О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 2561

гр. София, 27.05.2024 г.

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на шестнадесети май през две хиляди двадесет и четвърта година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: АЛБЕНА БОНЕВА

ЧЛЕНОВЕ: БОЯН ЦОНЕВ

М. Х.

като разгледа, докладваното от съдия Б. Ц. гр. дело № 293 по описа за 2024 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производство по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ответника по делото Средно училище (СУ) „Св. П. Х.” - [населено място] срещу решение № 1203/10.10.2023 г., постановено по възз. гр. дело № 2194/2023 г. на Пловдивския окръжен съд. Въззивното решение е обжалвано в частта, с която, при постановена частична отмяна на първоинстанционното решение № 2908/26.06.2023 г. по гр. дело № 17927/2022 г. на Пловдивския районен съд, са уважени предявени от К. В. В. срещу жалбоподателя искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3, във вр. с чл. 225, ал. 1 от КТ, а именно: признато е за незаконно и е отменено дисциплинарното уволнение на ищцата, извършено със заповед № 303/29.09.2022 г. на директора на ответното училище; ищцата е възстановена на предишната `и работа на длъжност „старши учител по български език и литература – гимназиален етап” при ответното училище-касатор; и последното е осъдено да заплати на ищцата сумата 9 726 лв., представляваща обезщетение за оставането `и без работа поради уволнението през периода 11.10.2022 г. - 11.04.2023 г., ведно със законната лихва върху сумата, считано от 08.12.2022 г. до окончателното `и изплащане.

Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежаща на касационно обжалване част от въззивното решение. В жалбата се излагат оплаквания и доводи за неправилност на обжалваната част, поради нарушение на материалния закон и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на училището-касатор, като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са формулирани следните правни въпроси: 1) налице ли е акт, потвърждаващ наличие на временна неработоспособност на работника, когато болничният лист е отменен, съответно с решение на Лекарската консултативна комисия (ЛКК) и Териториалната експертна лекарска комисия (ТЕЛК), но последното е отменено с решение на Националната експертна лекарска комисия (НЕЛК) и върнато за ново разглеждане по процедура; 2) оборима ли е презумпцията за добросъвестност на служителя при ползване на отпуск поради общо заболяване, при издаден и впоследствие отменен болничен лист; и 3) само на база отмяната на решението на здравния орган по повод разрешен отпуск за временна нетрудоспособност може ли да се направи извод, че е налице недобросъвестност от страна на служителя. Жалбоподателят навежда допълнителното основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, като излага съображения, че тези въпроси са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.

Насрещната страна – ищцата К. В. в отговора си на касационната жалба излага доводи, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, а при условията на евентуалност поддържа становище за неоснователност на жалбата.

В мотивите към решението си въззивният съд е приел, че в доказателствена тежест на работодателя е да установи законността на извършеното уволнение на работника/служителя, а именно – проявата на фактическия състав на действително реализирано дисциплинарно нарушение поради виновно неизпълнение на трудовите задължения, в процесния случай – неявяване на ищцата на работа в периода 15.09.2021 г. - 21.09.2021 г. Съдът е приел също, че за наличието на обективна невъзможност да се яви, ищцата е представила доказателство за законно разрешен отпуск по болест за този период – болничен лист от 16.09.2021 г., който впоследствие по жалба на работодателя е бил отменен с решение от 06.04.2022 г. на ЛКК, потвърдено с решение от 07.12.2022 г. на ТЕЛК, но с решение от 10.02.2023 г. на НЕЛК е установена неправомерност на решението на ТЕЛК, поради което същото е отменено и преписката е върната за ново освидетелстване при съобразяване на указаното от НЕЛК. При така установените факти, окръжният съд е приел, че не е налице приключило административно производство във връзка с изследване правомерността на издадените актове по разрешения на жалбоподателката отпуск по болест. Приел е също, че до произнасянето на компетентните органи относно наличието на удостовереното с болничния лист законно основание за отсъствие от работа от страна на ищцата през процесния период, неявяването `и на работа през този период се явява поради наличие на уважителни причини за това, удостоверени от компетентен медицински орган. Въззивният съд е намерил и че висящността на административноправния спор обуславя и висящност на спора относно вината на ищцата, предвид това, че дисциплинараната отговорност е вид гражданска отговорност, която следва да се реализира при кумулативно проявление на целия фактически състав на нарушението на трудовата дисциплина по смисъла на чл. 186 от КТ. В тази насока съдът е приел, че с разпоредбата на чл. 8, ал. 2 от КТ е установена презумпция за добросъвестност, която е оборима, както и че само в случай на безспорно установена виновност на работника/служителя относно процесния период на неявяване на работа, следва да се отчетат и останалите обстоятелства съобразно изискването на чл. 189 от КТ относно цялостното му поведение с оглед определяне на вида на дисциплинарното наказание съобразно тежестта на нарушението. Окръжният съд е намерил, че това именно в настоящия случай не е установено от работодателя, с оглед лежащата върху него тежест за доказване наличието на законно упражнено потестативно право за прекратяване на трудовото правоотношение на основание чл. 330, ал. 2, т. 6 от КТ. В заключение въззивният съд е приел, че искът по чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ е основателен и го е уважил като е признал уволнението на ищцата за незаконно и го е отменил; уважил е и обусловените искове по чл. 344, ал. 1, т. 2 и т. 3 от КТ, като е възстановил ищцата на предишната работа и е присъдил дължимото обезщетение за оставане без работа.

По наведените от касатора основания за допускане на касационното обжалване, съдът намира следното:

По първия формулиран от страна на жалбоподателя материалноправен въпрос е налице практика на ВКС, обективирана в решение № 330/05.11.2013 г. по гр. д. № 1220/2013 г. на IV-то гр. отд. на ВКС. В него е прието, че в случаите, когато работникът или служителят не се явява на работа поради заболяване, което е удостоверено с надлежен документ, издаден от компетентния здравен орган, който е разрешил ползването на отпуск поради временна неработоспособност (болничен лист, решение на ЛКК, ТЕЛК, НЕЛК), и този документ е представен на работодателя преди връчването на заповедта за дисциплинарно наказание, не са осъществени съставите на дисциплинарните нарушения по чл. 187, т. 1, пр. 3 от КТ – „неявяване на работа” и по чл. 190, ал. 1, т. 2 от КТ – „неявяване на работа в течение на два последователни работни дни”. В тези случаи работникът или служителят не е бил длъжен да се явява на работа, тъй като е ползвал законоустановен отпуск поради временна неработоспособност, разрешен му от здравните органи – чл. 162 от КТ. Прието е също, че когато е постановено, но без данни да е влязло в сила решение на ТЕЛК за отмяна на болничния лист, то поради разрешения с последния от здравните органи отпуск поради временна неработоспособност, работникът/служителят не е бил длъжен да се явява на работа и също не е извършил нарушение на трудовата дисциплина по чл. 187, т. 1, пр. 3 и чл. 190, ал. 1, т. 2 от КТ, поради което наложеното му дисциплинарно наказание е незаконосъобразно и подлежи на отмяна.

При така установената практика на ВКС, която е актуална и се споделя изцяло от настоящия съдебен състав, по отношение на първия правен въпрос не е налице сочената от касатора допълнителна предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК за допускане на касационното обжалване. Като е приел по настоящото дело, че до произнасянето на компетентните органи относно наличието на удостовереното с болничния лист законно основание за отсъствие от работа от страна на ищцата през процесния период, неявяването `и на работа през този период се явява поради наличие на уважителни причини за това, удостоверени от компетентен медицински орган, въззивният съд е разрешил този правен въпрос в пълно съответствие с цитираната практика на ВКС, поради което няма основание касационното обжалване да се допуска и в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК.

Останалите два правни въпроса, поставени от жалбоподателя, визират преценката за добросъвестност на работника/служителя при вече отменен болничен лист, каквато хипотеза не е налице по настоящото дело, тъй като административното производство относно законосъобразността на издадения на ищцата болничен лист не е приключило към датата на уволнението `и и към датата на приключване на съдебното дирене по делото. Поради това тези два правни въпроса са без значение за крайния изход на правния спор по делото, респ. – не осъществяват общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 от ГПК.

В заключение, касационното обжалване не следва да се допуска, тъй като не са налице наведените от жалбоподателя основания за това по чл. 280, ал. 1 от ГПК; не е налице и хипотеза по чл. 280, ал. 2 от ГПК за служебно допускане на касационното обжалване.

Предвид изхода на делото, на основание чл. 78, ал. 3 и чл. 81 от ГПК касаторът-ответник дължи и следва да бъде осъден да заплати на ищцата, претендираните и направени от нея разноски за заплатеното адвокатско възнаграждение за защитата `и в касационното производство по делото, в размер 2 500 лв.

Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение

ОПРЕДЕЛИ :

НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 1203/10.10.2023 г., постановено по възз. гр. дело № 2194/2023 г. на Пловдивския окръжен съд, – в частта, с която са уважени, предявените от К. В. В. срещу Средно училище „Св. П. Х.” - [населено място], искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3, във вр. с чл. 225, ал. 1 от КТ.

В останалата част въззивното решение не е обжалвано.

ОСЪЖДА Средно училище „Св. П. Х.” - [населено място] с ЕИК[ЕИК] да заплати на К. В. В. с ЕГН [ЕГН] сумата 2 500 лв. (две хиляди и петстотин лева) – разноски за касационното производство по делото.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: