Върховният административен съд на Р. Б. - Петчленен състав - II колегия, в съдебно заседание на шестнадесети ноември две хиляди и двадесет и трета година в състав: Председател: Г. Ч. Членове:

ГАЛИНА СОЛАКОВАКАЛИНА АРНАУДОВАХАЙГУХИ Б. Й. при секретар Г. Л. и с участието на прокурора М. А. изслуша докладваното от съдията Р. Й. по административно дело № 9592/2023 г.

Производството е по реда на чл.208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК).

Образувано е по касационна жалба на С. С., чрез пълномощника адвокат Ю. Д. срещу решение № 8079 от 24.07.2023 г. по адм. дело № 789 по описа за 2022 г. на Върховния административен съд, седмо отделение, с което е отхвърлена жалбата му срещу Вътрешни правила за организацията на работата в Министерство на вътрешните работи (МВР) по заявителски материали за престъпления от общ характер, одобрени със заповед № 8121з-780/24.10.2014 г. на министъра на вътрешните работи, изменени и допълнени със заповед № 8121з-306/20.03.2015 г. и заповед № 8121з-1073/04.09.2018 г. (Вътрешни правила).

В касационната жалба са изложени съображения за неправилност на обжалваното решение като постановено при нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост - отменителни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Касаторът счита, че тричленният състав е пренебрегнал твърденията му, не е изложил дължимите мотиви, позовал се е на неприложими нормативни актове, налице са били основания за отвод на съдията-докладчик. За необсъдени намира оплакванията му за неприкосновеност на личния живот и правото на защита на личните данни. От цитирана практика на Върховния административен съд (ВАС) и Комисията за защита на личните данни (КЗЛД) обосновава твърдение, че оспорените по настоящото дело Вътрешни правила имат характера на подзаконов нормативен акт, който е заменил отменената Инструкция № Із-2843 от 29.11.2010 г. за организация на работата в МВР по заявителски материали за престъпления от общ характер. Същите не са обнародвани в Държавен вестник (ДВ), поради което ги счита за нищожни и изразява несъгласие с мотивите на тричленния състав в тази насока, свързани с неизпълнение указанията дадени в определение № 8030/26.09.2022 г. по адм. дело № 3258/2022 г. на ВАС, петчленен състав. Излага подробни разсъждения в подкрепа на твърдението си, че Вътрешните правила трябва да се квалифицират като нормативен акт, а предметът им на действие включва и обработване на лични данни, което на основание чл. 29, ал. 2 от Закона за Министерство на вътрешните работи (ЗМВР) следва да се предвиди в инструкция, а не чрез заповед на министъра с която са приети правилата. Изразява мнение за неправилно транспониране на Директива (ЕС) 2016/680 на Е. П. и на Съвета от 27.042016 г. относно защитата на физическите лица във връзка с обработването на лични данни от компетентните органи за целите на предотвратяването, разследването, разкриването или наказателното преследване на престъпления или изпълнението на наказания и относно свободното движение на такива данни (Директива (ЕС) 2016/680), само частично в общия закон - Закона за защита на личните данни (ЗЗЛД), но не и в специалния ЗМВР. Заявява, че тричленният състав се е позовал на Инструкция № 8121з-1122 от 12.09.2015 г. за реда за обработка на лични данни в МВР, отм., която е отменена с Инструкция № 8121з-1280 от 07.10.2021 г. за реда за обработване на лични данни в МВР, обн. ДВ, бр. 87/2021 г. Цитира практика на Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ), според която запазване личните данни на оправданите лица без ограничение на периода от време и ограничените възможности да се поиска заличаване, представлява непропорционална намеса в правото на зачитане на личния живот и е нарушение на чл. 8 от Европейската конвенция за правата на човека (ЕКПЧ). Намира, че в обжалваното решение съдът не се е съобразил с тази практика. Възразява срещу извода, че с Вътрешните правила само се организира работата на служители на МВР, свързана с противодействие на престъпността, тъй като с тях се засягат и основните права на гражданите, включително обработването на лични данни, което според касатора противоречи на принципите за правовата държава и законност, застъпени в Конституцията и цитирани решения на Конституционния съд (КС). Съдът не е обсъдил възраженията му за нарушение на чл. 8 ЕКПЧ и нямат законова опора мотивите му, че получаване на информация от МВР по противодействие на престъпната дейност не може да се осъществи без събиране на лични данни. Прави искане за отправяне на преюдициално запитване до Съда на Европейския съюз (СЕС), че чл. 7, чл. 8, чл. 52 от Хартата за основните права на ЕС (ХОПЕС), както и чл. 5 и чл. 8 Директива (ЕС) 2016/680 не допускат общо и неизбирателно съхранение на личните данни на всички лица срещу които е постъпил сигнал за извършено престъпление. Заявява, че това трябва да бъде предвидено в закон, да преследва законова цел и да е необходимо, като се позовава на практика на ЕСПЧ и СЕС, с която счита, че тричленният състав не се е съобразил. Посочва, че в информационните масиви на МВР се съхраняват лични данни на лица, събирани със съответни карти на основание Вътрешните правила, поради което намира за неправилен извода на тричленния състав, че последните не са правно основание за обработване на данните и уреждат само вътрешна материя за МВР. Изразява мнение, че в оспореното решение не е съобразено правото на ЕС, а съдът се е основал изводите си преимуществено на ЗМВР, без да извърши преценка за неговото съответствие – чл. 25 и чл. 26 ЗМВР срещу чл. 7, чл. 8, чл. 52 ХОПЕС, респективно неточното транспониране на чл. 49 ЗЗЛД. В тази връзка се позовава на заключение на генералния адвокат по дело С-118/22 на СЕС и намира за формални мотивите на съда, че с изменението на ЗЗЛД в ДВ, бр. 17/2019 г. е осигурено ефективно прилагане на Общия регламент относно защита на данните - Регламент (ЕС) 2016/679 (ОРЗД). Съдът се е позовал повече на ЗМВР, отколкото на ЗЗЛД. Прави подробен преглед на приложимите общностно право, национално законодателство и практика на СЕС за понятията обществен ред и сигурност в контекста на защита на личните данни с извод, че същите не се припокриват. Счита, че в разглежданата материя ЗМВР не е специален по отношение ЗЗЛД. По изложените съображения касаторът иска отмяна на решението и постановяване на друго по съществото на спора, с което да се обяви нищожност или да се отменят атакуваните Вътрешни правила. С нарочна писмена молба от 16.11.2023 г. е потвърдил искането си за отправяне на преюдициално запитване до СЕС с поставени нови четири въпроса. Претендира присъждане на съдебни разноски за двете инстанции.

Ответната страна - министър на вътрешните работи, оспорва касационната жалба чрез процесуалния представител юрисконсулт В. Т. в съдебно заседание и депозирани писмени бележки по подробно изложени съображения. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение.

Представителят на Върховна административна прокуратура дава обосновано заключение за неоснователност на касационната жалба.

Върховният административен съд, Втора колегия, петчленен състав, след като прецени допустимостта на касационната жалба, наведените отменителни касационни основания и с оглед на чл. 218 АПК, приема за установено следното от фактическа и правна страна:

Касационната жалба е процесуално допустима като подадена в срок и от надлежна страна, а разгледана по същество е неоснователна.

За да постанови атакуваното съдебно решение, тричленният състав на ВАС, седмо отделение е установил от фактическа страна, че в информационните фондове на МВР се обработват данни за С. С., във връзка с провеждани наказателни производства и проверки за наличие на данни за престъпления от общ характер и е извършена полицейска регистрация № 7350/12.04.2012 г., чието снемане е отказано с необжалвана заповед № 3286з-4188/17.10.2018 г. С решение № 328605-64/28.02.2019 г. на директора на Главна дирекция „Национална полиция“ (ГДНП) в производство по искане за достъп до лични данни по реда на чл. 26, ал. 1 ЗЗЛД, отм. ДВ, бр. 17 от 2019 г. и искане за заличаване на лични данни по реда на чл. 28а, т. 1 ЗЗЛД, отм. ДВ, бр. 17 от 2019 г., вр. чл. 25, ал. 3 ЗМВР, доп. ДВ, бр. 17 от 2019 г. и чл. 11, т. 5 от Инструкция № 8121з-1122/12.09.2015 г., цялата отм. ДВ, бр. 87 от 19.10.2021 г., е отказано заличаване личните данни на Стефанов във връзка със ЗМ № 2255/2011 г. по описа на 09 РПУ-СДВР и свързаното с него наказателно производство по НОХД № 2174/2015 г. по описа на Софийски градски съд (СГС). Със заповед №3286ц-1671/15.05.2017 г. на директора на ГДНП от информационните фондове на МВР е снета полицейската му регистрация № 6822/04.08.2011 г., извършена в 09 РПУ-СДВР по досъдебно производство № 2255/2011 г. на основание чл. 68, ал. 6, т. 2 ЗМВР.

По отношение атакуваните Вътрешни правила за организацията на работата в МВР по заявителски материали за престъпления от общ характер е установено, че са утвърдени със заповед на министъра № 8121з-780/24.10.2014 г. на основание чл. 33, т. 9 ЗМВР и са изменени и допълнени със заповед № 8121з-306/20.03.2015 г. и заповед № 8121з-1073/04.09.2018 г. Същите имат за предмет организация на работата в структурите на МВР по приемане, регистриране, докладване, движение и контрол по заявителски материали (ЗМ) за престъпления от общ характер, както и отразяване на съответните данни в информационните фондове на министерството. Тричленният състав подробно е описал съдържанието на Вътрешните правила по раздели със съответните им структура и съдържание, включително същността на ЗМ, структурите за работа тях, завеждането им в деловодните регистри и вида на съдържащите се данни, движението на ЗМ и обвързването му с единен номер на престъпление в Единната информационна система за противодействие на престъпността (ЕИСППП), редът за приемане, докладване и регистриране на ЗМ, определяне на отговорен служител, който да извърши проверката, препращане на съобщението на компетентната структура на МВР, задължението за уведомление на лицето съобщило за извършено престъпление, работата по ЗМ и отразяването й в информационните носители на „Интегрирана регионална полицейска система“ (ИРПС), наличието на образувано досъдебно производство, отразяване на информацията от материалите по ЗМ в информационни носители като карта „Съобщение за извършено престъпление“ (СИП), както и карта „Съобщение за установен извършител на престъпление“ (СУИП), в случаите когато е образувано досъдебно производство и има привлечен обвиняем, въвеждане на информацията в ИРПС, създаваните информационни фондове, свързани с обработка на данни от ЗМ, които уреждат съхраняването на данните за регистрацията и движението по ЗМ, освен в регистъра за ЗМ и в автоматизирани информационни фондове като ИРПС, автоматизирана информационна система (АИС) „Централен полицейски регистър“, АИС „Централна полицейска статистика“ и автоматизирани системи за деловодна дейност, целите за които се ползват данните от ЗМ, обработвани чрез информационните фондове и структурите, които поддържат регистри за ЗМ и ИРПС и ползват информацията от автоматизираните информационни фондове, контрола по организацията на работата по ЗМ от ръководителите на структурите на МВР на които е възложен, методическото ръководство по правилното отразяване на информацията по ЗМ в информационните фондове, определяне на структурата, която осигурява поддръжка на общосистемната информация, необходима за работата на информационните фондове, и провеждането на обучения за работа със специализираните софтуерни продукти.

По отношение допустимостта на жалбата тричленният състав е съобразил дадените му задължителни указани с определение № 8030/26.09.2022 г. по адм. дело № 3258/2022 г. на ВАС, петчленен състав, според които по силата на оспорените Вътрешни правила МВР събира, обработва и съхранява лични данни на лица, които са пострадали от престъпление или които са уличени в извършването на престъпление от общ характер във връзка с регистрирани ЗМ. С. е лице по отношение на което е налице попълнена карта СУИП, следователно негови лични данни също са събирани, обработвани и съхранявани в регистрите на МВР, на основание приетите Вътрешни правила. С това са засегнати правата и законните му интереси, което поражда правен интерес да ги оспорва.

С оглед принципа на чл. 142, ал. 1 АПК, че съответствието на административния акт с материалния закон се преценява към момента на издаването му, тричленният състав с оглед момента на утвърждаване на Вътрешните правила - 24.10.2014 г., е определил за приложим действащият ЗМВР, обн. ДВ, бр. 53/27.06.2014 г., като е обсъдил негови изменения отнасящи се за спорния предмет, включително прецизиране забраната по чл. 25а, нов ДВ, бр. 17/2019 г. Посочил е, че съгласно чл. 29, ал. 2 ЗМВР редът за обработване на лични данни се определя с инструкция на министъра, като противно на възражението на касатора е отчел приложението както на предходната Инструкция № 8121з-1122 от 12.09.2015 г. за реда за обработка на лични данни в МВР, отм., така и на заменилата я Инструкция № 8121з-1280 от 07.10.2021 г. за реда за обработване на лични данни в МВР, обн. ДВ, бр. 87/2021 г.

От правна страна, след анализ на приложимите правни норми е преценено, че действията, чиято организация е регламентирана във Вътрешните правилата, се изпълнява при осъществяване на основни дейности на МВР, като разследването на престъпления и неразривно свързаната с нея информационна дейност. Изведен е дедуктивен извод, че дейността не може да се осъществи без събирането на информация, която съдържа сведения за събитието на престъплението, извършителя и пострадалия, а тази информация няма как да не съдържа лични данни. От отношение възражението на касатора, че за този извод няма законова опора следва да се посочи неговият емпиричен характер основан на възприятието, че получаването на информация от МВР по противодействие на престъпната дейност касае лица и не може да се осъществи без събиране на личните им данни, тъй като, както извършителите на престъпленията, така и пострадалите в повечето случаи, са физически лица, чиито данни неизбежно се обработват в процеса на работата. Важно е дали след приключване на тази работа за събраните лични данни съществува механизъм за заличаването им. Такъв логично не е предвиден в атакуваните Вътрешни правила, тъй като същите нямат нормативен характер, но е уреден в приложимите Инструкция № 8121з-1280 от 07.10.2021 г. за реда за обработване на лични данни в МВР и Инструкция № 8121з-748 от 20.10.2014 г. за определяне на срокове за съхранение на лични данни, обработвани в МВР, обн., ДВ, бр. 88 от 24.10.2014 г.

Тричленният състав е намерил за несъстоятелно възражението на Стефанов за неправилно транспониране на Директива (ЕС) 2016/680, първо защото Вътрешните правила нямат нормативен характер, но и защото същата е приета след тях - на 27.04.2016 г. Отчел е, че със Закона за изменение и допълнение на ЗЗЛД, обн. ДВ бр. 17/2019 г., не само е осигурено ефективното прилагане на ОРЗД, а в националното законодателство е въведена именно Директива (ЕС) 2016/680, с което са определени особените правила във връзка със защитата на физическите лица по отношение обработването на личните данни от компетентните органи за целите на предотвратяването, разследването, разкриването или наказателното преследване на престъпления, или изпълнението на наказания, включително предпазването от заплахи за обществения ред и сигурност и тяхното предотвратяване. Със същото изменение в ДВ, бр. 17 от 2019 г., в глава втора, раздел VІ на ЗМВР са внесени съществени промени с цел гаранция за спазването им.

Като неоснователно е преценено оплакването на жалбоподателя, че личните данни продължават да се съхраняват и след заличаване на полицейската регистрация на субектите, тъй като това не е предмет на процесните Вътрешни правила, а съгласно чл. 24, ал. 3 ЗМВР в приложимата редакция - на горепосочената Инструкция № 8121З-1122/12.09.2015 г. В допълнение на този извод следва да се посочи, че след отмяната на тази инструкция уреждането на отношенията е намерило своето отражение в новата Инструкция № 8121з-1280 от 07.10.2021 г., като тяхната регламентация е предмет и на Инструкция № 8121з-748 от 20.10.2014 г. за определяне на срокове за съхранение на лични данни, обработвани в МВР, която също е била неуспешно атакувана със сходни аргументи, видно от решение № 9507 от 20.09.2021 г. на ВАС по адм. д. № 4069/2021 г., петчленен състав.

