О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№2655

гр. София, 16.09.2025 г.

Върховният касационен съд на Р. Б. Търговска колегия, Второ търговско отделение, в закрито заседание на двадесет и седми ноември през две хиляди двадесет и четвърта година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА

ЧЛЕНОВЕ: ЛЮДМИЛА ЦОЛОВА

ИВО ДИМИТРОВ

изслуша докладваното от съдията Димитров т. д. № 1700 по описа на съда за 2024 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Европейски пътища“ АД, ЕИК:[ЕИК] /с предишно наименование „П. П. АД“/ срещу въззивно решение № 260000 от 03.04.2024 г., постановено от Апелативен съд – Пловдив /АС - Пловдив/ по в. т.д. № 65/2020 г., с което са отменени: - първоинстанционно решение № 522 от 20.11.2017 г., постановено от Окръжен съд - Пловдив /ОС - Пловдив/ по т. д. № 663/2015 г. в частта, с която: „П. П. АД е осъдено да заплати на „В. Б. ЕООД сумата 1264302,87 лв., представляваща останалата част от неплатена главница по договор за продажба от 26.01.2011 г. и Анекс № 1 от 05.12.2012 г. в общ размер от 1364302,87 лв. с ДДС, която обща сума представлява незаплатена част от цената на всички заявени от купувача и доставени от продавача тръби и конструкции за изпълнение на водостоци за проект А-1 „Марица“ Оризово - К. А. ЛОТ1 „Оризово – Димитровград“ от км 5+000 до км 36+400, ведно със законната лихва върху сумата 1264302,87 лв., считано от 12.11.2015 г. - датата на предявяване на исковата молба до окончателното плащане, както и сумата 103284,12 лв. - разноски по делото; - решение № 180/04.04.2018 г. по т. д. № 663/2015 г. на ОС - Пловдив в частта, в която е отхвърлено като неоснователно възражението на „П. П. АД против „В. Б. ЕООД за прихващане вземането на „В. Б. ЕООД със сумата 51825,67 лв. - договорна неустойка, дължима поради забавено изпълнение от страна на продавача по отношение на осъществените доставки на уговорените количества тръби по поръчки с № 15/26.09.2012 г., № 11/13.08.2012 г., № 12/23.08.2012 г., № 14/25.09.2012 г., № 15/26.09.2012 г., № 17/03.10.2012 г., № 22/29.10.2012 г., всички на обща стойност 304662,46 лв., вместо което е постановено: - прихващане на вземането на „В. Б. ЕООД, ЕИК:[ЕИК] за сумата 1264302,87 лв. като част от общо 1364302,87 лв. с ДДС, представляващи незаплатена част от цената на заявените от купувача и доставени от продавача тръби и конструкции за изпълнение на водостоци за проект А-1 „Марица“ Оризово - К. А. ЛОТ1 „Оризово – Димитровград“ от км 5+000 до км 36+400 по договор за продажба от 26.01.2011 г. и Анекс № 1 от 05.12.2012 г., за която сума е издадена заповед № 5339 за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 от ГПК от 10.08.2015 г. по ч. гр. д. № 9846/2015 г. на ПРС, с вземането на „Европейски пътища“ АД, ЕИК:[ЕИК] за сумата 51825,67 лв. - договорна неустойка, дължима поради забавено изпълнение от страна на продавача по отношение на осъществените доставки на уговорените количества тръби по поръчки № 15/26.09.2012 г., № 11/13.08.2012 г., № 12/23.08.2012 г., № 14/25.09.2012 г., № 15/26.09.2012 г., № 17/03.10.2012 г., № 22/29.10.2012 г., всички на обща стойност 304662,46 лв.; - признато е за установено на основание чл. 422 ГПК, че „Европейски пътища“ АД, ЕИК:[ЕИК] дължи на „В. Б. ЕООД ЕИК:[ЕИК] сумата 1212477,20 лв. като част от общо 1364302,87 лв. с ДДС, представляващи незаплатена част от цената на заявените от купувача и доставени от продавача тръби и конструкции за изпълнение на водостоци за проект А-1 „Марица“ Оризово - К. А. ЛОТ1 „Оризово – Димитровград“ от км. 5+000 до км. 36+400 по договор за продажба от 26.01.2011 г. и Анекс № 1 от 05.12.2012 г., за която сума е издадена заповед № 5339 за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 от ГПК от 10.08.2015 г. по ч. гр. д. № 9846/2015 г. на ПРС, ведно със законната лихва върху сумата 1212477,20 лв., считано от 06.08.2015 г. - датата на подаване на заявление за издаване на заповед за незабавно изпълнение до окончателното й плащане, като е отхвърлен така предявеният иск за разликата до 1264302,87 лв.; - обезсилено е решение № 180/04.04.2018 г. по т. д. № 663/2015 г. на ОС - Пловдив в частта, в която е отхвърлено възражението на „П. П. АД, ЕИК:[ЕИК] против „В. Б. ЕООД за отбив от дължимата цена в размер на 629442,84 лв. поради доставена му некачествена стока; - потвърдени са решение № 522/20.11.2017 г. по т. д. № 663/2015 г. и решение № 180/04.04.2018 г. по т. д. № 663/2015 г. на ОС - Пловдив в останалите им обжалвани части; - осъдено е „Европейски пътища“ АД да заплати на „В. Б. ЕООД разноски по ч. гр. д. № 9846/2015 г. на PC - Пловдив в размер на 28085,58 лв., както и разноски по делото в размер на 181771,72 лв., осъдено е „В. Б. ЕООД да заплати на „Е. П. АД разноски по делото в размер на 9531,20 лв.

В касационната жалба се излагат оплаквания за наличието по отношение на атакуваното решение на всички касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК във вр. с чл. 295, ал. 1 ГПК - с оглед на хипотезата на повторно разглеждане на делото от АС – Пловдив, след отмяна от страна на ВКС на първото, постановено по спора въззивно решение.

Касаторът намира за неправилен извода на въззивния съд, който при повторното разглеждане на делото е приел за установена претенцията на „В. Б. ЕООД в размер на 1364302,87 лв., представляваща вземане към купувача „Европейски пътища“ АД за незаплатената цена на доставените тръби и конструкции за изпълнение на водостоци за проект А-1 „Марица“ Оризово - К. А. ЛОТ1 „Оризово – Димитровград“ от км 5+000 до км 36+400 по договор за продажба от 26.01.2012 г. и Анекс № 1 от 05.12.2012 г., като е отхвърлил насрещните искове на „Европейски пътища“ АД, трансформирани в правопогасяващи възражения за следните суми: - 391575,67 лв., представляваща неустойка по § 4, т. 4 от договора от 26.01.2012 г. за некачествено изпълнение в размер на 30 % от стойността на всички доставени стоки; - 629442,84 лв., представляваща претенция по чл. 195, ал. 1 ЗЗД за намаляване на договорната цена поради по-ниските качествени показатели на доставените тръби; - 91398 лв., представляваща неустойка по § 4, ал. 3 от договора за продажба за забавено изпълнение на поръчки, приемайки само последното възражение за частично основателно.

С оглед твърденията за нарушение на материалния закон, касаторът оспорва извода на въззивния съд по отношение на предявеното вземане за отбив от цената - че то има за цел поставяне на цената в съответствие с реалната стойност на вещта, като няма пречка страните да уговорят предварително под формата на неустойка сумата, с която ще се намали цената при продажба на вещ с недостатъци, както са сторили в настоящия случай. Според изложеното, правейки този извод, съдът е извършил тълкуване на договорната клауза за неустойка за некачествено производствено изпълнение, отричайки действителната воля на страните и приемайки, че всъщност в § 4, т. 4 е уговорено намаляване на цената на процесните изделия при наличие на недостатъци.

Касаторът намира за неправилен и извода на въззивния съд, че искането за намаляване на цената чрез възражение се погасява по давност с изтичането на давността по чл. 197 от ЗЗД и не може да се уважава след установените срокове, ако продавачът се е позовал на давността. Това разбиране според касатора противоречи както на чл. 103, ал. 2 ЗЗД, така и на т. 1 от ТР № 2 от 18.03.2022 г. на ОСГТК на ВКС, където е прието, че прихващането се допуска и след като вземането е погасено по давност, ако е могло да бъде извършено преди изтичането на давността - чл. 103, ал. 2 ЗЗД.

Оспорва се изводът на въззивния съд, че вземането на купувача „Европейски пътища” АД за неустойка от продажба на вещ с недостатък, въведено в процеса чрез възражение за прихващане с отговора на исковата молба, е било предявено след изтичане на 6-месечния срок по чл. 197, ал. 1, изр. 1 от ЗЗД. Според касатора това разбиране на въззивния съд противоречи на уредбата на давностните срокове, дадена в чл. 111, б. ,,б“ ЗЗД, съгласно която разпоредба вземанията за обезщетения и неустойки от неизпълнен договор се погасяват с изтичане на тригодишна давност, а така и на константната практика на ВКС, съгласно която давностния срок за погасяване па вземане за неустойка, независимо от вида на неизпълнението, за което е договорена същата, е 3 години.

Претендират се допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила:

Акцентира се върху нарушение на процесуалните правила поради отказа на въззивния съд да събере своевременно искани и допустими доказателства, поради което според касатора атакуваното решение е постановено при съществени нарушения на чл. 294, ал. 1 във вр. с чл. 266, ал. 3 ГПК и чл. 267 ГПК.

Като нарушение на процесуалните правила се изтъква и фактът, че въззивният съд не е съобразил както оплакванията на касатора във въззивната жалба за непълен доклад относно правната квалификация на спора, така и указанията, дадени от ВКС, в които изрично се сочи, че въпросите, свързани с естеството на процесния договор - дали същият е договор за продажба или договор за изработка обуславят приложението на давностните срокове, което от своя страна е определящо за правилното решаване на делото и защитата, която страните ще реализират.

По-натам като процесуално нарушение се претендира липсата на мотиви във въззивното решение по няколко съществени за спора въпроси, в нарушение на чл. 236, ал. 2 ГПК и в частност: изключването на заявка № 25 от предмета на вземането за неустойка за забава; неуважаването на правопогасяващите възражения на касатора за вземане поради отбив от цената и за неустойка за некачественост на процесните изделия; изводите на съда, че както правото на вземане за отбив от цената се погасява в рамките на 6-месечния срок по чл. 197 ЗЗД, то и правото на вземане за неустойка е покрито от този срок; приемането, че са налице негативни отклонения в дебелината на стоманата, както и обстоятелството, че те са се отразили и на стойността на доставените тръби с посочването, че стойността е „намаляваща“, но без да се мотивира коя стойност се приема за доказана, предвид разногласията на двете вещи лица.

Претендира се необоснованост на решението с твърдения, че съдът е допуснал сериозни грешки при формиране на вътрешното си убеждение по отношение на: клаузата на § 4, т. 4 от договора, за която според изложеното въззивният съд е възприел, че неустойката, уговорена в нея е уговорка за отбив от цената и при това положение според съда двете претенции съставляват едно и също нещо, с оглед на което не следва да се претендират едновременно, поради възможност за неоснователното обогатяване на купувача; извода, че касаторът не е направил възражение за знание от страна на продавача за установените недостатъци; извода за приемане за частично основателно вземането на касатора за неустойка за забава, поради изключване от обхвата му на заявка № 25/PPBG/2014 г.; констатацията на съда, че знанието на продавача за недостатъците на процесните изделия е недоказано; извода на съда, че касаторът е уведомил по реда на чл. 194 ЗЗД продавача само за три заявки; извода, че процесният договор съставлява продажба със спецификация по смисъла на Търговския закон, с оглед наличието в съдържанието на договора и на всяка заявка на производствен процес, разкриващо преобладаващи елементи на договор за изработка.

Иска се допускане на касационно обжалване на въззивното решение, отмяната му и постановяване на друго по съществото на спора, с което да се отхвърлят исковете на „В. Б. ЕООД, като се уважат правопогасяващите възражения за прихващане в установения в хода на делото размер.

В изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК се поддържа наличието на основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3, както и по ал. 2 ГПК.

Формулират се множество въпроси, разделени на процесуалноправни и материалноправни, които според касатора отговарят на приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.

Процесуалноправни въпроси:

1/ Може ли въззивният съд да приеме за недоказан факт, за който първоинстанционният съд в доклада по делото не е дал указание, че този факт се включва в предмета на доказване, на страната не е указано, нито е дадена възможност за ангажиране на доказателства за установяването на този факт?

2/ Длъжен ли е въззивният съд да допусне събирането на поискани във въззивната жалба доказателства, след като първоинстанционният съд не е дал указания на страните съгласно чл. 146, ал. 2 от ГПК относно това за кои от твърдяните от тях факти и обстоятелства не сочат доказателства, нито е допуснал своевременно поисканите пред него такива?

3/ Следва ли съдът да съдейства на страните за изясняване на делото от фактическа страна?

4/ Длъжен ли е въззивният съд като инстанция по същество при проверката по чл. 269 от ГПК, в рамките на оплакванията наведени във въззивната жалба да даде указания до страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания?

По горепоставените въпроси се сочи следната, според касатора трайна и непротиворечива практика на ВКС, на която отново според касатора обжалваното решение противоречи: решение № 129/2015 г. по гр. д. № 7040/2014 г. на ВКС, III г. о., решение № 269 от 29.04.2024 г. по гр. д. № 3173/2023 г. на ВКС, 4-то г. о., решение № 172 от 31.05.2014 г. по гр. д. № 6229/2013 г. на ВКС, 4-то г. о., решение № 238 от 26.03.2018 г. по т. д. № 367/2017 г. на ВКС, 2-ро т. о., решение № 97 от 18.05.2018 г. по гр. д. № 3224/2017 г. на ВКС, 4-то г. о., решение № 14 от 01.02.2022 г. по гр. д. № 2048/2021 г. на ВКС, 4-то г. о., решение № 105 от 02.10.2020 г. по гр. д. № 4648/2019 г. на ВКС, 3-то г. о., решение № 255/11.07.2011 г. по гр. д. № 587/2010 г. на ВКС, IV-то г. о., т. 2 от Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. на ВКС по тълк. д. №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 457/10.12.2015 год. по гр. д. № 3455/2015 г. на ВКС, 4-то г. о.

5/ Длъжен ли е въззивният съд да обсъди и да се произнесе по всички доводи и възражения, изложени във въззивната жалба и следва ли същият да вземе предвид при произнасянето си всички факти от значение за спора?

6/ Липсата на мотиви относно релевантни за спора обстоятелства, които водят до обуславящите изводи на съда, води ли до неправилност на съдебното решение?

По петия и шестия въпроси се сочат, като трайна и непротиворечива практика на ВКС, на която въззивното решение противоречи: решение № 170 от 06.01.2021 г. по гр. д. № 169/2020 г. на ВКС, 4-то г. о. и посочените в него решение по гр. д. № 3973/2008 г. на IV г. о., решение по гр. д. № 748/2011 г. на II г. о., решение по гр. д. № 891/2010г. на I г. о., решение по гр. д. № 1318/2010г. на IV г. о., решение по гр. д. № 761/2010 г. на IV г. о., решение № 241 от 17.10.2012 г. по гр. д. № 850/2011 г. на ВКС, 2-ро г. о., решение № 22 от 02.07.2019 г. на ВКС по т. д. № 587/2018 г., I т. о., ППВС № 1/1953 г., ППВС № 7/1965 г. и ППВС № 1/1985 г., ТР №1/2001 г. - т. 19, ТР № 1/2013 г., решение № 157/ 08.11.2011 г. по т. д. № 823/2010 г. на ВКС, II т. о., решение № 134/ 30.12.2013 г. по т. д. № 34/2013г. II т. о., решение № 237/24.06.2010 г. по гр. д. № 826/2009 г. на ВКС, IV г. о., решение № 283/14.11.2014 г. на ВКС по гр. д. № 1609/2014 г., IV г. о., решение № 60301 от 17.01.2022 г. по гр. д. № 479/2021 г. на ВКС, 4-то г. о., решение № 187 от 07.07.2016 г. по гр. д. № 1332/2015 г. на ВКС, 4-то г. о., решение № 280 от 22.01.2020 г. по гр. д. № 1509/2018 г. на ВКС, 4-то г. о., решение № 30 от 13.04.2020 г. по гр. д. № 2378/2019 г. на ВКС, 4-то г. о. и решение № 212/01.02.2012 г. по т. д. № 1106/2010 г. на ВКС, II т. о.

Материалноправни въпроси:

7/ Следва ли съдът да пристъпи към тълкуване на договорна клауза, без да е налице спор между страните или съмнение относно нейното действително съдържание и ако извърши тълкуването, трябва ли да вземе предвид всички кумулативно предвидени критерии в чл. 20 ЗЗД?

8/ Докъде се простира възможността на съда да тълкува договорите по реда на чл. 20 ЗЗД и може ли при извършване на това тълкуване да се променя действителната воля на страните?

По въпроси № 7 и 8 се твърди противоречие на въззивното решение със следните съдебни актове: решение № 50044 от 12.01.2023 г. по т. д. № 92/2021 г. на ВКС, 2-ро т. о., решение № 81 от 07.07.2009 г. по т. д. № 761/2008 г. на 1 т. о., решение № 89 от 17.07.2009 г. по т. д. № 523/2008 г. на II т. о., решение № 502 от 26.07.2010 г. по гр. д. № 222/2009 г. на IV г. о., решение № 546 от 23.07.2010 г. по гр. д. № 856/2009 г. на IV г. о., решение № 504 от 26.07.2010 г. по гр. д. № 420/2009 г. на IV г. о., решение № 115 от 01.11.2010 г. по т. д. № 939/2009 г. на I т. о., решение № 54 от 23.07.2010 г. по гр. д. № 856/2009 г. на IV гр. о., решение № 16/ 28.02.2013 г. по т. д. № 218/ 2012 г. на II т. о., решение № 67 от 30.07.2014 г. по т. д. № 1843/2013 г. на II т. о., решение № 220 от 31.07.2014 г. по гр. д. № 6126/2013 г. на IV г. о., решение № 134 от 25.06.2014 г. по гр. д. № 6886/2013 г. на III г. о., решение № 430 от 20.01.2015 г. по гр. д. № 1673/2014 г. на IV г. о., решение № 150 от 22.12.2016 г. по т. д. № 1704/2015 г. на I т. о., решение № 106 от 16.07.2018 г. по гр. д. № 4088/2017 г. на III г. о.; решение № 50 от 30.07.2019 г. по т. д. № 1883/2018г. на I т. о., решение № 50116 от 18.10.2022 г. по т. д. № 1247/2021 г. на ВКС, 1-во т. о. и решение № 67 от 30.07.2014 г. по т. д. № 1843/2013 г. на ВКС, 2-ро т. о.

9/ Налице ли е разлика и следва ли да се направи разграничение с оглед правния им ефект, между договорна неустойка за некачествено изпълнение и правото на отбив от цената при наличие на вещ с недостатъци? Във връзка с въпрос № 9 като съдебна практика, на която въззивното решение се твърди да противоречи, е цитирано решение № 60138 от 12.11.2021 г. на ВКС по т. д. № 1245/2020 г., II т. о. /делото е на Първо т. о. на ВКС – бел. на докладчика в касационната инстанция/.

10/ Могат ли да се кумулират възражение за прихващане с вземане произтичащо от договорна неустойка за некачествено изпълнение, с възражение за прихващане с вземане за намаляване на цената поради некачествено изпълнение, когато безспорно бъде установено наличието на такова? По въпрос № 10 се поддържа наличието на хипотезата по чл. 280, ал.1, т. 3 ГПК поради липсата на съдебна практика /задължителна и незадължителна/ по така поставения въпрос, касаещ приложението на чл. 195, ал. 1 ЗЗД във връзка с чл. 92 ЗЗД.

11/ Допустимо ли е да се извърши съдебно прихващане с погасено по давност вземане, с оглед разпоредбата на чл. 103, ал. 2 от ЗЗД? Като съдебна практика, на която въззивното решение противоречи, във връзка с въпрос № 11 се цитират Тълкувателно решение № 2/18.03.2022 г. по тълк. д. № 2/2020 г. на ОСГТК на ВКС и постановените въз основа на него решение № 50126 от 18.10.2022 г. по т. д. № 2078/2020 г. на ВКС, 2 т. о., решение № 50143 от 04.07.2023 г. по т. д. № 1707/2020 г. на ВКС, 2 т. о., решение № 50160 от 13.02.2023 г. по т. д. № 1391/2021 г. на ВКС, 2 т. о.

12/ С каква давност се погасява вземането за договорена между страните неустойка за некачествено /лошо/ изпълнение - с давностните срокове, предвидени в чл. 197 ЗЗД или с 3-годишния давностен срок, предвиден в чл. 111, б. „б“ ЗЗД за вземанията за обезщетения и неустойки от неизпълнен договор? По въпрос № 12 се визира както приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК с оглед противоречие на въззивното решение с определение № 464 от 08.06.2010 г. по търг. д. № 141/2010 г. на ВКС, 1-во т. о., решение № 81 от 10.09.2012 г. по търг. д. № 204/2012 г. на ВКС, 2-ро т. о., така и приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК - в случай, че се счете, че цитираната практика е неотносима или по друга причина не е изпълнен селективният критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

На последно място се твърди и очевидна неправилност на решението, обосновавана с логическо противоречие между обсъдените доказателства в мотивите на решението и направения въз основа на тях извод. Според изложеното решението е очевидно неправилно, тъй като не може да се приеме за недоказано знанието на ищеца за установените в производството недостатъци на процесните изделия. Според касатора не може да се приеме и че при наличие на уговорка за дължимост на неустойка за некачествено изпълнение, купувачът не може да иска едновременно с претенцията за неустойка за некачествено изпълнение и отбив от цената. Като следващ аргумент в защита на тезата, че атакуваното решение е очевидно неправилно касаторът излага, че не може да се приеме, че възраженията за прихващане с погасените според съда вземания на „Европейски пътища“ АД за намаление на цената и за неустойка от продажбата на вещ с недостатъци, не следва да бъдат уважени.

Ответникът по касация „В. Б. ЕООД в депозиран писмен отговор по чл. 287, ал. 1 от ГПК оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, по същество оспорва жалбата като неоснователна, претендира разноски.

Върховният касационен съд на Р. Б. Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния едномесечен срок по чл. 283 от ГПК и срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 от ГПК.

С решение № 120/29.01.2020 г. на ВКС по т. д. № 3130/2019 г, II т. о. е отменено предходно постановеното по спора въззивно решение № 236/27.07.2018 г., поправено с решение № 249/13.08.2018 г. по в. т.д. № 260/ 2018 г. на АС - Пловдив, като делото е върнато за ново разглеждане от друг състав на съда. В решението си съставът на ВКС е посочил, че при новото разглеждане на делото и с оглед безспорната необходимост от специални знания, въззивният съд следва да назначи специализирана съдебно-техническа експертиза, която да се произнесе по поставените в хода на процеса въпроси, свързани със съществуването, вида, характера и евентуално произхода на твърдените от ответника недостатъци, както и евентуалното им отразяване върху първоначално договорената от страните цена. Според касационния състав следва също да бъдат изяснени и въпросите, свързани с вида на конкретната търговска сделка, предвид различните давностни срокове, в които се преклудира възможността на ответника да реализира отговорността на ищцовото търговско дружество при евентуално проявили се и доказани в процеса скрити недостатъци, съответно - при договора за продажба и при договора за изработка.

За да постанови обжалваното в настоящото производство решение АС – Пловдив е приел следното:

По отношение на предявените от „В. Б. ЕООД искове съдът е посочил, че техен предмет е вземането на ищеца към купувача „Европейски пътища“ АД в размер на 1364302,87 лв. за незаплатената цена на доставените тръби и конструкции за изпълнение на водостоци за проект А-1 „Марица” Оризово - К. А. Лот 1 „Оризово - Димитровград” от км. 5+000 до км. 36+400 по сключения между тях договор за продажба от 26.01.2012 г. и Анекс от 05.12.2012 г. Въззивният състав е споделил съображенията на ОС - Пловдив и е приел, че заявените от купувача „Европейски пътища“ АД тръби и конструкции са били доставени от продавача. Позовал се е на двустранно подписани приемо-предавателни протоколи, съставени в периода 08.01.2012 г. - 26.03.2014 г. за доставка на тръби и скоби, както и на фактури, издадени в периода 16.05.2012 г. - 27.01.2014 г. на обща стойност 1564711 лв. във връзка с направените доставки. Взел е предвид и заключението на приетата ССЕ, съгласно която общата стойност на издадените фактури възлиза на 1650461,35 лв. Възприел е и експертното заключение, че направените плащания са били общо в размер на 316956,71 лв., от които 100 000 лв. са постъпили по воденото принудително изпълнение въз основа на заповедта за изпълнение по ч. гр. д. № 5169/2015 г. PC - Пловдив, които обаче според съда не следва да се вземат предвид при установяване размера на претендираното вземане, съгласно т. 9 от ТР от 18.06.2014 г. по т. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Съдът е заключил, че с предявените частични искове „В. Б. ЕООД е претендирало пълния размер на дължимата по Анекс № 1 от 05.12.2012 г. цена от 1364302,87 лв., за която не е установено да е платена от „Европейски пътища“ АД.

Съдът сочи, че „Европейски пътища“ АД е релевирало възражения против вземането на „В. Б. ЕООД за неплатената цена на доставените промишлени изделия, а именно: - на първо място - за изтекла тригодишна погасителна давност за част от претендираната цена за доставените с приемо-предавателни протоколи №№ 890/08.01.2012 г., 891/09.01.2012 г., 894/10.01.2012 г., 896/11.01.2012 г., 899/14.01.2012 г., 903/22.01.2012 г., 909/01.02.2012 г., 911/04.02.2012 г., 915/05.02.2012 г., 918/06.02.2012 г., 920/07.02.2012 г., 921/07.02.2012 г., 923/08.02.2012 г. и 928/14. 02.2012 г. метални изделия; - на второ място с отговора на исковата молба „Европейски пътища“ АД е предявило насрещен иск за сумата 391575,67 лв., представляваща неустойка по § 4, ал. 4 от договора от 26.01.2012 г. за некачествено изпълнение в размер на 30 % от стойността на всички доставени стоки, насрещен иск по чл. 195 ЗЗД за намаляване на договорната цена със сума в размер на 629442,84 лв. поради по-ниските качествени показатели на доставените тръби и насрещен иск за сумата 91398 лв., представляваща неустойка по § 4, ал. 3 от договора за продажба за забавено изпълнение на поръчки №№ 5a/PP/BG/l8.07.2012 г., 11/PP/BG/13.08.2012 г., 12/PP/BG/23.08.2012 г., 14/PP/BG/25.09.2012 г.,15/PP/BG/26.09.2012г.,17/PP/BG/03.10.2012 г. и 22/PP/BG/29.10.2012 г. В тази връзка съдът е уточнил, че поради отказ от плащане на дължимата държавна такса за предявените искове, както са посочени по-горе, с допълнителна молба ответникът „Европейски пътища“ АД е поискал те да бъдат разгледани като възражения за прихващане.

С оглед на така направените възражения от страна на „Европейски пътища“ АД въззивният съд е приел следното:

Счел е, че възражението за погасяване по давност на част от вземането на ищеца за цената на доставените продукти по посочените приемо-предавателни протоколи е неоснователно. Приел е за неоснователен аргумента на „Европейски пътища“ АД за изтекла 3-годишна давност на основание чл. 111, б. „в“ ЗЗД, тъй като задължението за плащане на цената било за периодични платежи, като в тази насока съдът се е позовал на § 3, ал. 2 от договора от 26.01.2012 г., съгласно който купувачът следва да заплаща аванс в размер на 20 % от стойността на всяка заявка за доставка в срок от 3 дни преди нейното изпълнение, а останалата част - в срок от 90 дни от датата на издаване на фактурата. Посочил е, че с Анекс № 1 от 05.12.2012 г. е изменена редакцията на § 3, ал. 2 от договора, като в т. 1.1 е уговорено, че незаплатената част от цената в размер на 796308,86 лв. за заявените до 15.10.2012 г. тръби и конструкции купувачът следва да заплати до 15.02.2013 г., ако са доставени до тази дата. Според съда от изложеното е видно, че задължението на купувача да заплати цената на заявените и доставени до 15.02.2013 г. метални изделия няма периодичен характер по смисъла на приетото в ТР от 18.05.2012 г. по тълк. д. № 3/2011 г. на ОСГТК на ВКС, тъй като съобразно уговореното между страните то подлежи на еднократно изпълнение. По отношение на вземането на купувача за цената на доставените тръби съдът е достигнал до извода, че е приложима общата 5-годишна давност по чл. 110 ЗЗД, считано от 15.02.2013 г., която към датата на подаване на заявленията за издаване на заповед за изпълнение през 2015 г. не е била изтекла.

На следващо място съдът е изтъкнал, че е налице спор между страните по отношение на предявените от „Европейски пътища“ АД възражения за прихващане с вземането за неустойка по § 4, ал. 4 от договора и за отбив от цената по чл. 195, ал. 1 ЗЗД, основани на твърдения за доставка на вещи с недостатъци. Посочил е, че предмет на договора е доставка на водостоци от стоманена ламарина тип HelCor и Multi Plate, по заявка на купувача „Европейски пътища“ АД, в която заявка следва да бъдат определени диаметърът и дължината на съответния водосток, както и минималната дебелина на стоманената ламарина за неговото изпълнение. Съдът е взел предвид договора, в който е посочено, че стоманената ламарина, от която следва да бъдат изработени процесните съоръжения следва да бъде с двустранно цинково покритие: 600 g/m2 съгласно стандарта EN 10327:2006 или EN 10326:2006 с цинково покритие с определена дебелина от всяка страна с отклоненията, посочени в съответния стандарт. Съставът се е позовал на в. л. проф. Д. Н., изготвил приетата във въззивната инстанция съдебно-техническа експертиза (л. 263, т. II), съгласно която минималната дебелина на стоманената ламарина не включва дебелината на слоя на двустранното цинково покритие. Според съда видно от заключението, при извършеното замерване на пробни тела от 65 бр. водостоци на Лот 1 на АМ „Марица“ е било установено, че за 6 водостока дебелината на ламарината е по-голяма или равна на минималната заявена дебелина, фиксирана в отделните заявки на „Европейски пътища“ АД, а за 59 бр. водостоци измерената дебелина е по-малка от минималната дебелина, заявена от купувача, като тези резултати са били отразени в таблица по т. 7 от заключението. Цитиран е изводът на вещото лице, че отклонението в отрицателна посока от заявената дебелина на ламарината представлява недостатък на съответния водосток, тъй като влияе на качествените показатели на водостоците, изразяващи се в дълготрайност, здравина и устойчивост, и което води до намаляване на тяхната експлоатационна надеждност и дълготрайност поради въздействието на редица неблагоприятни фактори - климатични фактори, почвени условия и др. (т. 10 от първоначалното и т. 10 от допълнителното заключение).

Въззивният състав не е споделил становището на ищеца - продавач, че констатираните отклонения са в рамките на предвидените допуски по БДС EN 1090:2009, БДС EN 10219 - 1:2006, БДС EN 10219 - 2:2006, БДС EN 10346:2009 и БДС EN 10143:2006, тъй като макар и да са относими при техническото изпитване и окачествяване на водостоците (в този смисъл отговора на в. л. Д. Н. по въпрос от 12 от заключението), посочените стандарти не са били фиксирани в договора от 26.01.2012 г. за разлика от стандарта за цинковото покритие, поради което и не следва да се вземат предвид при отчитане обсега на установените отклонения.

Според съда без значение е също така, че дълготрайността на изследваните тръби съобразно измерената дебелина на стоманата и цинковото покритие надвишава проектния експлоатационен срок (т. 15 от допълнителното заключение), тъй като при преценка наличието на недостатъци следва да се изхожда от заявената дебелина на стоманата на поръчаните изделия и реално доставената, което е от значение за тяхната дълготрайност, здравина и устойчивост. Изтъкнато е, че за спецификациите на отделните метални изделия е определяща заявката на купувача и след като продавачът се е отклонил от нея, като е доставил тръби с по-лоша качествена характеристика, то продавачът следва да отговаря при условията на чл. 193, ал. 1 ЗЗД. Посочено е, че констатираните негативни отклонения в дебелината на стоманата са се отразили и на стойността на доставените тръби, намаляваща с 492142,61 лв. според в. л. Д. Н. или с 1252456,55 лв. според в. л. В. К. по приетата във въззивното производство съдебно-икономическа експертиза (л. 467 и л. 495). С оглед на изложеното съдът е достигнал до извода, че ищецът е доставил на ответника вещи с недостатъци, което поражда и правото на последния да иска намаляване на своето задължение.

Като следващ спорен въпрос между страните съдът е посочил този за характера на възникналите между тях отношения - продажбено или по договор за изработка, което е от значение за определяне реда и условията за упражняване на правата на ответника. Въззивният съд подробно е разгледал характеристиките на договора за продажба и на договора за изработка и е обобщил, че между договора за изработка и продажбата на бъдеща вещ са налице общи признаци, но във всички случаи, когато се касае за възмездно предаване на вещ, квалификацията на възникналото между страните правоотношение - продажба или изработка, следва да се основава на уговорените между страните права и задължения.

В конкретния случай съдът е заключил, че с оглед съдържащите се в сключения на 26.01.2012 г. договор уговорки, същият следва да се квалифицира като продажба, каквото наименование са му дали и страните. Изтъкнал е, че предмет на договора е продажбата на тръби и конструкции - стоманени тръби спирално нагънати тип HelCor с посочена единична цена на изделията според дебелината на ламарината. Според съда индивидуализацията на конкретните вещи, които продавачът следва да достави, се извършва от купувача с отделна заявка, съдържаща техните основни характеристики - вид, дебелина на метала, дължина, отсечка от магистралата, за която се отнася, цена, което според съда характеризира сключения договор като продажба с допълнителна спецификация по чл. 331 ТЗ. Според въззивния състав обстоятелството, че продавачът е и производител на част от тръбите - HelCor (тръбите с по-голям диаметър тип Multi Plate са произвеждани в Полша и са доставяни в България с пълна окомплектовка - т. 10 от Констативната част на първоначалното заключение на в. л. Д. Н.) не променя горния извод, тъй като в договора липсват съществените за изработката уговорки - изпълнителят да произведе тръбите по проект на ответника или пък да ги монтира на обекта. Така мотивиран, въззивният съд заключава, че отношенията между страните по повод доставката на вещ с недостатъци следва да се уредят съобразно правилата на чл. 193-197 ЗЗД.

С оглед на гореизложеното, съдът е приел следното: продажбата на вещ с недостатъци поражда правата на купувача по чл. 195 ЗЗД - да върне вещта и да иска обратно цената заедно с разноските за продажбата, да задържи вещта и да иска намаляване на цената или да отстрани недостатъците за сметка на продавача. Претенцията за отбив от цената има за цел поставяне на цената в съответствие с реалната стойност на вещта. Реализацията на това право може да стане извънсъдебно по споразумение с продавача или по съдебен ред - чрез иск или възражение. Според съда няма пречка с оглед регламентираната в чл. 9 ЗЗД свобода на договаряне страните да уговорят предварително под формата на неустойка сумата, с която ще се намали цената при продажба на вещ с недостатъци, както са сторили в настоящия случай. Съдебният състав прави уточнението, че при наличие на подобна уговорка обаче купувачът не може да иска едновременно с претенцията за неустойка за некачествено изпълнение и отбив от цената, тъй като, като краен резултат това ще доведе до неоснователното му обогатяване - ще получи два пъти едно и също нещо. С оглед на изложеното, съдът е направил извода, че само на това основание претенцията на ответника за отбив от цената се явява неоснователна.

Допълнено е, че съгласно чл. 194, ал. 1 ЗЗД, за да запази правата си срещу продавача, купувачът следва незабавно да уведоми продавача за забелязаните недостатъци, но за реализацията им е необходимо да ги предяви в сроковете по чл. 197 ЗЗД - едногодишен при продажба на недвижим имот и 6-месечен при продажба на движими вещи, който започва да тече от предаването на вещта.

В тази връзка на първо място съдът е отбелязал, че в изпълнение на разпоредбата на чл. 194, ал. 1 ЗЗД „Европейски пътища“ АД е уведомило продавача само за част от продадените с недостатъци метални изделия - по поръчки № 15/PP/BG/26.09.2012 г. (л. 291), № 17/PP/BG/03.10.2012 г. (л. 293), № 14/PP/BG/25.09.2012 г. (л. 299) и № 14/PP/BG/25.09.2012 г. (л. 301), само по отношение на които би могло да иска намаляване на цената. За останалата част от доставените продукти съдът е приел, че купувачът не е уведомил продавача за наличие на недостатъци, поради което по отношение на тях претенцията за отбив се явява неоснователна на това основание.

Съдът се е позовал на ТР № 33 от 1.11.1973 г. по гр. д. № 3/73 г. на ОСГК на ВС, съгласно което купувачът може да упражни правото да иска намаление на цената на закупената вещ и чрез възражение. Искането за намаление на цената чрез възражение подлежи на погасителна давност по чл. 197 ЗЗД и не може да се уважава след установените срокове от същия или въз основа на него, ако продавачът се е позовал на погасителната давност. Сочи се и ТР № 88 от 28.02.1984 г. на ОСГК, съгласно което давностният срок за погасяване на вземанията по договор за продажба на вещи по чл. 197 ЗЗД започва да тече от предаването на вещта, независимо дали се касае за явни или скрити недостатъци.

