовия тридневен срок. В оспорения протокол е записано, че протоколът е изготвен в съдебно заседание, проведено на 7.07.2020 г, откъдето следва, че са спазени процесуалните изисквания по НПК. Що се отнася до тридневния срок, той произтича от разпоредбата на чл. 312, ал. 1 НПК, че страните имат право в тридневен срок от датата на изготвяне на протокола да поискат внасяне на поправка или допълнение към него. С оглед на изложеното, доводът на жалбоподателя за неспазване на указания в закона тридневен срок, не може да бъде споделен, тъй като почива на интерпретация на процесуалния закон, направена от жалбоподателя, която не съответства на законовата уредба.
ВКС не споделя съображенията на жалбоподателя, че при анализа на доказателствата е допуснато процесуално нарушение. Съдът е оценил доказателствената съвкупност при стриктно спазване на чл. 14 НПК и правилата на формалната логика. Верен е изводът на съда, че изследваните неистински банкноти са сходни по външни белези и не представляват законно платежно средство. Без правно значение за изхода на делото са сочените от жалбоподателя обстоятелства: от кой изход на магазина е излязла св. С., по чия инициатива стоящият пред магазина жалбоподател е комуникирал със св. М. и св. К., както и дали на касата е имало луминесцентна лампа, посредством която се е проверявала автентичността на банкнотите. Що се отнася до това: колко време е престоял пазаруващият в магазина, това е ирелевантно, а относно момента, в който стоката е закупена, данни за това се съдържат в касовия бон, приложен като писмено доказателство.
Не може да бъде споделен и аргумента, че в нарушение на процесуалните правила, съображенията на въззивния съд се припокриват с тези на първата инстанция. Това е така, защото контролният съд разполага с правомощие да сподели мотивите на първата инстанция, когато възприема и нейния извод относно изхода на делото. Апелативният съд е възприел аргументите на първата инстанция, изложил е и собствени такива, като е изпълнил и задълженията си по чл. 314 НПК. Потвърдил е обжалваната осъдителна присъда, по съображения, че същата е правилна и законосъобразна, а тези изводи се споделят от настоящата инстанция. Не може да бъде възприето оплакването на подсъдимия, че липсва отговор на наведените от него възражения във въззивното производство, тъй като в мотивите на решението такъв е даден от съда. Вярно е решен и въпросът за субективната страна на деянието. Съдът е изложил аргументи в тази насока, като правилно е счел, че въпросът за субективната страна се решава при съобразяване на обективно извършените от подсъдимия действия. За прекия умисъл е направен положителен извод, въз основа на обясненията на подсъдимия, в които се съдържа твърдението, че той е знаел за естеството на използваните банкноти / знаел е, че са подправени /, оценени наред с писменото доказателство: саморъчно изготвената бележка, в която са отбелязани характерните особености на подправените парични знаци, и наред с веществените доказателства: другите неистински банкноти, намерени у подсъдимия, сходни по външни белези с инкриминираните такива. Следователно, налице е доказателствена обезпеченост на извода, че е налице субективната страна на състава, а възражението в тази насока не може да бъде споделено.
С оглед на изложеното, настоящата инстанция намери, че липсва нарушение по чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК, откъдето следва, че не се поражда процесуална необходимост от отмяна на въззивния акт и връщане на делото за ново разглежданте от друг състав на апелативния съд, а искането в тази насока не може да бъде удовлетворено.
Не е допуснато нарушение по чл. 348, ал. 1, т. 1 НПК.
Съдът е квалифицирал деянието по чл. 244, ал. 1, пр. 1НК, която правна квалификация съответства на правилно установените релевантни факти, тоест, материалният закон е приложен правилно. Не е приложима хипотезата на чл. 9, ал. 2 НК, тъй като инкриминираното деяние се отличава със завишена степен на обществена опасност, което е пречка за приложение на посочената разпоредба. За да бъде квалифицирано извършеното по чл. 9, ал. 2 НК, следва деянието да носи белезите на малозначителност или неговата обществена опасност да е явно незначителна, а инкриминираното деяние носи белезите на обществена опасност, типична за този вид престъпления. Не може да бъде удовлетворено искането на подсъдимия за отмяна на осъдителните съдебни актове и оправдаването му от настоящата инстанция, тъй като това би било възможно само в хипотезата на чл. 354, ал. 1, т. 2 вр. чл. 24, ал. 1, т. 1 НПК, която, в случая, не е налице.
Не е допуснато и нарушене по чл. 348, ал. 1, т. 3 НПК.
