Върховният административен съд на Р. Б. - Първо отделение, в съдебно заседание на двадесет и втори май две хиляди двадесет и четвърта година в състав: Председател: М. З. Членове: Б. Л. П. Я. при секретар М. Н. и с участието на прокурора А. Г. изслуша докладваното от председателя М. З. по административно дело № 325/2024 г.

Производството е по реда на чл. 208 - чл. 228 от Административнопроцесуалния кодекс (АПК) във вр. с чл. 160, ал. 7 от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс (ДОПК) във вр. с чл. чл. 4, ал. 1 от Закона за местните данъци и такси (ЗМДТ).

Образувано е по касационната жалба на А. Г. Ч. с [ЕГН], със съдебен адрес: гр. В. Т. [улица], [адрес], подадена чрез пълномощника й адв. Д., против Решение №285/01.11.2023 г. на Административен съд Русе, постановено по адм. д. №49/2023 г., с което е отхвърлена жалбата й против Акт за установяване на общински публични вземания по чл. 107, ал. 3 ДОПК (АУОПВ) №СУД001320/15.06.2020 г., издаден от С. Н. - главен инспектор в отдел КСМДТ в Д. М. данъци и такси в О. Р. потвърден мълчаливо от директора на Д. М. данъци и такси при същата община, в частта на определени задължения за данък върху недвижимите имоти (ДНИ) в общ размер 427, 40 лв. и лихви - 52, 26 лв. - за 2019 г. за имоти: 1.) с д. п/да № 6012275495002 въз основа на ДД вх. № 2-5975/22.03.1998 г.; 2.) с д. п/да с № 8009285296002 въз основа на ДД вх. № 1814006535/07.11.2011 г.; 3.) с д. п/да с № 8009285296001, открита въз основа на ДД с вх. № 1814006534/07.11.2011 г.; 4.) с д. п/да с № 8009285296003, открита въз основа на ДД вх. № 1814006536/07.11.2011 г. и за периода 2016 г. 2019 г. за имот с д. п/да с № 6012275495005 (предишна 3402205294003), както и в частта му за разноските.

С доводи за неправилност на съдебното решение поради противоречие с материалния закон и съществени процесуални нарушения, съставляващи касационни основания за отмяна по чл. 209, т. 3, предложения първо и второ АПК, жалбоподателката претендира неговата отмяна и постановяването на друго по съществото на спора, с което да се прогласи нищожността на АУОПВ №СУД001320/15.06.2020 г. или същият да бъде отменен като незаконосъобразен. Иска присъждане на сторените разноски за всички съдебни производства, така както са посочени в списъка по чл. 80 ГПК, вкл. адвокатско възнаграждение по чл. 38 от Закона за адвокатурата. Решението се обжалва и в частта му за разноските, тъй като според жалбоподателката е приложена неотносима/отменена правна уредба Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения вместо наредбата по чл. 37 от Закона за правната помощ и тъй като размерът на юрисконсултското възнаграждение е прекомерен. В открито съдебно заседание твърди, че разноски на ответника за настоящото съдебно производство не се дължат, алтернативно заявява искане за намаляване на юрисконсултското възнаграждение предвид решенията на СЕС.

Ответникът по касационната жалба - директорът на Д. М. данъци и такси при О. Р. оспорва същата като неоснователна. Иска от съда да я отхвърли и да му присъди разноски за процесуално представителство в размер на 400 лв., посочени в списъка на разноските по чл. 80 ГПК.

Представителят на Върховната прокуратура дава мотивирано заключение за допустимост и неоснователност на касационната жалба.

Върховният административен съд в състав на първо отделение, след като прецени наведените в касационната жалба доводи, допустимостта и съответствието на решението с материалния закон в изпълнение изискването на чл. 218 от АПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Касационната жалба е допустима като подадена в срока по чл. 211, ал. 1 АПК от надлежна страна, имаща правен интерес от обжалването, срещу подлежащ на касационно оспорване съдебен акт, неблагоприятен за нея.

С подадената жалба до Административен съд Русе, заведена с вх. №974/10.03.2021 г., А. Ч. оспорва изцяло АУОПВ №СУД001320/15.06.2020 г., издаден от С. Н. - главен инспектор в отдел КСМДТ в Д. М. данъци и такси в О. Р. потвърден мълчаливо от директора на Д. М. данъци и такси при същата община, а не частично, както твърди в касационната си жалба. По жалбата е образувано адм. д. №163/2021. С Решение №2/16.02.2022 г., постановено по това дело, Административният съд е отхвърлил жалбата против АУОПВ в частта му на установените задължения за ДНИ в общ размер 427.40 лв. и лихви 52.26 лв. и за такса битови отпадъци (ТБО) за размера над 101.88 лв. до 575.53 лв. и лихви над 23.70 лв. до 93.35 лв. Отменил е акта в частта му на установеното задължение за ТБО в размер на 101.88 лв. и лихва 23.70 лв. относно компонент сметосъбиране и сметоизвозване за имот с открита служебно партида с №6012275495005.

Това решение е оспорено с касационна жалба от госпожа Ч. в частта му, в която е отхвърлена жалбата й. В отменителната си част същото е влязло в сила като необжалвано.

С Решение №869/26.01.2023 г. по адм. д. №4137/2022 г. Върховният административен съд отменя решението на Административен съд Русе по адм. д. №163/2021 в оспорената му част и връща делото на същия съд за ново разглеждане от друг съдебен състав със задължителни указания по тълкуването и прилагането на закона. Касационният състав е установил, че в административната преписка се съдържа Заповед №РД-01-1733/11.07.2017 г., издадена на основание чл. 4, ал. 3 и ал. 4 ЗМДТ, с която са определени служителите на общинската администрация, вкл. С. И. Н. главен инспектор, които да упражняват правомощията на органи по приходите. Тази заповед обаче е с липсваща втора страница, на която би следвало да се съдържа подпис на издателя и означението на неговите имена и длъжност. Тъй като съдът не е дал на ответника указания по чл. 171, ал. 5 АПК, че не сочи доказателства за установяването на относими към спора факти, свързани с валидността на акта, Върховният административен съд е обосновал извод за неправилност на решението поради допуснато съществено процесуално нарушение и е дал указания при повторното разглеждане на делото да бъде задължен ответникът да представи заповедта в цялост.

Това решение е влязло в законна сила и не подлежи на контрол за законосъобразност. Изложените в касационната жалба твърдения за факти, сочещи на неправилност на решението на Върховния административен съд като това, че ответникът е декларирал, че представя административната преписка в цялост например, освен че са неверни, но и неотносими към настоящия правен спор.

Неотносими са и доводите на жалбоподателката, изложени в хода на устните състезания, за неправилност на решението в частта му, потвърждаваща акта относно установените задължения за ТБО, тъй като ответникът не е доказал извършването на услугите по сметосъбиране и сметоизвозване. ТБО за трите компонента сметосъбиране и сметоизвозване, обществена хигиена и обезвреждане на битови отпадъци в депо е установена с оспорения административен акт само за един имот този с партиден №6012275495005 и в частта му, установяваща задължение за ТБО за услугата сметосъбиране и сметоизвозване, актът е отменен с влязлото в сила съдебно Решение №2/16.02.2022 г. на Административен съд - Русе, постановено по адм. д. №163/2021.

Неоснователни са и доводите за неправилност на оспореното първоинстанционно решение в частта му, потвърждаваща АУОПВ относно ТБО за компонента обезвреждане на битови отпадъци в депо, тъй като представеният по делото договор между общината и БЕРУС ООД от 30.12.2016 г. за стопанисване и експлоатация на Регионално депо за неопасни, инертни и опасни отпадъци за общините Русе, Ветово, Иваново, Сливо поле и Тутракан не доказва, че О. Р. има депо.

Такса за обезвреждане на битовите отпадъци и поддържане на депо за битови отпадъци е установена с АУОПВ само за имот с партиден №6012275495005. Макар в оспореното в настоящото съдебно производство съдебно решение да са изложени мотиви за материална законосъобразност на АУОПВ в частта му, установяваща задължения за ТБО за имот с партиден №6012275495005 за услугите поддържане чистотата на териториите за обществено ползване, наречена в акта обществена хигиена, и обезвреждане на битови отпадъци в депо, както и за поддържане чистотата на териториите за обществено ползване за останалите четири имота, с диспозитива на същото изрично се отхвърля жалбата само против частта от акта, с който са установени задължения за ДНИ, но не и за ТБО. Тази очевидна фактическа грешка, изразяваща се в противоречие между мотиви и диспозитив, не е отстранена.

Безспротиворечива е съдебната практика по въпроса за характера и значението на съобщенията по чл. 23 и чл. 69, ал. 2 ЗМДТ. Разпоредбите на чл. 23 и чл. 69, ал. 2 установяват задължение на общината да съобщи на задълженото лице конкретния размер на данъка и на таксата. Изпълнението на това задължение обаче не е въздигнато от законодателя в юридически факт, който е правопораждащ за тези задължения или който ги прави ликвидни и изискуеми. Задълженията за ДНИ и за ТБО възникват еx lege, с осъществяване на визираните в правната норма факти - наличието на определеното в закона качество на обекта и на субекта, на изискуемата правна връзка между тях и за таксата - наличието на предпоставките по чл. 62 и 63 ЗМДТ. Когато са осъществени визираните в правните норми факти, задължението за данъка и за таксата е дължимо в размерите и в сроковете, определени в закона - чл. 28, ал. 1 и чл. 69, ал. 1 във вр. с чл. 9 ЗМДТ. Законодателят не е обвързал възникването и изпълнението на това задължение с издаването и надлежното връчване на задълженото лице на съобщенията по чл. 23 и чл. 69, ал. 2. Чл. 4, ал. 2 от закона сочи, че невнесените в срок данъци, а с оглед чл. 9б и такси, се събират заедно с лихвите по Закона за лихвите върху данъци, такси и други подобни вземания.

Изводът е, че когато задълженото лице не е получило съобщението по чл. 23 и чл. 69 ЗМДТ и не е заплатило в срок задълженията си за данък и такса, органът по приходите има правомощието да издаде служебно акт по чл. 107, ал. 3 ДОПК, с който да установи наличието и размера на задълженията, когато не е извършена ревизия (виж Решение №5446/22.04.2014 г. на ВАС по адм. д. № 15836/2013 г.; Решение №1755/10.02.2017 г. на ВАС по адм. д. № 109/2016 г.; Решение №10055/28.07.2017 г. на ВАС по адм. д. № 6274/2016 г. и др.).

С оглед изложеното неправилни са твърденията на жалбоподателката в касационната й жалба за допуснати съществени нарушения на административнопроцесуалните правила, свързани с неуведомяването й за размера дължимия ДНИ и дължимата ТБО, поради което ги е заплатила със забава.

Основните доводи на жалбоподателката са за допуснати от съда съществени процесуални нарушения при събирането на писмени доказателства и допускането на експертното заключение като доказателствено средство за установяване валидността на акта като издаден от компетентен орган.

Както е прието в Решение №869/26.01.2023 г. по адм. д. №4137/2022 г. Върховният административен съд, единствено Заповед №РД-01-1733/11.07.2017 г., издадена на основание чл. 4, ал. 3 и ал. 4 ЗМДТ, с която са определени служителите на общинската администрация, вкл. С. И. Н. главен инспектор, които да упражняват правомощията на органи по приходите, е относима към правния спор, свързан с компетентността на органа, издал Акта за установяване на задължения за ДНИ и ТБО. Това е така, защото тази заповед е отменена със Заповед №РД-01-2795/05.10.2020 г. на кмета на община Русе, издадена на същите правни основания, а оспореният акт е издаден на 15.06.2020 г. С останалите три заповеди от 2018 г. и 2019 г., които също са отменени със Заповед №РД-01-2795/05.10.2020 г., изменят и допълват Заповед №РД-01-1733/11.07.2017 г., но без тези изменения и допълнения да засягат възлагането на правомощията на орган по приходите на С. И. Н..

С оглед на това всички доводи на жалбоподателката за допуснати от съда съществени процесуални нарушения във връзка с представянето в оригинал и откриването на производство по оспорването на Заповед №РД-01-28/05.01.2018 г., Заповед №РД-01-2654/10.10.2018 г., Заповед №РД-01-3014/08.10.2019 г. и Заповед №РД-01-2795/05.10.2020 г., издадени от кмета на О. Р. както и при поставянето на задачите на съдебно почерковата експертиза и недопускане на техническа експертиза, са неоснователни. Освен това Заповед №РД-01-2795/05.10.2020 г. е приета още при първоначалното разглеждане на делото и възможността за оспорването й при повторното разглеждане на делото е преклудирана съгласно чл. 193, ал. 1 ГПК, приложим субсидиарно според чл. 144 АПК.

Във връзка с оспорването на автентичността на официалния диспозитивен документ - Заповед №РД-01-1733/11.07.2017 г., издадена от кмета на О. Р. с която на С. И. Н. главен инспектор в отдел КСМДТ в Д. М. данъци и такси са възложени правомощията да издава актове за установяване на задължения за местни данъци и такси, е допусната съдебно почеркова експертиза. Експертът е дал заключение, в което е посочил, че е изследвал оригинала на тази заповед, в който няма поправки, и е установил, че тя е подписана от нейния издател - П. С. кмет на О. Р. Експертът дава заключение, че е извършил проверка в компютърната програма на общината, при която е установил, че като документ заповедта съществува на електронен носител. Създадена е на 11.07.2017 г. и е подписана от П. С. на същата дата. Експертът заявява, че не може да даде отговор на въпроса за това кога е нанесен ръкописно номерът на заповедта и датата.

В открито съдебно заседание, проведено на 01.06.2023 г., процесуалният представител на жалбоподателката е заявил, че оспорва авторството на заповедта и твърди, че датата на заповедта не е тази, която е посочена в нея, тъй като е създадена за целите на производството. Автентичността на официалния диспозитивен документ - Заповед №РД-01-1733/11.07.2017 г. е потвърдена от експерта, изготвил приетата по делото съдебно почеркова експертиза. Експертизата установява и датата на създаването на заповедта като файл, съответно, датата на подписването й.

Изводът, който следва е, че заповедта е създадена като електронен документ по определението в чл. 3, т. 35 от Регламент (ЕС) №910/2014 - съдържание, съхранявано в електронна форма, по-специално текстови запис, но след това е отпечатана на хартиен носител и именно последният е подписан саморъчно от неговия издател.

Обстоятелството, че оспореният официален документ е съществувал към датата на издаването на обжалвания от госпожа Ч. АУОПВ №СУД001320/15.06.2020 г., се потвърждава не само от експертизата, но и от факта на посочването на тази заповед в АУОПВ.

Неоснователни са доводите на жалбоподателката за допуснато от съда съществено процесуално нарушение при приемането на съдебно почерковата експертиза в проведеното открито съдебно заседание на 14.09.2023 г., за което страната е била редовно призована. Експертизата е представена в съда на 05.09.2023 г., т. е. в срока по чл. 199 ГПК. Според чл. 60, ал. 4 ГПК срокът, който се брои на седмици, изтича в съответния ден на последната седмица. Жалбоподателката е имала възможност да се запознае с него и да изрази становище в писмен вид като поиска допълнително или повторно заключение, ако не е имала възможност да се яви лично в съдебното заседание. Същото се отнася и до процесуалния й представител.

На 14.09.2023 г. в съда е постъпила молба от пълномощника на жалбоподателката с искане за отлагане на делото за друга дата поради служебен ангажимент. Доказателства за такъв не са представени. Не се твърди в молбата, че жалбоподателката, която е адвокат, не може да се яви в съдебното заседание. Съдът правилно е приложил чл. 139, ал. 1 АПК, изискващ и страната и пълномощникът й да не могат да се явят поради препятствие, което страната не може да отстрани, и в съответствие с тази разпоредба не е уважил молбата от 14.09.2023 г.

При тези факти настоящият касационен състав намира за правилен изводът на съда, че Заповед №РД-01-1733/11.07.2017 г., издадена на основание чл. 4, ал. 3 и ал. 4 ЗМДТ от кмета на О. Р. с която на С. И. Н. главен инспектор са възложени правомощията на орган по приходите, е валиден официален диспозитивен документ. Валиден акт е и АУОПВ №СУД001320/15.06.2020 г., издаден от С. Н. - главен инспектор в отдел КСМДТ в Д. М. данъци и такси в О. Р.

Разноските са правилно определени от съда в съответствие със специалната разпоредба на чл. 161, ал. 1 ДОПК, тъй като чл. 4, ал. 1 ЗМДТ препраща към реда за обжалване на ревизионните актове по ДОПК, а чл. 161 ДОПК се намира в глава деветнадесета ДОПК, озаглавена Съдебно обжалване на ревизионния акт. Според чл. 161, ал. 1 ДОПК на администрацията се присъжда юрисконсултско възнаграждение в размера на минималното възнаграждение за един адвокат, а то е определено в Наредба №1/2004 г. за минималните размери на адвокатски възнаграждения.

Тъй като в последното съдебно заседание, проведено на 16.10.2023 г., страната не е заявила искане за намаляването на размера на юрисконсултското възнаграждение под минималния размер, не е налице основание това да бъде направено от настоящия касационен състав в съответствие с т. 54 и т. 58 от Решение на СЕС от 25 януари 2024 г. по дело C-438/22. Освен това обемът на предоставената защита от страна на пълномощника на ответника не обосновава такова намаляване.

По изложените съображения настоящият касационен състав преценява оспореното първоинстанционно решение като правилно постановено в съответствие с приложимия материален закон и при липсата на съществени процесуални нарушения, поради което следва да бъде оставено в сила. Разноски в полза на ответника не се присъждат, тъй като страната не е представлявана от пълномощник.

Мотивиран така и на основание чл. 221, ал. 2, изр. първо, предл. първо АПК, Върховният административен съд в състав на първо отделение

РЕШИ:

ОСТАВЯ В СИЛА Решение №285/01.11.2023 г. на Административен съд Русе, постановено по адм. д. №49/2023 г.

Решението не подлежи на обжалване.

Вярно с оригинала,

Председател:

/п/ МИЛЕНА ЗЛАТКОВА

секретар:

Членове:

/п/ БЛАГОВЕСТА ЛИПЧЕВА

/п/ ПОЛИНА ЯКИМОВА