8О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1785
гр. София, 11.04.2024 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, ГРАЖДАНСКА КОЛЕГИЯ, ТРЕТО ОТДЕЛЕНИЕ, в закрито заседание проведено на четвърти април през две хиляди двадесет и четвърта година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛ ТОМОВ
ЧЛЕНОВЕ: ДРАГОМИР ДРАГНЕВ
НЕВИН ШАКИРОВА
като разгледа, докладваното от съдия Н. Ш. гр. д. № 3917 по описа за 2023г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Основно училище „И. В. – Варна, представлявано от директора Г. А. К., подадена чрез процесуален представител адв. А. П. срещу решение № 642/29.05.2023г., постановено по в. гр. д. № 837/2023г. по описа на Окръжен съд - Варна.
В жалбата се излагат оплаквания и доводи за неправилност на обжалваното решение, поради допуснати нарушения на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост на правните изводи – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК, с оглед на което моли същото да бъде допуснато до касационно обжалване и предявената искова претенция да бъде отхвърлена.
В писмен отговор на касационната жалба ответникът по касация А. А. Я., чрез процесуален представител адв. М. Т. изразява становище, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване. Оспорва касационната жалба като неоснователна. Поддържа, че въззивното решение е постановено в съответствие с доказателствата по делото и при правилно прилагане на материалния и процесуален закон.
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срока по чл. 283 от ГПК, от процесуално легитимирана страна – ответник по делото с правен интерес от обжалване срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт и отговаря на съдържателните изисквания на чл. 284 от ГПК.
Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 от ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК.
По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, Трето гражданско отделение, намира следното:
С обжалваното въззивно решение е потвърдено първоинстанционно решение № 232/25.01.2023г. постановено по гр. д. № 7776/2022г. по описа на Районен съд - Варна, с което на основание чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 вр. чл. 225, ал. 1 от КТ е признато за незаконно и отменено уволнението на А. А. Я. с ЕГН [ЕГН], извършено със Заповед № РД-07-9/21.04.2022г. на Началника на Регионално управление на образованието – Варна, с която е прекратено трудовото правоотношение на ищцата, на основание чл. 330, ал. 2, т. 9 от КТ вр. чл. 80, ал. 1 от ЗПКОНПИ и чл. 30 от Наредба за организацията и реда за извършване на проверка на декларациите и за установяване конфликт на интереси, считано от 26.04.2022г.; ищцата А. А. Я. е възстановена на заеманата преди уволнението длъжност „директор“ в ОУ „И. В. , БУЛСТАТ 000086273, със седалище и адрес на управление: [населено място], р-н М., [улица], както и работодателят е осъден да заплати на А. А. Я. сумата от 15907.26 лева, представляваща обезщетение за оставането й без работа поради незаконното уволнение за периода от 26.04.2022г. до 26.10.2022г.
За да постанови този резултат съдът е приел за установени следните факти: страните са били обвързани от валидно срочно трудово правоотношение, по силата на което ищцата заемала публична длъжност по смисъла на ЗПКОНПИ /сега ЗОНПИ/ – длъжността „директор“ в ответното учебно заведение. С. З. № РД-07-9/21.04.2022г. на Началника на РУО - Варна на основание чл. 330, ал. 2, т. 9 от КТ вр. чл. 80, ал. 1 от ЗПКОНПИ и чл. 30 от Наредба за организацията и реда за извършване на проверка на декларациите и за установяване конфликт на интереси /НОРИПДУКИ/ трудовото правоотношение на ищцата е било прекратено едностранно от работодателя на основание влязъл в сила акт – Заповед № РД06-293/25.03.2022г. на началника на РУО, [населено място] за установен конфликт на интереси по ЗОНПИ /сега ЗПК/. В исковата молба уволнението е било оспорено с доводи за липса на соченото в заповедта основание, доколкото към момента на издаване на заповедта за прекратяване, така и към момента на предявяване на исковата молба актът за установен конфликт на интереси не е влязъл в сила поради оспорването му от ищцата пред съд.
За да отговори на заявения довод за несъществуващо основание за прекратяване на трудовото правоотношение, от правна страна въззивният съд съобразил, че съгласно разпоредбата на чл. 330, ал. 2, т. 9 от КТ работодателят прекратява трудовия договор на служителя без предизвестие, когато с влязъл в сила акт е установен конфликт на интереси по Закона за противодействие на корупцията и за отнемане на незаконно придобитото имущество /ЗПК – Oбн., ДВ, бр. 84 от 6.10.2023г., в сила от 6.10.2023г./. Цитирал текста на чл. 80, ал. 1 от ЗПКОНПИ, сега ЗОНПИ /отм./ и § 8 от ПЗР на ЗПК, разпореждащ, че установяването на конфликт на интереси с влязъл в сила акт е основание за освобождаване от длъжност, освен когато в Конституцията е предвидено друго, както и този на чл. 80, ал. 2 от ЗПКОНПИ, сега ЗОНПИ предвиждащ, че освобождаването от длъжност се осъществява по реда, определен в съответните закони, което в конкретния казус е именно чл. 330, ал. 2, т. 9 от КТ. Отбелязал, че основание за уволнение без предизвестие на служителя на соченото основание може да бъде единствено вече влязъл в сила акт, с който е установен конфликт на интереси по ЗПКОНПИ.
При обсъждане на събраните по делото доказателства приел, че в тежест на работодателя е да докаже наличието на влязъл в сила акт за установен конфликт на интереси по ЗПКОНПИ, което по делото не е сторено. Приел за установено, че към датата на постановяване на заповедта на Началника на РУО – Варна не е бил налице влязъл в сила акт, безспорно установяващ наличие на конфликт на интереси по отношение на А. Я. по реда на ЗПКОНПИ /ЗПК/. Съобразил, че Заповед № РД06-293/25.03.2022г. на Началника на РУО – Варна, с която се установява такъв по отношение на ищцата, в качеството й на лице, заемащо публична длъжност по смисъла на § 2, ал. 1, т. 3 от ДР на ЗПКОНПИ, към момента на прекратяване на трудовото й правоотношение, а и към настоящия момент, не е влязла в сила, поради предприетото обжалване, въз основа на което е образувано адм. д. № 933/2022г. по описа на Административен съд – Варна, по което не е налице краен стабилен съдебен акт. Изтъкнал в тази връзка, че основанието за уволнение по КТ в случая изисква влязъл в сила акт за установен конфликт на интереси към момента на уволнението, а не към по-късен момент, поради което евентуалното отхвърляне на жалбата на Я. срещу заповедта Началника на РУО – Варна за установен конфликт на интереси с влязло в сила съдебно решение ще съставлява нов юридически факт, който може да послужи като основание за надлежно прекратяване на трудовото й правоотношение на основание чл. 330, ал. 2, т. 9 от КТ. В заключение обосновал извод, че поради липса на предпоставките по чл. 330, ал. 2, т. 9 от КТ прекратяването на трудовото правоотношение на ищцата е незаконно и като краен извод признал уволнението за незаконно и го отменил, уважавайки и обусловените искове.
Касаторът ОУ „И. В. - Варна обосновава наличие на предпоставки за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК – поради противоречие на обжалваното решение с практиката на ВКС, както и на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, както и наличие на основание чл. 280, ал. 2, пр. 2 от ГПК – недопустимост на решението, по следните въпроси:
1/ Налице ли е основание по чл. 229, ал. 1, т. 4 от ГПК за спиране на производството по настоящото дело до приключване на производството с влязло в сила решението по адм. д. № 933/2022г. по описа на Административен съд – Варна, което е висящо пред ВАС по образувано адм. дело № 4849/2023г. по жалба на А. Я., подадена срещу постановено решение, с което се отхвърля жалбата й подадена срещу заповед № РД06-293/25.03.202г. на началника на РУО – Варна, с която е установен конфликт на интереси и която е послужила като основание за издаване на процесната заповед за уволнение на основание чл. 330, ал. 2, т. 9 от КТ вр. чл. 80, ал. 1 от ЗПКОНПИ /сега ЗОНПИ/ и чл. 30 от Наредба за организацията и реда за извършване на проверка на декларациите и за установяване конфликт на интереси?
2/ Явява ли се преюдициален спорът по оспорване на заповед за установен конфликт на интереси пред Административния съд – Варна и ВАС спрямо трудовият спор за отмяна на уволнение извършено със заповед № РД-07-9/21.04.2022г. на Началника на РУО – Варна поради установен конфликт на интереси с оспорения административен акт?
Тези въпроси се сочат като разрешени по делото в противоречие със задължителната практика на ВКС обективирана в ТР № 1/09.07.2019г. по т. д. № 1/2017г. на ОСГТК на ВКС; ТР № 1/17.07.2001г. на ОСГК и ТР № 2/02.07.2004г., както е цитирано и Решение № 402 от 11.01.2013г. по гр. д. № 1390/2011г. на ВКС, IV ГО.
3/ Представлява ли крайният съдебен акт на административния съд новонастъпил юридически факт, който да представлява основание за повторно прекратяване на трудовото правоотношение на А. Я. на основание чл. 330, ал. 2, т. 9 от КТ?
4/ При установен конфликт на интереси по ЗПКОНПИ /ЗОНПИ/ налице ли е нетърпимост на трудовия договор и основание за безусловното му прекратяване на основание чл. 330, ал. 2, т. 9 от КТ?
Последните два въпроса касаторът сочи като значими за точното прилагане на закона и за развитие на правото, с оглед извеждане по тълкувателен път признаците на несъответствието, изведено като фактическо основание по чл. 330, ал. 2, т. 9 от КТ.
Недопустимостта на обжалваното решение е обоснована с твърдения за постановяване при наличие на основание за спирането му по чл. 229, ал. 1, т. 4 от ГПК.
На 22.03.2024г. касаторът е депозирал молба, обективираща изявлението му, че на 15.02.2024г. е постановено решение № 1794 по адм. д. № 4849/2023г. по описа на ВАС, с което е оставено в сила решението по адм. д. № 933/2022г. по описа на Административен съд – Варна, с което е отхвърлена жалбата на А. Я. срещу заповедта на началника на РУО – Варна за установен конфликт на интереси и която е послужила за основание за издаване на оспорваната заповед за уволнение на основание чл. 330, ал. 2, т. 9 от КТ. Сочи, че постановеното решение на ВАС има отношение към правилното решаване на спора, поради което моли обжалваното решение да бъде допуснато до касационно обжалване.
За да се произнесе по твърдението за наличие на приложно поле на касационния контрол в хипотезата по т. 1 и т. 3 на чл. 280, ал. 1 и ал. 2, пр. 2 от ГПК, съдът съобрази следното:
Първите два правни въпроси в изложението са поставени в подкрепа на поддържаното касационно основание за недопустимост на обжалваното решение поради незачитане на висящността на преюдициалния спор по адм. д. № 933/2022г. на АС – Варна с предмет оспорване на заповедта на РУО – Варна за установен конфликт на интереси по смисъла на чл. 52 от ЗПКОНПИ /отм., сега ЗПК/ в нарушение на правилото по чл. 229, ал. 1, т. 4 от ГПК.
Въпросите са включени в предмета на спора, но евентуалните отговори по тях нямат обуславящо правните изводи на съда по конкретното дело значение, нито имат значение за недопустимостта на обжалваното решение /т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010г. по т. д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС/. По същите въззивният съд се е произнесъл с определение от 20.04.2023г., в което изложил съображения, че административното производство с предмет оспорване законността на заповед на Началника на РУО – Варна от 25.03.2022г. няма преюдициално значение спрямо разглеждания трудов спор, поради което оставил искането на въззивника за спиране на въззивното производство до приключване на административното дело без уважение.
В т. 1 от ТР № 1 от 9.07.2019г. по т. д. № 1/2017г. на ОСГТК на ВКС е дадено разрешение, че въззивно решение, постановено при наличие на основание за спиране по чл. 229, ал. 1, т. 4 от ГПК е недопустимо и подлежащо на обезсилване като постановено при наличие на отрицателна процесуална предпоставка за упражняване правото на иск по обусловеното дело – висящ преюдициален спор, от значение за правилното решаване на обусловения спор. В мотивите на същото е прието, че постановките на т. 8 от ТР № 1 от 17.07.2001г. по т. д. № 1/2001г. на ОСГК в разглежданата хипотеза, както и доразвитието им в т. 9 от ТР № 2/02.07.2004г. на ОСГТК на ВКС, са запазили актуалността си.
В случая, не е налице хипотеза на наличие на висящ преюдициален спор, съответно наличие на основание за спиране по чл. 229, ал. 1, т. 4 от ГПК при несъблюдаване на което въззивният съд да е постановил обжалвания съдебен акт. В мотивите на ТР № 2 от 19.11.2014г. по т. д. № 2/2014г. и ТР № 8/07.05.2014г. по т. д. № 8/2013г. на ОСГТК е посочено още, че основанието за спиране по чл. 229, ал. 1, т. 4 от ГПК е налице, когато има висящ процес относно друг спор, който е преюдициален и по който със сила на пресъдено нещо ще бъдат признати или отречени права или факти, релевантни за субективното право по спряното производство. Обусловеността между двата спора се основава на връзката между субективните права, задължения и правопораждащите ги факти като съдържание на конкретните правоотношения. В случая въззивният съд е мотивирал решението си като е приел, че не е доказано осъществяване на основанието по чл. 330, ал. 2, т. 9 от КТ – влязъл в сила акт, с който е установен конфликт на интереси по ЗПК към момента на издаване на заповедта на Началника на РУО – Варна, с която е прекратен трудовият договор на ищцата. Съобразил в тази връзка, че последващото прекратяването на трудовия договор на работника стабилизиране на този акт е ирелевантно за правилното решаване на спора относно законността на уволнението, като обосновал липса на връзка на преюдициалност между двете дела. Съдът не е постановил решението си при незачитане на висящ спор, за който е формирал извод, че е има преюдициален характер спрямо разглеждания от него. Ето защо не е налице твърдяното противоречие на въззивното решение със задължителната съдебна практика по цитираните от касатора тълкувателни решения на ВКС, съответно не е осъществено приложното поле на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК.
Недопустимостта в същото време е порок, при който съдебното решение е валидно, но е постановено при липса на условия материалноправният спор да бъде разгледан по същество. Касае се за порок в процесуалноправната основа на исковото производство – за липса на положителна, или за наличие на отрицателна процесуална предпоставка, свързана с възникването, съществуването и упражняването на правото на иск. В случая не са налице данни по делото решението на ВОС да е постановено при вероятен порок от такъв порядък, поради което не е налице основание за достъп до касационно обжалване и в хипотезата на чл. 280, ал. 2, пр. 2 от ГПК.
Поставените в изложението правни въпроси се свеждат до основният спорен въпрос по делото към кой момент се преценява наличието на основание за прекратяване на трудовия договор по чл. 330, ал. 2, т. 9 от КТ и последващото стабилизиране на акта за установен конфликт на интереси санира ли липсата на това основание за прекратяване на трудовия договор с обратна сила към момента на издаване на заповедта на работодателя.
Последователна и константна е практиката на ВКС, съобразно която правото на работодателя да прекрати едностранно трудовия договор е потестативно право, което се упражнява с едностранно изявление и поражда действие от момента на достигането му до работника или служителя. Законосъобразното упражняване на това право изисква всички предпоставки за възникването му да са се упражнили към посочения момент. Затова именно момента на упражняването на потестативното право от страна на работодателя и достигането му до работника или служителя е момента, към който се преценява законосъобразността на уволнението при спор по чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ, като последващото възникване или отпадане на предпоставките занапред не може да доведе до извода, че уволнението е незаконно. Основанията за уволнение по чл. 330, ал. 2 от КТ предвиждат не само право, но едновременно с това създават и задължение за прекратяване на трудовия договор с работника или служителя, при наличието на предвидените в тях основания. Работодателят не разполага с възможността да избира дали да прекрати или не трудовото правоотношение на работника или служителя, а трябва да го направи, тъй като в противен случай ще наруши установени със закон забрани за заемане на длъжността от определени лица. Затова от момента, в който съдебният акт по административното или наказателното производство, материализиращ някое от основанията по чл. 330, ал. 2 от КТ влезе в сила, работодателят трябва да прекрати трудовото правоотношение с посочения в тях работник или служител и обратно – при липса на влязъл в сила акт към момента на упражняване на потестативното право на работодателя да прекрати трудовото правоотношение на работника или служителя, работодателят е лишен от правомощието да предрешава по свое усмотрение производството за установяване на някое от визираните прекратителни основания. Последващото отпадане на основанието по чл. 330, ал. 2, т. 1-11 от КТ няма да се отрази пряко на вече упражненото и породило действие потестативно право на работодателя да прекрати едностранно трудовото правоотношение на работника или служителя и обратно – последващото възникване на това основание, няма да рефлектира върху несъществуващото към момента на прекратяване на трудовото правоотношение потестативно право на работодателя по начин, че да го санира с обратна сила. Във всички случаи съдът проверява предпоставките за законност на уволнението към момента, в който се връчва уволнителното волеизявление. Настъпилите впоследствие факти не могат да рефлектират върху законността на уволнението. В аналогичен смисъл са Решения на ВКС по чл. 290 от ГПК - № 314 от 30.10.2014г. по гр. д. № 840/2014г., IV ГО; Решение № 479 от 23.01.2013г. по гр. д. № 82/2012г., IV ГО; Решение № 559 от 9.07.2010г. по гр. д. № 650/2009г., IV ГО; Решение № 93 от 31.05.2013г. по гр. д. № 519/2012г., IV ГО; Решение № 50219 от 23.02.2023г. по гр. д. № 801/2022г. на ВКС, III ГО; Определение № 715 от 02.08.2015г. по гр. д. № 4737/2017г. на ВКС, IV ГО по чл. 288 от ГПК и др.
От друга страна, последователно в практиката си ВКС приема, че при възстановяване на работника на предишната работа и ако той се яви да я заеме в законния срок, трудовото му правоотношение за длъжността се възстановява във вида, в който е било преди уволнението, вкл. И когато длъжността, заемана преди уволнението, вече не съществува по щата на предприятието. Въпрос на работодателска целесъобразност е дали ще предложи на работника/служителя да заеме друга длъжност или да започне работа в друго поделение на същия работодател. Работодателя може да промени действащото щатно разписание, като се възстанови длъжността, заемана преди незаконното уволнение, без последното да следва императивно от възстановеното трудово правоотношение или да уволни служителя законно от длъжността, на която е възстановен, при наличие на основание за това към момента на уволнението - Решение № 327 от 14.11.2013г. по гр. д. № 69/2013г. на ВКС, IV ГО.
Въззивното решение е изцяло съобразено с даденото в съдебната практика разрешение в контекста на спора и поставените пред настоящата инстанция правни въпроси, без да е допуснато отклонение от посочената практика на ВКС, поради което основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 от КТ не е налице.
Последните два въпроса от изложението не са били разрешени в обжалваното решение, поради което и не са обусловили крайните правни изводи на съда по делото. От друга страна разпоредбата на чл. 330, ал. 2, т. 9 от КТ е ясна и не се нуждае от тълкуване. Същата сочи хипотеза на императивно прекратяване на трудовия договор от работодателя без предизвестие, която е налице в резултат на настъпил определен обективен факт; предполага стабилитет на законността на извършеното уволнение по чл. 330, ал. 2, т. 9 от КТ с факта на установяването, че към момента на прекратяване на трудовия договор фактите и обстоятелствата са се осъществили така както са посочени от работодателя в уволнителната заповед. Въпросите не покриват приложното поле на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК и основание за допускане на такова не е налице.
В обобщение, съдебният състав приема, че липсват основания за допускане на обжалваното решение до касационно обжалване в хипотеза на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2, пр. 2 от ГПК.
При този изход на делото, на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК в полза на А. А. Я. следва да се присъдят направените в настоящето производство разноски в размер на 1950 лв. – платено адвокатско възнаграждение за касационната инстанция.
Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение
ОПРЕДЕЛИ :
НЕ ДОПУСКА до касационно обжалване решение № 642/29.05.2023г., постановено по в. гр. д. № 837/2023г. по описа на Окръжен съд - Варна.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК Основно училище „И. В. – Варна, представлявано от директора Г. А. К. да заплати на А. А. Я. с ЕГН [ЕГН] сумата от 1950 лева, представляваща съдебни разноски за касационна инстанция.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.