Не е било споделено твърдението на Стефанов, че оспорените Вътрешни правила са правното основание за съхранение на негови лични данни, поради което нарушават чл. 6 ЕКПЧ и чл. 47 ХОПЕС, прокламиращи според него презумпцията за невиновност. Посочените разпоредби уреждат правото на справедлив съдебен процес, а презумпцията за невиновност е установена в чл. 5, 2 ЕКПЧ, респективно чл. 48 ХОПЕС. Поради това евентуалната им отмяна не би могла да доведе до търсения от жалбоподателя ефект - преустановяване обработването на личните данни на Стефанов, респ. възможност за претенция за вреди, тъй като обработване на лични данни във връзка с осъществяваните от МВР основни дейности, е предмет на друга уредба, посочена в предходния абзац. По тази причина тричленният състав е намерил, че въпросът относно приложението на чл. 195 АПК и съвместимостта му с чл. 54 от Директива (ЕС) 2016/680 е неотносим към предмета на спора, а искането за неприлагането на чл. 195 АПК, както и свързаното с него искане за отправяне на преюдициално запитване до СЕС на основание чл. 267 ДФЕС (Договора за фунцкиониране на Европейския съюз) (ДФЕС) се явява безпредметно.

При тези мотиви тричленният състав на ВАС, седмо отделение е отхвърлил като неоснователна жалбата на С. С., тъй като издаденият от министъра на вътрешните работи административен акт - заповед № 8121з-780/24.10.2014 г., неразделна част от който са процесните Вътрешни правила за организацията на работа в МВР по заявителски материали за престъпления от общ характер, е законосъобразен. В тежест на Стефанов са възложени разноски за юрисконсултско възнаграждение от 200 лева в полза на МВР.

Решението е валидно, допустимо и правилно. След цялостна преценка на доказателствата по делото, вземайки предвид доводите и възраженията на страните, както и релевантните факти и обстоятелства, тричленният съдебен състав е достигнал до верни правни изводи.

В атакуваното съдебно решение са изложени подробни мотиви по повод предмета на спора с който съдът е бил сезиран, както и са съобразени дадените задължителни указания с определение № 8030/26.09.2022 г. по адм. дело № 3258/2022 г. на ВАС, петчленен състав, във връзка с правния интерес за оспорване. Изпълнението на указанията води до извод, че не са налице основания за отвод на съдебния състав на плоскостта на разпоредбата на чл. 22, ал. 1 от Гражданския процесуален кодекс (ГПК), вр. чл. 144 АПК. Нормата на чл. 21, ал. 1 ГПК поначало е една от процесуалните гаранции за реализиране правото на гражданите за справедлив процес. Законът изисква дейността по събирането и проверката на доказателствата и постановяването на съдебния акт да бъдат осъществени от лица, напълно свободни от всякакви възможни външни въздействия, поставящи под съмнение непредубедеността на съда, а това законодателно изискване е в синхрон и с разпоредбата на чл. 6, ал. 1 ЕКПЧ. В настоящия казус не само заради изпълнение указанията на горната инстанция, но не се констатират и други субективни или обективни причини, поради които съдебният състав да е подходил предубедено към решаването на делото. Напротив, по всички значими въпроси за предмета на спора са изложени обективни и задълбочени мотиви, почиващи на конкретно установени факти. Несъгласието на жалбоподателя с тях е въпрос, касаещ основателността на претенцията му, но не поражда съмнение за предубеденост.

Не могат да бъдат споделени възраженията на касатора, че тричленният състав не е обсъдил оплакванията му, свързани с твърдяно противоречие на Вътрешните правила с принципите за неприкосновеност на личния живот и правото на защита на личните данни. Държавните органи, каквито са органите на МВР действително имат законово задължение, а не право да обработват лични данни в изпълнение на своите правомощия, но това тяхно задължение е нормативно установено в ЗМВР, ЗЗЛД и посочените по-горе инструкции. П. В. правила не са част от тази нормативна уредба, а организират работата в МВР по ЗМ и престъпления от общ характер. Те не могат да създадат пречки на гражданите да реализират правата които имат например по Инструкция № 8121з-748 от 20.10.2014 г. за определяне на сроковете за съхранение на личните данни, обработвани в МВР във връзка с провеждане на наказателното производство по реда на Наказателно-процесуалния кодекс (НПК) и на проверки за наличие на данни за престъпления от общ характер. Последната безспорно е подзаконов нормативен акт по смисъла на чл. 75 АПК, издаден в изпълнение на законовата делегация по чл. 26, т. 3 ЗМВР, в приложимата редакция към момента на издаването й, респ. чл.26, ал.2 ЗМВР, в сегашната редакция. Според последната сроковете за съхранение на личните данни или за периодична проверка на необходимостта от съхранението им се определят от министъра на вътрешните работи с инструкция като администратор на лични данни, съгласно чл. 29, ал. 1 и ал. 2 ЗМВР.

