1О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 2833
София, 10.06.2024г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Р. Б. Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на трети юни две хиляди двадесет и четвърта година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОРИС Р. ИЛИЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ЕРИК ВАСИЛЕВ
ЯНА ВЪЛДОБРЕВА
като изслуша докладваното от съдията Вълдобрева гр. дело № 367/2024г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационни жалби на двете страни в производството-на ищеца Р. Р. К., чрез адв.Б.М. и на ответника - [община], област К., представлявана от кмета Ш. С., чрез гл. юрк. Д. Т., против решение № 135 от 18.10.2023г. по въззивно гр. дело № 181/2023г. на Окръжен съд-Кърджали. С обжалваното решение след частична отмяна и частично потвърждаване на решение № 148/01.06.2023г. по гр. д.№135/2023г. на РС-Момчилград, ответната община е осъдена да плати на ищеца сумата 1 150 лева, като допълнително възнаграждение за работа в условията на извънредна епидемична обстановка за периода от 01.01.2021г. до 15.12.2021г., ведно със законната лихва, считано от 06.03.2023г. до окончателното плащане и е отхвърлен искът за разликата над 1 150 лева до пълния претендиран размер 9 000 лева.
Касаторът К. обжалва решението в отхвърлителната част с доводи за неправилно приложение на материалния закон, допуснати съществени нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК формулира въпроси, за които счита, че е налице основанието за достъп до касация по чл. 280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК и по които въззивният съд се е произнесъл в противоречие с т.19 от ТР №1/2001г. на ОСГК на ВКС, т.3 от ТР № 1/09.12.2013г. по тълк. дело № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС, както и с решение по гр. д.№ 63/2013г. на ІІІ ГО и решение № 42/05.03.2014г. по гр. д.№5488/2013г. на ІV ГО: 1. Допустимо ли е съдът да постанови решението си без да изложи мотиви по част от направените възражения и доводи на страната и без да извърши анализ на събраните по делото доказателства, относно релевантните обстоятелства; 2. Относно доказателствата, които могат да се сочат и събират във въззивното производство; 3. Длъжен ли е въззивният съд да изложи собствени мотиви по въпроса за наличие на основанието за изплащане на основание чл. 262 КТ на сумата 9 000 лева-дължимо, но неплатено обезщетение под формата на допълнително възнаграждение за работа в условията на извънредна епидемична обстановка; 4. Правилно ли е приложена разпоредбата на чл. 52 ЗЗД по отношение на понятието справедливост.
В предвидения в процесуалния закон срок, [община] не изразява становище по касационната жалба на ищеца.
Касаторът ответник- [община], чрез кмета, обжалва решението в осъдителната му част, като счита, че в тази част то е неправилно, постановено в нарушение на материалния закон и необосновано. За допускане на решението до касационен контрол поддържа основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК по въпроса: 1. Длъжен ли е въззивният съд в мотивите на решението си да се произнесе по всички относими доказателства, по направените от страните твърдения и възражения и във връзка с това да обоснове правните си изводи; 2. Допустимо ли е опровергаване съдържанието на официален документ (писмен протокол, обективиращ проверка от Инспекцията по труда) с твърдения на ищеца в исковата молба; 3. Допустимо ли е обстоятелствата, за които законът изисква писмен акт, да бъдат установени с твърдения на ищеца, при положение, че съответният, изискуем писмен акт е налице и е приет като доказателство по делото. Счита, че въпросите са разрешение от въззивния съд в противоречие с решение № 100/08.07.2020г. по гр. д. № 4564/2019г. на ІV ГО и решение № 283/14.11.2014г. по гр. д.№ 1609/2014г. на ІV ГО на ВКС.
Ищецът К., чрез процесуалния си представител в писмен отговор излага становище за отсъствие на предпоставките за допускане на решението до касационен контрол по жалбата на [община]. Оспорва същата като неоснователна.
Касационните жалби са подадени от надлежни страни, в срока по чл. 283 ГПК, срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване, поради което са процесуално допустими.
Върховният касационен съд, състав на ІV ГО по предварителния въпрос за допускане на касационното обжалване, намира следното:
Разгледан е осъдителен иск за заплащане на сумата 9 000 лева, като обезщетение под формата на допълнително възнаграждение за работа в условията на извънредна епидемична обстановка в периода от 13.03.2020г. до 15.12.2021г. От фактическа страна въззивният съд е приел за установено, че ищецът е работил при ответника по трудов договор като водач на специален (траурен) автомобил; със заповед № РД-10-512/ 16.10.2020г. на кмета на общината е разпоредено да се заплаща на К. допълнително възнаграждение в размер 100 лева за работа в условията на епидемична обстановка вследствие на вирус S. KOV–2019; допълнителното възнаграждение по 100 лева на месец е платено на К. за м.11.2020г. и за м.12.2020г.; със заповед № А-ЧР-18-35 от 17.03.2022г. на кмета на [община], издадена на основание чл.328, ал.1, т.10б, вр. с чл.326, ал.2 от КТ и писмо с вх. № 96-00-106/04.03.2021г. от ТП на НОИ-гр.К. трудовото правоотношение на К. е прекратено, считано от 17.03.2022г. и е постановено да му се платят обезщетенията по чл.220, ал.1 от КТ и по чл.224, ал.1 от КТ. От Дирекция „Инспекция по труда“ [населено място] е извършена в периода от 30.08.2022г. до 13.09.2022г. проверка по спазване на трудовото законодателство в [община], която е установила, че по време на действие на трудовия договор на ищеца, със заповед № РД-10-278/17.05.2018г. на кмета на [община] е регламентирано при извършвана от К. работа като водач на специален автомобил „М. С. в извън установеното работно време и през почивни дни (събота и неделя) да му се заплаща възнаграждение съгласно КТ, след представяне на справка за отработените часове от механика; положеният от К. извънреден труд през периода от м.06.2019г. до м.12.2019г. включително и през периода от м.01.2020г. до м.12.2020г. е начислен и му е изплатено допълнително трудово възнаграждение; през периода от м.01.2021г. до м.03.2021г., както и през периода от м.03.2021г. до м.02.2022г., не е отчетен положен от К. извънреден труд; за проверявания период няма данни за положен от ищеца и нощен труд и съответно такъв да му е изплащан; със заповед № РД-10-512 от 16.10.2020г. на кмета на [община] е разпоредено на К. да се заплаща допълнително възнаграждение 100 лева за работа в условията на епидемична обстановка вследствие на вирус S. KOV – 2019, като за месеците 11.2020г. и 12.2020г. му е начислено и заплатено възнаграждение по 100 лева.
При така установените факти, въззивният съд е приел от правна страна, че след като въз основа на заповедта от 16.10.2020г. работодателят е платил на ищеца допълнително възнаграждение за два месеца през 2020г. за работата по време на обявената извънредна епидемична обстановка, не може да се приеме, че действието й е преустановено през 2021г.; това е така, тъй като в заповедта е посочено, че допълнителното възнаграждение е дължимо за работа по време на обявената извънредна епидемична обстановка, а последната е продължила до 30.04.2022г. (решение № 826/25.11.2021г. на МС). Съобразявайки срока на продължилата епидемична обстановка, съдържанието на заповедта № РД-10-512 от 16.10.2020г. на кмета, периода през който на ищеца е платено предвиденото в нея допълнително възнаграждение и периода, за който се претендира такова съдът е приел, че искът е частично основателен-за периода от 01.01.2021г. до 15.12.2021г. и за сумата 1 150 лева. В допълнение е посочил, че ответникът не е оспорил, че в този период ищецът е полагал труд в условията на епидемична обстановка и не е представил доказателства, че действието на заповедта, с която е разпоредено плащане на допълнително възнаграждение, е преустановено преди изтичане на срока на епидемичната обстановка. Намерил е за неоснователно възражението на ответника, че за процесния период не са предоставени на общините допълнителни средства от държавния бюджет за преодоляване на последствията от Ковид-19, като е посочил, че общините формират бюджет и от собствени приходи (чл.52, ал.1 от ЗМСМА). Във връзка с възражението на ответника за липсата на нормативен акт, с който да се регламентира изплащане на допълнителни средства към трудовото възнаграждение, въззивният съд се е приел, че предвид разпоредбите на чл.13, ал.1, т.2 и т.4 от Наредба за структурата и организацията на работната заплата и на чл.118, ал.3 от КТ, едностранното увеличаване на трудовото възнаграждение на ищеца със заповедта на работодателя, представляван от кмета, е допустимо от закона. По повод оплакванията на ищеца, въззивният съд е посочил, че предвидената в чл. 15а, ал. 1 от ЗМДВИППП и в решенията на МС (напр. решение № 338/09.04.2021г.) възможност за заплащане на допълнителни възнаграждения в размер по 1000 лева на човек се отнася до медицинския и немедицинския персонал на изпълнителите на медицинска помощ, пряко зает с дейности по наблюдение, диагностика и лечение на пациенти с COVID-19, лабораторни изследвания и потвърждение на COVID-19, както и за поставяне на ваксини срещу COVID-19. Такова заплащане не е предвидено за останалите работници и служители, ангажирани с дейности при пандемията и последствията от COVID-19. Посочил е, че искът има своето основание в едностранното изменение на трудовото възнаграждение на ищеца от ответника като работодател чрез заплащане на допълнително възнаграждение в размер 100 лева, което е съответно на чл.118, ал.3 от КТ, вр. чл.13, ал.1, т.2 и т.4 от НСОРЗ. Предвид всичко изложено, е намерил иска за основателен за сумата 1 150 лева и за периода от 01.01.2021г. до 15.12.2021г., а за разликата над 1 150 лева до пълния претендиран размер 9 000 лева и за периода от 13.03.2020г. до 31.12.2020г. искът е отхвърлен.
При тези мотиви на въззивната инстанция атакуваното решение не следва да се допуска до касационен контрол.
Поставените от спорещите страни процесуалноправни въпроси относно задълженията на въззивния съд (въпрос 1 и 3 на ищеца и въпрос 1 на ответника) са обуславящи въззивното решение. По отношение на тях обаче не е налице допълнителната предпоставка по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК. По тези въпроси е налице непротиворечива съдебна практика на ВКС, според която като инстанция по съществото на правния спор въззивният съд е длъжен в рамките на проверката по чл.269 ГПК, след обсъждане на всички доказателства по делото и на доводите и възраженията на страните, да формира свои собствени решаващи мотиви по предмета на делото и в зависимост от възприетото становище за крайния резултат по спора – изцяло или частично да потвърди или да отмени първоинстанционното решение. В случая, въззивният съд е изпълнил процесуалните си задължения, като мотивите му съдържат анализ и оценка на всички правнорелевантни факти и доказателства; обсъждане на доводите и възраженията на страните; посочване на фактите, които са приети за установени и въз основа на кои доказателства; кои са счетени за недоказани и защо. Или атакуваното решение е постановено в съответствие с формираната съдебна практика по приложението на чл.12, чл.235 и чл. 236, ал. 2 от ГПК, включително и с цитираната от касаторите. Не е налице твърдяното от касатора К. противоречие с указанията на т. 19 от ТР № 1/2001г. по тълк. дело №1/2000г. на ОСГК на ВКС, съгласно които „мотивите на въззивния съд трябва да отразяват решаваща, а не проверяваща правораздавателна дейност”, тъй като въззивният съд е изложил свои решаващи мотиви в резултат на самостоятелна преценка на събрания доказателствен материал. Проверката за правилността на тази преценка, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните доказателства, би могла да се извърши едва в производството по чл. 290 ГПК.
Не може да се допусне касационно обжалване и по втория процесуално правен въпрос, формулиран от К. относно събирането на доказателства във въззивното производство. По въпроса е налице задължителна практика на ВКС– ТР № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС, както и непротиворечива - решение № 101/9.07.2018г. по гр. д.№ 2191/2017г. на ІV ГО, решение № 80/2.06.2020г. по гр. д. № 4031/2019г. на ІV ГО, според която пред въззивния съд е допустимо да се сочат нови доказателства и да се твърдят нови обстоятелства, когато те са относими към предмета на спора и се отнасят за обстоятелства, настъпили след приключване на съдебното дирене в първата инстанция до подаването на въззивната жалба или отговора, респективно се отнасят до новооткрити обстоятелства. Страната, която се позовава на новооткрити обстоятелства, следва да посочи и установи причините, които са попречили те да бъдат посочени своевременно. Ако страната е пропуснала да заяви обстоятелство или да посочи доказателство поради собствената си небрежност, тя не може да поправи допуснатия пропуск пред въззивната инстанция. В случая по направените в откритото съдебно заседание пред въззивния съд доказателствени искания, съставът на ОС се е произнесъл с протоколно определение № 168/21.09.2023г., оставяйки ги без уважение като преклудирани. Съдът е процедирал в пълно съответствие с дадените разрешения по приложението на чл. 266, ал.1 и ал.2 от ГПК, извършвайки преценката, че справките за положен от К. извънреден труд не са доказателства, които страната не е могла да посочи и представи в първоинстанционното производство или с въззивната жалба, нито са нововъзникнали такива. Несъгласието на касатора с тази преценка на въззивиния съд не може да обуслови допускане на касационно обжалване.
Четвъртият формулиран от ищеца въпрос не е обуславящ въззивното решение. Въззивният съд не е формирал правни изводи по приложението на чл.52 ЗЗД, нито е бил длъжен да го стори, доколкото е разгледал претенция за заплащане на обезщетение под формата на допълнително трудово възнаграждение за работа по време на епидемична обстановка.
Поставените втори и трети въпрос от касатора [община] също нямат характеристиката на правни по смисъла на разясненията, дадени с т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС, тъй като не са свързани с решаващите мотиви на въззивния съд по конкретното дело и оттам с дадените правни разрешения, а са основани на становището на страната за неправилност на обжалваното решение. Пред инстанциите по същество ответникът по спора не е твърдял, нито е представил доказателства, че в процесния период ищецът не е полагал труд, а заявяването на такива доводи за първи път пред касационната инстанция е недопустимо. Предвид това последните два въпроса на касатора-ответник не могат да послужат като основание за допускане на касационното обжалване.
Предвид изложеното и по двете касационни жалби не са налице предпоставките за допускане до касационен контрол на въззивното решение.
При недопускане на касационното обжалване по двете касационни жалби разноски за производството по чл.288 ГПК не следва да се присъждат.
Така мотивиран Върховният касационен съд, състав на ІV ГО
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 135 от 18.10.2023г., постановено по въззивно гр. дело № 181/2023г. на Окръжен съд-Кърджали.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: