Производството е по реда на чл.208 и сл. от АПК във връзка с чл. 160, ал.6 ДОПК.
Директорът на дирекция Обжалване и данъчно - осигурителна практика, [населено място] обжалва решение № 435 от 27.01.2015г. на Административен съд, С. град, постановено по адм. дело № 9324/2014г., с което е отменен издаденият на Ш. Е. Е. Г. ревизионен акт № 2101400966/16.04.2014г. на орган по приходите при ТД на НАП [населено място], в оспорената част относно отказано право на данъчен кредит на основание чл.72, ал1. ЗДДС в размер на 274 478.73 лева за данъчен период м.06.2012г.
Касаторът поддържа доводи за нарушение на материалния закон при постановяване на атакувания съдебен акт - касационно основание по чл. 209, т.3 АПК. Счита, че правото на данъчен кредит за ДДС на дружеството е преклудирано, поради изтичане на срока по чл. 72, ал.1 ЗДДС. Твърди, че след изтичането на този срок не може да се извърши и корекция съгласно чл. 73а от ЗДДС. Счита, че позоваването на втората част от решението по дело С-284/11 на Съда на ЕС и принципа за данъчен неутралитет принципно е правилно, но не е съобразено с конкретните факти по делото. Позовавайки се на първата част от цитираното решение на СЕС, според която установяването на преклузивен срок за упражняване правото на данъчен кредит е допустимо, касаторът посочва, че в случая не е налице обстоятелство, което да обуславя прекомерна трудност или невъзможност за упражняване на правото на приспадане.
Искането е за отмяна на решението и постановяване на друго по същество на спора, с което да се потвърди ревизионния акт в оспорената част. Претендират се разноски за двете съдебни инстанции.
Ответникът - Ш. Е. Г., в качеството си на правоприемник на ревизираното лице Ш. Е. Е. Г., чрез адв. А. А. оспорва касационната жалба и моли да се отхвърли като неоснователна по съображения за приложимост на чл. 73а от ЗДДС, подробно изложени в представени по делото писмен отговор на жалбата и писмени бележки. Претендира присъждане на разноски съгласно представен списък по чл. 80 ГПК.
Прокурорът от Върховна административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на жалбата.
Върховният административен съд, първо отделение, като взе предвид доводите на страните и установените по делото факти, приема следното:
Касационната жалба е подадена от надлежна страна и в срока по чл. 211, ал.1 АПК, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество е неоснователна, по следните съображения:
Предмет на съдебен контрол за законосъобразност пред АССГ е бил ревизионен акт, в частта, в която за данъчен период м.06.2012г. е отказано право на данъчен кредит в общ размер от 274 478.73 лева. За да отмени ревизионния акт, съдът е приел, че страните не спорят по фактите, установени при ревизията, а именно: по силата на договор, сключен с Ф. С. AG за проектиране, доставка и изграждане на електрическа трансформаторна подстанция, соларен парк К. и въздушен далекопровод Ясеново, Ш. Е. Е. Г. е доставило част от оборудването, необходимо за изпълнението му, като за целта е осъществило внос от Р. Т на два трансформатора. Вносът е удостоверен с представените по делото документи - уведомление вх. № 10-53-00-2150/19.09.2013г., фактура № ST2/72016394/23.05.2012г., фактура № ST2/72016395/23.05.2012г. и фактура № 3241001254/20.06.2012г., извлечение от банкова сметка за платен ДДС по внос. За доказано е прието от съда, че вносът е реално осъществен, както и че начисленият ДДС в размер на 274 478.73 лева е внесен по сметка на МБ К. на 01.06.2012г.
При така установените факти, съдът е приел, че данъчното събитие за процесния внос е настъпило през м.06.2012г., като срокът по чл. 72, ал.1 ЗДДС за упражняване на правото на данъчен кредит от ревизираното дружество е изтекъл през м.06.2013г. В така очертания срок ревизираното лице не е упражнило правото си на приспадане на платения ДДС по вноса. констатирано е също, че уведомление № 53-00-2150 от 19.09.2013г., с което е извършена корекция в СД по ЗДДС за данъчен период м.06.2012г. е подадено след изтичане на предвидения в чл. 72, ал.1 ЗДДС, 12-месечен срок.
