Р Е Ш Е Н И Е№ 69

гр. София, 29.01.2024 г.В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

Върховен касационен съд на Р. Б. Второ наказателно отделение,

в публично заседание на двадесет и седми септември две хиляди двадесет и трета

година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: БИЛЯНА ЧОЧЕВА

ЧЛЕНОВЕ: БИСЕР ТРОЯНОВ

ДИМИТРИНА АНГЕЛОВА

при секретаря Г. И. в присъствието на прокурора И. С. изслуша докладваното от съдия ЧОЧЕВА наказателно дело № 554 по описа за 2023 г. и за да се произнесе взе пред вид следното:

Касационното производство е образувано по жалба на защитника на подсъдимия В. И. П. против въззивно решение № 19/30.01.2023 г. на Пловдивския апелативен съд, втори наказателен състав, постановено по ВНОХД № 290/2022 г., с което е била потвърдена присъда № 26/11.04.2022 г. на Пловдивския окръжен съд по НОХД № 1912/2021 г.

С първоинстанционната присъда Пловдивският окръжен съд е признал подсъдимия В. И. П. за виновен в това, че през периода 01.072010 г. – 14.02.2011 г., при продължавано престъпление, в качеството си на управител и представляващ „В. С.“ Е. – [населено място], избегнал установяването и плащането на данъчни задължения по ЗДДС в особено големи размери – 52 397, 66 лв., като при водене на счетоводството и при представяне на информация пред ТД на НАП – Пловдив, е съставил и използвал документи с невярно съдържание (отчетни регистри – дневници за покупки, в които отразил общо 10 бр. данъчни фактури с издател „С. 99“ Е. по неполучени доставки с право на пълен данъчен кредит), потвърдил е неистина в подадени справки декларации пред ТД на НАП – Пловдив и е приспаднал неследващ се данъчен кредит в общ размер на 52 397, 66 лв., поради което и на основание чл. 255, ал. 3, вр. ал. 1, т. 2, т. 6 и т. 7, вр. чл. 26, ал. 1 от НК и чл. 55, ал. 1, т. 1 и ал. 3 от НК му е наложил наказание 6 месеца лишаване от свобода, чието изтърпяване е отложил по чл. 66, ал. 1 от НК за срок от 3 години.

Присъдил е в негова тежест да заплати направените по делото разноски.

Сезиран с протест относно наказанието и с жалба на подсъдимия, с въззивното решение, предмет на касационната проверка, Пловдивският апелативен съд е потвърдил изцяло първоинстанционата присъда.

В касационната жалба и допълнение към нея се изтъкват доводи, съотносими към касационните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 - 3 от НПК. Твърди се, че въззивният съд е преповторил фактическата обстановка описана в обвинителния акт и мотивите на първата инстанция, като сам не е извършил пълен, обективен и безпристрастен анализ на доказателствените източници и експертни заключения, както и не е отговорил в пълнота на направените от защитата възражения, относими към правилното решаване на въпроса за субективната страна на престъплението. По същество се оспорва знанието на подсъдимия, че фактурите, описани в дневниците за покупка и справките –декларации пред НАП, са отразявали нереални сделки, че той се е снабдявал с тях и ги е ги е предоставял на съответните счетоводители, като се акцентира на липсата на задълбочено изследване на произхода на същите фактури и липсата на 7 от общо 13 от тях. В тази връзка се заявява и несъгласие с оценката доказателствените материали, на базата на които са формирани съдебните изводи по тези въпроси. Излагат се възражения и срещу противоречието между отразеното в обвинителния акт за извършване на деянието при условията на посредствено извършителство (каквото според защитата не е налице - конкретно за св. Цв. А., доколкото тя е била ангажирана със счетоводната отчетност и проверка на съответната документация ) и неговия диспозитив, където това изрично не е било отразено. На последно място се счита, че потвърденото наказание на подсъдимия е явно несправедливо, тъй като личната обществена опасност на подсъдимия е ниска и са изминали повече от 12 години от началото на наказателното производство, които обстоятелства не са били достатъчно съобразени. Претендира се отмяна на въззивното решение и връщане на делото за ново разглеждане на апелативния съд или намаляване на наказанието.

Подсъдимият и защитникът му – адв. З. Т., редовно призовани, не се явяват пред ВКС.

Прокурорът от ВКП намира жалбата за неоснователна и предлага въззивното решение да бъде оставено в сила.

Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакувания съдебен акт в пределите по чл. 347, ал. 1 от НПК, намери следното:

Касационната жалба е неоснователна.

По същността си застъпените в касационната жалба доводи за допуснати процесуални нарушения, довели до незаконосъобразно осъждане на подсъдимия, са били мотивирани с липсата на обективна и пълна оценка на доказателствените материали и експертни заключения, на базата на които са били изградени изводи за нереалност на сделките, оформени с общо 13 бр. фактури (описани в дневниците за покупки с извършено по тях плащане в брой и подаваните за съответните периоди справки-декларации пред НАП) и знанието на подсъдимия за това.

Въпреки използваната формулировка за процесуални нарушения, по своето естество направените в жалбата оплаквания касаят фактическата обоснованост на въззивното решение, което не представлява касационно основание. От друга страна, разгледани на плоскостта относно начина на формиране на убеждението на инстанциите по същество по правно релевантните факти, имащи значение за правилното приложение на материалния закон, ВКС намери същите за неоснователни.

За да постанови съдебния си акт, въззивният съд е извършил цялостна проверка на оспорваната присъда и след комплексен собствен анализ на годните за съдебна оценка доказателствените източници е потвърдил валидността на установените от първата инстанция фактически положения. В съгласие с изискването по чл. 339, ал. 2 от НПК е отговорил подробно и мотивирано на всички съществени възражения на защитата. Това важи и за тези, които са били възпроизведени понастоящем в касационната жалба и конкретно за доказателствената обезпеченост на извода за знанието на подсъдимия относно нереалност на сделките, предмет на фактурите, включени в дневниците за покупки, на базата на които са съставяни отчетните регистри, справките –декларации пред НАП и приспадането на данъчен кредит по ЗДДС, технически извършено от обслужващите дружеството счетоводители, но от името на подсъдимия с неговия електронен подпис.

Прегледът на извършената от процесуална работа и изложените от двете съдебни инстанции мотиви, демонстрира, че всички важни обстоятелства от значение за правилното решаване на случая са били изяснени в съгласие с правилата по чл. 13, 14, 15, 107, 305 и 339 от НПК. Съгласно повдигнатото обвинение престъпният резултат за избягване установяването и плащането на данъчни задължения е било осъществено чрез съставяне и използване на документи с невярно съдържание, потвърждаване на неистина в справки-декларации по чл. 125 от ЗДДС и неследващо се приспадане на данъчен кредит, като твърденията в тази връзка са били базирани на вписаните в дневниците за покупки общо 13 фактури за осъществени доставки на материали от „С. 99“ Е. на дружеството на подсъдимия и тяхното заплащането, което е установено, че реално не се е случило, респ. отразени са били нереално извършени стопански операции и подсъдимият е знаел за това.

Противно на изложеното в касационната жалба този централен въпрос е бил изяснен в съгласие с изискванията за внимателна и съвкупна оценка на доказателствените материали съобразно действителното им съдържание и многообразие. Мотивите на първата инстанциа, възприети и от въззивната, съдържат пълен и коректен анализ на доказателствената съвкупност, която действително е съдържала противоречия, но те са били разрешени по надлежен процесуален начин. Проверката за достоверността, надеждността и тежестта на важни свидетелски показания, вкл. тези на св. Цв. А. (технически изготвила и подала документите към НАП с електронния подпис на „В. С.“ Е. за два от периодите) и съпоставката им с обясненията на подсъдимия, е била проведена задълбочено, като не е бил проявен избирателен или повърхностен подход. Изложени са подробни съображения поради какви причини съдът се е доверил на казаното от тази свидетелка относно установената от подсъдимия практика за начина на предоставянето им и тяхното осчетоводяване, уведомяването му за подаване на СД, като относно тези въпроси съдът е намерил подкрепа и в други доказателствени източници – показанията на свидетелите от втората счетоводна фирма, както и от назначената в дружеството счетоводителка. Именно съвкупната им оценка е позволила изграждането на извода, че подсъдимият е бил пряко ангажиран с търговската дейност на дружеството, внимателно е следял за доставките и плащанията по тях, като самото заплащането на значителни суми (конкретно по описаните в дневниците за покупки 13 фактури с издател „С. 99“ Е.) не е могло да се извърши без негово знание и одобрение, като същевременно в процесните периоди не е имало такава голяма касова наличност за заплащането им в брой. Както първоинстанционния съд, така и въззивният не са пропуснали да коментират обективната липса на 7 от общо 13-те осчетоводени фактури с посочения издател, но разумно са обсъдили тяхното отразяване в дневниците за покупки, на чиято база са изготвяни СД и е отчитано приспадането на данъчния кредит, което очевидно е имало за цел да промени данъчния резултат в полза на дружеството на подсъдимия. В тази насока не е възприет и защитния подход за прехвърляне на отговорността на обслужващите дружеството счетоводители. Напълно вярно е, че извършването на проверки по счетоводната документация е част от техните задачи, но освен, че те не са имали интерес от промяна на данъчния резултат, то и фактически не са били пряко ангажирани с търговската дейност на дружеството, за да имат представа, че предоставяните им фактури не са отразявали реално извършени стопански операции.

Несподелимо е и оплакването за липсата на задълбочено изследване на произхода на въпросните фактури. В мотивите на инстанциите по същество са изложени подробни аргументи за това, че доставчикът не е издавал такива, че изобщо подобни доставки не са извършвани, тъй като между дружествата не е имало търговски връзки, както и кои са данните, въз основа на които са били направени тези изводи. Следва да се посочи, че разрешаването на въпроса, дали конкретните фактурирани доставки са фиктивни, е задача на съдебните инстанции, като констатирането на счетоводни и/или логистични неудачи при доставчика не са достатъчни за формирането на такъв извод – най-малкото поради липсата на обективна възможност получателят да проверява и контролира тези обстоятелства Вж. в този смисъл Решение на СЕС от 13.02.2014 г. по дело С-18/13 („М. П.” Е. срещу Директора на дирекция „Обжалване и данъчно-осигурителна практика” София) с предмет преюдициално запитване от Административен съд – София по повод отказа за приспадане на данъчен кредит по ЗДДС във връзка с доставчици на „М. П.” Е. и съответствието му с разпоредбите на Директива 2006/112/ЕО на Съвета от 28.11.2006 относно общата система на ДДС.. Необходимо е да е налице знание за нереалност на доставките по посочените фактури, а оттук и съзнателна и целенасочена употреба на същите като документи с невярно съдържание с цел избягване установяването или плащането на данъчни задължения. Изводите за такова знание следва да почиват на обективна и проверена информация със способите по НПК.

ВКС намира, че въззивната инстанция се е справила с тази задача. Знанието на подсъдимия за нереалност на доставките, вписани във фактурите, представени за осчетоводяване и вписани в дневниците за покупки, а впоследствие и в СД пред данъчния орган и служещи за документално оправдание за приспадане на данъчен кредит, с което по същество е избегнал данъчни задължения в размер на общо 52 397, 66 лв., е било установено по надлежен процесуален начин.

Поради това ВКС намира, че въз основа на установените в съгласие с процесуални правила фактически положения материалният закон е бил приложен правилно с осъждане на подсъдимия за деяние, осъществяващо обективните и субективни признаци на състава по чл. 255, ал. 3, вр. ал. 1, т. 2, т. 6 и т. 7, вр. чл. 26, ал. 1 от НК. Безспорно е, че подсъдимият нито е вписал фактурите в дневниците за покупки, нито е съставител на СД до НАП, но същевременно ги е представил на обслужващите счетоводители, знаейки, че те не отразяват реално извършени търговски операции, поради което и отговорността му е правилно ангажирана при ползване на фигурата на посредственото извършителство. И по този въпрос мотивите на въззивната, а и на първата инстанция, са изчерпателни и не е нужно да бъдат преповтаряни. Правото му на защита не може да се счита за съществено нарушено поради липсата на изричен диспозитив за това - както в обвинителния, акт, така и в първоинстанционната присъда. Всички данни за начина на извършване на деянието, вкл. чрез счетоводителите, които са обслужвали дружеството и технически са изготвяли вторичната счетоводна информация и СД до НАП, без да са знаели за нереалността на сделките, отразени във фактурите, са били описани в обстоятелствената част на обвинителния акт, както и са подробно обсъдени в мотивите и на двете съдебни инстанции.

Потвърденото от въззивния съд наказание, отмерено на 6 месеца лишаване от свобода при ползване на техниката по чл. 55, ал. 1, т. 1 и ал. 3 от НК и чието изпълнение е било отложено по чл. 66, ал. 1 от НК за срок от 3 години, е справедливо и не следва да бъде допълнително намалявано. В обхвата на смекчаващите обстоятелства са били включени всички положителни данни за личността на подсъдимия, които безспорно са очертавали степента на личната му обществената опасност в ниска норма. Много подробно е мотивиран и факторът продължителност на наказателното производство, понастоящем повече от 12 години, като липсва основание по-голяма компенсация от приложената.

Предвид изложените съображения, настоящият съдебен състав намери, че не са налице сочените касационни основания и въззивното решение следва да бъде оставено в сила.

С оглед изложеното и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК, Върховният касационен съд, второ наказателно отделение

Р Е Ш И:

ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 19/30.01.2023 г. на Пловдивския апелативен съд, втори наказателен състав, постановено по ВНОХД № 290/2022 г.,

Решението не подлежи на обжалване и протестиране.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.

Вж. в този смисъл Решение на СЕС от 13.02.2014 г. по дело С-18/13 („М. П.” Е. срещу Директора на дирекция „Обжалване и данъчно-осигурителна практика” София) с предмет преюдициално запитване от Административен съд – София по повод отказа за приспадане на данъчен кредит по ЗДДС във връзка с доставчици на „М. П.” Е. и съответствието му с разпоредбите на Директива 2006/112/ЕО на Съвета от 28.11.2006 относно общата система на ДДС.