Уреждането на материята на подзаконово ниво с Инструкция № 8121З-1122/12.09.2015 г., Инструкция № 8121з-1280 от 07.10.2021 г. и Инструкция № 8121з-748 от 20.10.2014 г., чийто норми съобразени с ЗЗЛД и ЗМВР, създава достатъчни правни гаранции за правата на гражданите досежно реда за събиране, съхранение и възможностите за заличаване на личните данни. Тези способи са именно нормативно предвидени, поради което неправилно касаторът счита, че и процесните Вътрешни правила имат нормативен характер и подлежат на публикуване в ДВ, защото служат за уреждане на същите отношения. Липсата на такъв характер се извежда от самото им съдържание, без значение дали те са заменили или не Инструкция № Із-2843 от 29.11.2010 г. за организация на работата в МВР по заявителски материали за престъпления от общ характер. Тази липса се потвърждава и от предвидените гаранции за защита на правата на лицата по посочените инструкции.

Според чл. 3 от Инструкция № 8121з-748 от 20.10.2014 г. личните данни се заличават при настъпване на конкретно посочени обстоятелства. Те са законово предвидени в НПК и са свързани с липсата на основание за образуване на наказателно производство или за прекратяването му. Предвидените срокове в чл. 3 са конкретни, след изтичането на които данните се заличават. Поради това не е налице твърдяното от касатора неограничено във времето обработване на лични данни. Сроковете за съхранение на тези данни и периодичната им проверка се определят от администратора на лични данни, какъвто е министърът на вътрешните работи. Тази му компетентност е нормативно уредена не само по силата на чл. 29, ал.1 и ал. 2 ЗМВР, но и в изпълнение на чл. 46, ал. 1 ЗЗЛД, като са съобразени с предвижданията на тази норма.

Неоснователни са възраженията на касатора за неправилно транспонирането на ОРЗД и Директива (ЕС) 2016/680, тъй като същата е въведена във вътрешното право с измененията в ЗЗЛД, съгласно 1а от ДР на същия в ДВ бр. 17/2019 г. Освен това цитираните регламент и директива не могат да бъдат обсъждани, тъй като са извън предмета на настоящия спор. Тези актове на общностното право въвеждат правила и принципи, относно защитата на физическите лица във връзка с обработването на лични данни от компетентните органи за целите на предотвратяването, разследването, разкриването или наказателното преследване на престъпления или изпълнението на наказания. Те включват норми, насочени към държавата членка, която чрез необходимите правни средства следва да осигури прилагането на тези правила и принципи във вътрешното си законодателство. Установените с ОРЗД и Директивата (ЕС) 2016/680 правила и принципи на обработване на данни конкретно се явяват съобразени, доколкото в чл. 25, ал. 3 ЗМВР е направено препращане пряко към ОРЗД, но и към ЗЗЛД, в който е записано, че въвежда изискванията на посочената директива. Не могат да бъдат споделени възраженията свързани с твърдени противоречия на ЗМВР и ЗЗЛД с цитирани норми на ОРЗД, Директивата (ЕС) 2016/680, ХОПЕС, тъй като предмет на разглеждане в настоящото съдебно производство е не съответствието на тези закони с общностното право, а законосъобразността на Вътрешните правила и заповедта с която са приети. Не се квалифицира като процесуално нарушение това, че в мотивите си тричленният състав е цитирал повече ЗМВР, който се явява специален по отношение обработване данните от органите в това министерство, отколкото ЗЗЛД, който се отнася за всички органи които обработват лични данни.

Предвид гореизложеното се налага извод, че тричленният състав на Върховния административен съд, седмо отделение, е постановил правилно решение, което предвид липсата на касационни основания водещи до неговата отмяна, следва да бъде оставено в сила.

Неоснователно е искането на касатора за отправяне на преюдициално запитване до СЕС, направено в касационната жалба за това, че чл. 7, чл. 8, чл. 52 ХОПЕС, както и чл. 5 и чл. 8 Директива (ЕС) 2016/680 не допускат общо и неизбирателно съхранение на личните данни на всички лица срещу които е постъпил сигнал за извършено престъпление, както и поставените въпроси в нарочната молба: 1. Следва ли правото на ЕС и в частност разпоредбите на чл. 7, чл. 8 и чл. 52 ХОПЕС, вр. чл. 4, 1 и 2, чл. 6, чл. 7, чл. 8, чл. 13 Директива 2016/680, да се тълкува в смисъл, че не допуска конкретните дейности, съставляващи обработване (събиране, записване, съхранение и др.) на лични данни за целите по чл. 1 от същата директива, да бъде предвидено във вътрешнослужебен акт, който не е предварително обнародван, поради което не е достъпен за субектите на данните?; 2. Следва ли правото на ЕС, в частност - цитираните в първия въпрос разпоредби, да се тълкува в смисъл, че не допуска общо оправомощаване на МВР, като съдържащото се в разпоредбите на чл. 6, ал. 1, т. 8, чл. 18 и чл. 24 - 26 ЗМВР?; 3. Изпълнява ли подобно общо овластяване в ЗМВР изискването на чл. 8, 2 Директива 2016/680 общите цели на обработването, личните данни, които се обработват и конкретните цели на обработването да бъдат посочени в правото на държавата - членка?; 4. Следва ли правото на Съюза и в частност принципа за ограничаване целта на обработването на лични данни, да се тълкува в смисъл, че не допуска лични данни, събирани със статистически формуляри за целите на полицейската статистика да се обработват в автоматизирани информационни фондове за целите на противодействие на престъпността и опазване на обществения ред?

Съгласно цитираната от самия касатор практика в касационната жалба, Съдът на ЕС вече е имал възможност да изложи вижданията си по поставените въпроси и с оглед на това не е налице установената в член 267, 2 ДФЕС предпоставка за допустимост на преюдициалното запитване – въпросът не е от значение за постановяване на настоящото съдебно решение. Преценката е на компетентния сезиран съд. Смисълът на производството по отправяне на преюдициално запитване е да предостави на националния съдия тълкуване на правото на ЕС, което да му помогне да реши конкретния правен спор, а в настоящия случай липсва такава необходимост. Според чл.628 ГПК, когато тълкуването на разпоредба от правото на ЕС или тълкуването и валидността на акт на органите от ЕС е от значение за правилното решаване на делото, българският съд прави запитване до СЕС. Исканото тълкуване не е от значение за правилното решаване на настоящия правен спор. С оглед на горното съдът следва да остави без уважение искането на касатора за отправяне на преюдициално запитване.

При този изход от спора на ответната страна следва да бъдат присъдени съдебни разноски представляващи юрисконсултско възнаграждение в размер на 200 лева, на основание чл. 144, ал. 1 АПК, чл. 37 от Закона за правната помощ и чл.24 от Наредба за заплащането на правната помощ.

Съобразно изложеното и на основание чл. 221, ал. 2 АПК, Върховният административен съд, Втора колегия, петчленен състав

РЕШИ:

ОСТАВЯ В СИЛА решение № 8079 от 24.07.2023 г. по адм. дело № 789 по описа за 2022 г. на Върховния административен съд, седмо отделение.

ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на С. С. за отправяне на преюдициално запитване до Съда на Европейския съюз.

ОСЪЖДА С. С. да заплати на Министерство на вътрешните работи сумата 200 (двеста) лева, за съдебни разноски.

Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.

Вярно с оригинала,

Председател:

/п/ ГЕОРГИ ЧОЛАКОВ

секретар:

Членове:

/п/ Г. С. п/ К. А. п/ Х. Б. п/ РУМЕН ЙОСИФОВ