От правна страна съдът е изложил мотиви, че съгласно решението на Съда на ЕС по съединени дела С-95/07 и С-96/07 установеният от националния закон преклузивен срок не е в противоречие с действащата директива за ДДС и не нарушава правото на ефективност, доколкото данъчно задълженото лице може да упражни правото си на приспадане в достатъчно дълъг период от време. По доводите на ревизираното лице за приложение на чл. 73а от ЗДДС, съдът е приел, че се отнася до хипотезите на самоначисляване на данъка, какъвто процесният случай не е.
За да отмени ревизионния акт, съдът е приел, че отказът на правото на данъчен кредит в случая е в противоречие с принципа за пропорционалност и нарушава данъчния неутралитет, тъй като вносът е реално осъществен, сделката не е укрита, за нея са налице данни в счетоводството на лицето, данъчната администрация разполага с необходимата информация, няма злоупотреба и бюджетът не е увреден. В тази връзка в мотивите на решението е посочено, че в редица решения, Съдът на ЕС приема, че основният принцип на неутралитет на ДДС налага неговото приспадане по получените доставки да се предостави, ако са изпълнени изискванията по същество, дори и данъчно задължените лица да са пропуснали някои формални изисквания. Според първоинстанционния съд щом разполага с необходимата информация, за да установи, че данъчно задълженото лице като получател на доставките е платец на ДДС, данъчната администрация не може да му налага допълнителни условия във връзка с приспадането на този данък, които да доведат до осуетяване упражняването на правото на приспадане. В тази връзка съдът е приел за относимо и тълкуването дадено в решението на СЕС по дело С-284/11 относно забраната за санкциониране на данъчно задължените лица, чрез отказ на правото на данъчен кредит в случаите на късно начисляване на данъка. Решението е правилно постановено.
Установените от съда факти се подкрепят от събраните по делото доказателства и не са спорни между страните. При изяснен от фактическа страна спор, съдът е направил законосъобразни изводи по приложението на материалния закон.
Спорът по делото е правен и касае отговор на въпроса следва ли да бъде признато правото на данъчен кредит за ДДС, платен по внос, на вносителя, когато правото на приспадане за този ДДС е упражнено чрез корекция на СД по ЗДДС за данъчния период, в който данъкът е станал изискуем чрез уведомление по реда на чл. 126, ал.3 ЗДДС, подадено след изтичане на 12-месечния срок по чл. 72, ал.1 ЗДДС.
Настоящият състав споделя изцяло изводите на първоинстанционният съд, че отказът на правото на данъчен кредит в случаи като процесния, когато реалността на доставката не се оспорва и данните за осъществяването й са налични в счетоводството на данъчно задълженото лице, отказът на правото на данъчен кредит на формално основание, е в нарушение на принципа за данъчен неутралитет и принципа за пропорционалност. В разглеждания случай правото на приспадане на ДДС платен по внос, се отказва единствено поради това, че извършената корекция по чл. 126, ал.3 ЗДДС е след изтичане на срока по чл. 72, ал.1 от ЗДДС, като не е спорно осъществяването на предпоставките по същество за възникване на правото на приспадане. В случая не са установени нито злоупотреба, нито вреда за бюджета на държавата /арг. т.70 от решение на Съда на ЕС по дело С-284/11/. Когато не е изпълнено единствено формално изискване за упражняване на правото на данъчен кредит, а реалността на доставката не е спорна, пълният отказ на правото на данъчен кредит на получателя по доставката, е непропорционална санкция, водеща до нарушаване на принципа на данъчен неутралитет и принципа на пропорционалност. /В този смисъл са решение № 210/091.01.2015г. по адм. д. № 12934/2012г., ВАС, VIII о и Решение № 14 от 03.01.2013 г. по адм. д. № 4480/2012 г. на ВАС, първо отделение/.
Като е достигнал до тези изводи, първонистанционният съд е постановил правилно решението, което само на това основание следва да се остави в сила.
За пълнота на изложеното и с оглед доводите на страните в касационната жалба и отговорът й, настоящият състав намира за основателно и възражението на ответника по касация за приложение на чл. 73а от ЗДДС. Видно от заглавието й тази норма урежда случаите на право на данъчен кредит, когато данъкът е изискуем от получателя/вносителя. Съгласно чл. 73а, ал.1 от ЗДДС при доставки, данъкът за които е изискуем от получателя, правото на приспадане на данъчен кредит е налице и когато доставчикът на стоката не е издал документ, който отговаря на изискванията на чл. 114, и/или получателят не разполага с документ по чл. 71, т. 2, 4 и 5, и/или получателят не е спазил изискванията на чл. 72, ако доставката не е укрита и данни за нея са налични в счетоводството на получателя. В разпоредбата на чл. 73а, ал.2 от ЗДДС е предвидено, че в случаите по ал. 1 правото на приспадане на данъчен кредит се упражнява през данъчния период, през който данъкът е станал изискуем, като се прилага съответно чл. 126, ал. 3, т. 2.
