Р Е Ш Е Н И Е
№ 275
гр. София, 23.09.2025 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Р. Б. Търговска колегия, Първо отделение, в публично заседание на пети юни през две хиляди двадесет и пета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРИСТИЯНА ГЕНКОВСКА
ЧЛЕНОВЕ: БОЯН БАЛЕВСКИ
АНЖЕЛИНА ХРИСТОВА
при секретаря П. П. като изслуша докладваното от съдия Христова т. д. №1659 по описа за 2024г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.290 ГПК.
Образувано е по касационна жалба от НАП, чрез Б. Х.-Т. - главен публичен изпълнител в Дирекция „Събиране“ на НАП С. срещу решение №60 от 26.01.2024г., поправено с решение №306 от 14.05.2024г., постановено по т. д. №606/2023г. по описа на Апелативен съд - С., с което е потвърдено решение №58 от 19.05.2023г., постановено по т. д. №229/2021г. на Софийски окръжен съд. С първоинстанционното решение са отхвърлени исковете, предявени от НАП, както следва: 1. за обявяване за недействителна спрямо Държавата на сделката сключена между Кооперация „Самопомощ“ /в ликвидация/, ЕИК[ЕИК], М. Г. А., И. А. Н., заместен на основание чл.227 ГПК от Т. И. А. и А. И. А., с намерение за увреждане на публичен взискател, обективирана в Нотариален акт за покупко-продажба №69/11.11.2016г., т.IIА, нот. д. №238/2016г., на Нотариус №239 от регистъра при НК, на основание чл.216, ал.1, т.4 ДОПК и 2. за обявяване за недействителна спрямо Държавата на сделката сключена между Кооперация „Самопомощ“ /в ликвидация/, ЕИК[ЕИК], „Арсист“ ЕООД, ЕИК[ЕИК] и „БМБ Трейд“, ЕИК[ЕИК], с намерение за увреждане на публичен взискател, обективирана в Нотариален акт за покупко-продажба №21/01.03.2017г., т.I, нот. д. №20/2017г., на Нотариус №439 от регистъра при НК, на основание чл.216, ал.1, т.4 ДОПК.
В касационната жалба се твърди, че обжалваното решение е неправилно поради нарушения на материалния закон и необоснованост. Касаторът счита, че са незаконосъобразни изводите на съда, че по делото не се установява фактическият състав на чл.216, ал.1 т.4 ДОПК, тъй като не е доказано съществуване на публични задължения на Кооперация „Самопомощ“ преди процесните сделки, респ. качеството на Държавата на взискател с установени и изискуеми публични вземания. Поддържа тезата, че в конкретния случай е доказано съществуването на публични задължения по смисъла на чл.105 ДОПК - подадени от данъчнозадълженото лице декларации за самоопределяне на данъчни и здравноосигурителни вноски /СД по ЗДДС, декларации обр. №6 за ДДФЛ, ДОО, здравно осигуряване и УПФ/, без да е било необходимо установяването им по реда на чл.108 ДОПК. Счита, че са доказани всички посочени в исковата молба релевантни факти, поради което исковете за обявяване на двете процесни сделки за недействителни на основание чл.216, ал.1, т.4 ДОПК са основателни. Моли да бъде отменено решението и да бъдат уважени предявените искове. Претендира разноски
Ответницата М. Г. А., чрез адв.М.Х. оспорва касационната жалба, като поддържа, че обжалваният съдебен акт е законосъобазен и обоснован и следва да се остави в сила. Претендира разноски.
Ответниците „Арсист“ ЕООД, [населено място] и „БМБ Трейд“ ЕООД, [населено място], и двамата чрез адв. М.С. оспорват касационната жалба. Излагат съображения за правилността на атакуваното въззивно решение. Молят да бъде оставено в сила. Претендират присъждане на разноски.
