О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 60532

гр. София, 03.11..2021 год. ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Р. Б. Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на пети октомври през две хиляди и двадесет и първа година, в състав

ПРЕДСЕДАТЕЛ: КОСТАДИНКА НЕДКОВА

ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ МАРКОВ

ГАЛИНА ИВАНОВА

като изслуша докладваното К. Н. т. д. N 2356 по описа за 2020г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ищеца по делото М. Н. М., действащ със съгласието на майка си Н. М. С., против решение № 223/22.01.2020г. по в. гр. д. № 2410/2019г. на Апелативен съд-София, с което, след частична отмяна в уважителната част и потвърждаване в отхвърлителната част на решение №1207/19.02.2019г. по гр. д. № 15745/2016г. на Софийски градски съд, е отхвърлен предявеният от него против ЗАД „Армеец АД иск по чл.226, ал.1 КЗ /отм./ за сумата над 2100 лева до пълния предявен размер от 25 100 лева, представляваща обезщетение за причинени неимуществени вреди от ПТП, реализирано на 04.05.2016г. от водача на л. а. „Ф. Е. , с рег. [рег. номер на МПС] , ведно със законната лихва, считано от 04.05.2016г. до окончателното изплащане на сумата.

Касаторът атакува въззивното решение като неправилно, поради нарушение на процесуалния и материалния закон и необоснованост. Твърди, че съдът не е обсъдил в пълнота всички задължителни критерии за правилното приложение на принципа на справедливост, нито доказателствата във връзка с тези критерии, нито е съобразил установения лимит и обичайната съдебна практика и това е довело до неправилно приложение на принципа на справедливост и явно подценяване на търпените от детето болки и страдания. Излага становище, че възражението за съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалото дете е неоснователно и недоказано. Счита, че механизма и причините за настъпване на процесното ПТП обосновават единствено виновно поведение на застрахования при ответника водач. Ответникът не е доказал при условията на пълно и главно доказване, че пострадалото дете е извършило нарушения, които да са в пряка причинно-следствена връзка с вредоносния резултат. Счита, че дори да се приеме, че е налице принос на детето за вредоносния резултат, то същият е в толкова нисък обем, че изобщо не следва да се отчита и да се отразява на размера на обезщетението, в който смисъл е решение № 206/12.03.2010г., по т. д. № 35/200г. на II т. о. на ВКС. Предвид изложеното, касаторът иска отмяна на обжалваното решение в отхвърлената част на предявения иск и уважаване на претенцията до размера от 25 100лв. за компенсиране на моралните вреди от получените увреждания, ведно със законната лихва от 04.05.2016 г. до окончателно изплащане. На основание чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗЗД претендира разноски за адвокатски хонорар за представителство пред ВКС, заедно с ДДС, респ. прави възражение за прекомерност на направените от ответника разноски за настоящото производство.

Ответникът по жалбата и по делото, ЗАД „Армеец“ АД, в писмен отговор, оспорва касационната жалба, като излага подробни доводи, както за липсата на основания за допускане до касационен контрол на въззивното решение, така и за правилността му. Претендира разноски в размер на 450 лева за юрисконсултско възнаграждение, съгласно представен списък по чл.80 ГПК.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:

Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

С решението си първоинстанционният съд е уважил частично исковата претенция като е приел, че вина за настъпване на ПТП има водачът на лекия автомобил, тъй като е възприел дете в близост до траекторията на движение на автомобила и е следвало да предприеме спиране. Приел е, че не е налице съпричиняване от страна на пострадалия. Определил е размера на обезщетението при съобразяване, че пострадалият е бил малолетен, уврежданията са лекувани по-продължителен период от време, поради наличието на хронично заболяване „хемофилия А“, преживял е стрес, не е имало настъпили усложнения и е налице пълно възстановяване.

Не се спори между страните, че за увреждащият автомобил е имало сключена застраховка „Гражданска отговорност” при ответника, покриваща датата на ПТП.

