О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1711
гр. София, 20.06.2024 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, ТЪРГОВСКА КОЛЕГИЯ, Първо отделение в закрито заседание на 23 май, две хиляди и двадесет и четвърта година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЯН БАЛЕВСКИ
ЧЛЕНОВЕ: К. Г. АНЖЕЛИНА ХРИСТОВА
като изслуша докладваното от съдия Б. Б. търговско дело №120/24 г. за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба от страна на пълномощника на М. М. С. ЕГН: [ЕГН] срещу решение №220 от 30.06.2023 г. на Варненски апелативен съд по в. т.д. №727/2022 г., В ЧАСТТА , с която е потвърдено първоинстанционното решение № 35от 05.07. 2022 по т. д. № 24/2021 г. на ОС-Търговище, в частта, с която е бил отхвърлен искът на същия срещу ЗАД „ОЗК Застраховане“ АД – [населено място] ЕИК[ЕИК] , за присъждане на застрахователно обезщетение в хипотезата на чл.432 ал.1 от КЗ във вр. с чл.52 ЗЗД , за сумата представляваща разликата между присъдените 115 000 лева до 200 000 лева - за претърпени неимуществени вреди от смъртта на неговия син М. М. М. – поч. на 19.12.2019 г., в следствие на настъпило пътно-транспортно произшествие /ПТП /.
В касационната жалба се навеждат оплаквания за неправилност на въззивното решение в обжалваната част.
В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване жалбоподателят сочи, че са налице основания за допускане до касация, съгласно чл.280 ал.1, т.1 и т.3 ГПК.
Ответникът по касационната жалба „ОЗК Застраховане“ АД – [населено място] в депозирания писмен отговор от неговия пълномощник изразява становище за неоснователност на същата .
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като констатира, че решението е въззивно и цената на иска е над 5 000 лева намира, че касационната жалба е допустима, редовна и подадени в срок.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е изложил следните съображения:
Съдът е сезиран с иск с правно основание чл.432 КЗ.
От събраните по делото доказателства се установява от фактическа страна, че процесното ПТП е осъществено на 19.12.2019г. ок. 13,30ч. на път ІІІ 2002 км 32+764, на стеснен участък от пътя между [населено място] и [населено място] – мост над река Ч. Л., където са се сблъскали челно микробус „Ф. К. с peг. [рег. номер на МПС] , управляван от водача С. Р. и лек автомобил „Мазда 626” с peг. [рег. номер на МПС] , управляван от загиналия М. М. М.. Ремонтът на пътния участък в този период било надлежно сигнализирано със съответни пътни знаци - предупредителен пътен знак за опасност „А23“ - „Участък от пътя в ремонт“ и знак „В26“, въвеждащ забрана за движение със скорост, по-висока от означената на него от 60км/ч, поставени и от двете страни на моста ( на разстояния от 2,5км преди моста откъм [населено място]., съотв. 2,7км откъм [населено място]). По самия мост пътното платно се стеснявало с един метър, което възпрепятствало нормалното разминаване на превозни средства по него. В посока към [населено място], преди моста, бил поставен пътен знак „Б6“, указващ предимство за движещите се в тази посока пътни превозни средства, ако пътят е свободен. Не е установено в огледния протокол на местопроизшествието наличието на поставен кореспондиращ пътен знак от другата страна на моста, указващ предимството за преминаване в обратната посока Според заключението на САТЕ скоростта на микробуса „Ф. К. в района на произшествието преди и по време на настъпване на удара е била около 69,70 км/ч, а скоростта на л. а. „Мазда 626”, управляван от пострадалия, -около 111,6 км/ч. Разстоянието на пряка видимост по посока на движение на микробуса след десния завой към моста е около 700 м., а това от левия завой, преди правия участък до моста, по посока на движение на л. а. „Мазда 626” е около 600 м. Общото разстояние на пряка видимост е около 1300 м. Микробусът се е намирал на около 375 м. преди мястото на удара, когато лекият автомобил е преминал левия завой по посока на движението си. Следователно, ако водачът на л. а. „Мазда 626” с peг. [рег. номер на МПС] е предприел маневра „аварийно спиране” на разстояние по-голямо от 114 м. от мястото на удара (90-92 м преди навлизане в моста), съответно водачът на микробус „Ф. К. с peг. [рег. номер на МПС] е предприел маневра „аварийно спиране” на разстояние по-голямо от 55 метра от мястото на удара (около 44 метра преди навлизане в моста) същите са имали техническа възможност да предотвратят произшествието. Вместо това двете превозни средства навлезли по моста почти едновременно (с разлика 0,14 секунди), като никой от водачите не задействал спирачна система. И двамата водачи преценили субективно погрешно правилната скорост на движение (както собствената си, така и на другия участник), разстоянието до моста и възможността за преминаване през него (кой ще премине първи), в резултат на което последвал челен удар между двете превозни средства. При удара лекият автомобил се завъртял около вертикалната си ос, по посока обратна на часовата стрелка, и спрял на около 12м от мястото на удара в посока обратна на посоката си на движение. Вследствие на произшествието настъпила смъртта на водача на л. а. „Мазда” – син на ищеца, а на пътниците в превозните средства били причинени различни по вид и степен телесни увреждания. С влязла в сила присъда по НОХД № 88/21г. по описа на ТОС водачът на автобус „Фолксваген – Крафтер“ с рег. № Т 90 – 13 ТН – С. Я. Р. бил признат за виновен в извършването на престъпление по чл.343 ал.4 вр. ал.3 б.“б“ пр.1 НК, за което му било наложено и съответното наказание. Няма спор и по това, че гражданската отговорност на водача на автобус „Фолксваген – Крафтер“ с рег. № Т 90 – 13 ТН е била застрахована по риска „Гражданска отговорност на автомобилистите“ при ответното застрахователно дружество и е била валидна към момента на настъпване на застрахователното събитие.
Според въззивния съд, на база изложеното се налага извода за наличието на всички елементи от фактическия състав за търсене на отговорността на застрахователя за репариране на причинените на ищеца неимуществени вреди, претърпени в резултат на процесното ПТП.
Относно размера на дължимото застрахователно обезщетение и евентуалното негово редуциране в резултат на съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия, съдът е изложил следните съображения: Размерът на обезщетението следва да бъде определен съобразно критериите за справедливост, установени в нормата на чл.52 ЗЗД, прилагани съобразно дадените в т.2-ра на ППВС № 4/68г. задължителни указания за изясняване на понятието справедливост по вложения от законодателя смисъл в посочената норма, съгласно които това понятие не е абстрактно, а е обусловено от редица конкретни и обективно съществуващи обстоятелства - начинът на извършване на деликта, вида на получените увреждания и тяхното отражение върху физическото и психическо здраве на ищеца, както и върху неговия живот, възраст на пострадалия, социално положение, настоящото му здравословно състояние, икономическата конюнктура в страната към момента на произшествието, вкл. инфлационните процеси и всички специфики на конкретните факти и обстоятелства, установени по делото, преценени в тяхната съвкупност и взаимовръзка. Въз основа на горното и с оглед заключението на съдебно-психиатричната експертиза, прието пред настоящата инстанция, съгласно което в резултат на инцидента ищецът развил реакция на скръб /траурна реакция/, характеризираща се с промени в емоционалната, когнитивната и поведенческата сфера, а понякога и със соматични симптоми. При ищеца тази реакция е била силно изразена през първите 12 месеца след произшествието, т. е. - с продължителен характер, която към момента на освидетелстването му преминава в етап на приемане на случилото се. Според експерта това не означава отсъствие на тъга и психична болка, а по-скоро отразява приемане на реалността и възстановяване на ежедневното функциониране. Според показанията на свидетелите отношенията между ищеца М. и неговия загинал син, както и отношенията в семейството като цяло били добри. Последният е бил хубаво, зряло момче, много добро, помагало на възрастните хора. Като завършил училище, баща му му купил колата, с която и катастрофирал. На погребението дошло почти цялото село, присъствал и лекар, защото на бащата и майката на починалия им ставало зле, имало припадъци, давали им успокоителни. Бащата бил в окаяно състояние. След погребението всяка сутрин ходел на гробището, постоянно плачел, изглеждал силно изтощен, много отслабнал, пиел алкохол, ходел брадясал. Преди много общувал с хората, сега не общувал, изглеждал като клошар. Преди работел в строителството на постоянна работа, сега работел на частно понякога, изкарвал някой лев. Съдът е отчел и икономическата конюнктура в страната на база и на лимитите на застрахователните суми за неимуществени вреди, установени в действащите през съответните периоди Наредби за задължителното застраховане. Взел е е предвид и изричната практика на ВКС, Отчитайки всички тези обстоятелства, въззивният състав е приел, че в конкретния случай справедливото по смисъла на чл.52 ЗЗД обезщетение за понесените от ищеца неимуществени вреди от смъртта на неговия син е в общ размер на сумата 230 000лв.
Възражението за съпричиняване на вредоносния резултат, изразяващо се в управление на превозното средство с превишена скорост от 112 км/ч вместо с 60, респ. – 90 км/ч е счетено от съда за основателно. От събраните в двете инстанции доказателства за механизма на ПТП, които съдът е описал подробно в мотивите, и които са възпроизведени вече, същият е възприел погрешната субективна преценка и на двамата водачи относно правилната скорост на движение (както собствената си, така и на другия участник), разстоянието до моста и възможността за преминаване през него (кой ще премине първи) като факт в пряка причинно-следствена връзка и зависимост с последвалия челен удар между двете превозни средства. Независимо, че водачът М. М. не е бил надлежно сигнализиран със знак „Б5“, че следва да пропусне насрещно движещия се микробус, който, предвид изричния пътен знак „Б6“ от неговата страна), се е ползвал с предимство да навлезе и да премине пръв по моста, съдът намира, че с поведението си на пътя същият е извършил нарушение на правилата за движение, установени в чл.20 ал.2 и чл.21 от ЗДвП, което е в пряка и непосредствена причинно-следствена връзка с настъпилото ПТП и последвалия вредоносен резултат. Надлежно, със съответните пътни знаци „А23“ (Участък от пътя в ремонт) и „В26“ (Забранено е движение със скорост, по-висока от означената), поставени на 2.7 км преди моста, той е бил информиран, че пътният участък е в ремонт и максимално разрешената скорост за движение в този участък е 60 км/ч. Вместо да управлява превозното средство с особено внимание и скорост, ненадвишаваща максимално допустимата, т. е. такава, която би му позволила да спре при всяко предвидимо препятствие или да осигури предимство, пострадалият е управлявал автомобила си по третокласен междуселищен път, по който са се извършвали ремонтни дейности, със скорост над 110 км/ч, която надхвърля значително не само ограничението от 60 км/ч, но и общата установена в чл.2 ал.1 от ЗДвП забрана да превишава скорост от 90 км/ч при движение извън населено място. С това си поведение, според съда, пострадалият пряко е съдействал за настъпване както на самото ПТП, така и на фаталния резултат от него спрямо себе си. При определяне степента на съпричиняване съдът съобразява тежестта на нарушението на двамата водачи на МПС - участници в произшествието, както и приносът им за самото му настъпване. Съдът се е позовал на данните от заключението на САТЕ за субективното поведение и на двамата водачи, които не са преценили правилно скоростта на движение на другия участник в движението, собствената си скорост и разстоянието до моста, т. е. кой ще премине първи по него, еднаквата видимост, позволяваща им да възприемат насрещно движещото се превозно средство, да изпълнят задължението си по чл.20 ал.2 от ЗДвП и да предприемат спиране, като по този начин да избегнат удара между тях, което е и основната техническа причина за настъпването на инцидента. При това положение, според съда, тяхната вина следва да бъде определена по равно. Следователно определеният размер на дължимото застрахователно обезщетение следва да бъде редуциран с Ѕ до 115 000 лв.
В изложение на основанията за допускане до касационно обжалване, жалбоподателят-ищец сочи като обуславящи изхода по спора правни въпроси, такива които се свеждат до : 1. Следва ли въззивният съд да вземе в предвид всички доказателства, в тяхната съвкупност и взаимосвързаност; 2. Следва ли същият да вземе становище в решението си, кои факти счита за установени и кои за недоказани;3. При определяне на обема на съпричиняването, следва ли съдът да съпостави тежестта на нарушението на делинквента с това на увредения, за да установи конкретното допринасяне на всеки от тях за настъпването на неблагоприятните последици на деликта и 4. Длъжен ли е въззивният съд, при неясни констатации в заключението на в. л. да поиска изготвянето на допълнителна схема на местопроизшествието;
Твърди, че по тези въпроси обжалваното въззивно решение е в противоречие с посочените съдебни решения, постановени от ВКС по реда на чл.290 ГПК и същевременно се явяват от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото.
Съгласно т.1 от ТР 1 ВКС ОСГТК от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1 /2009 г., за да е налице основание за допускане на касация по смисъла на чл.280 ал.1 от ГПК следва жалбоподателят да формулира един или няколко правни въпроси, които да са от значение за изхода на спора и които да попадат в една от хипотезите по т. т. 1-3 на чл.280 ал.1 от ГПК. От значение за изхода на спора са въпросите, включени в предмета на спора, индивидуализиран чрез основанието и петитума на иска и обуславящи правната воля на съда, обективирана в решението му. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда. Касационният съд, упражнявайки правомощията си за дискреция на касационните жалби, трябва да се произнесе, дали соченият от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора. Липсата на формулиран, обуславящ изхода на спора въпрос само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това, като ВКС не разполага с правомощия да извлича и формулира по своя преценка правен въпрос, доколкото това противоречи на диспозитивното начало в гражданския процес. В мотивите към т.1 от ТР, по реда на нормативното тълкуване, са разграничени основанията за достъп до касация от предвидените в чл.281, т.3 ГПК основания за неправилност на въззивното решение, поради което поддържаните основания по чл.280, ал.1 ГПК не биха могли да се основават на доводи за неправилност на решението.
Съобразявайки задължителните указания по тълкуване на ГПК относно касационното обжалване в ТР № 1/2009 г., следва да се приеме, че формулираните от касатора и възпроизведени по-горе не се явяват обуславящи изхода по спора по следните съображения: самите въпроси имплицитно съдържат оплаквания и тяхната значимост за изхода на спора се определя от твърдени процесуални нарушения, каквито не се установява да са налице като допуснати в хода на производството: съдът е обсъдил подробно релевантните за спора факти на база приетото заключение на САТЕ и съответните писмени доказателства като при определяне на обема на съпричиняването -1/2 подробно е анализирал поведението и на двете страни, с оглед конкретните факти специфични за мястото на произшествието: ремонтни дейности, означаване със съответните знаци за ограничение на скоростта, видимостта за всеки от водачите и реалната скорост, с която всеки е управлявал автомобилите. Следователно отговорите на така формулираните въпроси не биха се отразили на крайните изводи на съда и не се явяват от значение за изхода по спора. Въпросът за това, дали е следвало да се изиска от в. л. по САТЕ и изготвяне на допълнителна схема на местопроизшествието е фактически, а не правен.
В изложение на основанията за допускане до касационно обжалване, от страна на пълномощника на жалбоподателя е налице само най-общо позоваване на очевидна неправилност, по смисъла на съдържанието на чл.280 ал.2, предл.3 ГПК, без обаче да се развият конкретни доводи и оплаквания в какво се изразява същата, което не дава възможност изобщо за преценка, дали такава е налице или не.
В случая от гореизложеното се установява, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл.280 ал.1,т.1 и/или т.3 ГПК или такова по чл.280 ал.2,предл.3 ГПК.
В полза на ответника по касация не следва да се присъждат съдебни разноски, с оглед липсата на установени такива.
По делото е налице и сезиране на ВКС с ЧЖ от страна на М. М. С. срещу Опр. № 769/30.10.2023 г. по т. д. №727/2022 на АС-Варна в частта, с която е оставена без уважение молбата на същия по чл.248 ГПК за изменение на постановеното от въззивния съд решение в частта за разноските относно намаляване, на основание чл.78 ал.5 ГПК, на дължимия от страната размер на адв. в.ие на ответника.
Произнасянето по реда на чл.248 ГПК от страна на въззивния съд е обосновано с препращане към мотивите на съдебното решение по направеното искане по чл.78 ал.5 ГПК-за намаляване на възнаграждението на процесуалния представител на ответника пред въззивната инстанция, с оглед прекомерност на неговия размер: Въззивният съд е приел, че съобразно фактическата и правна сложност на спора, осъществената правна защита и процесуално представителство пред втора инстанция се признава адв. в.ие в размер на 7 542лв с ДДС по т.5 от Наредба № 1/2004г. за МРАВ.
Настоящият състав на ВКС намира, че въззивният съд при произнасянето си по възражението по чл.78 ал.5 ГПК , не е отчел, че по делото, при разглеждането му пред въззивната инстанция, от страна на процесуалния представител на ответника е депозиран само отговор на ВЖ, без последният да е взел участие в проведеното открито съдебно заседание и проведените в него процесуални действия. Ето защо настоящият състав счита, че така определеното възнаграждение е прекомерно и същото следва да се редуцира на основание чл.78 ал.5 ГПК на 4000 лева . С Решение на Съда на Европейския съюз от 25 януари 2024 г. по дело C-438/22 е даден отговор дали и в каква степен, при определяне на подлежащите на възстановяване разноски за адвокатско възнаграждение, националните съдилища са обвързани от тарифа за минимални адвокатски възнаграждения, приета от съсловна организация на адвокати, в която те членуват задължително по закон. В решението на СЕС е прието, че член 101, параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС следва да се тълкува в смисъл, че ако се установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочените разпоредби, националният съд е длъжен да откаже да я приложи. Национална уредба, съгласно която: - от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, - и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на конкуренцията „с оглед на целта“ по смисъла на тази разпоредба от ДФЕС.
Даденото с решението на СЕС по преюдициалното запитване разрешение, което съобразно чл. 633 ГПК е задължително за всички съдилища, означава, че в конкретния случай при преценката си за размера на дължимото на особения представител адвокатско възнаграждение съдът не е обвързан от посочените в НМРАВ минимални размери.
Следователно ЧЖ на М. М. С. срещу Опр. № 769/30.10.2023 г. по т. д. №727/2022 на АС-Варна в обжалваната пред ВКС част се явява основателна.
Водим от изложеното, съдът
ОПРЕДЕЛИ:НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение №220 от 30.06.2023 г. на Варненски апелативен съд по в. т.д. №727/2022 г.
ОТМЕНЯ Опр. № 769/30.10.2023 г. по т. д. №727/2022 на АС-Варна, постановено по реда на чл.248 ГПК в обжалваната пред ВКС от М. М. С. ЕГН: [ЕГН] част, като вместо него постановява:
ИЗМЕНЯ въззивно решение №220 от 30.06.2023 г. на Варненски апелативен съд по в. т.д. №727/2022 г. В ЧАСТТА ЗЗД РАЗНОСКИТЕ като ОСЪЖДА М. М. С. ЕГН: [ЕГН] да заплати на „ЗАД ОЗК - Застраховане” АД, ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление [населено място], Район „Възраждане”, [улица], ет. 5. разноски за водене на делото във втора инстанция в размер на 4 000- четири хиляди лева с ДДС-възнаграждение за изготвяне и подаване на отговор на КЖ от страна на ЗАД „ОЗК - Застраховане”АД, вместо 6 594,28 лева с ДДС.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.