От езиковото и систематично тълкуване на нормата следва, че е приложима относно правото на данъчен кредит при доставки, при които данъкът е изискуем от получателя, а не само за доставки, по които е приложим режим на самоначисляване. Съгласно чл. 11, ал.2 от ЗДДС - получател по смисъла на този закон е лицето, което получава стоката или услугата. В конкретния случай се касае за ДДС при внос. С. чл. 83, ал.1 от ЗДДС данъкът при внос по чл. 16 от ЗДДС, е изискуем от вносителя, който като лице, получило стоката по вноса, е получател по доставката по смисъла на чл. 11, ал.1 ЗДДС. Следователно и в този случай данъкът е изискуем от получателя. Аргумент в тази насока е и тълкуването, дадено в т.34 от решение на Съда от 29 март 2012 година по дело С-414/10 (V. SA) по отношение правото на приспадане на ДДС от внос, според което, обстоятелството, че едно и също лице е едновременно платец на ДДС и има право на приспадане, приближава това положение до свързаното с режима на самоначисляване на ДДС. В тази връзка следва да се тълкува и заглавието на чл. 73а от ЗДДС, в което вносителят изрично е посочен като адресат на предвидения в тази норма режим на упражняване на правото на приспадане.
От изложеното може да се приеме, че предпоставките на чл. 73а, ал.1 ЗДДС са относими към упражняването на право на данъчен кредит възникнало от внос, при който данъкът е изискуем от вносителя - получател по доставките и в конкретния случай са изпълнени: данъкът е изискуем от ревизираното лице в качеството му на вносител и не са спазени изискванията по чл. 72, ал.1 от ЗДДС. Правото на данъчен кредит е упражнено чрез уведомление по чл. 126, ал. 3, т.2 от ЗДДС в данъчния период, в който данъкът е станал изискуем - м.06.2012г., поради което отказът да бъде признато е незаконосъобразен и на това основание. Тезата на директора на дирекция ОДОП [населено място], изложена в касационната жалба, че корекцията по чл. 126, ал.3, т.2 от ЗДДС не може да се извърши след изтичане на срока по чл. 72, ал.1 от ЗДДС е в противоречие с разпоредбата на чл. 73а, ал.1 от ЗДДС, където неспазването на срока по чл. 72 от ЗДДС изрично е предвидено като едно от условията, при които правото на данъчен кредит може да бъде упражнено.
Различните правни изводи на първоинстанционния съд по тълкуването и приложението на чл. 73а от ЗДДС, в процесния случай не са повлияли на извършената от съда преценка за материална незаконосъобразност на оспорения ревизионен акт и постановената отмяна на акта. Решението не страда от посочения в касационната жалба порок - нарушение на материалния закон, съставляващ касационно основание по чл. 209, т.3 АПК, поради което и на основание чл. 221, ал.2 АПК следва да се остави в сила.
При този изход на спора, разноски се следват на ответника в касационното производство в размер на 12 900 лева, платено адвокатско възнаграждение. Възражението на директора на дирекция ОДОП, [населено място] за прекомерност на адвокатското възнаграждение е неоснователно, тъй като възнаграждението е близо до двукратния размер на минималното възнаграждение по чл. 8, ал.1, т.5 от Наредба за минималните размери на адвокатските възнаграждения, съобразено е с обжалвания материален интерес и действителната фактическа и правна сложност на спора, поради което не са налице основанията по чл. 161, ал.2 ДОПК за неговото намаляване.
Водим от горното, Върховният административен съд, първо отделение, РЕШИ:
ОСТАВЯ В СИЛА решение № 435 от 27.01.2015г. на Административен съд, С. град, постановено по адм. дело № 9324/2014г.
ОСЪЖДА дирекция Обжалване и данъчно - осигурителна практика, [населено място] да заплати на Ш. Е. Г.,със седалище Германия, сумата от 12 900 лева разноски за касационното производство.
Решението не подлежи на обжалване.