В настоящия случай съдът е приел, че вземането на купувача „Европейски пътища“ АД за неустойка от продажбата на вещ с недостатъци, въведено в процеса чрез възражение за прихващане с отговора на исковата молба на 03.11.2015 г., е било предявено след изтичане на 6-месечния срок по чл. 197, ал. 1, изр. 1 ЗЗД, доколкото последната доставка е извършена на 26.03.2014 г. с приемо-предавателен протокол № 1138 (л. 195), в който смисъл е изричното възражение на „В. Б. ЕООД. Според съда липсват твърдения в отговора на исковата молба, нито пък е установено по несъмнен начин продавачът да е знаел за посочените недостатъци, което да обоснове приложението на 3-годишния давностен срок по чл. 197, ал. 1, изр. 2 ЗЗД. С оглед на това съдът е направил заключението, че поради предявяване на процесното вземане след изтичане на 6-месечния давностен срок възражението за прихващане не следва да бъде уважено.

В заключение съдът е допълнил, че процесното вземане за неустойка по чл. § 4, ал. 4 за некачествено изпълнение - предмет на възражението за прихващане, не може да се квалифицира като обезщетение по чл. 195, ал. 2 ЗЗД, тъй като двете вземания почиват на различни основания и защитават различни интереси: вземането за неустойка се основава на продажбата на вещ с недостатъци и цели да възстанови нарушената еквивалентност на престациите, а обезщетението по чл. 195, ал. 2 ЗЗД - да компенсира купувача за претърпените от продажбата на вещ с недостатъци вреди.

Възражението за прихващане с вземането на купувача за неустойка по § 4, ал. 3 от договора поради забавено изпълнение на част от заявените доставки е прието от състава на въззивния съд за частично основателно. Уточнено е, че посочената уговорка урежда задължението на продавача за неустойка в размер на 0,5 % на ден, но не повече от 30 % за забава на заявените метални изделия. Съдът се е позовал на § 2, ал. 6, според която продавачът е длъжен да предаде стоката на купувача на работната площадка на предприятието в [населено място] в 10-дневен срок от датата на получаване на заявката, за което следва да го уведоми 3 дни по-рано на електронния му адрес за нейното приемане. Изводът на съда с оглед на предходното е, че за надлежното изпълнение на договора, освен подготовката на стоката за предаване на купувача е необходимо продавачът предварително да го извести за датата, на която ще му бъде предадена. Според съда ищецът „В. Б. ЕООД, който носи тежестта за доказване, не е установил в хода на делото да е уведомил своевременно купувача за готовността си да предаде стоката по процесните заявки, поради което и същият е изпаднал в забава за времето от изтичане на 10-дневния срок по § 2, ал. 6 до по-ранната дата на уведомяването на купувача с Нотариална покана peг. № 4806 от 07.10.2013 г. (л. 565, папка II) и фактическото й получаване. Съдът допълва, че на посочената хипотеза съответства първи вариант от буква „б“ от допълнителното заключение на в. л. М. М. (л. 1688), доколкото заявка № 25/PPBG/2014 по вариант II не е предмет на вземането за неустойка, според което заключение неустойката е в размер на 51825, 67 лв., която сума според съда, следва да се прихване от общия претендиран размер на незаплатената част от цената от 1364302,87 лв., в резултат на което остава дължима сумата от 1312477,20 лв. Допълнено е, че доколкото общата дължима цена от 1364302,87 лв. е предмет на предявените два частични иска, по аргумент от 76, ал. 1, изр. 2 ЗЗД вземането за неустойка следва да се прихване с по-обременителното задължение по иска за сумата от 1264302,87 лв., който при това положение се явява основателен за сумата от 1212477,20 лв.

Предвид така приетото въззивният съд е заключил, че обжалваното пред него решение № 522/20.11.2017 г. по т. д. № 663/2015 г. на ОС – Пловдив следва да се отмени в частта, в която поради неправилно допуснатото изменение на исковете ответникът „Европейски пътища“ АД е осъден да заплати на „В. Б. ЕООД сумата 1264302,87 лв., като вместо това се постанови ново решение, с което предявеният установителен иск по чл. 415 ГПК да се уважи за сумата от 1212477,20 лв., а за разликата до 1264302,87 лв., да се отхвърли като неоснователен. Въззивният съд е приел и че решение № 522/20.11.2017 г. по т. д. № 663/ 2015 г. на ОС – Пловдив следва да се отмени и в частта, с която възражението на ответника „Европейски пътища“ АД за прихващане с вземането за неустойка по § 4, ал. 3 от договора от 26.01.2012 г. е отхвърлено за сумата 51825,67 лв., като вместо него следва да се постанови ново, с което същото да се уважи за посочената сума, а за разликата до 91398 лв. – решението да се потвърди. Такъв е крайният извод на въззивния съд досежно първоинстанционното решение и в останалата му част, с която е уважен предявеният иск по чл. 415 ГПК за сумата от 100000 лв., както и в частта, в която е оставено без уважение възражението за прихващане с вземането за неустойка по § 4, ал. 4 от договора за некачествено изпълнение. Отново според въззивния състав първоинстанционното решение следва да се обезсили в частта, с която е оставено без уважение възражението за отбив, тъй като предмет на същото е потестативното право на купувача за намаляване на цената на доставените некачествени стоки, по което съдът не дължи изрично произнасяне в диспозитива на съдебния акт (чл. 298, ал. 4 ГПК).

Настоящият касационен състав намира, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да бъде допуснато.

Извън случаите, в които въззивният съдебен акт е вероятно нищожен, недопустим или очевидно неправилен /срв. чл. 280, ал. 2 от ГПК/, за да бъде допуснато касационното му обжалване при условията на ал. 1 от същия законов текст, според задължителните за съдилищата разрешения в т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. по делото следва да се установи, че с акта си въззивният съд е разрешил материалноправен или процесуалноправен въпрос, обусловил изхода на делото във въззивната инстанция, както и наличието на един или повече от допълнителните селективни критерии за допускане на касационно обжалване, уредени в т. т. 1-3 от ал. 1 на чл. 280 от ГПК. В мотивите към същата точка от цитираното тълкувателно решение е посочено и в постановената въз основа на тях и доразвиваща ги, постоянна практика на касационната съдебна инстанция се приема, че правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение по см. на чл. 280, ал. 1 от ГПК, като общо основание за допускане на касационно обжалване е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. За да обоснове допускане на касационно обжалване материалноправният или процесуалноправен въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело - за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Търсеното с формулирането на въпроса разрешение от касационната инстанция следва да има освен непосредствено значение за изхода на спора, но също и общоприложим към други сходни случаи ефект. Въпросите не може да са хипотетични, но същевременно следва да не са и от фактологично естество /при което отговорите им да са в зависимост от събраните по делото доказателства и установените въз основа на тях факти по конкретното дело/, а да имат характер на въпроси по прилагането на закона /в широк смисъл – на общ правен принцип, правен институт и/или на норма, или норми от действащия обективен правов ред/. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, но може само да го уточни и конкретизира. Върховният касационен съд не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността или недопустимостта на обжалваното решение. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. Те представляват изчерпателно посочени от законодателя хипотези, при наличието на които се проявява общото основание за допускане до касационно обжалване, а именно - разрешеният правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело.

В случая въззивното решение не е очевидно неправилно.

В практиката на Върховния касационен съд по приложение на същата норма е възприето разрешението, че като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК предполага въззивното решение да е постановено при особено тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или да е явно необосновано и съответният порок да може да бъде установен пряко от мотивите към решението, при това – при обикновен прочит, при който порокът на решението също следва да е виден, да е възможно да бъде установен и без за това да се налага някакъв нарочен и задълбочен анализ на приетото в мотивите и постановено от съда. Особено тежко нарушение на закона би било налице, когато въззивният съд е приложил закона contra legem - във видимо противоречие с неговия смисъл, решил е спора extra legem - въз основа на несъществуваща или на несъмнено отменена правна норма, не е приложил императивна правна норма, нарушил е основополагащи принципи и правила на съдопроизводството. Решението ще е явно необосновано, когато въззивният съд е формирал изводите си по съществото на спора във видимо грубо противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, която произтича от неточно тълкуване и прилагане на закона и/или от нарушаване на правилата на формалната логика и не може да бъде установена само въз основа на външното съдържание на диспозитива и мотивите на обжалвания съдебен акт попада в хипотезите на чл. 281, т. 3 ГПК и подлежи на преценка от Върховния касационен съд само в случай, че същият бъде допуснат до касационен контрол на някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК.