Въз основа на представените по делото протокол за ПТП, наказателно постановление и заключението на съдебно-автотехническата експертиза е прието за установено, че на 04.05.2016г е настъпило ПТП в [населено място], на кръстовището на [улица]и [улица], като при управление на л. а. „Ф. Е. с рег. [рег. номер на МПС] , водачът му В. И. К. е блъснала ищеца-пешеходец. Вещото лице е посочило, че най-вероятно мястото на удара е било на около 1,5-2,0 метра преди левия бордюр на [улица], считана за посока на движение на автомобила, по широчината на пътното платно, на около 2 метра вляво от десния край на [улица], на кръстовище. Скоростта на движение на автомобила е била 10,19км/ч. Водачката е спряла автомобила за осигуряване на предимство за преминаване на МПС, завиващи от [улица]наляво към [улица]и при освободено кръстовище е предприела маневра за извършване на ляв завой към [улица]и в ускорителен режим е достигнала скорост от порядъка на 10 км/ч. След изминаване на около 4 метра е възприела пресичащото кръстовището отдясно дете - М. Н. М., на 11 години, от десния тротоар на [улица]към срещуположния и е задействала автомобила за спиране. Независимо от предприетото спиране е настъпил сблъсък с пресичащото дете на около 2 метра вляво от десния тротоар на [улица], като ударът е бил нанесен с предна дясна част на автомобила. Тялото на детето е блъснато напред и надясно и е паднало пред автомобила с глава към тротоара. Като причина за настъпване на ПТП вещото лице е определило действията на водача на автомобила, който е следвало да наблюдава измененията на пътната обстановка при наличие на дете в близост до пътното платно. Водачката не е разполагала с техническа възможност да предотврати настъпването на процесното ПТП. Въз основа на дадените разрешение в ТР № 106/31.10.1983г. по н. д. № 90/82г. на ОСНК е счетен за неоснователен довода на ищеца, че е водачката е следвало да предприеме „спасителна маневра“ като навлезе в насрещното движение. Освен това е прието, че липсват доказателства по делото, дали е било свободно или не насрещното платно от други превозни средства, за да се приеме, че е било допустимо навлизане на процесния автомобил в него.

Констатирано е, че видимостта в кръстовището и към срещуположния тротоар, откъдето детето е навлязло в пълното платно, са били без налични препятствия, които да ограничават водачката на лекия автомобил и тя е имала възможност да възприеме движещото се дете още при движението му по тротоара. Направен е извод, че предвид близостта на пешеходната пътека и дете на тротоара в близост до нея, същата е следвало да управлява автомобила с повишено внимание, като и самата тя е заявила, че при тръгването си е видяла как детето тича срещу колата, което показва, че не е отчела движението на детето при потеглянето на автомобила от спряно положение. Детето е попаднало в опасната зона за спиране на автомобила. То е имало видимост към автомобила и е следвало да изчака преминаването му и тогава да навлезе в кръстовището или да пресече пътното платно по пешеходната пътека. В съдебното заседание вещото лице по автотехническата експертиза е заявило, че ако детето е минало метър и половина по-напред, пак е щял да настъпи същия резултат.

При разпита водачката на МПС е заявила, че на кръстовището е трябвало да изчака колите с предимство отдясно, като при самото й тръгване е видяла как детето тича срещу колата. Спряла е и то се хвърлило на капака. ПТП не е станало на пешеходната пътека, която е била на няколко метра по-наляво. Детето е започнало да вика, след което са се появили други лица, които са проявили агресивно поведение спрямо нея, поради което се е изплашила и си е тръгнала.

Въз основа на доказателствата въззивният съд e приел, че е налице противоправно поведение на водачката на лекия автомобил. Посочил е, че независимо, че пострадалото дете е попадало в опасната зона за спиране на автомобила, тя е видяла при тръгването си, че то е тичало срещу колата от тротоара, като при наличието в близост на пешеходна пътека и уязвим участник в движението е следвало да съобрази опасността и да не предприема тръгване. От друга страна, съдът е установил, че детето е тичало от тротоара към пътното платно, не е преминало на намиращата се в близост пешеходна пътека и е излязло внезапно на пътното платно, с което е нарушило чл.113 ЗДвП. При съобразяване извода на вещото лице, че ПТП е било непредотвратимо, поради попадане на детето в опасната зона за спиране на автомобила, но и възможността на водачката да види тичащото дете и да съобрази, че представлява опасност в близост до пешеходна пътека, съставът е определил принос на същата в размер на 30 % за настъпването на вредоносния резултат. По отношение на пешеходеца е изведено, че същият внезапно е излязъл на пътното платно, което е пресякъл не на пешеходна пътека, не е съобразил разстоянието и скоростта на движение на автомобила и е попаднал в опасната зона на спиране на автомобила. Посочено е, че фактът, че дори да е пресичал на пешеходната пътека / на 1,5 - 2 метра от мястото на ПТП/, пак е щяло да настъпи ПТП, не води до извод, че не е налице съпричиняване от негова страна, тъй като тогава за лекия автомобил ще са приложими правилата за осигуряване на предимство на пресищащ пешеходна пътека. По спорния въпрос за съпричиняване от страна на пострадалия съдът се е позовал на задължителна съдебна практика-т.7 от ППВС №17/1963г., в което е акцентирано, че за да е налице принос на увредения към щетата, е необходимо нарушенията да са в пряка причинна връзка с настъпилия вредоносен резултат, т. е. последният да е тяхно следствие. При съобразяване на гореизложеното, въззивният съд е приел, че неговият принос е в размер на 70%.

Въз основа на представените по делото медицински документи и заключенията на медицинските експертизи, е установено, че в резултат на пътнотранспортното произшествие на ищеца са причинени следните телесни травматични увреждания: кръвонасядания в областта на дясното и ляво бедро, лявото коляно и подбедрица. Физическата и психическата травма, дискомфорт и страдания, тревога и притеснения са протекли за по-дълъг период от време, отколкото при децата без заболяването хемофилия, защото измененията се разполагат и простират на по-голяма площ и дълбочина в подкожието. Няма данни за отразена и описана травматична находка в областта на главата, което изключва и възможността за загуба на съзнание, породена от травма па главата. Няма травматични увреди на костните структури на скелета, а са налице мекотъканни увреждания в областта на долните крайници. Лечението е продължило около 20-25дни. Не са настъпили усложнения. Хематомите са били големи, обширни, бавно разнасящи се и болезнени. Имало е патологични промени в ставите, които се предизвикват от бавно разнасящите се хематоми, които водят до промяна и намаляване на диапазона на движение в увредените стави. За да се появят хематомите е необходимо да има травматичен момент, макар и съвсем лека травма, поради което при лица със заболяване хемофилия, от каквото е страдало детето, те се получават един час след травмата. Вещото лице д-р Т. е посочило в съдебно заседание, че е необходимо да има изразена клиника-гадене, главоболие, световъртеж, еднократно повръщане, за да се приеме, че е налице мозъчно сътресение, а такива оплаквания не са отразени в медицинската документация. Отразеното в удостоверението на съдебния лекар е шест дни след ПТП, поради което е счел, че не може да се установи, след като не е установено в момента на травмата. Не е било провеждано лечение. Свидетелят не може да прецени наличието й, тъй като следва да се постави такава диагноза от специалист. По изложените съображения въззивният съд е приел, че пострадалото дете не е имало мозъчно сътресение.

По делото са ангажирани свидетелски показания, чрез разпит на свидетеля М. М., който е дал показания, че знае за настъпилия пътен инцидент с М. през май 2016 г. Бил си е вкъщи със съпругата му, информирали ги по телефонна, че детето е блъснато от кола, в безсъзнание е и е в болница. Отишли в болницата, видели го, че е в безсъзнание и жена му припаднала. Настанили го в болницата в Г. за три дни в детско отделение с баба му. Като отишли на място имало кръв на челото и печат на главата, колкото пет стотинки, бил охлузен по бузата, по челото, по дясната ръка от лакътя до дланта ожулен и от коляното до бедрото горе имало голяма синина. Свидетелят е заявил, че детето е хемофилик, което е по наследство. След като го настанили в болницата не е могло да се държи на краката си и три дни ходило като замаяно. След изписването, започнало да получава световъртежи, гадене, повръщане. Тогава било на 11 години. След инцидента детето започнало да се напикава, имало кошмари и те го успокоявали. Имало нужда да му се помага повече от месец за всичко. Баба му му е помагала, къпела го, правила тоалет. След болницата в Г., минала седмица и започнало да уринира кръв. Отишли пак в болницата, прегледали го и казали, че има травма в десния бъбрек от катастрофата. Приели го в болницата в Г. в детско отделение, където престоял десет дни. Сега като излязъл навън, избягва пътищата, където има коли. От деня на ПТП настъпил един обрат в детето и все още не можело да възприеме, че това е минало и че няма да му се случва втори път. Станало много плашливо. От травмите в главата забравяло. Когато е топло, детето получавало световъртеж и залитало. Преди ПТП детето било много добре - нямало гадения и не се напикавало. Свидетелката, З. Д. А., баба на ищеца, е дала показания, че когато видяла внука си на носилка в болницата, й станало лошо и припаднала. Той бил окървавен по лицето, крака и лакътя. Бил мокър, защото валяло дъжд. Свидетелката е посочила, че детето не било в съзнание. Като влязло в детското отделение тогава се осъзнало, било като пияно. Три дни тя и майка му се сменяли в болницата. Имало съсирек в бъбреците и лежало в болница 10 дни. Лекарите казали, че е стресирано и от това се е получило. След 2-3 седмици започнало да се движи, но имало световъртеж и повръщане. Развило страх от коли.

Въз основа на констатираното, решаващият съд е приел, че са налице всички елементи от състава на чл. 226, ал.1 КЗ /отм./ за ангажиране на отговорността на ответното дружество. Въззивният съд е приел, че на пострадалият следва да се определи обезщетение за претърпените неимуществени вреди в размер на 7 000 лева, ведно със законната лихва от 4.05.2016г. до окончателното изплащане, като с оглед приетият процент на съпричиняване от 70%, е счетено, че дължимото обезщетение за неимуществени вреди възлиза на 2 100 лева. Решаващият състав е отчел, че пострадалият е бил на 11 години към датата на ПТП, като му са били причинени следните увреждания - кръвонасядания в областта на дясното и лявото бедро, лявото коляно и подбедрицата. За неоснователно е счетено твърдението във въззивната жалба, че е налице мозъчно сътресение, поради обясненията на вещото лице, че такива данни няма в медицинската документация, че не може да се установи при преглед 6 дни по-късно и че не може на база на свидетелските показания да се приеме, че такова е налице. Понеже детето е страдало от хемофилия, то уврежданията са понесени по-тежко и е бил по-продължителен периодът на възстановяване-20-25 дни. Съобразено е и, че то е имало затруднения при движение на ставите, поради по-големите хематоми, както и, че е изпитвало стрес, имало е нужда от чужда помощ в ежедневното си обслужване, променило се е емоционално и изпитва страх при пресичане на улици.

В приложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК са посочени следните правни въпроси, за които се поддържа, че са значими за изхода на делото, тъй като са включени в предмета на спора и са обусловили правните изводи на съда: „I.1/ Несъответствието на фактическите изводи на съд, както на правните изводи, така и на установените по делото доказателства и факти представлява ли нарушение на съществени процесуални правила?; Длъжен ли е съдът да обсъди в съвкупност и логическа връзка всички налични по делото доказателства и да изведе правилни правни изводи, с приложение на относимата и приложима правна норма, въз основа на обосновано и логическо обсъждане на фактите и обстоятелствата?; I.2/ Длъжен ли е въззивния съд да установи истинността на фактическите твърдения на страните чрез самостоятелна преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма /нито правилно са отчетени нарушенията на водачката, нито правилно са приети нарушения от детето/?; I.3/ Липсата на обсъждане в пълнота и при съвкупна и логическа последователност на налични по делото доказателства, представлява ли съществено нарушение?; Поддържа се, че посочените въпроси са от съществено значение за изхода на делото и са решени в противоречие с установена задължителна съдебна практика - т. 2 на ТР № 1/ 2013г. на ОСГТК; т. 19 на ТР № 1/ 2001 г. на ОСГК; решение № 42/ 05.03.2014г. по гр. д. № 5488/2013г. 1V-то г. о. на ВКС, определение № 1006/15.10.2010г. по гр. д. № 619/2010г. III г. о. на ВКС, решение № 42/ 05.03.2014г., по гр. д. № 5488/2013г. IV г. о. ВКС, решение № 11 от 21.IV.1994 г. по адм. д. № 4900/1993 г. III г. о., решение № 87 от 4.IX.1958 г. по гр. д. № 55/58 г., ОСГК.; I.4/ Може ли съдът да основе своите изводи само на избрани от него доказателства, без да обсъди другите доказателства и да изложи съображения защо ги отхвърля като недостоверни?; Сочи се противоречие с определение № 26/19.01.2009г. и Решение №24/2010г. по гр. д. № 4744/2008г. I г. о. на ВКС и решение № 221/ 2002г. по гр. д. № 677/2001 г., I г. о. на ВКС.; I.5/ Направеното от съда непълно, едностранно и извадково обсъждане на събрани по делото доказателства с цел да се обоснове определен фактически и правен извод на съда — огромно допринасяне от детето и допринасяне едва 30% от водачката, при категорични фактически изводи за виновно повеление на водача и липса на причинна връзка между поведението на детето и настъпилите вреди и пълно игнориране на факта, че спрял автомобил не представлява опасност за детето, представлява ли допуснато от съда процесуално нарушение?; Следва ли да се съобрази, че допуснатото от съда процесуално нарушение в този случай има като резултат и необоснованост на съдебния акт, доколкото направените при такова ценене на събраните доказателства изводи не е в съответствие с всички събрани по делото доказателства, които ако бяха преценени в тяхната цялост и съвкупност биха довели до други фактически и правни изводи?; Сочи се противоречие на атакувания акт с решение № 149 от 3.07.2012 г. на ВКС по гр. д. № 1084/2011 г., III г. о., ГК, ВКС.; II.1/ Длъжен ли е ответникът да докаже въведеното възражение за съпричиняване при условията на пълно и главно доказване?; При главно доказване изисква ли се винаги пълно доказване - т. е. да се създава сигурно убеждение у съда в истинността или неистинността на съответното твърдение, тъй като доказването на възражението за съпричиняване има за предмет факти, за които ответникът носи доказателствената тежест?; Твърди се противоречие на обжалвания акт с: решение № 226/12.07.2011 г. по гр. дело № 921/2010 г. на IV-то гр. отд. на ВКС; Решение № 31/09.03.2012 г. по гр. дело № 502/2011 г. на Ш-то гр. отд. на ВКС, Решение № 61/01.03. 2016 г. по гр. д. № 4578/2015 г., IV ГО ВКС.; II.2/ При въведено възражение за съпричиняване от ответника и аргументи от ищеца срещу същото, на коя от страните е задължението за доказване възражението за съпричиняване и защитните аргументи на ищеца, променят ли задължението за доказателствената тежест на ответника - да докаже при условията на пълно и главно доказване въведеното възражения?; Сочи се наличие на противоречие на акта с решение № 6 от 3.02.2017 г. на ВКС по гр. д. № 53091/2015 г., III г. о., ГК.; II.3/ Дали всяко нарушение на правилата за движение има релевантно значение за настъпване на вредоносния резултат, или само това, което има пряка причинна връзка с ПТП?; II.4/ Само по себе си нарушението на установените правила за движение по пътищата основание ли е да се приеме съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалия, водещо до намаляване на дължимото обезщетение или е необходимо да е доказано нарушението да е в пряка причинна връзка с настъпилия вредоносен резултат и доказано поведение на пострадалия, с което той обективно е създал предпоставки и/или възможност за настъпване на увреждането?; Трябва ли приносът да е конкретен и да се изразява в извършването на определени действия или бездействия от пострадалото лице, както и да е доказан, а не хипотетично предполагаем; Поддържа се наличие на противоречие на обжалваното решение с: решение № 16 от 4.02.2014 г. на ВКС по т. д. № 1858/2013 г.. I т. о.. ТК: решение № 6 от 3.02.2017 г. на ВКС по гр. д. № 53091/2015 г., 111 г. о., ГК.; II.5/ Какви са предпоставките,

при които е налице съпричиняване по см. на чл. 51, ал.2 ЗЗД на вреди от ПТП и дали всяко нарушение на установени правила има релевантно значение за вредоносния резултат или само това, което има пряка причинна връзка с настъпилите последици?; Твърди се противоречие на атакувания акт с: решение № 206 от 12.03.2010г. по т. д. № 35/09г. на ВКС, ТК, II т. о.. решение № 98 от 24.06.201 Зг. по т. д. № 596/12г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 151 от 12.11.2010г. по т. д. № 1140/11г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 169 от 02.10.2013г. по т. д. № 1643/12г. на ВКС, ТК. II т. о. решение № 16 от 04.02.2014г. по т. д. № 1858/13г. на ВКС, ТК, 1 т. о., решение № 92 от 24.07.201Зг. по т. д. № 540/12г. на ВКС, ТК. 1 т. о., решение № 45 от 15.04.2009 г. на ВКС по т. д. № 525/2008 г., II т. о.; решение № 154/31.10.11г. по т. д. № 977/10г. II т. о. ВКС; решение № 97 от 10.11.1968 г. по н. д. № 1359/67 г., 111 н. о.; решение № 322 от 28.11.1973 г. по н. д. № 234/73 г., III н. о.; решение № 407/87г. по н. д. № 365/87г. на ВС и решение № 260/83г. по н. д. № 216/83г. на ВС.; II.6 Може ли да се приеме, че пешеходецът попада в опасна зона и ударът за водача е непредотвратим, при доказан факт, че водачът е видял ясно насочения за пресичане пешеходец още при тръгването си и е можел, а съответно е бил длъжен да не тръгва; Тъй като опасната зона зависи изцяло и е право пропорционална на скоростта на движение на МПС, при липса на движение, съответно няма скорост и няма опасна зона – в тази хипотеза, при възникване на опасността още преди привеждане в движение на МПС, може ли водачът да се позове на попадане на пешеходеца в опасната зона като оневинително основание?; Поддържа се наличие на предпоставката по чл.290, ал.1, т.3 ГПК. III.1/ Как следва да се прилага принципа на справедливост, въведен в чл. 52 ЗЗД и кои са критериите, които трябва да се съобразят при определяне на дължимо обезщетение за неимуществени вреди от причинени в резултат на деликт телесни повреди, в хипотезата на предявен пряк иск срещу застрахователя?; Длъжен ли е съдът да посочи всички относими критерии и реално да ги съпостави с всички конкретни увреждания и търпени болки на пострадалия и настъпили последици и да ги съобрази в тяхната съвкупност, като оцени значението им за размера на вредите?; Длъжен ли е съдът да извърши задълбочено изследване на общите и специфичните факти, които формират съдържанието на понятието „справедливост“, за да се изпълнят изискванията на задължителната съдебна практика - ППВС 4/68г.?; Поддържа се наличие на противоречие на акта с решение № 151/12.11.2013г. т. д. № 486/2012г. II ТО ВКС; решение № 104/25.07.2014г. т. д. № 2998/2013г. I т. о. ВКС; решение № 28/09.04.2014г., по т. д. № 1948/2013г. II т. о. ВКС; III.2/ Длъжен ли е съдът да вземе предвид всички увреждания на пострадалия и последици за здравето и психиката и да съобрази значението на всяко увреждане; длъжен ли е да отчете неочаквания и несвоевременен характер на причинените от деликт увреждания?; Сочи противоречие с: ППВС 4/68г. и с решение № 151/12.11.2013г., по т. д.№ 486/2012г. II т. о., ВКС, и решение № 104/25.07.2014г. т. д. № 2998/201Зг. I т. о. ВКС.; III.З./ Длъжен ли е съдът да търси „точен паричен еквивалент“ на търпените морални вреди и длъжен ли е да намери „справедлив еквивалент“ на същите или е достатъчно да се търси „някакво компенсиране“?; Твърди се противоречие на въззивното решение с решение № 124/11.11.2010г. т. д. № 708/2009г., II т. о. ВКС и решение № 88/17.06.2014г. по т. д. № 2974/2013г. II т. о. ВКС.; III.4 Длъжен ли е съдът да направи преценка на обективно съществуващи, конкретни обстоятелства, като ги прецени адекватно и в тяхната съвкупност, с мотивирано изложение за точната преценка за значението на всяко от обстоятелствата, спрямо справедливото обезщетение, а не само да се изброят уврежданията?; Сочи се, че е налице противоречие на обжалвания акт с решение № 88/09.07.2012г. по т. д. № 1015/2011г. II т. о. ВКС.; III.5/ Следва ли при определяне на справедливото застрахователно обезщетение съдът да се съобрази с нормативно определените лимити при застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, които отразяват промените в икономическите условия и постепенното увеличаване на лимита обосновава ли съобразяване на това увеличение и отчитането, при определяне размера на обезщетенията, като последните постепенно също следва да се завишават, за да съответстват на променящите се икономически условия и обществено разбиране за справедливост?; Нарушен ли е принципа на справедливост и задължителната съдебна практика по приложение на чл. 52 ЗЗД при определяне на обезщетения в много по-нисък размер от определени такива за напълно аналогични случаи /за период 2004-2008г./, но при лимит 5- 10 пъти по-нисък от процесния, което е явно несъобразяване с лимита и икономическите условия?; Поддържа се, че има противоречие с: решение № 27/15.04.2015г. по т. д. № 457/2014г. II т. о. ВКС и решение № 28/09.04.2014г. по т. д. № 1948/2013г. II т. о. ВКС; III.6/ Длъжен ли е съдът при определяне на справедливо обезщетение да се позове на установените лимити за размера на обезщетението и в тази връзка длъжен ли е да обоснове конкретна връзка на приетия за дължим размер с така определените от законодателя лимити?; Твърди се противоречие на обжалвания акт с решение № 184/08.11.2011г. т. д. № 217/2011г. II т. о. ВКС.; III.7/ Релевантни ли са за критериите по чл. 52 ЗЗД лимитите на застраховане съобразно § 27 ПЗР на КЗ и обществено - икономическите и социални условия в страната и доколко съдът, при определяне на обезщетението за неимуществени вреди, следва да съобрази и нормативно установените лимити по застраховка „Гражданска отговорност“?; III.8/ В интерес на кого се увеличават лимитите и съответно премиите - в интерес на застрахователите, за да реализират по-големи печалби или в интерес на пострадалите, за да се постига все по-пълно компенсиране на вредите?; III.9/ Определянето на обезщетения, очевидно несъизмерими с търпените морални вреди и с общественото разбиране за справедливост към момента на настъпване на деликта /видно и от голямото несъответствие на паричната компенсация с такива при подобни увреждания/, с установения лимит и огромното им занижаване, представлява ли нарушаване на изискването за справедливост?; Сочи се наличие на противоречие с решение № 28/09.04.2014 г. т. д. № 1948/2013г. II т. о. ВКС, решение № 23/ 25.03.2014г. по т. д. № 1154/2013г. II т. о. ВКС, решение № 1/26.03.2012г. по т. д. № 299/2011г. на ВКС, II отд. ТК; решение № 66/03.07.2012г. по т. д. № 619/2011г. II т. о. ВКС; решение № 83/06.07.2009г. по т. д. № 795/2008г. на ВКС II отд. ТК, решение № 104/25.07.2014г. т. д. № 2998/2013г. I т. о. ВКС; решение № 28/09.04.2014 г. т. д. № 1948/2013г. II т. о. ВКС; решение № 157/28.10.2014г. по т. д. № 3040/2014г. на ВКС, II отд. ТК; решение № 23/25.03.2014г. по т. д. № 1154/2013г. II т. о. ВКС; решение № 94/24.10.2012г. по т. д. № 916/2011г. на I т. о. ВКС, решение № 27/15.04.2015г. по т. д. № 457/2014г. II т. о. ВКС, решение № 83/6.07.2009 г. по т. д. № 795/2008 г. II т. о. и решение № 66/ 03.07.2012 г. по т. дело № 619/2011 г. II т. о. ВКС, решение № 1/26.03.2012г. по т. д. № 299/2011г. II т. о. ВКС; решение № 23/25.03.2014г. по т. д. № 1154/2013г. II т. о. ВКС; решение № 157/28.10.2014г. по т. д. № 3040/2014г. на ВКС; решение № 94/24.10.2012г. по т. д. № 916/2011г. на I т. о. ВКС.“ Касаторът се позовава на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1-т.3 и ал.2, предл. последно ГПК.

Настоящият състав на ВКС намира, че въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване, предвид следното:

Процесуалните въпроси не могат да обусловят допускането на касациониня контрол, тъй като противно на твърдението на касатора, въззивната инстанция е обсъдила доказателствата по делото поотделно и в тяхната съвкупност, като въз основа на тях е извела своите фактически и правни изводи, поради което не е налице общата предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК. Неверни са твърденията на жалбоподателя, че са игнорирани показанията на свидетеля П., извода на СТЕ, че колата е могла да заобиколи детето, СМЕ и показанията на свидетелите за състоянието на детето. Показанията на св. П. са взети предвид от съда, по същият е посочил, че не е видял механизма на ПТП. Решаващият състав е изложил подробно мотиви относно „спасителната маневра“ чрез навлизане в насрещното движение, позовавайки се на задължителна практика на ВС, като и на липса на доказателства по делото, дали е било свободно или не насрещното платно от други превозни средства, за да се приеме, че е било допустимо навлизане на процесния автомобил в него. СМЕ не само не е игнорирана от съда, но въз основа на заключението съдът е направил извод за уврежданията на детето и конкретните последици за детето с оглед здравословното му състояние и интензивността и продължителността на търпимите болки и страдания. Съдът не е игнорирал свидетелските показания във връзка с извода си за липса на мозъчно сътресение на детето, но е дал вяра на СМЕ, като е изложил подробни мотиви за това в решението - вещото лице е отчело свидетелските показания, но е категорично, че ако е било налице мозъчно сътресение, то е щяло да бъде отразено в медицинската документация, за което състояние се следи особено внимателно при заболяването „хемофилия“, от което е страдало детето, като е пояснило, че преценката дали е налице мозъчно сътресение може да се направи единствено от специалист. Не може да бъде възприето и твърдението на касатора, на което се основават част от въпросите, че спреният автомобил не е опасност за детето, тъй като в конкретния случай е установено, че към релевантния момент - моментът, в който детето е навлязло в платното за движение автомобилът е бил в движение, правейки завой наляво. Следва да се има предвид, че съдът е извел извода си за принос на пострадалия за настъпването на вредоносния резултат, не само въз основа на факта, че то пресича на непозволено място /при наличие на пешеходна пътека на 1.5-2 метра/, но и от обстоятелството, че детето е навлязло внезапно на пътното платно, тичайки при наличие на вече предприето движение по него на автомобила, с оглед на което е съобразена и опасната зона на спиране на МПС.

Всички въпроси, поставени във връзка с критериите по чл.52 ЗЗД при определяне на справедливо обезщетение за неимуществени вреди са свързани с неверните твърдения на касатора, че при определянето на размера на обезщетението решаващият състав не е взел предвид неговата възраст, отражението на инцидента върху психиката му и преживения стрес, вкл. от предстоя в болничните заведения, като и се базират на недоказаното в процеса твърдение за наличие на мозъчно сътресение. Въззивната инстанция е съобразила всички относими критерии и доказани обстоятелства в конкретния случай, като ги е преценила в тяхната съвкупност. Въпросите от изложението, поставени във връзка със значението на застрахователните лимити при определяне на обезщетението по чл.52 ЗЗД за неимуществени вреди, не могат да предпостави допускането на решението до касация, тъй като съобразно практиката на ВКС по чл.290 ГПК, лимитите са само индиция за развитието на обществено икономическите условия в страната, с оглед на което имат единствено опосредено значение за определяне на справедливо по см. на чл.52 ЗЗД обезщетение за неимуществени вреди. Ето защо, по отношение на тези въпроси не е осъществена предпоставката по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК, като по въпроса в интерес на кого се увеличават лимитите не е налице общото основание по чл.280, ал.1 ГПК, тъй като този въпрос не е обсъждан от въззивната инстанция и не е обусловил изхода на спора. Решаващият състав е постановил решението си в пълно съответствие с ПП на ВС № 4/68г., като е съобразил посочените в него критерии, които формират съдържанието на понятието справедливост, извършил е съвкупна преценка на доказателствата и конкретните обстоятелства по делото, поради което останалите въпроси по приложението на чл.52 ЗЗД, съдържащи се в изложението към касационната жалба, не обуславят наличието на допълнителната предпоставка по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК. Присъждането в съдебните актове на различни по размер обезщетенията за неимуществени вреди се дължи на разликата в конкретните факти, установени по делата, които са от значение за определяне на размера на обезщетението.

Въпросите, свързани с приложението на чл.51, ал.2 ЗЗД, също не предпоставят допускане на въззивното решение до касационен контрол. Въпросът, кой носи доказателствената тежест за доказване на приноса на пострадалия за вредоносния резултат, не е определящ за изхода на делото /липсва общото основание по чл.280, ал.1 ГПК/, тъй като съдът в съответствие с практиката на ВКС е приел, че в тежестта се носи от застрахователя, но е счел, че същият е доказал съпричиняването при условията на пълно и главно доказване, като е извел /противно на твърденията на касатора/, че е налице не само нарушение на правилата за движение от страна на пострадалия, но и пряка причинна връзка между нарушението и настъпването на вредоностния резултат, тъй като ако детето не беше навлязло внезапно на пътното платно тичайки при наличие на движещо се по него МПС, ПТП нямаше да настъпи. Ето защо, при преценка на предпоставките, при които е налице съпричиняване по см. на чл.51, ал.2 ЗЗД решаващият състав е постановил акта си в съответствие с практиката на ВКС, поради което не е налице сочения допълнителен селективен критерий по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Последният въпрос, поставен във връзка със съпричиняването и опасната зона на спиране на автомобила, също не може да обуслови допускането на решението до касация, доколкото, както вече беше отбелязано, ако детето не беше навлязло внезапно на пътното платно тичайки при наличие на движещо се по него МПС, ПТП нямаше да настъпи.

Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато и на основание чл. 280, ал. 2, пр. трето ГПК. Очевидно неправилно би било съдебното решение, страдащо от особено тежък порок, който може да бъде констатиран, без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта (обоснованост и съответствие с материалния и процесуалния закон). Такъв порок би бил налице, когато въззивният съд е приложил отменен закон, когато е приложил закон в противоречие с неговия смисъл, когато е нарушил основни съдопроизводствени правила или е формирал изводите си в грубо противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на материален и процесуален закон, или от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само при вече допуснат касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК. Въззивното решение не е постановено, нито в явно нарушение на закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика.

Предвид изложеното, въззивното решение не може да бъде допуснато да касационно обжалване.

Предвид изхода на спора, на ответника по касацията следва да се присъди юрисконсултско възнаграждение в размер на 150 лева /при минимален такъв от 100 лева и максимален от 300 лева/, съобразно чл.78, ал.8 ГПК вр. чл.25, ал.1 НЗПП, предвид конкретната фактическа и правна сложност на делото, като съдът съобразява и множеството въпроси, поставени от касатора в изложението към касационната му жалба, свързани, както с целия механизъм на ПТП, така и с приложението на чл.52 ЗЗД вкл. във вр. с твърдение за наличие на неотчетено от съда увреждане – мозъчно сътресение на пострадалия, и конкретната процесуална защита на ответника.

Водим от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховният касационен съд

О П Р Е Д Е Л И

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 223/22.01.2020г. по в. гр. д. № 2410/2019г. на Апелативен съд-София.

ОСЪЖДА М. Н. М., ЕГН [ЕГН], действащ със съгласието на майка си Н. М. С., ЕГН [ЕГН], да заплати на ЗАД „Армеец“ АД разноски в размер на 150 лева за касационното производство.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.