Върховният административен съд на Р. Б. - Шесто отделение, в съдебно заседание на десети юни две хиляди двадесет и четвърта година в състав: Председател: Н. Г. Членове: ХАЙГУХИ Б. Д. при секретар М. С. и с участието на прокурора К. Х. изслуша докладваното от председателя Н. Г. по административно дело № 544/2024 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК) във връзка с чл. 119 от Кодекса за социално осигуряване (КСО).

Образувано е по касационна жалба на К. Р. М. от [населено място], общ. Кърджали, обл. Кърджали, действаща чрез пълномощника адв. С. Мехмед, против решение № 348 от 02.11.2023 г., постановено по административно дело № 266 по описа за 2023 г. на Административен съд (АС) – Кърджали, с което е: 1) отхвърлена жалбата й срещу решение № 2153-08-149/14.06.2023 г. на „За“ директор на ТП (Териториалното поделение) на НОИ (Националния осигурителен институт) – Кърджали, с което е отхвърлена жалбата й срещу разпореждане № РВ-3-08-01343635/26.04.2023 г. на ръководителя на контрола по разходите на ДОО (Държавното обществено осигуряване); 2) осъдена жалбоподателката да заплати на ТП на НОИ - Кърджали юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лв.

По съображения, относими към касационните основания по чл. 209, т. 3 от АПК – нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост, касаторката моли решението на съда да бъде отменено. Претендира и присъждане на сторените деловодни разноски за производството пред двете съдебни инстанции.

Ответникът по касация – директорът на ТП на НОИ – Кърджали, действащ чрез пълномощника ст. юрк. З. Б., изразява становище за неоснователност на касационната жалба и правилност на оспореното с нея съдебно решение. Моли жалбата да бъде отхвърлена, а решението да се потвърди. Възвежда претенция за присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Прави възражение по смисъла на чл. 78, ал. 5 от Гражданския процесуален кодекс (ГПК) за прекомерност на адвокатското възнаграждение на другата страна.

Прокурорът от Върховната прокуратура дава заключение за допустимост, но неоснователност на касационната жалба и правилност на атакуваното с нея решение на Кърджалийския административен съд.

Върховният административен съд (ВАС), състав на шесто отделение, намира касационната жалба за процесуално допустима, като подадена в преклузивния 14-дневен срок по чл. 211, ал. 1 от АПК от страна с правен интерес по смисъла на чл. 210, ал. 1 от АПК, за която решението е неблагоприятно, срещу подлежащ на касационно оспорване съдебен акт.

Разгледана по същество по реда на чл. 218 от АПК, касационната жалба е неоснователна.

С оспореното пред първоинстанционния съд решение от 14.06.2023 г. на директора на ТП на НОИ – Кърджали е отхвърлена като неоснователна жалбата на К. Р. М. против разпореждане от 26.04.2023 г. на ръководителя на контрола по разходите на ДОО в ТП на НОИ – Кърджали, с което на основание чл. 114, ал. 1 и ал. 3 от КСО й е вменено задължение за възстановяване на недобросъвестно получените парични обезщетения за бременност и раждане и за отглеждане на малко дете за периода от 14.07.2018 г. до 17.02.2022 г. в размер на 28344.50 лв., от които 21860.36 лв. главница и 6484.14 лв. дължима лихва от датата на неправомерно полученото обезщетение до датата на издаване на разпореждането. Ръководителят на контрола по разходите на ДОО е посочил в разпореждането си, че след извършена проверка относно регистрацията на лицето като земеделски стопанин за периода от 14.07.2017 г. до 11.05.2022 г. е установено, че К. М. е била регистрирана за този период като земеделски стопанин по реда на Наредба № 3 от 29.01.1999 г. за създаване и поддържане на регистър на земеделските стопани, като при регистрацията си е декларирала, че отглежда 15 птици, от които 14 кокошки и 1 петел, което впоследствие е заменила с отглеждане на една месодайна крава. Установеното е преценено от административния орган като лично стопанство (съгласно чл. 4а, ал. 1, т. 6 от Наредба № 44 от 20.04.2006 г. за ветеринарно-медицинските изисквания към животновъдните обекти в личните стопанства на физическите лица се отглеждат до 50 птици независимо от вида), а отглеждащите животни с цел добив на суровини и храни за лична консумация нямат право да предлагат на пазара добитите такива (съгласно чл. 13, ал. 4 от Закона за животновъдството /ЗЖ/). Органът е приел, че поради това лицето не отговаря на изискванията на легалната дефиниция за „регистрирани земеделски стопани и тютюнопроизводители“ в 1, ал. 1, т. 5 от ДР на КСО, съгласно която такива са физическите лица, които произвеждат растителна и/или животинска продукция, предназначена за продажба, и са регистрирани по съответния ред. По тази причина К. М. няма правото на парично обезщетение за периода от 14.07.2018 г. до 17.02.2022 г., тъй като не отговаря на условията на чл. 10, ал. 1, чл. 48а и чл. 52а от КСО, а именно не е осигурено лице за общо заболяване и майчинство за периода от 14.07.2017 г. до 11.05.2022 г. и няма необходимия 12-месечен осигурителен стаж. В мотивите на разпореждането е прието и, че К. М. е съзнавала, че не отговаря на условията за „регистриран земеделски стопанин“ в 1, ал. 1, т. 5 от ДР на КСО, съответно на чл. 10, чл. 40, чл. 48а и чл. 52а от КСО, като същевременно неоснователно е подавала данни по чл. 5, ал. 4, т. 1 от КСО, поради което следва да възстанови недобросъвестно получените в нарушение на чл. 48а и чл. 52а от КСО парични обезщетения за периода от 14.07.2018 г. до 17.02.2022 г. ведно с дължимата лихва съгласно чл. 113 от КСО.