Въззивният съд е отчел като смекчаващи следните обстоятелства: чистото съдебно минало на дееца, лошото качество на извършената подправка на процесните банкноти, позволяващо различаването им от истински парични знаци без специални знания, общият стойностен размер на неистинските банкноти, който не надвишава минималната работна заплата, към момента на деянието, това, че престъплението е улеснено вследствие проявеното невнимание и неопитност, от страна на касиерката. Доколкото настоящето производство се води само по жалба на подсъдимия, в която хипотеза неговото правно положение не може да бъде влошавано, само като констатация, следва да се посочи, че две от изброените обстоятелства нямат характер на смекчаващи такива, а именно: лошото качество на подправените банкноти и неопитността на касиерката, която е можела при проявена бдителност да различи неистинските банкноти от истински такива. Това е така, защото качеството на осъществената подправка на банкнотите не влияе на степента на обществена опасност на деянието, която е завишена и в двата случая, тъй като по един и същи начин са засегнати негативно защитените обществени отношения. Що се отнася до поведението на касиерката, то също няма отношение към степента на обществена опасност на деянието, а има значение единствено за своевременно разкриване на престъплението. Що се отнася до сочените в жалбата обстоятелства, които, според жалбоподателя, са смекчаващи такива, но не са отчетени / добрите му характеристични данни и оказаното съдействие при разследването на досъдебната фаза /, следва да се посочи, че такива данни по делото не са налице, поради което не е имало основание тези обстоятелства да бъдат ценени в негова полза.
На следващо място, въззивният съд е оценил като отегчаващи следните обстоятелства: проявеното неправомерно поведение на дееца извън правната квалификация по чл. 244 НК, изразило се в нанесената имуществена вреда на юридическото лице, което е продало стока, а не е получило редовни банкноти, и опитът да получи парични средства, които не му следват, връщайки „закупената“ стока. Като отегчаващо обстоятелство е съобразено и това, че у дееца са открити и други неистински парични знаци, чието бъдещо включване в гражданския оборот също би накърнило защитените обществени отношения.
Настоящата инстанция счита, че изложените по-горе обстоятелства имат характер на отегчаващи такива и правилно са съобразени в тази насока от съда. В мотивите на обжалваното решение не се съдържа довод, че жалбоподателят е възнамерявал да извърши престъпление по чл. 209 НК, поради което възражението в тази насока не може да бъде коментирано. Работата като художник на свободна практика е вид трудова заетост, но това обстоятелство самостоятелно не би могло да промени крайния извод относно справедливостта на наказанието. Що се отнася до възрастта на жалбоподателя, който е бил на 35 години, към датата на деянието, тя надхвърля критерия „млада възраст“, който се използва за нуждите на наказателното производство. Вярно е, че посредством връщане на стоката в магазина, причинената имотна вреда е възстановена, но, доколкото това е направено с цел да бъде ощетено юридическото лице, което е щяло да предаде автентични банкноти за стока, която фактически не е платена, това поведение по своя характер е неправомерно и не би могло да се цени като смекчаващо обстоятелство.
Въззивният съд, а преди това и първата инстанция, са счели, че е налице превес на смекчаващи обстоятелства, поради което, при условията на чл. 54 НК, са определили наказание „лишаване от свобода“, в размер на две години и осем месеца, което е близо до възможния минимум по чл. 244, ал. 1 НК / две години „лишаване от свобода /. Липсват основанията на чл. 55 НК, доколкото и двете предпоставки на посочения текст не са налице, поради което настоящата инстанция споделя становището на съда, че наказанието следва да бъде наложено при хипотезата на чл. 54 НК. ВКС не намира основание за по-нататъшно смекчаване на наказанието, тъй като това би било несъобразено със завишената обществена опасност на инкриминираното деяние и би било в разрез с целите по чл. 36 НК. Ето защо, определеното наказание две години и осем месеца „лишаване от свобода“, отложено по реда на чл. 66 НК, за срок от четири години, отговаря на законовия критерий за справедливост, а доводът за допуснато нарушение по чл. 348, ал. 1, т. 3 НПК не може да бъде споделен. При определяне срока на условното осъждане е взето предвид, че за поправяне на осъдения е необходимо завишаване на минималния изпитателен срок по чл. 66 НК с една година, с оглед на което е прието, че срокът по чл. 66 НК следва да възлиза на четири години.
По изложените съображения, ВКС намери, че жалбата е неоснователна и следва да бъде оставена без уважение.
Водим от горното и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 НПК, ВКС, ІII НО,
Р Е Ш И:
ОСТАВЯ в СИЛА въззивно решение на Пловдивски апелативен съд № 188 от 20.12.2022 г, по ВНОХД № 345/22.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: