Р Е Ш Е Н И Е

№ 124

гр. София, 24.07.2024 г. В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Р. Б. Търговска колегия, Първо отделение, в открито съдебно заседание на десети юни през две хиляди двадесет и четвърта година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Е. Ч.

ЧЛЕНОВЕ: ВАСИЛ ХРИСТАКИЕВ

М. Б.

при участието на секретаря И. А. като изслуша докладваното от съдия Бойчева т. д. № 342 по описа за 2023 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 290 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на М. Й. М., А. Н. П. и П. Н. П. – наследници на починалия в хода на процеса ищец Н. П. К., против решение № 144/12.08.2022 г. по в. гр. д. № 182/2022 г. по описа на Окръжен съд - Видин, ГО, I възз. състав, в частта, с която е потвърдено решение от 14.02.2022 г. по гр. д. № 332/2021 г. на Районен съд – Видин за отхвърляне на предявения от Н. П. К. против “УНИКРЕДИТ БУЛБАНК” АД осъдителен иск за сумата от 12 386,92 лева, представляваща получена без основание сума в периода 19.02.2007 г. - 07.01.2014 г. във връзка с призната за нищожна клауза от общите условия към договор за ипотечен кредит от 19.02.2007 г., ведно със законната лихва върху същата от датата на подаване на исковата молба – 22.02.2021 г., до окончателното й плащане.

От касаторите са въведени оплаквания по чл. 281, т. 3, предл.1 и 2 ГПК за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон и съществени процесуални нарушения. Поддържа се, че същото е постановено в противоречие със задължителната за националните съдилища практика на Съда на ЕС - решение от 16.07.2020 г. по съединени дела С-224/19 и С-259/19, решение от 09.07.2020 г. по съединени дела С-698/18 и С-699/18 и решение от 22.04.2021 г. по дело С-485/19, съгласно която не се допускат национални правни уредби, според които давностният срок по искове на потребители срещу търговци по повод на надплатени суми вследствие на едностранна промяна на лихва по договор за банков кредит започва да тече от момента на неоснователното обогатяване. Сочи се, че предвид дългосрочния характер на процесния договор за банков кредит, сключен за срок от 30 години, принципът на ефективност, гарантиран на потребителите от Директива 93/13/ЕИО, се нарушава при прилагане на петгодишен давностен срок, тъй като води до изключително трудно упражняване на предоставените на потребителя права. Обосновава се, че в случая от значение е и фактът, че незаконосъобразното едностранно увеличаване на лихвата по кредита вследствие на неравноправни клаузи е установено от ищеца потребител в един по-късен момент от изпълнението на договора - близо 12 години след сключването на кредитната сделка. Счита се, че предвид това прилагането на давността правело невъзможно потребителят да защити гарантираното му от горецитираната директива (по-специално принципа на ефективност) право да си възстанови надплатените суми. Аргументира се, че пропускът на потребителя да предяви претенцията си в давностния срок не се дължи на неговото бездействие, а на обстоятелството, че същият не е знаел и не е имало как да знае, че неговите права са нарушени от едностранния характер на промяната на лихвата. Направено е оплакване, че окръжният съд не е разгледал нито един от наведените във въззивната жалба доводи и възражения, не е обсъдил и цитираната задължителна практика на СЕС, нито причината за неприлагането й, с което е допуснал съществено процесуално нарушение. Релевира се, че втората инстанция се е позовала единствено на практика на Пленума на ВС от 1979 г. относно началния момент на течение на давността при неоснователно обогатяване, като същата била неприложима в разглеждания случай, предвид практиката на Съда на ЕС.

Ответникът по касация “УНИКРЕДИТ БУЛБАНК” АД оспорва подадената жалба като неоснователна. Поддържа, че отхвърлителното въззивно решение е правилно и моли същото да бъде оставено в сила.

Подадена е и частна касационна жалба от “УНИКРЕДИТ БУЛБАНК” АД, ЕИК[ЕИК], насочена против въззивното решение в частта, имаща характер на определение, с което е потвърдено определение от 24.03.2022 г. по гр. д. № 332/2021 г. по описа на Районен съд – Видин за оставяне без уважение молбата на банката за изменение на първоинстанционното решение в частта за разноските. Релевира се, че неправилно не са присъдени на банката претендираните разноски за адвокатско възнаграждение, след като ищцовата претенция е изцяло отхвърлена.

Ответниците по частната касационна жалба оспорват същата като неоснователна.

С Определение № 582/12.03.2024 г., постановено по настоящото дело, е допуснато касационно обжалване на горепосоченото въззивно решение на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за произнасяне по следния правен въпрос: “Длъжен ли е въззивният съд, като съд по същество на правния спор, да направи свои фактически и правни изводи по делото, като обсъди в тяхната съвкупност всички допустими и относими доказателства, възражение и доводи на страните?”.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, след преценка на данните по делото и заявените касационни основания, съобразно правомощията си по чл. 290, ал. 2 ГПК приема следното:

В случая въззивният съд, за да потвърди решението на първата инстанция, е приел, че не се спори между страните и се установява от представения по делото договор за ипотечен кредит, че е налице валидно облигационно правоотношение от 19.02.2007 г., съгласно което ответната банка, в качеството на кредитор, е предоставила на първоначалния ищец Н. П. К., в качеството на кредитополучател, парична сума в размер на 84 800 лева, със срок на издължаване 21.03.2037 г., както и че кредитополучателят е изплатил лихвата върху главницата след увеличението й – в по-голям от първоначално договорения размер. Съобразил е обстоятелството, че се признава от ответника, че клаузите на договора и общите условия към него не са индивидуално уговорени с кредитополучателя, съгласно чл. 146, ал. 1 ЗЗП. Счел е, че спорният по делото въпрос се заключава до това дали вземането е погасено по давност. Преценил е, че правилно е прието от районния съд за основателно възражението на ответника по чл. 110 ЗЗД за настъпила погасителна давност по отношение на ищцовата претенция, произтичаща от фактическия състав на неоснователното обогатяване, за периода от датата на сключване на договора - 19.02.2007 г., до 07.01.2014 г., съгласно задължителните разяснения, дадени в т. 7 от Постановление № 1 от 28.05.1979 г. по гр. д. № 1/1979 г. на Пленума на ВС. Акцентирал е, че когато договорът бъде признат за нищожен или бъде унищожен, основанието не е налице при самото извършване на престацията, поради което следва да се приеме, че давностният срок започва да тече от деня на получаването й, т. е. в случая от датите на заплащане от ищеца на всяка една от месечните вноски, включваща и възнаградителната лихва. Намерил е, че за платените суми преди 23.02.2014 г. е изтекъл петгодишният давностен срок по чл. 110 ЗЗД, поради което предявената претенция за този период е погасена по давност. Добавил е, че и към момента на предявяване на иска по гр. д. № 45/2019 г. на ВРС давността за процесния период по настоящото дело е била изтекла.

Въззивният съд е потвърдил и определението на първата инстанция, с което е оставено без уважение искането на банката за изменение на постановеното по делото решение в частта за разноските. Изложени са съображения относно приложение на приетото в решение от 16.07.2020 г. по съединени дела С-224/19 и С-259/19 на СЕС, че член 6, параграф 1 и член 7, параграф 1 от Директива 93/13, както и принципът на ефективност, трябва да се тълкуват в смисъл, че не допускат правна уредба, която позволява част от процесуалните разноски да се възлагат върху потребителя в зависимост от размера на недължимо платените суми, които са му били върнати вследствие на установяването на нищожност на договорна клауза поради неравноправния й характер, като се има предвид, че подобна правна уредба създава съществена пречка, която може да възпре потребителя да упражни предоставеното от Директива 93/13 право на ефективен съдебен контрол върху евентуално неравноправния характер на договорните клаузи. Съобразявайки горното и позовавайки се на обстоятелството, че претенцията се основава и е във връзка с призната нищожност на клаузи на договора за кредит, въззивната инстанция е приела, че при този изход на спора не следва да бъдат възлагани върху въззивника сторените от въззиваемата страна разноски.

По въпроса, по който е допуснато касационно обжалване:

Относно правомощията на въззивния съд е налице задължителна практика на касационната инстанция - Тълкувателно решение от 09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, т. 19 от Тълкувателно решение от 04.01.2001 г. по гр. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, както и константна такава - в решение № 55/03.04.2014 г. по т. д. № 1245/2013 г. на ВКС, ТК, І т. о., решение № 63/17.07.2015 г. по т. д. № 674/2014 г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 263/24.06.2015 г. по т. д. № 3734/2013 г. на ВКС, ТК, І т. о., решение № 180/11.01.2016 г. по т. д. № 1618/2014 г. на ВКС, ТК, ІI т. о., решение № 142/30.03.2020 г. по т. д. № 2970/2018 г. на ВКС, ТК, І т. о., решение № 50026/26.06.2023 г. по т. д. № 2705/2021 г. на ВКС, ТК, ІI т. о., решение № 50075/21.02.2024 г. по т. д. № 843/2022 г. на ВКС, ТК, ІI т. о., и др. Приема се, че непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на втората инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да изложи свои собствени фактически и правни изводи по делото, като подложи на самостоятелна преценка поотделно и в съвкупност събраните по делото доказателства за релевантните за спора факти, както и да обсъди защитните тези на страните съобразно оплакванията в жалбата и отговора към нея.

По касационната жалба:

С оглед отговора на правния въпрос, обусловил достъпа до касационна проверка, въззивното решение се явява постановено в нарушение на съдопроизводствените правила. В същото е прието, че пред въззивната инстанция е пренесен само спорът между страните касателно приложението на института на погасителната давност, но липсва обсъждане на твърденията и доводите на ищеца, поддържани още в исковата молба и съответно във въззивната жалба, относно началния момент на течението на давностния срок при кондикционна претенция на потребителя за връщане на суми, платени в изпълнение на прогласената за нищожна неравноправна клауза в договора за ипотечен кредит, с оглед дадената защита по Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993 г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори.

В случая не се спори, че кредитополучателят и първоначален ищец е потребител по смисъла на §13, т. 1 от ДР на ЗЗП, поради което се ползва със защитата по горецитираната директива и съответно ЗЗП. Въззивният съд правилно е зачел влязлото в сила на 13.08.2020 г. решение № 457/30.09.2019 г., постановено по предходно воденото между страните гр. д. № 45/2019 г. по описа на РС – Видин, с което е прогласена за нищожна като противоречаща на закона – чл. 143, т.10 и т. 12 от ЗЗП вр. с чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД и чл. 146, ал. 1 ЗЗП, клаузата на т. 3.09., ал. 8, б “б” от Общите бизнес условия на “Ейч Ви Би Б. Б. АД към процесния договор за ипотечен кредит от 19.02.2007 г., сключен между кредитополутеля Н. П. К. и “Ейч Ви Би Б. Б. АД (чийто правоприемник е ответната банка “УНИКРЕДИТ БУЛБАНК” АД), която разпоредба дава възможност на кредитора едностранно да увеличава първоначално определената над базовия лихвен процент надбавка с размера на увеличените разходи. Следва да се отбележи, че договорът е дългосрочен, предвид уговорения в чл. 4, ал. 2 от него краен срок за погасяване на кредита - 19.02.2027 г. Не се спори и че претендираното от ищеца вземане е именно във връзка с надплатените суми в периода 19.02.2007 г. - 07.01.2014 г. въз основа на така цитираната неравноправна клауза. Както е очертано от въззивния съд, спорният въпрос се свежда до това дали вземането на кредитополучателя е погасено по давност предвид своевременно заявеното от ответника възражение в този смисъл.

С оглед на засилената защита на потребителя като икономически по-слабата страна, предвидена в директивата и разяснена в практиката на Съда на Европейския съюз, изключването на действието на неравноправната договорна клауза, която налага плащането на суми, оказали се недължими, поражда съответния реституционен ефект за връщането им, какъвто е разглежданият казус. Основната цел е възстановяване на правното и фактическо положение, в което потребителят би се намирал при липса на тази клауза. В практиката на СЕС са дадени насоки относно приложението на правния институт на погасителната давност при рестуционни претенции на потребителя, който по правило се урежда от националното законодателство. В този смисъл установените от националните законодателства ред и условия не следва да бъдат по-неблагоприятни от тези относно сходни съдебни производства по вътрешното право (принцип на равностойност) или да бъдат уредени по начин, който прави практически невъзможно или прекомерно трудно упражняването на правата, предоставени от общностния правов ред (принцип на ефективност) – така в решение от 26.10.2006 г. по дело C-168/05, Mostaza Claro, т. 24; решение от 16.07.2020 г. по съединени дела C-224/19 и C-259/19, т. 83; решение от 22.04.2021 г. по дело C-485/19, т. 52. СЕС приема, че противопоставянето на давностен срок на исковете с реституционен характер, предявени от потребител с цел претендиране на права, черпени от Директива 93/13, само по себе си не противоречи на принципа на ефективност, стига прилагането му на практика да не прави невъзможно или прекомерно трудно упражняването на правата, предоставени с тази директива (така в решение от 10.06.2021 г. по съединени дела C-776/19 и C-782/19, т. 40; решение от 16.07.2020 г. по съединени дела C-224/19 и C-259/19, т. 92; решение от 25.04.2024 г. по дело C-484/21, т. 27). Счетено е, че давностен срок може да бъде съвместим с принципа на ефективност, ако потребителят е имал възможност да узнае за правата си, преди този срок да започне или да изтече (в този смисъл решение от 10.06.2021 г. по съединени дела C-776/19 и C-782/19, т. 46; решение от 09.07.2020 г. по съединени дела С-698/18 и С-699/18, т. 67; решение от 16.07.2020 г. по съединени дела C-224/19 и C-259/19, т. 91). В решение от 25.04.2024 г. по дело C-484/21, т. 32-35, и решение от 25.04.2024 г. по дело С-561/21 на СЕС, т. 36-38, са дадени разяснения, че давностният срок по реституционни претенции, който започва да тече от датата, на която влиза в сила съдебният акт, с който е установена неравноправността на съответната договорна клауза в потребителския договор и е обявена нищожността й, е съвместим с принципа на ефективност, тъй като потребителят има възможност да се запознае с правата си, преди този срок да започне да тече или да изтече, като продавачът/доставчикът си запазва възможността да докаже, че потребителят е знаел или разумно е можел да знае за неравноправността й, преди да бъде постановен такъв съдебен акт. В същия смисъл е и даденото от СЕС тълкуване с оглед принципа на правна сигурност в т. 39-42 и в т. 1 от диспозитива на решение от 25.04.2024 г. по дело С-561/21.

Това разрешение е възприето от касационната инстанция в Решение № 106/15.07.2024 г. по т. д. № 2746/2022 г. по описа на ВКС, ТК, II т. о., според което началният момент, от който тече 5-годишната погасителна давност за вземане по чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, произтичащо от приложението на неравноправна клауза в дългосрочен потребителски договор, е моментът на получаване на сумата при начална липса на основание (т. 7 от ППВС № 1/79 г.), при условие, че към този момент потребителят е знаел или разумно е можел да знае за неравноправния характер на клаузата, от която произтича реституционната претенция, а при липса на така посоченото условие – моментът на осъществяването му. Преценката за това е конкретна въз основа на установените по делото обстоятелства. В хипотеза, в която с влязло в сила решение, по което страна е потребителят, е обявена за нищожна като неравноправната клауза, към датата на влизане в сила на решението потребителят със сигурност е узнал за правата си, като това не лишава от възможност продавачът/ доставчикът да докаже, че потребител е знаел или разумно е можел да узнае за това обстоятелство преди този момент.

Съобразно даденото тълкуване в практиката на СЕС касателно приложение на института на давността при реституционната претенция за връщане на надплатени от потребител в изпълнение на неравноправна клауза суми, която е задължителна за националните съдилища, и при преценка на данните в конкретния случай, включително липсата на твърдения от ответника и доказателства за по-ранна дата на узнаване от потребителя, следва да се приеме, че кредитополучателят първоначален ищец Н. П. К. е могъл да узнае за неравноправността на клаузата на т. 3.09., ал. 8, б “б” от Общите бизнес условия на “Ейч Ви Би Б. Б. АД, приложими към процесния договор, през 2019 г. или най-късно с влизането в сила на 13.08.2020 г. на решение № 457/30.09.2019 г., постановено по предходно воденото между страните гр. д. № 45/2019 г. по описа на РС – Видин. Още с исковата молба са изложени от ищеца потребител твърдения за началния момент на узнаване за неравноправната клауза с оглед предходно воденото между страните дело, срещу което се е бранила ответната страна в хода на целия процес. При тези данни настоящият състав намира, че в случая към момента на предявяване на иска – 22.02.2021 г., не е погасено по давност претендираното вземане за връщане на надплатените въз основа на неравноправната клауза суми за процесния период в размера от 12 386,92 лева, установен от изслушаното в първата инстанция заключение на съдебно-икономическата експертиза.

Ето защо се налага касиране изцяло на обжалваното въззивно решение на Окръжен съд - Видин на основание чл. 293, ал. 2 ГПК и произнасяне по същество, като предявеният осъдителен иск следва да бъде уважен, ведно със законната лихва от датата на исковата молба.

По разноските:

С оглед изхода на спора и съгласно инкорпорирания в молбата от 07.06.2024 г. списък по чл. 80 ГПК, на касаторите следва да бъдат присъдени претендираните разноски за трите инстанции в общ размер на 5 680,96 лева.

Доколкото отговорността за разноските на страните е разпределена съобразно крайния изход на делото, частната касационна жалба на банката ответник следва да бъде оставена без разглеждане.

Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, РЕШИ :

ОТМЕНЯ Решение № 144/12.08.2022 г. по в. гр. д. № 182/2022 г. по описа на Окръжен съд - Видин, ГО, I възз. състав, в частта, потвърждаваща решение от 14.02.2022 г. по гр. д. № 332/2021 г. на Районен съд – Видин за отхвърляне на предявения от Н. П. К. против “УНИКРЕДИТ БУЛБАНК” АД осъдителен иск за сумата от 12 386,92 лева и законната лихва върху същата от датата на подаване на исковата молба до окончателното й плащане, и вместо това ПОСТАНОВЯВА:

ОСЪЖДА “УНИКРЕДИТ БУЛБАНК” АД, ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление: [населено място], Столична община, район “Възраждане”, пл. “С. Н. 7, да заплати на М. Й. М., ЕГН [ЕГН], А. Н. П., ЕГН [ЕГН], и П. Н. П., ЕГН [ЕГН], и трите с адрес: [населено място], [улица] – наследници на починалия в хода на процеса ищец Н. П. К., на основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД сумата от 12 386,92 лева (дванадесет хиляди триста осемдесет и шест лева и деветдесет и две стотинки), представляваща получена от банката без основание сума в периода 19.02.2007 г. - 07.01.2014 г. във връзка с призната за нищожна клауза - т.3.09., ал. 8, б “б” от общите условия към договор за ипотечен кредит от 19.02.2007 г., сключен с кредитополучателя Н. П. К., ведно със законната лихва от 22.02.2021 г. до окончателното й плащане.

ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ частната касационна жалба на “УНИКРЕДИТ БУЛБАНК” АД против Решение № 144/12.08.2022 г. по в. гр. д. № 182/2022 г. по описа на Окръжен съд - Видин, ГО, I възз. състав, в частта, имаща характер на определение, с което е потвърдено определение от 24.03.2022 г. по гр. д. № 332/2021 г. на Районен съд – Видин, постановено по молбата на банката по чл. 248 ГПК.

ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК “УНИКРЕДИТ БУЛБАНК” АД, ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление: [населено място], Столична община, район “Възраждане”, пл. “С. Н. 7, да заплати на М. Й. М., ЕГН [ЕГН], А. Н. П., ЕГН [ЕГН], и П. Н. П., ЕГН [ЕГН], и трите с адрес: [населено място], [улица], сумата от 5 680,96 лева (пет хиляди шестстотин и осемдесет лева и деветдесет и шест стотинки) – направените по делото разноски за трите инстанции.

РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.