О. К. „Самопомощ“ /в ликв./, [населено място], Т. И. А. и А. И. А. не вземат становище по касационната жалба.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, след преценка на данните по делото и заявените касационни основания, съобразно правомощията си по чл.290, ал.2 ГПК приема следното:
За да потвърди първоинстанционното решение за отхвърляне на исковете с правно основание чл.216, ал.1, т.4 ДОПК, въззивният състав споделя изводите на първоинстанционния съд, че не се установява преди сключването на процесните сделки продавачът Кооперация „Самопомощ“ да има установени публични задължения. Намира за доказано, че Кооперация „Самопомощ“ е начислявала и декларирала дължими данъчни задължения по ЗДДС, ЗДДФЛ, здравно осигуряване, ДОО и УПФ за периода 2014-2017г.; че на основание Постановления за налагане на обезпечителни мерки през 2013г., 2015г., 2017г. и 2019г. върху имуществото на кооперацията са били наложени обезпечителни мерки /възбрани и запори/; че на 11.11.2016г. е бил сключен договор за покупко-продажба на недвижим имот, обективиран в нотариален акт №69/11.11.2016г., н. д. №238/2016г., на Нотариус С.Х., по силата на който кооперацията е продала на И. А. Н., в режим на СИО с М. Г. А., подробно описаните недвижими имоти; че на 01.03.2017г. е бил сключен договор за покупко-продажба, обективиран в нотариален акт №21/01.03.2017г., н. д. №20/2017г., на нотариус М.Х., по силата на който кооперацията е продала на „Арсист“ ЕООД и „БМБ Трейд“ ЕООД подробно описаните недвижими имоти.
Решаващият състав намира, че спорът между страните следва да бъде разрешен съобразно редакцията на чл.216 ДОПК към момента на изповядване на атакуваните сделки, т. е. редакцията на ДВ, бр.105/2006г., в сила от 01.01.2006г., продължила да действа до изменението и допълнението й с ДВ, бр.105/2020г., в сила от 01.01.2021г. Приема, че с посочената редакция на разпоредбата на чл.216, ал.1 ДОПК като увреждащи са определени действия и сделки, извършени както след датата на установяване на публичното задължение, така и преди това – в периода след получаване на заповедта за възлагане на ревизия, ако в резултат на ревизията се установят публични задължения. Споделя съдебната практика, съгласно която за основателността на иска с правно основание чл.216, ал.1, т.4 ДОПК следва да бъдат доказани всички елементи от фактическия състав, вкл. по отношение на длъжника да е установено публично задължение с влязъл в сила акт /административен или съдебен/. Въззивният състав приема за безспорно, че в случая публичните задължения, обективирани в посочените в исковата молба Справки-декларации по ЗДДС и Декларации - обр. 6 по ЗДДФЛ, ЗО, ДОО и УПФ, съставени и подадени от ответната кооперация, не са били предмет на ревизионно производство с оглед установяването им с влязъл в сила административен акт. Намира, че за преобладаващата част от задълженията, обективирани в посочените декларации и справки, е изтекъл 5-годишният срок за ревизия и същите следва да бъдат счетени за окончателно установени ex lege от този момент /чл.108, ал.2 ДОПК/.
С оглед изложеното, решаващият състав приема, че не се установява атакуваните сделки да са извършени или след установяване на задълженията, или в периода след връчване на заповедта за ревизия до установяването им. Като съобразява, че първата сделка е извършена на 11.11.2016г., а втората на 01.03.2017г., а датите на декларациите и справките, обективиращи задължения, послужили като основание за предявяването на исковете, са от периода 2014г.-2017г., стига до извод, че нито едно от задълженията не е било окончателно установено към датите на двете сделки.
С определение №913/20.03.2025г. по настоящото дело въззивното решение е допуснато до касационен контрол на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК по въпроса - относно приложението на чл.216, ал.1, т.4 ДОПК, в редакцията преди изменението с ДВ, бр.105/11.12.2020г., в сила от 01.01.2021г., в хипотезата на публични задължения, установени с декларация, подадена от данъчно задълженото лице.
За да даде отговор на поставения правен въпрос настоящият състав на ВКС съобрази следното:
Съгласно разпоредбата на чл.216, ал.1, т.4 ДОПК /в действащата редакция преди изменението с ДВ, бр.105/11.12.2020г./ недействителни по отношение на държавата, съответно на общините са сделки или действия с намерение да се увредят публичните взискатели, сключени след датата на установяване на публичното задължение, съответно след връчването на заповедта за възлагане на ревизия, ако в резултат на ревизията са установени публични задължения. В глава ХІV, озаглавена „Установяване на данъците и задължителните осигурителни вноски“, е регламентирано т. нар. предварително установяване /раздел І/ и установяване /раздел ІІ/. Процедурата по предварително установяване е чрез деклариране на данъчните задължения от данъчнозадълженото лице, което само изчислява основата и дължимия данък и/или задължителните осигурителни вноски и е длъжно да ги внесе в законоустановените срокове /чл.105 ДОПК/. Законодателят изрично е регламентирал декларацията и като изпълнително основание. Принудително изпълнение на публични вземания се допуска въз основа на предвидения в съответния закон акт за установяване на вземането /чл.209, ал.1 ДОПК/, един от които е декларацията, подадена от задължено лице с изчислени от него задължения за данъци или задължителни осигурителни вноски /чл.209, ал.2, т.2/. Предвидено е, че органът по приходите издава акт за установяване на задължението, когато се налага коригиране на декларацията в хипотезата на установени несъответствия, които засягат основата за данъчното облагане или за изчисляването на задължителните осигурителни вноски или размера на задължението, които не са отстранени по реда на чл.103 от кодекса /от самото данъчнозадължено лице/. Независимо от издаването на този акт, включително когато е обжалван, задълженията за данъка или за задължителните осигурителни вноски подлежат на установяване чрез извършване на ревизия /чл.106 ДОПК/. Разпоредбата на чл.107 ДОПК изрично регламентира процедурата по установяване на размера на данъчните задължения от органа по приходите по данни от декларации, при която е възможно по искане на задълженото лице органът по приходите да издаде акт за установяване на задължението или да го издаде служебно в изрично регламентираните хипотези.
В раздел ІІ е уредено установяването на задължения за данъци и задължителни осигурителни вноски Съгласно чл.108 ДОПК данъчните задължения и задълженията за задължителни осигурителни вноски се установяват с ревизионен акт по чл.118, а когато не е издаден ревизионен акт и срокът за започване на ревизия по чл.109 е изтекъл, установените задължения по раздел първи се считат за окончателно установени. Не се образува производство за установяване на задължения за данъци по този кодекс, когато са изтекли 5 години от изтичането на годината, в която е подадена декларация или е следвало да бъде подадена декларация, или от изтичането на годината, в която са постъпили данни, получени от трети лица и организации, в случаите, когато по този закон не е предвидено подаването на декларация /чл.109 ДОПК/.
С изменението на чл.216, ал.1, т.4 ДОПК /ДВ, бр.105/11.12.2020г., в сила от 01.01.2021г./ изрично е предвидено, че недействителни по отношение на държавата, съответно на общините, са увреждащите сделки, сключени след датата на деклариране или на установяване на публичното задължение, съответно след връчването на заповедта за възлагане на ревизия, ако в резултат на ревизията са установени публични задължения.
Анализът на горните разпоредби налага извод, че целта на конститутивния иск по чл.216, ал.1 т.4 ДОПК е да обезпечи принудителното изпълнение на установени публични вземания, когато длъжникът извършва действия и сделки с намерение да осуети или затрудни възможността за удовлетворяване на държавата чрез изпълнение по отношение на неговото имущество. Доколкото и предварително установеното публично вземане по чл.105 ДОПК подлежи на принудително изпълнение /чл.209, ал.2, т.2 ДОПК/, няма правна логика да се изключат от обхвата на нормата, вкл. и в редакцията й преди измененията с ДВ, бр.105/11.12.2020г., в сила от 01.01.2021г., увреждащите сделки, сключени след декларирането на публични вземания от самото данъчнозадължено лице.
В хода на настоящото дело е постановено решение №109 от 15.07.2024г. по т. д. №1132/2023г. на ВКС, I т. о., с което е прието, че декларациите по чл.105 ДОПК, бидейки самостоятелно изпълнително основание, окончателно установяват размера на задълженията по тях с изтичането на 5-годишната давност, съгласно чл.109 ДОПК. Посочено е, че изтичането на давността не е предпоставка за възникване на качеството им на „изпълнително основание“, аналогично на останалата част от изпълнителните основания по чл.209, ал.2 ДОПК и съответно не е нужно, за приложението по чл.216, ал.1 ДОПК, декларациите да установяват окончателно съответното публично задължение. Съставът на ВКС приема, че за разлика от уредбата на ДПК /отм./, законодателят не поставя като условие за предприемане на принудително изпълнение въз основа на декларациите окончателна установеност на задълженията /влязъл в сила административен акт или влязло в сила съдебно решение/, предвид което и по-старата практика на ВКС по приложението на ДПК /отм./ е изгубила значение при действието на ДОПК. Липсва правна логика да се приеме, предвид обезпечителният характер на исковете по чл. 216, ал. 1 ДОПК, че материалноправната легитимация на публичния взискател може да се обосновава само с част от визираните в чл.209, ал.2 ДОПК изпълнителни основания. С оглед изложеното е прието, че „според чл.216, ал.1 ДОПК, и в предходната му редакция, преди изменението обн. ДВ бр.105/11.12.2020г., в сила от 01.01.2021г., декларациите по чл.105 ДОПК, за самоопределяне на данъчна основа и размер на дължими данъци от данъчно задължените лица, „установяват публични задължения“ по смисъла на същата разпоредба, вкл. когато, поради несъответствия в същите и в срока, съгласно чл.109 ДОПК, не е предприета ревизия, на основание чл.106, ал.3 ДОПК“. Съдът намира, че новата редакция на чл.216, ал.1 ДОПК, в сила от 01.01.2021г., единствено цели правилното прилагане на нормата, без да се касае за допълване на хипотезиса й с нови основания за материалноправната легитимация на публичния взискател.
С решение №25 от 22.01.2025., постановено по т. д. №1184/2023г. по описа на ВКС, І т. о., като е възприето горното разрешение, е прието, че „декларацията по чл.105 от ДОПК е частен документ, с който задълженото лице само определя дължимите от него данъци и/или задължителни осигурителни вноски и който то е длъжно да предостави на администрацията по приходите. Без значение е дали в последствие ще се установят несъответствия или ще се направят промени на задълженията (чл.103 и чл.104 от ДОПК), съответно дали органът по приходите ще издаде акт за установяване на задължение, с който се коригира декларацията (чл.106, ал.1 от ДОПК) или задълженията ще подлежат на допълнително установяване чрез извършване на ревизия (чл.106, ал.3 от ДОПК). Достатъчно е изчисляването от задълженото лице на действително дължими публични вземания, вече възникнали по силата на закона“. Съставът на ВКС, след като акцентира, че декларацията, подадена от задължено лице с изчислени от него задължения за данъци и/или задължителни осигурителни вноски, е основание за предприемане на действия за принудително изпълнение, каквито, съгласно същата разпоредба, са и индивидуалните административни актове за установяване на публичните вземания /ревизионен акт и актът по чл.106, ал.1 ДОПК/, приема, че за установяване на публични задължения по смисъла на чл.216, ал.1 ДОПК и в редакцията преди допълнението, обнародвано в ДВ, бр.105 от 2020г., в сила от 01.01.2021г., е достатъчно изтичането на законоустановения срок за плащане на декларираните задължения, както и на срока за доброволно им изпълнение, без да е необходимо задълженията да са окончателно установени (чл. 108, ал. 2 от ДОПК).
Настоящият съдебен състав на ВКС напълно споделя разрешенията в горецитираните съдебни решения, поради което намира, че съгласно чл.216, ал.1 ДОПК, и в предходната му редакция, преди изменението обн. ДВ бр.105/11.12.2020г., в сила от 01.01.2021г., декларациите по чл.105 ДОПК за самоопределяне на данъчна основа и размер на дължими данъци от данъчно задължените лица установяват публични задължения по смисъла на същата разпоредба, без да е необходимо задълженията да са окончателно установени съгласно чл.108, ал.2 от кодекса.
По основателността на касационната жалба:
Законосъобразни са изводите на въззивния съд, че спорът между страните следва да бъде разрешен съобразно редакцията на чл.216, ал.1, т.4 ДОПК към момента на изповядване на атакуваните сделки, т. е. редакцията на ДВ, бр.105/2006г., в сила от 01.01.2006г., продължила да действа до изменението и допълнението й с ДВ, бр.105/2020г., в сила от 01.01.2021г., като за основателността на иска за прогласяване недействителността на атакуваните сделки следва да бъдат доказани всички елементи от фактическия състав, вкл. че са извършени след като по отношение на длъжника е установено публично задължение или му е връчена заповед за ревизия за установяването му. Обосновано въззивният състав приема, че в случая публичните задължения, обективирани в посочените в исковата молба Справки-декларации по ЗДДС и Декларации - обр. 6 по ЗДДФЛ, ЗО, ДОО и УПФ, съставени и подадени от ответника Кооперация „Самопомощ“, не са били предмет на ревизионно производство и не са установени с влязъл в сила административен акт, но не могат да бъдат споделени аргументите, че декларираните публични задължения следва да бъдат счетени за установени по смисъла на чл.216, ал.1, т.4 ДОПК от момента на изтичане на 5-годишния срок за ревизия, в който съгласно чл.108, ал.2 ДОПК ще са окончателно установени ex lege.
С оглед дадения по-горе отговор на правния въпрос, незаконосъобразни са мотивите на съда, че публичното задължение следва да е установено с влязъл в сила акт /административен или съдебен/ или да е окончателно установено по смисъла на чл.108, ал.2 ДОПК, респ. необосновани са изводите, че не се установява атакуваните сделки да са извършени след установяване на процесните публични задължения. Съгласно чл.216, ал.1 ДОПК, и в предходната му редакция, преди изменението обн. ДВ бр.105/11.12.2020г., в сила от 01.01.2021г., декларациите по чл.105 ДОПК за самоопределяне на данъчна основа и размер на дължими данъци от данъчно задължените лица установяват публични задължения по смисъла на същата разпоредба, без да е необходимо задълженията да са окончателно установени съгласно чл.108, ал.2 от кодекса.
Предвид изложеното, настоящият състав приема, че и двете процесни сделки /първата сделка е от 11.11.2016г., а втората от 01.03.2017г./ са сключени след подаване от данъчнозадълженото лице Кооперация „Самопомощ“ на декларациите и справките по чл.105 ДОПК за периода 2014г.-2017г., подробно описани в исковата молба, и установяващи публични вземания, които не са погасени.
Разпоредбата на чл.171, ал.1 ДОПК предвижда публичните вземания да се погасяват с изтичането на петгодишен давностен срок, считано от 1 януари на годината, следваща годината, през която е следвало да се плати публичното задължение, освен ако в закон не е предвиден по-кратък срок, а според чл.171, ал.2 ДОПК с изтичането на десетгодишен давностен срок, считано от 1 януари на годината, следваща годината, през която е следвало да се плати публичното задължение, се погасяват всички публични задължения, независимо от спиране или прекъсване на давността, освен изрично посочените случаи. Основанията за спиране и прекъсване на давността също са предвидени в ДОПК, като налагането на обезпечителни мерки е основание за спиране на срока /чл.172, ал.1, т.5 ДОПК/, а предприемането на действия по принудително изпълнение - за неговото прекъсване /чл.172, ал.2/. Неоснователни са възраженията на ответниците за погасяване на всички публични вземания по давност, тъй като по отношение на част от вземанията /от 2014г./ се установява започнало принудително изпълнение и налагане на обезпечителни мерки, а по отношение на друга част /вземания след 08.11.2016г./- не е изтекъл 5-годишният давностен срок. Дори част от процесните вземания да са погасени по давност, това не променя крайният извод за съществуване на непогасени публични задължения на първия ответник.
С оглед изложеното, ВКС приема, че се установява първият елемент от фактическия състав на чл.216, ал.1, т.4 ДОПК, което налага обсъждане на спорния факт дали двете атакувани сделки са сключени от длъжника с намерение за увреждане на публичния взискател. Трайна и непротиворечива е съдебната практика, че намерението за увреждане трябва да бъде установено, че то не се предполага, а подлежи на доказване и доказателствената тежест е за ищеца. Самото намерение за увреждане е мисъл и желание да се направи нещо във вреда на кредитора, т. е. съзнание, че със съответния правен акт се уврежда кредитора, най-често като се намалява имуществото на длъжника, служещо за удовлетворяване вземанията на кредиторите /чл.133 ЗЗД/. Доколкото намерението е вътрешно мисловно-емоционално състояние на длъжника, то следва да се установи след преценка на всички факти по конкретния спор, вкл. чрез косвени доказателства /решения по гр. д. №308/2011г. на ВКС, ІІІ г. о.; по т. д. №410/2012г., ВКС, ІІ т. о. и др./.
Обосновани са изводите на въззивния съд, че съвкупният анализ на доказателствата води до извод, че при сключване на процесните сделки е налице намерение на длъжника Кооперация „Самопомощ“ за увреждане. Съдът е съобразил, че с процесните сделки длъжникът е отчуждил своето имущество, с ясното съзнание, че има множество непогасени публични задължения и няма достатъчно парични средства за тяхното плащане. Следва да се отчетат и обстоятелствата, че към момента на сключване на атакуваните сделки кооперацията е натрупала значителни публични задължения; че в периода след 2012г. вече са били наложени множество обезпечителни мерки от публичния изпълнител за обезпечаване изпълнението на по-стари публични задължения /запори на движими вещи, възбрана на недвижим имот, запори на банкови сметки/; че самият длъжник признава, че от 2016г. е в тежко финансово състояние и невъзможност да погасява задълженията си. Настоящият състав намира, че процесните сделки са сключени от длъжника със съзнанието, че с тях се уврежда публичния взискател, като се намалява имуществото, което би могло да служи за удовлетворяване на установените към този момент публични вземания /чл.213, ал.1 ДОПК/. Неоснователно е възражението на първия ответник, че е извършил сделките с единствена цел да погасява други свои задължения. Дори да се приеме за установено това обстоятелство, то не опровергава извода, че отчуждавайки своите недвижими имоти, при безспорни финансови затруднения и липса на достатъчно активи, длъжникът избира кои свои кредитори да удовлетвори, като осуетява или затруднява значително възможността за удовлетворяване на останалите, вкл. държавата за дължимите публични вземания.
Неоснователно е и възражението на ответниците по първия иск, че имотите не са отчуждени с намерение за увреждане на публичния взискател, тъй като договорът за продажба от 11.11.2016г. бил сключен в изпълнение на предварителен договор от 2007г. Установява се, че с предварителен договор от 09.03.2007г. ответната кооперация се е задължила да продаде на „И. Трейд“ О. описаните имоти, вкл. процесните /чл.1, т.“Б“/, но за цена в размер на 155 640 евро /чл.2/. Въпреки посочения в договора срок до 2007г. за сключване на окончателен договор, нотариална сделка до 31.12.2007г. не е сключена. Такава не е сключена и до края на 2010г. – поправената дата в копието на предварителния договор, представен от първия ответник. С анекс от 08.07.2016г. страните постигат съгласие да се прехвърли 6500/7782 ид. части от имот заедно с всички сгради на цена 107 952 лева /в еврова равностойност 55 195 евро/, като купувачът се задължава да прехвърли правата си на И. А. Н.. На 11.11.2016г. е сключен процесният договор за продажба между кооперацията и И. Н. при продажна цена 107 952 лева. От заключението на ССЕ се установява, че през 2007г. е платена сумата 45 500 лева /капаро/, след което до 2010г. няма плащане на остатъка от цената по предварителния договор. Разликата до сумата 107 952 лева е плащана на части в периода 2011г.-2016г. – на каса с ПКО. Съдът констатира, че до 2016г. плащанията са извършвани не от купувача „И. Трейд“О., а на каса от трети лица- „Катарски“ ЕООД и А. К., като в ПКО са посочени различни основания- вноска по договор за покупка имот или предварителен договор, без същият да е индивидуализиран; внесени суми - депозит гатерен цех; по договор. С оглед така установените факти, настоящият състав намира, че предварителният договор от 2007г. не опровергава намерението за увреждане на публичния взискател, тъй като до подписване на анекса от 08.07.2016г. кооперацията не е имала задължение по силата на предварителния договор да прехвърли процесните имоти за цена значително по-ниска от договорената и при безспорно неизпълнение на задълженията на купувача по предварителния договор за внасяне на цената и нотариално изповядване на сделката до края на 2007г. Със сключването на договора за продажба на 11.11.2016г. длъжникът Кооперация „Самопомощ“ не само се е разпоредил със свое имущество, но се е съгласил да го отчужди за цена по-ниска от първоначално договорената с предварителния договор, като е приел, че същата е изцяло платена в периода 2007г.-2016г.
Неоснователно е възражението на ответниците по втория иск, че не се установява намерение за увреждане на публичния взискател, тъй като имотите са продадени на цена над данъчната оценка и публичният кредитор бил обезпечен в достатъчна степен с други активи на длъжника. Кооперация „Самопомощ“ е продала на „Арсист“ ЕООД и „БМБ Трейд“ ЕООД едноетажна масивна сграда - търговски обект, със застроена площ от 149 кв. м., едноетажна сграда, със застроена площ от 16 кв. м. и едноетажна сграда със застроена площ от 15 кв. м., заедно с 900/2144 ид. ч. от поземлен имот с площ от 2144 кв. м., находящи се в [населено място], [община], подробно описани в нотариалния акт от 01.03.2017г., за сумата 35 000 лева, като е договорен начин на плащане- сумата 12 173.74 лева ще бъде преведена за погасяване на задължения на продавача по изп. дела на ЧСИ, сумата 17 826.26 лева - ще бъде преведена по сметка на трето лице /адв.Л.Г./, а плащането на остатъка от 5 000 лева е под условие - одобряване на проект за изменение на кадастрална карта. Установява се, че след получаване на банковия превод адв.Г. е предала сумата на продавача - на каса с ПКО. Самият начин на плащане, договорен между страните, както и обстоятелството, че част от цената не е платена, а плащането е поставено в зависимост от бъдещо несигурно събитие, че друга част от цената е платена по банков път на трето лице, което я е предало в брой на длъжника, очевидно с цел да няма постъпления по запорираните банкови сметки на длъжника, са обстоятелства в подкрепа на увреждащия характер на сделката. Няма доказателства кооперацията да притежава други активи, които биха могли да послужат за удовлетворяване на публичните й задължения.
Неоснователно е възражението на ответниците по първия иск за погасяване по давност на претенцията по отношение на първата сделка. Настоящият състав, като съобрази, че договорът за продажба е сключен на 11.11.2016г., а исковата молба е подадена на 08.11.2021г. /а не на 16.11.2021г./, намира, че не е изтекъл 5-годишният давностен срок. Неоснователно е и възражението за придобиване на имота по давност, тъй като спорът не е за правото на собственост.
С оглед изложеното, настоящият състав на ВКС намира, че въззивното решение е неправилно и следва да бъде отменено, а предявените искове като основателни да бъдат уважени.
По разноските:
С оглед изхода на спора ответниците по първия иск следва да бъдат осъдени да платят по сметка на ВКС държавна такса в общ размер за трите инстанции - сумата 1 434.09 лева. Ответниците по втория иск следва да бъдат осъдени да платят по сметка на ВКС държавна такса в общ размер за трите инстанции – сумата 346.50 лева.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд на Р. Б. Търговска колегия, състав на Първо отделение
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение №60 от 26.01.2024г., поправено с решение №306 от 14.05.2024г., постановено по т. д. №606/2023г. по описа на Апелативен съд - С., като вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОБЯВЯВА ЗЗД НЕДЕЙСТВИТЕЛНА по отношение на Държавата на сделката, сключена между Кооперация „Самопомощ“, ЕИК[ЕИК] и И. А. Н., ЕГН [ЕГН], обективирана в Нотариален акт за покупко-продажба №69/11.11.2016г., т.IIА, рег. №3198, нот. дело №238/2016г., на Нотариус №239 от регистъра при НК, по иск предявен от НАП, чрез Б. Х.-Т. - главен публичен изпълнител в Дирекция „Събиране“ на НАП С. срещу Кооперация „Самопомощ“ /в ликвидация/, М. Г. А. и И. А. Н., заместен на основание чл.227 ГПК от Т. И. А. и А. И. А., на основание чл.216, ал.1, т.4 ДОПК.
ОБЯВЯВА ЗЗД НЕДЕЙСТВИТЕЛНА по отношение на Държавата на сделката, сключена между Кооперация „Самопомощ“, ЕИК[ЕИК], „Арсист“ ЕООД, ЕИК[ЕИК] и „БМБ Трейд“, ЕИК[ЕИК], обективирана в Нотариален акт за покупко-продажба №21/01.03.2017г., т.I, рег. №838, нот. дело №20/2017г., на Нотариус №439 от регистъра при НК, по иск предявен от НАП, чрез Б. Х.-Т. - главен публичен изпълнител в Дирекция „Събиране“ на НАП С. срещу Кооперация „Самопомощ“ /в ликвидация/, „Арсист“ ЕООД, ЕИК[ЕИК] и „БМБ Трейд“, ЕИК[ЕИК], на основание чл.216, ал.1, т.4 ДОПК.
ОСЪЖДА Кооперация „Самопомощ“ /в ликвидация/, М. Г. А. с ЕГН [ЕГН], Т. И. А. с ЕГН [ЕГН] и А. И. А. с ЕГН [ЕГН] да платят по сметка на ВКС сумата 1 434.09 лева – държавна такса за трите инстанции.
ОСЪЖДА Кооперация „Самопомощ“ /в ликвидация/, „Арсист“ ЕООД, ЕИК[ЕИК] и „БМБ Трейд“, ЕИК[ЕИК] да платят по сметка на ВКС сумата 346.50 лева – държавна такса за трите инстанции.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.