Разпореждането е атакувано от адресата му пред директора на ТП на НОИ – Кърджали, който с процесното свое решение от 14.06.2023 г. е отхвърлил жалбата, като е възприел и доразвил доводите на контролния орган. Във връзка с възраженията на жалбоподателката е посочил, че в случая не се касае за добросъвестно получени суми по чл. 114, ал. 2 от КСО, понеже К. М. не е осъществявала дейност като земеделски стопанин, за която да подлежи на осигуряване във връзка с разпоредбата на чл. 10, ал. 1 от КСО и 1, ал. 1, т. 3 от ДР на КСО, но въпреки, че е знаела това, е внасяла осигурителни вноски и е подавала данни в Регистъра на осигурените лица с декларация образец 1, които са послужили за изплащането на недължимите в случая парични обезщетения по чл. 40, чл. 48а, чл. 50-51 и чл. 53 от КСО. Знанието от страна на жалбоподателката на факти и обстоятелства, които представляват пречка за съществуването на правото на обезщетение (че не е започнала и не е осъществявала дейност като земеделски производител, за която да подлежи на осигуряване) обуславя недобросъвестното му получаване, поради което същото подлежи на възстановяване ведно със законната лихва по чл. 113 от КСО.

За да не уважи сезиралата го жалба първоинстанционният съд е аргументирал теза за законосъобразност на решението на горестоящия административен орган, потвърдило разпореждането на ръководителя на контрола по разходите на ДОО. Приел е, че решението е издадено от компетентен орган в предвидената от закона писмена форма и при спазване на дължимата процедура, като е в съответствие с приложимите материалноправни норми.

По основният спорен между страните въпрос съдът е изложил съображения, че в случая е налице недобросъвестност при получаване на паричните обезщетения от К. М., защото към момента на настъпване на осигурителния риск тя е знаела факта, че не е била осигурено лице, тъй като не е осъществявала дейност като земеделски производител, не е декларирала доходи като земеделски стопанин, а отглежданите птици съгласно чл. 1, ал. 2, т. 1, б. „е“ от Наредба № 44/2004 г. /в редакцията й - ДВ, бр. 56 от 2017 г., в сила от 11.07.2017 г./, и месодайна крава, съгласно чл. 13, ал. 4 от Закона за животновъдството, са за лични нужди, а не с цел продажба, съответно, знаела е, че изплатените й обезщетения са недължими, и очевидно, формалната й регистрация като земеделски стопанин е направена единствено с намерение за ползване на обезщетения от ДОО, без да е налице основание за това.

На тази база съдът е приел, че са налице всички предпоставки по чл. 114, ал. 1 от КСО сумите за осигурителни плащания да бъдат възстановени от получилото ги лице ведно с лихвата по чл. 113 от КСО, поради което формирал решаващ извод, че като е потвърдил разпореждането, с което на жалбоподателката е разпоредено да възстанови неоснователно изплатените й суми за парични обезщетения за бременност и раждане и за отглеждане на малко дете, ведно със законната лихва, директорът на ТП на НОИ – Кърджали е постановил материално законосъобразен акт, който е в съответствие и с целта на закона.

Подложеното на касация съдебно решение е валидно и допустимо. То е постановено по отношение на акт, който подлежи на съдебен контрол, като произнасянето е извършено от компетентен съд в рамките на правомощията му, след надлежно сезиране от активно легитимирана страна. Съдът се е произнесъл в пределите на сезирането, по процесуално допустима жалба, отговаряща на изискванията за форма и съдържание.

Атакуваният пред настоящата инстанция съдебен акт е и правилен и не страда от твърдяните от процесуалния представител на касаторката пороци, съществуването на които би обусловило наличието на касационните отменителни основания по смисъла на чл. 209, т. 3 от АПК. Решението на съда се основава на обоснована преценка на събраните доказателства, издадено е в съответствие с приложимите за казуса материалноправни разпоредби, като е постановено при стриктно спазване на съдопроизводствените правила. Първоинстанционният съд в хода на проведеното от него съдебно-административно производство е събрал и коментирал относимите към казуса доказателства, достатъчни за изясняването му от фактическа и правна страна, надлежно и аргументирано е обсъдил и анализирал релевантните за спора факти и обстоятелства, правнозначимите доводи и възражения на страните, и е проверил изцяло законосъобразността на процесното решение на директора на ТП на НОИ – Кърджали съобразно очертаните предели на предмета на съдебна проверка в чл. 168, ал. 1 от АПК по критериите в чл. 146 от АПК. Въз основа на съвкупната преценка на събраните по делото доказателства и при анализа им във връзка с приложимата в случая нормативна уредба е направен правилен краен извод за неоснователност на жалбата срещу акта, като убедително са опровергани релевираните и пред ВАС доводи от пълномощника на жалбоподателката за неговата незаконосъобразност.

Изложените в касационната жалба съображения за неправилно прилагане на материалния закон също са неоснователни.

Понятието „осигурено лице“ по смисъла на част първа от КСО е дефинирано легално в разпоредбата на 1, ал. 1, т. 3 от ДР на КСО, според която такова е "физическо лице, което извършва трудова дейност, за която подлежи на задължително осигуряване по чл. 4 и чл. 4а, ал. 1, и за което са внесени или дължими осигурителни вноски; осигуряването на лицето, което е започнало трудова дейност съгласно чл. 10, продължава и през периодите по чл. 9, ал. 2, т. 1 - 3 и 5; самоосигуряващите се лица се смятат осигурени за времето, през което са внесени дължимите осигурителни вноски по чл. 6, ал. 8, а лицата по чл. 4а се смятат осигурени за времето, през което са внесени дължимите осигурителни вноски.“. В чл. 10, ал. 1 от КСО е регламентирано, че осигуряването възниква от деня, в който лицата започват да упражняват трудова дейност по чл. 4 или чл. 4а, ал. 1 и за който са внесени или дължими осигурителни вноски и продължава до прекратяването. В чл. 4, ал. 1 от КСО са изброени лицата, задължително осигурени за общо заболяване и майчинство, инвалидност поради общо заболяване, старост и смърт, трудова злополука и професионална болест и безработица по този кодекс, а в чл. 4, ал. 3 са изброени задължително осигурените за инвалидност поради общо заболяване за старост и за смърт лица, между които в т. 4 и "регистрираните земеделски стопани и тютюнопроизводители". Съгласно чл. 4, ал. 4 от КСО, лицата по ал. 3, т. 1, 2 и 4 по свой избор могат да се осигуряват и за общо заболяване и майчинство.

Легално понятието „регистрирани земеделски стопани и тютюнопроизводители“ по смисъла на КСО е определено в 1, ал. 1, т. 5 от ДР на КСО, като „физическите лица, които произвеждат растителна и/или животинска продукция, предназначена за продажба, и са регистрирани по установения ред“. В чл. 5, ал. 2 от КСО е регламентирано, че самоосигуряващо се е физическо лице, което е длъжно да внася осигурителни вноски за своя сметка. В чл. 1, ал. 1 от Наредбата за обществено осигуряване на самоосигуряващите се лица, българските граждани на работа в чужбина и морските лица, е предвидено, че задължението за осигуряване за самоосигуряващите се лица по чл. 4, ал. 3, т. 1, 2 и 4 от Кодекса за социално осигуряване, включително регистрираните земеделски стопани и тютюнопроизводители, възниква от деня на започване или възобновяване на трудовата дейност и продължава до нейното прекъсване или прекратяване.

Неоснователен е и касационният довод за неправилно прилагане на чл. 114, ал. 1 от КСО вместо приложимата разпоредба на чл. 114, ал. 2 (в тази връзка от касаторовия пълномощник са развити съображения, че доверителката му е била добросъвестна във всичките си действия). Правилно е прието от съда за доказано по категоричен начин наличието на недобросъвестност у К. М. при получаване на недължимите й осигурителни плащания.

От надлежно събрания доказателствен материал безспорно е установено, че жалбоподателката е извън кръга на самоосигуряващите се лица по чл. 4, ал. 3, т. 4 от КСО. Изводите на съда произтичат от подробния анализ на събраните по делото доказателства, при който е установено, че лицето е регистрирано с 15 бр. птици, в т. ч. 14 кокошки и 1 петел, а впоследствие с 1 месодайна крава, в лично стопанство, без право да предлага на пазара произведената храна и няма регистриран животновъден обект в Интегрираната информационна система на БАБХ съгласно изискванията на чл. 137 от Закона за ветеринарномедицинската дейност (ЗВМД). Именно понеже жалбоподателката няма вписан/регистриран животновъден обект, тя няма право да предлага на пазара произведените суровини и храни по аргумент на чл. 13, ал. 4 от Закона за животновъдството, и съответно не попада в обхвата на 1, ал. 1, т. 5 от ДР на КСО. За да е самоосигуряващо се лице в случаи като обсъждания, произведената продукция на регистрирания земеделски стопанин трябва да е предназначена за продажба, а в противен случай лицето не подлежи на осигуряване. Правилно е прието, че лицето не произвежда животинска продукция, предназначена за продажба, предвид което не отговаря на визираната в 1, ал. 1, т. 5 от ДР на КСО дефиниция за регистриран земеделски стопанин, съответно няма основание по чл. 4, ал. 3, т. 4 от КСО да се осигурява като самоосигуряващо се лице – регистриран земеделски стопанин, следователно подадените данни по чл. 5, ал. 4, т. 1 от КСО от К. М. следва да бъдат заличени /което е станало въз основа на влезли в сила задължителни предписания по чл. 108, ал. 1, т. 3 от КСО/, а и да са внесени осигурителни вноски, това не поражда за същата право на обезщетения по КСО.

По делото не е спорно, че жалбоподателката е отглеждала домашни птици и крава и че е имала регистрация в Регистъра на земеделските стопани. Това обаче не е достатъчно, за да възникне осигурително правоотношение с произтичащите от него права на обезщетение, тъй като не е налице идентичност между качеството „регистриран земеделски стопанин“ по смисъла на Закона за подпомагане на земеделските производители (ЗПЗП) и „осигурено лице“ по смисъла на КСО. По аргумент от 1, ал. 1, т. 5 от ДР на КСО, лице, за което не е доказано, че е извършвало трудова дейност, в случая - че е произвеждало животинска продукция, предназначена за продажба (производството за лични нужди не покрива изискването за трудова дейност), дори и да е регистрирано по установения ред, не може да има качеството „осигурено лице“, независимо, че за него са подавани данни в НОИ и са внасяни осигурителни вноски, а следва да са налице всички елементи от фактическия състав на легалната дефиниция в посочената разпоредба – т. е. лицето реално да осъществява дейност като земеделски производител, като произвежда продукция, предназначена именно за продажба и при наличието на надлежна регистрация. Регистрацията като земеделски производител и внасянето на осигурителни вноски не изчерпват фактическия състав на осигурителното правоотношение по чл. 10, ал. 1 от КСО във връзка с чл. 4 от КСО във връзка с 1, ал. 1, т. 3 от ДР на КСО. Елемент от фактическия му състав е и реалното осъществяване на тази дейност съгласно легалното определение за „земеделски стопанин“ в 1, ал. 1, т. 5 от ДР на КСО, дефиниращо понятието за целите на КСО като „физическо лице, което произвежда растителна и/или животинска продукция с цел продажба“. Следователно липсата на упражняване на посочената по-горе трудова дейност от страна на жалбоподателката в качеството й на земеделски производител от момента на регистрирането й като такава, я дисквалифицира като самоосигуряващо се лице по чл. 4, ал. 3, т. 4 от КСО с право на осигурителни плащания по чл. 40, чл. 48а и чл. 52а от КСО.

Предвид вида на извършваната от К. М. дейност - отглеждане на птици, а после на крава, в настоящия случай са приложими и разпоредбите на Закона за животновъдството, с който закон се уреждат организацията и управлението на животновъдството, производството, развъдната дейност и предлагането на пазара на селскостопански животни, както и правата и задълженията на физическите и юридическите лица, свързани с тези дейности. Съгласно чл. 13, ал. 1 от ЗЖ, производството обхваща дейностите, свързани с отглеждането, храненето и възпроизводството на селскостопански животни и с производството на животински продукти, предназначени за продажба. Според ал. 3 на чл. 13, обектите за отглеждане на селскостопански животни се регистрират по реда на Закона за ветиринарномедицинската дейност (ЗВМД) и подлежат на вписване в Системата за идентификация на животните и регистрация на животновъдните обекти на Българска агенция по безопасност на храните (БАБХ) с уникален номер. В чл. 13, ал. 4 от ЗЖ е регламентирано, че животновъдните обекти, в които се отглеждат животни с цел добив на суровини и храни за лична консумация, се определят като „лично стопанство“ и собствениците им нямат право да предлагат на пазара произведените в обекта суровини и храни, а според ал. 5, животновъдните обекти, в които се отглеждат животни с цел добив на суровини и храни, които се предлагат на пазара, се определят като „ферми“.

Според легалните дефиниции в 1, т. 46 и т. 47 от ДР на ЗЖ, „ферма“ е животновъден обект, в който се отглеждат животни с цел добив на суровини и храни за предлагане на пазара, а "лично стопанство" е животновъден обект, в който се отглеждат животни с цел добив на суровини и храни за лична консумация. Съгласно чл. 7, ал. 3, т. 1 от ЗВМД, в БАБХ се водят публични регистри на животновъдните обекти. В чл. 137 от ЗВМД е предвидено, че собствениците или ползвателите на животновъдни обекти подават заявление за регистрация по образец до директора на съответната Областна дирекция по безопасност на храните (ОДБХ), въз основа на което директорът на ОДБХ вписва животновъдния обект в регистър и издава удостоверение за регистрация, когато обектът отговаря на определените изисквания, като регистрацията на животновъдния обект е безсрочна. Задължението за подаване на заявление за регистрация касае само тези от собствениците или ползвателите на животновъдни обекти, чиито стопанства не се дефинират като „лични“.

В тази връзка следва да се има предвид разграничението на видовете животновъдни обекти съгласно чл. 13, ал. 4 и 5 от Закона за животновъдството. Ако и К. М. да е притежавала валидна регистрация като земеделски стопанин и да е произвеждала животинска продукция в личното си стопанство, то това не е ставало в животновъден обект тип „ферма“ и продукцията й не е била предназначена за продажба /т. е. не е доказала извършване на трудова дейност в съответствие с 1, ал. 1, т. 5 от ДР на КСО – производство на земеделска продукция, предназначена за продажба/, поради което тя не може да има качеството осигурено лице по смисъла на 1, ал. 1, т. 3 от ДР на КСО, независимо, дали за нея са подавани данни в НОИ и са внасяни осигурителни вноски.

Регистрираните земеделски стопани са задължително осигурени за инвалидност поради общо заболяване за старост и за смърт на основание чл. 4, ал. 3, т. 4 от КСО. Качество на регистрирани земеделски стопани по силата на закона имат лицата, изпълняващи кумулативните условия по 1, ал. 1, т. 5 от ДР на КСО: да са регистрирани по установения ред и да произвеждат растителна и/или животинска продукция, предназначена за продажба. Регистрацията като земеделски производител и внасянето на осигурителни вноски не изчерпват фактическия състав на осигурителното правоотношение по чл. 4, ал. 3, т. 4 от КСО. За физическите лица - земеделски стопани по 1, ал. 1, т. 5 от ДР на КСО, възниква основанието за осигуряване по чл. 4, ал. 3, т. 4 от КСО само при изпълнение на условието да произвеждат растителна и/или животинска продукция, предназначена за продажба. Самоосигуряващо се лице, което се е регистрирало по реда на чл. 1 от Наредбата за обществено осигуряване на самоосигуряващите се лица, българските граждани на работа в чужбина и морските лица, придобива качеството на „осигурено“ по смисъла на 1, ал. 1, т. 3 от ДР на КСО във връзка с чл. 10, ал. 1 от КСО само при условие, че извършва трудовата дейност, за която се е регистрирало.

При установените факти по делото следва да се приеме, че регистрацията на К. М. като земеделски стопанин не е обосновала основание за осигуряване по чл. 4, ал. 3, т. 3 от КСО и не е довела до възникване на осигурително правоотношение. Тя не е реализирала доходи от произведената от нея продукция, която не е и била предназначена за реализиране на пазара, а след като това е така, не е притежавала качеството „осигурено лице“, въпреки, че е декларирала пред компетентния административен орган неверни факти и обстоятелства, обосноваващи такъв статут. В административната преписка са налице категорични данни, че К. М. е проявила недобросъвестност, изразяваща се в деклариране на данни в подадените документи за изплащане на обезщетения от бюджета на ДОО, без да е налице упражняване на трудова дейност по смисъла на чл. 10, ал. 1 от КСО, която да подлежи на осигуряване и съответно се касае за неправомерно изплатени суми на лицето от този бюджет. Именно в резултат на декларирането от лицето на неверни факти и обстоятелства при директно нарушаване на правовия ред тя е получила желан резултат – изплащане на парични обезщетения за бременност и раждане и за отглеждане на малко дете, при липса на основание за това.

По тези съображения следва да се приеме, че в момента на настъпване на осигурения социален риск „общо заболяване и майчинство“ К. М. не е притежавала качеството „осигурено лице“ по смисъла на 1, ал. 1, т. 3 от ДР на КСО и съгласно изискванията на чл. 40, ал. 1, чл. 48а и чл. 52а от КСО, поради което не е имала право на получените парични обезщетения за временна неработоспособност поради настъпване на този осигурителен риск, и заради установената недобросъвестност при получаването им следва да ги върне в бюджета на ДОО със лихва.

Изложеното обуславя законосъобразността на нареденото от длъжностното лице по чл. 114, ал. 3 от КСО възстановяване в бюджета на ДОО от жалбоподателката на получените обезщетения за процесния период по реда на чл. 114, ал. 1 от КСО. На база на правилно установените факти органът е направил обосновани изводи за липса на основание за получаване на паричните обезщетения, за недобросъвестността при получаването им и съответно за законосъобразност на разпореденото връщане на платените суми за периода 14.07.2018 г. – 17.02.2022 г., ведно със съответните лихви върху тях съгласно чл. 113 от КСО. При осъщественият административен контрол по реда на чл. 117, ал. 3 от КСО ръководителят на ТП на НОИ - Кърджали също е постановил законосъобразно решение, като е анализирал коректно установените факти и е съобразил относимите материалноправни разпоредби. Като е приел същото и е отхвърлил жалбата на К. М. против оспореното пред него решение, Кърджалийският административен съд, процедирайки при стриктно спазване на съдопроизводствените правила, е постановил обоснован и съответстващ на материалния закон съдебен акт.

От обсъденото по-горе явства, че не са налице касационни основания за отмяна на проверяваното съдебно решение. Тезата, която се силаеше да докаже касаторката, за неправилност на съдебния акт по смисъла на чл. 209, т. 3 от АПК, не намира опора в данните по делото и категорично се опровергава от изнесеното по-горе. Поради това решението на първоинстанционният съд следва да бъде оставено в сила.

При установената неоснователност на главните искания в касационната жалба няма основание да бъде уважена и акцесорната им претенция за присъждане на сторените деловодни разноски, а с оглед изхода на спора следва да се удовлетвори своевременно заявеното искане от ответника по касация за присъждане на юрисконсултско възнаграждение за осъщественото процесуално представителство пред настоящата инстанция. На основание 143, ал. 3 във връзка с чл. 228 от АПК следва да се присъди сума за защитата на страната пред ВАС в полза на ТП на НОИ – Кърджали, която сума съобразно критериите по чл. 37, ал. 1 от Закона за правната помощ (вида и количеството на извършената дейност), съдът определя в минималния размер от 100 лева по чл. 24 от Наредбата за заплащането на правната помощ.

Мотивиран така и на основание чл. 221, ал. 2, изреч. 1, предл. 1 от АПК, Върховният административен съд в тричленен състав на шесто отделение,

РЕШИ:

ОСТАВЯ В СИЛА решение № 348 от 02.11.2023 г., постановено по административно дело № 266/2023 г. по описа на Административен съд – Кърджали.

ОСЪЖДА К. Р. М., [ЕГН], адрес: [населено място], общ. Кърджали, обл. Кърджали, [улица], да заплати на Териториалното поделение на Националния осигурителен институт - Кърджали сумата от 100 (сто) лева, представляваща юрисконсултско възнаграждение за производството пред касационната инстанция.

Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.

Вярно с оригинала,

Председател:

/п/ НИКОЛАЙ ГУНЧЕВ

секретар:

Членове:

/п/ Х. Б. п/ СТЕЛА ДИНЧЕВА