О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 892

гр. София, 10.04. 2024 г.

Върховният касационен съд на Р. Б. Търговска колегия, Първо отделение в закрито заседание на девети април две хиляди двадесет и четвърта година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Б. Б. ЧЛЕНОВЕ: К. Г. АНЖЕЛИНА ХРИСТОВА

като изслуша докладваното от съдия Б. Б. ч. т. д. № 954/2023 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 274, ал. 2, изр. 1 ГПК във връзка с чл. 248, ал. 3 ГПК.

Образувано е по частна жалба, подадена от В. И. С. – И. и К. Т. И., чрез процесуалния им пълномощник, срещу определение № 3280 от 14.03.2023 г. по в. гр. д. № 1394/2022 г. на Софийски градски съд в частта, с която е оставена без уважение молбата им с вх. № 6557/24.01.2023 г. с искане за изменение на постановеното по същото дело въззивно решение № 79 от 06.01.2023 г. в частта за присъдените им разноски за производството пред въззивната инстанция.

В частната жалба се поддържат доводи за неправилност и незаконосъобразност на определението по чл. 248 ГПК. Твърди се, че в настоящия случай с оглед предмета на производството – четири осъдителни иска, следва да намери приложение разпоредбата на чл. 2, ал. 5 от Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения (НМРАВ), т. е. – дължимото на страната адвокатско възнаграждение следва да бъде изчислено съобразно материалния интерес на всеки иск поотделно, а не съобразно общия размер на предявените искове. Искането е определеното след намаляване поради прекомерност и предвид уважено възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК адвокатско възнаграждение в размер на 2 500 лв., дължимо за осъществената защита пред въззивната инстанция по осъдителните искове на В. И. С. – И. и К. Т. И., които са уважени, да бъде присъдено в претендирания и доказан за платен размер от 4 000 лв., който не е прекомерен предвид размера на посочените в чл. 7, ал. 2 във вр. с § 2 от ДР на НМРАВ минимални адвокатски възнаграждения, а именно в размер на 4 134.78 лв.

В срока по чл. 276, ал. 1 ГПК не е постъпил писмен отговор против частната жалба от насрещната страна – „Ю. Б. АД, [населено място].

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на жалбоподателите, приема следното:

Частната жалба е подадена от надлежни страни, срещу подлежащо на обжалване по реда на чл. 274, ал. 2 ГПК определение на въззивен съд, при спазване на едноседмичния преклузивен срок и е процесуално допустима.

Разгледана по същество, частната жалба е неоснователна, по следните съображения:

С определение № 510 от 06.03.2024 г. по т. д. № 955/2023 г., постановено в производство по чл. 288 ГПК, настоящият състав не допусна касационно обжалване по касационната жалба на „Ю. Б. АД срещу решение № 79 от 06.01.2023 г. по в. гр. д. № 1394/2022 г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено първоинстанционното решение от 16.08.2021 г. по гр. д. № 45662/2016 г. на Софийски районен съд в частта, с която на основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД банката е осъдена да заплати на В. И. С. – И. и К. Т. И. сумите, както следва: 14 047.01 лв., представляваща недължимо платени суми поради валутна разлика между швейцарския франк и лева за периода от 12.08.2011 г. до 01.09.2015 г. по Договор за кредит за извършване на строеж/довършване на недвижим имот № HL25296 от 03.08.2007 г., ведно със законната лихва от подаване на исковата молба – 12.08.2016 г., до окончателното изплащане; 589.27 лв., представляваща недължимо платени суми поради валутна разлика между швейцарския франк и лева за годишна такса за управление на кредита за периода от 12.08.2011 г. до 01.09.2015 г. по Договор за кредит за извършване на строеж/довършване на недвижим имот № HL25296 от 03.08.2007 г., ведно със законната лихва от подаване на исковата молба – 12.08.2016 г., до окончателното изплащане; 4 085.47 лв., представляваща недължимо платени суми за периода от 12.08.2011 г. до 01.09.2015 г., в резултат на едностранно изменение на лихвения процент на възнаградителната лихва по Договор за кредит за извършване на строеж/довършване на недвижим имот № HL25296 от 03.08.2007 г., ведно със законната лихва от подаване на исковата молба – 12.08.2016 г., до окончателното изплащане и 57.41 лв., представляваща недължимо платени суми за годишна такса за управление на кредита за периода от 12.08.2011 г. до 01.09.2015 г, в резултат на едностранно изменение на лихвения процент по Договор за кредит за извършване на строеж/довършване на недвижим имот № HL25296 от 03.08.2007 г., ведно със законната лихва от подаване на исковата молба – 12.08.2016 г., до окончателното изплащане.

С оглед на това, налице са предпоставките за произнасяне по настоящата частна жалба.

С въззивното решение – предвид изхода на делото, в полза на въззиваемите/ищци, съставът на Софийски градкси съд е приел, че следва да им се присъдят сторените във въззивното производство разноски, чийто размер възлиза на 4 000 лв. – заплатено възнаграждение за един адвокат за осъществяване на процесуално представителство във въззивната инстанция. Счетено е, че направеното от насрещната страна възражение за прекомерност по чл. 78, ал. 5 ГПК на платеното възнаграждение е основателно и възнаграждението е прекомерно съобразно действителната правна и фактическа сложност на делото, в който случай съдът може по искане на насрещната страна да присъди по-нисък размер на разноските в тази им част, но не по-малко от минимално определения размер съобразно чл. 36 ЗАдв. При тази преценка и предвид, че минималният размер на адвокатското възнаграждение, определен съобразно чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, възлиза на сумата от 1 093.37 лв., спрямо който заплатеното от В. И. С. – И. и К. Т. И. адвокатско възнаграждение е в значително по-висок размер, съдът е приел, че липсата на фактическа и правна сложност на делото, както и обстоятелството, че във въззивното производство е проведено едно открито съдебно заседание, обуславят извод адвокатското възнаграждение да се намали на 2 500 лв.

Сезиран с молба на настоящите жалбоподатели по чл. 248 ГПК, с аналогични на изложените вече във въззивното решение аргументи, съставът на Софийски градски съд е приел, че не са налице предпоставки за изменение на решението в частта за разноските. Счел е, че правилно и съобразно разпоредбата на чл. 78, ал. 5 ГПК – при направено възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение от насрещната страна, е определил, че минималният размер на възнаграждението, съобразно чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, възлиза на сумата от 1 093.37 лв. Потвърдил е извода си, като е взел предвид правната и фактическата сложност на делото, че на В. И. С. – И. и К. Т. И. се дължат от банката разноски за платено адвокатско възнаграждение в размер на 2 500 лв.

Независимо от сочените от жалбоподателите аргументи за дължащо им се възнаграждение за всеки от предявените искове поотделно, частната жалба е неонователна, предвид обвързаността на материалния интерес, посочен в чл. 7, ал. 2 от НМРАВ, с минималните размери на адвокатските възнаграждения, установени със същата наредба, когато съдът е сезиран с възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК. Ако счете възражението за прекомерност на договореното адвокатско възнаграждение за основателно, съдът не може да го намали под минималния размер, определен в НМРАВ.

С Решение на Съда на Европейския съюз от 25 януари 2024 г. по дело C-438/22 е даден отговор дали и в каква степен, при определяне на подлежащите на възстановяване разноски за адвокатско възнаграждение, националните съдилища са обвързани от тарифа за минимални адвокатски възнаграждения, приета от съсловна организация на адвокати, в която те членуват задължително по закон. В решението на СЕС е прието, че член 101, параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС следва да се тълкува в смисъл, че ако се установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочените разпоредби, националният съд е длъжен да откаже да я приложи. Национална уредба, съгласно която: - от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, - и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на конкуренцията „с оглед на целта“ по смисъла на тази разпоредба от ДФЕС.

Даденото с решението по преюдициалното запитване разрешение, което съобразно чл. 633 ГПК е задължително за всички съдилища, означава, че при преценката си за размера на подлежащите на възстановяване разноски за адвокатско възнаграждение на страната, в чиято полза е разрешен спорът, и в приложение на разпоредбата на чл. 78, ал. 5 ГПК, съдът не е обвързан от посочените в НМРАВ минимални размери на адвокатското възнаграждение.

С оглед на изложеното, настоящият състав счита, че отсъства основание на частните жалбоподатели да се присъди по-високо от определеното с решението на въззивната инстанция възнаграждение за процесуална защита в размер от 2 500 лв., така, че то да се яви съобразено и съразмерно с предвидения в НМРАВ минимален размер на адвокатското възнаграждение, което според жалбоподателите, изчислено не като сбор, а съобразно цената на всеки един от съединените четири осъдителни иска, възлиза на 4 134.78 лв.

Въведеният с разпоредбата на чл. 78, ал. 5 ГПК минимален праг на разноските за адвокатско възнаграждение – в размер не по-нисък от минималния, определен в НМРАВ, следва да се счита за ограничение на конкуренцията с оглед на целта му по смисъла на чл. 101, пар. 1 ДФЕС. Поради това, при разглеждане на релевирано възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК, възнаграждението следва да се определи с оглед цената на предоставените услуги, като от значение са видът на спора, интересът, видът и количеството на извършената работа и преди всичко фактическата и правна сложност на делото. Въззивният съд в обжалвания съдебен акт, постановен преди горецитираното решение на СЕС, макар формално да е изчислил и посочил дължим съобразно приложимите разпоредби на НМРАВ минимален размер на авокатското възнаграждение, в действителност, при уважаване на възражението по чл. 78, ал. 5 ГПК, е отчел именно тези критерии и е формирал извод за размера на дължимото на въззиваемите адвокатско възнаграждение въз основа на тях.

По тези съображения атакуваното определение следва да бъде потвърдено.

Така мотивиран, съставът на Върховния касационен съд, Търговска колегия, Първо отделениеОПРЕДЕЛИ :

ПОТВЪРЖДАВА определение № 3280 от 14.03.2023 г. по в. гр. д. № 1394/2022 г. на Софийски градски съд в частта, с която е оставена без уважение молбата на В. И. С. – И. и К. Т. И. по чл. 248 ГПК за изменение на постановеното по същото дело въззивно решение № 79 от 06.01.2023 г. в частта за присъдените им разноски, представляващи платено адвокатско възнаграждение за производството пред въззивната инстанция.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.