В конкретния процесен случай оплакванията на касатора в обосноваване твърденията му за очевидна неправилност на въззивния съдебен акт /тъй като не може да се приеме за недоказано знанието на ищеца за установените в производството недостатъци на процесните изделия; не може да се приеме, че при наличие на уговорка за дължимост на неустойка за некачествено изпълнение купувачът не може да иска едновременно с претенцията за неустойка за некачествено изпълнение и отбив от цената; не може да се приеме, че възраженията за прихващане с погасените според съда вземания на „Европейски пътища“ АД за намаление на цената и за неустойка от продажбата на вещ с недостатъци, не следва да бъдат уважени/, са относими изцяло към правилността на въззивното решение, схващана обаче като основание за касирането му по чл. 281, т. 3 от ГПК, а не към очевидната неправилност, уредена в чл. 280, ал. 2, предл. 3 от с. з. като основание за допускане на касационно обжалване. Тези твърдения, дори и да бъдат споделени, не са от естество да доведат до претендираната очевидна неправилност на решението, както същата е обяснена по-горе, а проверката им изисква задълбочен анализ на дейността на съда по събирането и оценката на доказателствата по делото и подвеждането им към хипотезите на приложимите правни норми, което на свой ред съставлява дейност по осъществяване на същински касационен контрол досежно правилността на решението в производство по чл. 290 от ГПК, неосъществим в настоящото производство по проверка само наличието или не на основания за допускане на касационно обжалване. При внимателен прочит на обжалваното съдебно решение – мотиви и диспозитив, в рамките на правомощията си по чл. 288 от ГПК настоящият касационен състав намира, че същото не разкрива белези на очевидна неправилност, както същите са обяснени по-горе, поради което и касационното му обжалване не следва да се допусне на основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК.

По поддържаните основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК:

Поставените от касатора процесуалноправни въпроси принципно съставляват годно общо основание за допускане на касационно обжалване, доколкото отговорите им са от естество да обусловят изхода на всеки правен спор, разрешаван със средствата на гражданския процес, като относими към спазването на императивно законоустановените в процесуалния закон задължения на съда да разглежда и решава делата според точния смисъл на законите, да преценява всички доказателства по делото и доводите на страните по вътрешно убеждение, да постанови решението си въз основа на доказателствата по делото и вътрешното си убеждение, като го основе върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и върху закона, и при това да изложи мотиви към решението си, в които да посочи исканията и възраженията на страните, преценката на доказателствата, фактическите констатации и правните изводи на съда.

По отношение на същите въпроси не е налице поддържаният от касатора допълнителен критерий за селектиране на касационната му жалба по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК.

Първите четири въпроса на касатора следва да се свържат с оплакванията му в касационната жалба досежно несъобразяване на въззивния съд, постановил обжалваното в настоящото производство решение, със съдържанието на въззивната жалба /с която е сезиран въззивния съд още при първото разглеждане на делото във въззивната инстанция/ и с указанията на касационния състав, касирал първото постановено по делото въззивно решение и които оплаквания, както и посочените, основани на тях въпроси на касатора, са несъответни на действителните обстоятелства по делото – обратното на твърдяното от касатора е видно от мотивите на въззивния съд към обжалваното му решение, само частично възпроизведени и в настоящите мотиви, и обективиращи решаващите за изхода на делото във въззивната инстанция, изводи на съдебния състав.

По-натам, досежно задължението на съда да обсъди непременно всички доводи и възражения на страните и всички факти от значение за спора, както и да мотивира актовете си /петият и шестият въпроси на касатора/ е налице постоянна и непротиворечива, включително задължителна за съдилищата практика на върховната съдебна инстанция, с която обжалваното въззивно решение според настоящия касационен състав е съобразено. Според постоянното, застъпено в практиката становище, от разпоредбата на чл. 153 от ГПК за съда произтича задължение да извърши преценка на събраните по делото доказателства, доколкото те се отнасят до спорните факти от значение за решаване на делото и връзките между тях, като това правило се отнася не само до фактите, но и до правните твърдения и възражения на страните, които са от значение за спорното право. Именно след установяването на тези факти, твърдения и възражения, и въз основа на обсъждането на събраните по делото доказателства съдът е длъжен да се произнесе с решението си относно съществуването на спорното право и то – по правилата на чл. 235, ал. 2 и ал. 3 от ГПК - към момента на съдебното заседание, в което е даден ход на устните състезания. Затова при постановяването на решението си съдът е длъжен да вземе предвид всички посочени от страните факти и възражения, които са от значение за спорното право, в какъвто смисъл е и императивната разпоредба на чл. 12 от ГПК.

Според т. 3 от р. I на ППВС № 1/13.07.1953 г. мотивите на съдебното решение следва да съдържат кратък отговор на важните и съществени въпроси, поставени за разрешаване по делото, както и необходимите фактически и правни съображения, изложени кратко и пълно, като мотивите трябва да бъдат точни, ясни и убедителни, а когато по делото са събрани противоречиви доказателства, съдът следва мотивирано да каже защо и на кои вярва, на кои не, кои възприема и кои не. Дадените с посоченото ППВС указания са доразвити в ППВС № 7/27.12.1965 година и с т. 13 от ППВС № 1/10.11.1985 година, където се сочи, че решението се отменя и се връща за ново разглеждане, ако към него не са изложени мотиви и без тях не може да бъде извършена проверка на правилността му. При липсата на такива мотиви горната инстанция може да провери решението, ако доказателствата не са противоречиви и установяват признатото субективно право. Така следва да процедира горната инстанция и когато съдът не е дал квалификация на правото, но правните му изводи кореспондират на закона или не е посочил доказателствата, на които е основал фактическите си констатации и изводи, но те ги обосновават. С оглед изложеното не е задължително в мотивите си съдът да излага отделно становище за всеки факт, довод или възражение на страните или пък за всяко едно доказателство отделно от становището си за другите такива. Достатъчно е от тях да може да бъде направен извод в насока на това, че съдът е взел предвид факта, довода или възражението, както и че е преценил съответното доказателство във връзка с останалите по делото. Тези господстващи в задължителната за съдилищата практиката на ВС постановки са възприети и доразвити и в практиката на ВКС – срв. пр., но не само, определение № 60573 от 16. 07. 2021 г. по гр. д. № 922/2021 г., Г.К., ІV г. о. на ВКС, определение № 873 от 14. 08. 2017 г. по гр. д. № 3656 по описа за 2016 година на ВКС, ТК, Четвърто г. о., определение № 60629 от 09. 09. 2021 г. по гр. д. № 1298/2021 г. на ВКС, ТК, Четвърто г. о.

Видно е от посоченото, че изискванията към съда в изложената насока не следва да се абсолютизират, особено по дела, отличаващи се с голяма фактическа и/или правна сложност. Тези задължения на съда следва да са изпълнени в степен, годна да установи, че съдът е взел предвид релевираните от страните техни изявления и възражения по делото и подкрепящите/отричащите ги доказателства, както и да осигури възможност за проверка на изводите на съда по съществото на спора и в настоящия случай с оглед действителното съдържание на мотивите на обжалваното въззивно решение касационният състав намира, че същото не разкрива претендираното от касатора противоречие с практиката на ВКС. Видно е от само частично възпроизведените и в настоящите мотиви такива на въззивния съд, че в същите в достатъчна за изясняване действителната воля на въззивния състав и за проверка на изводите му по съществото на спора досежно фактите и правното им значение за съществуването на заявеното за съдебна защита спорно право степен, са обсъдени и отразени както твърденията и възраженията на страните, така и подкрепящите или оборващи ги доказателства. По отношение на част от подробно възпроизведените от касатора в жалбата му твърдения доводи на страните и ангажирани по делото доказателства, не са налице отделни и изрични, подробни и нарочно анализиращи ги, съответно - кредитиращи и/или отхвърлящи ги, изложени от съда съображения и изводи в мотивите му, което обаче, при броя и обема на същите би било и трудно постижимо. От общото съдържание на мотивите към въззивното решение се установява, както че тези доводи, твърдения, обстоятелства и доказателства, са взети предвид от съда, така и действителното становище на съда по тях, което е видно от становището му по нарочно обсъдените такива, които логически и безалтернативно или ги потвърждават, или ги отричат. Това, така прието, важи както по отношение на целия кръг от подлежащи на установяване, съобразяване и отразяване в мотивите на въззивното решение, правнорелевантни за съществуването на спорното материално право на ищеца обстоятелства, съответно – основаните на тях твърдения и възражения на страните, така и по отношение на конкретно визираните от касатора такива. При изложеното както относимите към въпросите оплаквания на касатора в жалбата му, така и обосноваващите ги твърдения в изложението на основания за касационно обжалване разкриват всъщност несъгласието на касатора с формираните и изложени от въззивния съд негови, решаващи за изхода на делото изводи по съществото на спора, преценката относно правилността на които обаче е извън възможния предмет на настоящото производство по проверка само наличието или не на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

По материалноправните въпроси:

Седмият и осмият въпрос на касатора са правни и принципно годни да послужат като общо основание за допускане на касационно обжалване. Конкретните твърдения, с които са обосновани същите обаче са несъответни на действителните изводи на въззивния съд, обусловили изхода на делото във въззивната инстанция и обективирани в мотивите му, поради което и по отношение на същите въпроси не е налице претендираното противоречие с посочената от касатора практика на ВКС /друг е въпросът, че казуалната такава е постановена по случаи, съществено различни като фактология с процесния/. Противно на предпоставяното от въпросите и обосновката им въззивният съд, видно от частично възпроизведените и в настоящите мотиви такива към обжалваното му решение изрично е приел, че няма пречка с оглед регламентираната в чл. 9 ЗЗД свобода на договаряне страните да уговорят предварително под формата на неустойка сумата, с която ще се намали цената при продажба на вещ с недостатъци, както са сторили в настоящия случай, визирайки именно сочената от касатора разпоредба на § 4, ал. 4 от договора между страните. На свой ред решаващите за изхода на делото в тази му част изводи на съда произтичат от генезиса на претендираното от касатора негово вземане – предмет на това отделно релевирано възражение за прихващане, правото на каквото възражение /искане/ при конкретните обстоятелства по делото въззивният съд е приел за погасено по давност. При изложеното в случая не се установява наличието на заявения от касатора допълнителен критерий за селектиране на касационната му жалба по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК поради противоречие на въззивното решение с цитираната от касатора към тези му въпроси практика на върховната съдебна инстанция, респ. – претендираното неспазване от страна на въззивния съд на установените в същата, приложими при тълкуването на договорите принципи и/или пък също претендираната промяна от страна на съда на действителната воля на договарящите страни.

Същото се отнася до деветия въпрос на касатора, който освен че по начина, по който е поставен е хипотетичен и не разкрива ясна връзка с конкретна част от решаващите изводи на въззивния съд, обусловили изхода на делото във въззивната инстанция, но е и несъответен на действителните обстоятелства по делото, доколкото видно от материалите по същото, са налице две отделни, предявени от самия касатор чрез насрещни искове /трансформирани поради неплащане на дължащата се такса по тях във възражения за прихващане/ претенции – за неустойка за некачествено изпълнение и отделно от това – за намаляване на договорната цена поради по-ниските качествени показатели на доставените тръби и като такива същите са третирани от въззивния съд. В допълнение следва да се посочи, че цитираната от касатора практика, на която според него въззивното решение противоречи, е постановена в хипотезата на тълкуване на конкретни договорни клаузи в друг договор, между други страни, при други фактическа обстановка и приложима нормативна уредба, поради което и не би могла да обоснове приложимостта на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК в случая.

По отношение на десетия въпрос не е налице претендираният допълнителен критерий за селектиране на касационната жалба по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, доколкото не са налице установените по задължителен начин в т. 4 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. условия за прилагането му. Не всяка липса на съдебна практика по определен въпрос го определя като такъв от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Както в материята за кумулирането на неустойка и обезщетение за неизпълнение на парично задължение, така и в тази по приложение на принципната забрана за неоснователно обогатяване е налице практика на касационната съдебна инстанция, обективирана в множество решения, по отношение на която не са налице установените в т. 4 от цитираното тълкувателно решение условия за изоставянето й, като създадена поради неточно тълкуване или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, и наличието на която изключва допускането на касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК и по поставения въпрос.

Единадесетият въпрос не съставлява годно общо основание за допускане на касационно обжалване, доколкото отговорът му не е обусловил изхода на делото във въззивната инстанция, както това изисква разпоредбата на чл. 280, ал. 1 от ГПК, съобразно задължителните за съдилищата разяснения, дадени с т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. Решаващите за изхода на делото във въззивната инстанция изводи на въззивния съд в тази им част са не в смисъл, че противно на разпоредбата на чл. 103, ал. 2 от ЗЗД прихващане не може да се извърши с погасено по давност вземане, както въпросът, обосноваването му от касатора и цитираната от него практика на ВКС предполагат, а че в случая с изтичането на шестмесечния срок по чл. 197, ал. 2 ЗЗД е погасено по давност самото преобразуващо право да се иска намаляване на цената чрез възражение, което „искане“ съобразно точно цитираното от въззивния съд и задължително за съдилищата разрешение, дадено в Тълкувателно решение № 33 от 01.11.1973 г. по гр. д. № 3/1973 г., ОСГК на ВС „подлежи на погасителна давност по чл. 197 ЗЗД и същото не може да се уважава след установените срокове от същия или въз основа на него, ако продавачът се е позовал на погасителната давност.“ Както това също е прието в посоченото тълкувателно решение, погасено е по давност самото основано на правото на купувача да иска намаляване на цената възражение, като специфично субективно право, което по своята същност е средство за правна защита на материалните права, при което и правото на намаление на цената не ще може да бъде принудително осъществено само защото е било упражнено чрез възражение /такава е и логиката, изведена в тълкувателното решение и основана на приемането, че възражението е субординирано спрямо основното средство за правна защита на материални права с по-голяма призната му от закона интензивност - иска, то е такова от втори ред, поради което и не може да предоставя повече права от първичното, това от първи ред – иска, включително с оглед давността за погасяването им./

Посоченото относно приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК по десетия въпрос се отнася и до дванадесетия въпрос на касатора. В допълнение: цитираното към същия въпрос определение на ВКС не съставлява практика измежду посочената в чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК такава, противоречието с която би съставлявало основание за допускане на касационно обжалване, а претендираното от касатора противоречие на обжалваното въззивно решение с цитираното пак там решение на ВКС, третиращо хипотеза на потребителска защита чрез колективни искове, не е налице.

Така мотивиран, Върховният касационен съд на Р. Б. Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 260000 от 03.04.2024 г. постановено от Апелативен съд – Пловдив по в. т.д. № 65 по описа на съда за 2020 г.

ОСЪЖДА „Европейски пътища“ АД, ЕИК:[ЕИК] да заплати на „В. Б. ЕООД, ЕИК:[ЕИК] сумата 39900 /тридесет и девет хиляди и деветстотин/ лева адвокатско възнаграждение за защита в производството по чл. 288 от ГПК.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: