ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1395

гр. София 25.03.2024 година.

Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, в закрито заседание на 24.01.2024 (двадесет и четвърти януари две хиляди двадесет и четвърта) година в състав:

Председател: Зоя Атанасова

Членове: Владимир Йорданов

Димитър Димитров

като разгледа докладваното от съдията Д. Д. гражданско дело № 3226 по описа за 2023 година, за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК като е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 54 862/08.06.2023 година, подадена от „Л. С. ЕАД [населено място], срещу решение № 2143/27.04.2023 година на Софийски градски съд, гражданско отделение, ІV-Д въззивен състав, постановено по гр. д. № 2408/2022 година.

С обжалваното въззивно решение съставът на Софийски градски съд е потвърдил първоинстанционното решение № 20 195 440/07.10.2021 година на Софийския районен съд, ІІІ-то гражданско отделение, 81-ви състав, постановено по гр. д. № 22 010/2018 година, с което „Л. С. ЕАД [населено място] е осъдено, на основание чл. 344, ал. 1, т. 3, във връзка с чл. 225, ал. 1 от КТ, да заплати на Д. В. Я. сумата от 7728.30 лева, представляваща обезщетение за оставане без работа вследствие на незаконно уволнение за периода от 08.04.2015 година до 08.10.2015 година, заедно със законната лихва върху сумата, считано от датата на предявяване на иска 02.04.2018 година до окончателното плащане.

В подадената от „Л. С. ЕАД [населено място] касационна жалба се излагат доводи за това, че въззивното решение е постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано. Поискано е същото да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго, с което предявеният срещу него от Д. В. Я. иск, с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 3, във връзка с чл. 225, ал. 1 от КТ да бъде отхвърлен. В изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК се твърди, че са налице основанията за допускане на касационно обжалване на решението на Софийски градски съд по чл. 280, ал. 1, т 3 и ал. 2, пр. 3 от ГПК.

Ответникът по подадената касационна жалба Д. В. Я. е подал отговор с вх. № 68 497/19.07.2023 година, с който е изразил становище, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решение № 2143/27.04.2023 година на Софийски градски съд, гражданско отделение, ІV-Д въззивен състав, постановено по гр. д. № 2408/2022 година и такова не трябва да се допуска, а ако бъде допуснато жалбата се оспорва като неоснователна като се иска да бъде оставена без уважение, а оспорваното с нея решение да бъде потвърдено.

„Л. С. ЕАД [населено място] е било уведомено за обжалваното решение на 22.05.2023 година, а подадената от него срещу същото касационна жалба е с вх. № 54 862/08.06.2023 година. Поради това е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима.

Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателя в подаденото от него изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното:

Съставът на Софийски градски съд е приел, че по приложението на чл. 225, ал. 1 от КТ имало установена константна практика, според която обезщетението по чл. 225, ал. 1 от КТ се дължало за принудителната безработица, в която работникът бил изпаднал поради противоправното действие на работодателя по прекратяване на трудовия му договор. То се съизмервало с ползите, които работникът щял получи, ако договорът му не бил прекратен за период от шест месеца след прекратяването му. Предвид обусловеността от изхода на спора по иска за отмяна на уволнението, който бил уважен и в тази част решението било влязло в сила, обосновано първоинстанционният съд бил приел, че била реализирана първата предпоставка за уважаване на иска по чл. 225, ал. 1 от КТ за обезщетение за принудителна безработица в период до шест месеца след прекратяване на договора. От доказателствата, в това число копие от трудова книжка било установено, че Д. В. Я. е останал без работа за целия период след отмененото прекратяване на трудовия му договор от 08.04.2015 година до 08.10.2015 година. Поради това обосновано първоинстанционният съд бил направил извод, че била реализирана и втората предпоставка за уважаване на иска-оставане на Я. без работа за период от шест месеца след прекратяване на трудовия му договор. В съдебно заседание на 27.09.2021 година пред първоинстанционния съд било прието за безспорно, че последният пълен работен месец на Д. В. Я. бил март 2015 година и той бил получил БТВ, включително възнаграждение за социални придобивки във фиша за този месец, приет пред първата инстанция. Въпреки, че „Л. С. ЕАД [населено място] оспорвало решението изцяло, във въззивната жалба се излагали съображения само относно включване в размер на БТВ на сумите за социални придобивки. При това основният спор между страните касаел въпроса, какъв бил размерът на БТВ, което следвало да служи за база за определяне на обезщетението за оставане без работа след уволнението и дали в него следвало да се включи заплащането на социални разходи, които били получавани от служителите на основание КТД, както и съставлявал ли този доход допълнително възнаграждение с постоянен характер, по смисъла на чл. 17, т. 3 от НСОРЗ. По тези въпроси, въззивният състав навирал, че непротиворечивата практиката на съдилищата и ВКС приемала, че като база за определяне размера на обезщетението по чл. 225, ал. 1 от КТ служело последното получено от работника БТВ за пълен работен месец, преди прекратяване на договора. По въпроса за начина на определяне на обезщетението по чл. 225 от КТ била налице трайно установена съдебна практика. Според разрешенията, възприети в тази практика, обезщетението по чл. 225 от КТ се определяло на база на последното брутно трудово възнаграждение, получено за месеца предхождащ незаконното уволнение. Според чл. 17, ал. 1 от НСОРЗ в брутното трудово възнаграждение за определяне на обезщетенията по чл. 228 от КТ се включвали основното трудово възнаграждение, възнаграждението над основната заплата, определено според прилаганите системи за заплащане на труда, допълнителните трудови възнаграждения с постоянен характер, определени с наредбата, с друг нормативен акт, с колективния или индивидуалния трудов договор или с вътрешен акт на работодателя, доколкото друго не било предвидено в КТ и други изрично изброени възнаграждения. Затова, при извършване на преценка кои елементи от възнаграждението следвало да бъдат включени при определяне размера на брутното трудово възнаграждение по чл. 228 от КТ, въззивният съд изхождал от характера на съответното допълнително възнаграждение, т. е. вземал предвид допълнителните платените суми с постоянен характер, определени в КТ, КТД, вътрешните правила в предприятието и със заповед на изпълнителния директор, включително възнагражденията, които се изплащали постоянно, заедно с полагащото се за съответния период основно възнаграждение и били в зависимост единствено от полагащото се отработено време. Според правилата на чл. 15 от НСОРЗ, като допълнителни трудови възнаграждения с постоянен характер се определяли тези, които се заплащали за образователна и научна степен и за придобит трудов стаж и професионален опит, както и тези допълнителни възнаграждения, които се изплащали постоянно заедно с полагащото се за съответния период основно възнаграждение и били в зависимост единствено от отработеното време. В размера на БТВ се включвали всички предвидими и сигурни плащания. Към допълнителните трудови възнаграждения с постоянен характер не можели да се отнесат само суми, при които отчитането зависело от възприетия от различните работодатели начин на отчитане на работното време-подневно или сумирано, както и целевите награди и месечни премии поради предназначението им да стимулират трудовото участие и показани високи резултати за определен период. Първоинстанционният съд бил съобразил последователната практика на ВКС по въпроса за постоянния характер на дохода, включен в БТВ съгласно НСОРЗ. При това въззивният състав приемал за обоснован извода, че доколкото плащанията за социалните разходи били постоянен елемент от трудово възнаграждение на работника, които били начислявани към възнаграждението на Д. В. Я. до уволнението и се дължали ежемесечно, на основание чл. 59.1 от КТД от 2015 година и КТД от 2013 година, сключени с работодателя „Л. С. ЕАД [населено място] във връзка с чл. 294, т. 7 от КТ, което обстоятелство не било спорно, те имали постоянен характер и следвало да се включат в размер на БТВ, което служело за база за определяне на обезщетението по чл. 225, ал. 1 от КТ. Доколкото изводите на въззивният съд съвпадали с тези на първоинстанционния такъв, решението на последния, с което искът по чл. 225, ал. 1 от КТ бил уважен за сума в размер на 7728.30 лева за периода 08.04.2015 година до 08.10.2015 година, на база БТВ за последен пълен работен месец март 2015 година, в размер на 1288.05 лева, било постановено в съответствие с материалния закон и следвало да се потвърди.

С изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК „Л. С. ЕАД [населено място] е поискало въззивното решение на Софийски градски съд да бъде допуснато до касационно обжалване по правните въпроси за това представляват ли възнаграждение за труд добавки, изплащани за задоволяване на социално-битовите и културните потребности на работника или служителя по чл. 294, т. 7 от КТ?; за това средствата за задоволяване на социално-битовите и културните потребности на работника или служителя елемент ли са от брутното трудово възнаграждение? и за това предоставянето в натура от работодателя на СБКО, талони за храна и абонаментни карти за градския транспорт, включват ли се в базата за определяне на обезщетението по чл. 225, ал. 1 от КТ?. Изложени са съображения, че по отношение на така поставените въпроси е налице предвиденото в чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК допълнително основание за допускане на касационното обжалване. Самите въпроси са включени в предмета на спора, били са обсъждани от въззивния съд при постановяване на решението му, като са обусловили изводите на съда по съществото на спора. Същите видно от посоченото в касационната жалба и в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК се решават противоречиво от съдилищата, поради което е налице предвиденото в чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК основание за допускане на исканото касационно обжалване.

С изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК „Л. С. ЕАД [населено място] е поискало въззивното решение на Софийски градски съд да бъде допуснато до касационно обжалване и по реда на чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, а именно поради очевидна неправилност. Поначало неправилността на съдебното решение представлява основание за касационно обжалване на въззивното решение. Както е посочено и в ТР № 1/19.02.2010 година, постановено по тълк. д. № 1/2009 година на ОСГК на ВКС наличието на такава се преценява от съда не във фазата на допускане на касационното обжалване, а след това, в производството по чл. 290 и следващите от ГПК, след съвкупната преценка на събраните по делото доказателства както поотделно така и в тяхната взаимовръзка. Поради това предвидената като основание за допускане на касационното обжалване очевидна неправилност не се припокрива изцяло с неправилността на съдебното решение, като основание за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 от ГПК. Невъзможността за извършване на проверка на решаващите изводи на въззивния съд в производството по чл. 288 от ГПК налага проверката за наличието или не на очевидна неправилност на решението, като основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, да се извършва, без да се прави проверка на действително съществуващите пороци на съдебния акт, само въз основа на мотивите на същия и наличната в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК обосновка в тази насока. В конкретния случай твърденията за очевидна неправилност на обжалваното решение могат да се изведат само от твърденията в касационната жалба за допуснати от съда нарушения при установяване на фактите и неправилно приложение на материалния закон, които от своя страна са довели до неправилен извод по съществото на спора. Тези твърдения обаче са такива обосноваващи основания за касационно обжалване по смисъла на чл. 281, т. 3 от ГПК и не могат да бъдат проверени, без да се извърши проверка на решаващата дейност на въззивния съд. Затова те не могат да обосноват предвиденото в чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК основание за допускане на касационно обжалване. Проверката на тези изводи на съдилищата по същество налага да се извърши преценка на това дали същите са изградени въз основа на представените по делото доказателства, след съвкупното обсъждане на същите въз основа на направените от страните твърдения и възражения, като се прецени и начина на формиране на волята на решаващия съд. Това обаче може да бъде направено едва в производството по чл. 290 от ГПК, но не и в това по чл. 288 от ГПК. Изложените от „Л. С. ЕАД [населено място] твърдения не сочат на неправилно приложение на императивна на разпоредба от страна на въззивния съд, нито пък на това, че същият е приложил закона в неговия обратен, противоположен смисъл, нито пък, че спорът е разрешен въз основа на несъществуващ или отменен закон или на това, че въззивното решение е явно необосновано поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Именно при такива основания може да бъде прието, че е налице хипотезата на чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК. В останалите случаи на неправилност на въззивното решение, същото може да бъде допуснато до касационно обжалване на някое от предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1-т. 3 от ГПК основания за това. Предвид на това не е налице основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК за допускане на касационното обжалване на решението на Софийски градски съд.

Предвид на изложеното н са налице предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на решение № 2143/27.04.2023 година на Софийски градски съд, гражданско отделение, ІV-Д въззивен състав, постановено по гр. д. № 2408/2022 година, по подадената срещу него от „Л. С. ЕАД [населено място], касационна жалба с вх. № 54 862/08.06.2023 година и такова трябва да се допусне.

На „Л. С. ЕАД [населено място] трябва да бъде даден едноседмичен срок от съобщението, в който да внесе държавна такса в размер на по 154.57 лева по сметка на ВКС и да представи доказателства за това като му се укаже, че ако не направи това в определения срок подадената от него касационна жалба ще бъде върната, а образуваното въз основа на нея производство ще бъде прекратено.

По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение

ОПРЕДЕЛИ:

ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 2143/27.04.2023 година на Софийски градски съд, гражданско отделение, ІV-Д въззивен състав, постановено по гр. д. № 2408/2022 година.

ДАВА на „Л. С. ЕАД [населено място], район „С.“, А. С. № 1едноседмичен срок от съобщението, в който да внесе държавна такса в размер на 154.57 лева по сметка на ВКС и да представи доказателства за това като му УКАЗВА, че ако не направи това в определения срок подадената от него касационна жалба ще бъде върната, а образуваното въз основа на нея производство ще бъде прекратено.

Делото да се докладва след внасянето на определената държавна такса или след изтичането на определения за това срок.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.

Председател:

Членове: 1.